Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Слънцето се бе изместило на запад към брега и сега грееше косо, от което сенките по паркинга изглеждаха издължени и някак закачливи. Пазаруващите тълпи бяха оредели. Беше време домакините да се заловят с вечерята, за да я поднесат, преди съпругът да посегне към третата чашка аперитив.

Първата вълна завръщащи се от работа се бе източила от Сепълвида и бе поела вече на север, към западен Лос Анжелос и Долината. Виктор се справяше с цигарите ми като коза със сено. Извадих лулата от горното джобче на сакото си, натъпках я, запалих и се облегнах на вратата.

— Не съм я убил — каза Виктор.

— Да допуснем, че не си. Може да си само лъжец, многоженец, комарджия, порнограф и жиголо. Кажи тогава как се е озовала в твоето студио, седнала зад писалището с дупка в челото?

— Задаваш ми невъзможни въпроси.

— Така е, но те са нищо в сравнение с това, на което ще те подложат блюстителите на закона в задната стаичка на участъка.

— Ако ме спипат.

— Ако те спипат? Нещастнико, на мен ми трябваха само три дни да те открия заради някакъв си жалък неизплатен дълг. Знаеш ли с каква скорост ще те издирят, ако си заподозрян в предумишлено убийство? Само аз ли те видях да се караш в онзи бар с блондинката? Впрочем, как се казва?

— Не знам. Май че беше Лола, но така и не научих фамилното й име. Слабо я познавам.

— Защо се карахте?

— Беше пияна.

— Питам защо се карахте?

— Едно време ходех с нея.

— Ходил си с нея, без да й научиш името?

Той сви рамене.

— Знаеш как стават тези работи.

— Не, не знам.

— Срещнеш някоя, преспиш с нея, а тя току си въобрази, че имаш сериозни намерения.

— А те не са дотам сериозни, че да й научиш фамилното име.

— Може да го е споменала, ама човек помни ли всичко?

Беше се посъвзел, страхът се оттегли някъде на сянка. Нали чакаше помощ от мен. Как щях да му помогна!

— Хайде, приятел, спомни си. Иначе карам право в участъка.

— Господи! — Страхът се завърна. — Недей, моля те! Ще си спомня, ще видиш… Май че беше… — Престори се, че едва си спомня. — Фейтфул, Лола Фейтфул. Може и да не е истинското й име.

— Лола Фейтфул — повторих аз.

— Сигурно е сценично име, но така се водеше в телефонния указател, когато ходех с нея. Честна дума!

— И беше сърдита, защото си прекратил връзката?

— Аха, точно така. Беше бясна.

— От колко време си женен за Ейнджъл?

— От три години и ъъ… седем месеца.

— Преди това ли скъса с Лола?

— Естествено, за какъв ме мислиш?

— Не ми се казва.

— Така си беше, скъсах с Лола много преди да се оженя. Оставих я веднага, щом тръгнах с Ейнджъл.

— Значи горе-долу преди четири години си я зарязал, но преди три дни тя се сети да ти вдигне скандал в бара?

— Какво да правя, като още е луда по мен?

Смукнах няколко пъти от лулата и присвих очи над пушека.

— Чувал съм моряци да разправят по-смислени лъжи на филипинските бардами.

— Като не ми вярваш, за какъв дявол седиш да ме слушаш?

— Причините са две, ако не и три. Първо, не мисля, че си убиец. Ти си мошеник и далавераджия, но си прекалено мекушав, за да посегнеш на нечий живот.

— А ти като си такъв юначага, колко души си утрепал?

— Второ — продължих, — едва ли ще я пречукаш в собственото си студио и ще я зарежеш там, без дори да заключиш вратата. Това е равносилно на самопризнание — елате ме приберете.

— Не съм толкоз тъп!

— Ще видим.

— Каза, че причините са три. Коя е третата?

И като измъкна последната ми цигара, смачка пакета, изхвърли го през прозореца, бутна навътре запалката и я зачака да изскочи.

— Романтичната ми натура, за която стана дума.

Виктор ме погледна в очите.

— Не съм я убил, Марлоу. Повярвай ми!

— Това ще е работната ни хипотеза, поне засега. Имаш ли къде да се подслониш?

— При теб не може ли?

— При мен е пълно.

— Не ми трябва много.

— Заето е, казах ти. От мен и от жена ми. Не си канен.

— Господи, Марлоу, няма къде да отида, навсякъде ще ме намерят.

— За Мюриъл знаят ли?

— Никой не знае.

— Иди при нея.

— При Мюриъл?

— Защо не? Нали ти е жена, поне тя така мисли. Къщата е и твоя.

Той поклати глава.

— Къщата е само нейна. И на баща й.

— Може би предпочиташ да прекараш нощта с решетки на вратата?

Млъкна. От цигарата остана само горящ фас между двата му пръста. Дръпна за последен път — внимателно, да не се опари.

— Как ще стигна дотам? — попита накрая.

— Ще те закарам.

— Чак до Пудъл Спрингс?

— Аз живея там. Ще те подхвърля на път за дома.

— В Спрингс ли живееш? — учуди се той.

— Ами да, вгледай се в мъжествената извивка на скулите, в изящния профил.

— Марлоу… Боже господи, ти трябва да си този, дето се е оженил за дъщерята на Харлан Портър!

— Не. Тя се омъжи за мен.

— За бога, та вие живеете точно отсреща!

— Светът е малък.