Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Обадих се на Еди Гарсия и си направихме среща на пристана на Бей Сити.

Когато пристигнах, той вече ме чакаше в най-отдалечения край, облегнат на парапета, загледан в чайките, реещи се над водата, търсещи риба, и кръжащи над пристана, търсещи боклук. Облаците се бяха прехвърлили тук и океанът изглеждаше сив и мазен, вълните под свъсеното небе едва шаваха. Буреносните облаци бяха докарали и вятър, който рошеше гребените им и ги разбиваше на ситни пръски. Гарсия беше по лек шлифер с вдигната яка, да го пази от вятъра.

Щом ме зърна, той се обърна, подпря лакти и гръб на парапета и зачака да се приближа.

— Хубав ден избра — каза.

— Затова пък мястото е твой избор.

— Много е подходящо за разговори на четири очи.

Аз само кимнах.

— Да, пространството е открито, няма опасност от засада.

Отблизо на дневна светлина се виждаха ситните бръчици около очите му и дълбоките бразди покрай устата. Не че изглеждаше уморен, просто се оказа по-възрастен, отколкото го мислех.

— Е, какво имаш да ми кажеш? — попита.

— Разкажи ми за Мюриъл Блакстоун.

Нещо се раздвижи в погледа му. Но лицето му остана все тъй безучастно.

— Защо?

— Защото съм затруднен, Еди. Лесно ще намеря Виктор и знам как да го накарам да се върне при Мюриъл, но не съм убеден, че това е най-доброто за всички.

— Защо смяташ така?

— Защото Виктор е кофти стока.

Гарсия излая характерния си смях.

— Това всички го знаем.

— Има замесени и трети лица.

— Аз работя за Блакстоун. Както впрочем и ти.

— Това не значи, че съм негова собственост.

Нямах нищо предвид с тези думи. Просто вдигах шум, печелех време, опитвах се да установя какво искам да постигна.

— Аз също не съм негова собственост, но какво от това? — попита Еди.

— На Блакстоун знае ли, че и тя не е стока?

Еди, който се бе отпуснал на парапета, леко се стегна. Очите му се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

Аз също бях по шлифер. Всеки добре облечен злодей или детектив трябва да носи шлифер с вдигната яка. Бръкнах във вътрешния джоб и извадих една от моите снимки на Мюриъл. Имах чувството, че съм нелегален пласьор на порнографска продукция. Гарсия взе снимката и я погледна безизразно. Когато ми я връщаше, върху нея падна тежка дъждовна капка — една единствена, колкото петцентова монета. Край мен по пристана зачукаха неравномерно сестрите й. Избърсах снимката в шлифера си и я прибрах.

Гарсия ме гледаше и се подсмихваше.

— Ако Блакстоун беше тук, вече да си труп — рече.

— Нима щеше да ме убие?

— Не, щеше да ме накара аз да те убия.

— Олеле, целият треперя.

— Откъде имаш тази снимка?

— Няма значение. — Дъждът се усили, петцентовите мокри петна се сгъстиха. — Блакстоун добре ли познава дъщеря си?

Той мълчеше замислен. Аз стоях и чаках.

Най-сетне заговори:

— Да, всичко му е известно. Тя от малка си е такава. Алкохол, мъже, наркотици, какво ли не. Като беше по-млада, все я отървавах от разни истории.

— Какви истории?

— Ами по едно време отиде да живее с един киноартист горе на Зума Бийч, та се наложи да поговоря с него да я остави на мира. След това едно списание реши да публикува голяма нейна снимка. От тези, дето днес ги има, а след два броя им сменят заглавието. Едва ли си го чувал дори. — Гарсия се усмихна зловещо. — Щеше да се казва „Благородни девици“. Наложи се да поговоря с издателя. Такива ми ти работи.

— Запознала се е с Виктор, когато правел тази снимка.

Той кимна.

— Блакстоун я води по лекари, чак в Швейцария ходи с нея. Казаха, че била ексхибиционистка и какво ли не още, така и не запомних. Не можаха да я оправят обаче, само приказки.

— Ти отдавна ли работиш за Блакстоун?

— Вече трийсет и една години.

— Повече от обикновена служба.

— Та откъде, каза, че я имаш тази снимка?

Дъждът вече плющеше и нараняваше мазната повърхност на вълните.

— Лола Фейтфул я беше скрила на Юниън Стейшън. Открих разписката в дома й.

— Че полицаите как така са я пропуснали?

— Търсели са друго. Аз бях свидетел на скандала в бара.

— А тя самата откъде е имала снимката?

— Това вече не ми е известно. Беше покойница, когато се запознах с нея.

— Опитвала се е да шантажира и Лари — продължи той. Само кимнах. Черната му коса бе прогизнала от дъжда, по лицето му се стичаха струи вода. Но Еди дори не забелязваше. — А той й теглил куршума.

Свих рамене.

— Може би. Не е изключено обаче тя просто да е опитала другаде.

— Мъфи ли имаш предвид?

— Мъфи или първоизточника.

— Господин Блакстоун?

— Което ни връща пак при теб. Ти не използуваш ли малокалибрен пистолет?

Горните две копчета на шлифера му бяха разкопчани. Той само помръдна и в ръката му блесна пищов. Обърна се, стреля и една от чайките се превъртя във въздуха и рухна в океана. Гарсия се обърна към мен — пистолетът лежеше в разтворената му длан. Четирийсет и четири калибров никелиран магнъм, с късо петсантиметрово дуло. Дупката, която би оставил в главата на Лола, щеше да е колкото ябълка. Той помръдна отново и пистолетът изчезна нейде в пазвата му.

— Браво — похвалих го аз. — Особено с такова късо дуло.

— Да знаеш и друг път да не питаш. На твое място щях да издиря Лес Валънтайн, да го отведа при Мъфи, да прибера парите на Блакстоун и да си продължа по пътя.

Тежкият топъл дъжд барабанеше по главите ни като влудяваща мигрена. Усещах влагата, просмукала се във врата ми. Излезе и вятър, доста силен, и ни заблъска в гърдите.

— Не разбираш ли, че господин Блакстоун въздъхна с облекчение, когато най-сетне успя да я омъжи? — заговори отново Еди.— Този Валънтайн може да е никаквец — и ти, и аз, и господин Блакстоун го знаем — но Мъфи не знае или не й пука. И на шефа не му пука. За него е важно, че тя кротува, стои си вкъщи, в Спрингс, а не скитори по улиците. Ясно ли е? Ако объркаш нещата, господин Блакстоун ще ме пусне по дирите ти.

— Поне знаеш къде да ме намериш.

Погледахме се известно време през дъждовната пелена, побутвани от вятъра, сами насред пристана, в най-отдалечения му край, над мазния сив океан, далеч, далеч от Пудъл Спрингс.