Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (30)

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Понякога движението е приемлив заместител на действието. Нямаше къде да ходя, нито с кого да се срещам, затова поех към Западен Лос Анжелос да търся Сондра Лий. В приемната заварих същата дългобедра блондинка, която ме увери, че очаква Сондра да се появи до половин час. Отпуснах се в едно от сребристите кресла. По стените, също в сребристи рамки, висяха художествени портрети на клиенти — черно-бели, театрално осветени, в безплътни пози, каквито могат да постигнат единствено професионалните фотографи. На една от тях фигурираше и Сондра — в профил, зареяла поглед в ефира на отвъдното, с огромна шапка в бяло и черно. Наличието на шапката съществено превишаваше количеството облекло на снимката, свита на руло във вътрешния ми джоб.

Времето шаваше като ленив дъждовник. Влезе висока, слаба, издокарана не според времето и мястото жена, попита има ли нещо за нея и пак излезе. Появи се друга, с гарваново-черни коси, бледа кожа и карминени устни, размени пет-шест думи с дългобедрата и мина в някакво вътрешно помещение.

Огледах се, забелязах пепелник върху сребриста поставка, придърпах го до себе си и запалих. Пуснах изгорялата клечка в пепелника и вдишах дълбоко дима. На стената зад блондинката висеше огромен часовник във формата на банджо. Тиктакането му бе тъй приглушено, че ми потрябва доста време, за да започна да го долавям. От време на време тихо звънкаше телефонът и момичето заявяваше бодро в слушалката: „Агенция «Тритон», добър ден“. Докато бях там, го произнесе поне четирийсет пъти, без да внесе капка разнообразие във фразата или интонацията. Цигарата ми се превърна във фас. Изгасих го в пепелника, разкърших рамене и докато вършех това, влезе Сондра Лий. Беше облечена в къса жълта рокля, с голяма шапка на главата, също жълта. Не ме позна дори когато станах и се обърнах към нея по име:

— Добър ден, госпожице Лий.

Обърна глава към мен с онова особено безлично-дружелюбно изражение, което имат хора, свикнали да ги разпознават.

— Марлоу — напомних. — Разговаряхме онзи ден у вас за Лес Валънтайн и разни други неща.

Усмивката запази своята безличност, но загуби дружелюбието си.

— Е, и?

— И ни беше тъй забавно, че си рекох защо да не продължим разговора.

— Съжалявам, господин Марлоу, но не мога. Имам снимки през целия следобед.

Тръгнах към нея през стаята, като същевременно измъкнах снимката от джоба си и я разгладих. Показах й я така, че само тя да я види.

— Разговорът ще е съвсем кратък — обещах. — Надявам се да ми дадете някои разяснения във връзка със снимката.

Тя я погледна, но лицето й не изрази нищо.

— Добре — съгласи се накрая. — Ще говорим тук.

И ме вкара в тясна гримьорна с голямо огледало, заобиколено от всички страни със запалени крушки. Имаше тоалетна маса, отрупана с бурканчета, туби, пудри и четки, табуретка, кушетка до стената и висок стол, от тези, на които седят кинорежисьорите. На гърба му, върху черния брезент, с бели букви пишеше СОНДРА. Тя се отпусна в него и небрежно протегна напред дългите си крака.

— Значи и ти си едно малко шантажистче и нищо повече — каза студено.

— Не съм толкоз малък.

— За твое сведение, лешояд такъв, няма да ти дам и долар за тези снимки. Защото и толкова не струват. Разпрати ги по списанията, ако щеш, разлепи ги по автобусните спирки, хич не ми пука. Подобни снимки от трийсет години вече никому не правят впечатление.

— Значи и на Лари не са му носели голяма печалба.

— Колкото ще донесат на теб, нищожество!

Тя извади дълга цигара в пастелен цвят и запали с прозрачна запалка — да се вижда колко газ остава.

— Все пак се е опитал да те изнудва — настоях аз.

— Опита, как да не опита. Всички мръсници го правят, те друго не знаят.

— А ти прати ли го по дяволите?

— Не аз, Томи.

— А може би е придружил изпращането с още нещо? Сондра сви рамене.

— Имаш късмет, че Томи не е тук.

— Да, миналия път едва отървах кожата.

На лицето й пролича, че няма спомен за миналия път.

— В твоята къща — опитах се да й припомня. — Питах те за Лес Валънтайн.

— Бях къркана.

— И още как. Дори ми предложи да ти правя компания, и не само в къркането.

Може би се сети за какво става дума, но с нищо не се издаде. Никакъв признак на смущение. Само каза:

— Томи никак не ги обича тези работи. — От тона й не личеше много да я интересува какво обича или мрази Томи. — Е, Марлоу, всъщност какво искаш? Или и ти си от онези, дето си правят кефа, като гледат снимки на голи жени?

— Любимо занимание. Само че този път се опитвам да науча нещо за Лари Виктор.

— Лари ли? От къде на къде?

— Разследвам един случай.

— Не ме ли шантажираш?

— Не бих се осмелил. Какво знаеш за Лари?

— Завършен мръсник. Правеше долнопробни снимки, с които не можеше да си изкара и хляба, та прибягваше до порнография за специализирани списания. Мнозина от нас му позираха в началото, когато още се опитвахме да стъпим на крака, да ни забележат. Свали много от момичетата, имаше изпипан подход. Ако ме питаш, така и не можах да си обясня големия му успех — носеше перука и ръцете му бяха постоянно потни. Обаче… — тя сви рамене — за всеки влак си има пътници.

— Значи е пазел екземпляри от снимките — в случай че някоя от вас успее като модел, а след това се е опитвал да ви изнудва.

— Също и ако някое момиче пробие на екрана. Студиите винаги са се тревожели за ренометата си. Предполагам, че онези, които постигнаха нещо в киното, са плащали скъпо и прескъпо.

— Значи бизнесът си е доходен. Продава всяка снимка по два пъти, при това втория път иска майка си и баща си.

— Все едно да стискаш акции, чиято стойност непрестанно расте — усмихна се Сондра, дръпна от цигарата, задържа пушека в белите си дробове и го изпусна бавно през усмивката си. — Само дето времената се промениха. Вече на никого не му пука за такива снимки и бизнесът на Лари угасна.

— Времето го е изиграло. Като файтонджиите. Ти знаеш ли, че се е оженил?

— Отдавна съм му изгубила следите — още като се измъкнах от неговото блато.

— А познаваш ли фотограф на име Лес Валънтайн?

— Не.

— Мюриъл Валънтайн? Или Мюриъл Блакстоун? Може би Ейнджъл Виктор?

Докато изреждах имената, Сондра клатеше отрицателно глава.

— Случайно да помниш негови приятели от едно време?

Тя се изсмя.

— Приятели ли каза? Не съм забелязала. Движеше се изключително в женска компания. — Тя пак поклати глава. Така и не проумях какво му харесваха.

— Никакви имена ли не помниш?

Сондра всмукна пушек и го издуха на кълбо.

— Не. Не помня.

— А случайно да имаш представа къде е сега?

— Това ли е цялата работа? Значи е изчезнал? — Кимнах. — Не. Нямам представа.

Продължавах да държа снимката. Подадох й я, тя взе и я погледна.

— Едно време бях голяма работа — каза замислено.

— И сега си голяма работа.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

Тръгнах към вратата.

— Марлоу!

Обърнах се, с ръка върху дръжката.

— Спомням си гостуването ти онзи ден с най-големи подробности.

— Аз също.

Тя се усмихна.

— Предложението си остава в сила.

— Благодаря.

Дарих я с поразяващата си усмивка и излязох.