Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Отново имах работа. Но като се изключи наличието на пари в портфейла, самочувствието ми не беше по-различно, отколкото, когато бездействувах. Все така нямах представа какво да сторя, за да заслужа аванса и сумата за разноските. За да променя темпото на живота си, завъртях стола и взех да зяпам през прозореца. Първата мисъл, която ме споходи, бе, че е крайно време да сменят мазнината, в която пържеха картофите долу в закусвалнята. На юг в долината се трупаха гръмоносни облаци. Небостъргачите в центъра чезнеха в сивота, която стигаше до Холивуд. Тук слънцето продължаваше да свети. Но това бе временно. Още малко и бурята ще се търкулне насам, ще заблъска хълмовете и ще ни залее с пороища. Не е да не се е случвало.

Наблюдавах известно време приближаването на буреносните облаци, сетне загърбих прозореца, извадих една от снимките на Мюриъл и я пъхнах в плик заедно с визитна картичка, на която написах: „Имаш ли да ми кажеш нещо по повод фотографията?“ Добавих и холивудския си адрес, залепих плика и го надписах. Станах, отидох до пощата, пуснах писмото препоръчано и пак се върнах в кантората.

За да убия времето, се почерпих с първата чашка от новата служебна бутилка. Тъкмо я привършвах и спорех със себе си дали да повторя, когато вратата на чакалнята отново се отвори. Може би е време да си наема секретарка. Преглътнах, лепнах си самоуверена усмивка и в стаята влезе Лес Валънтайн/Лари Виктор.

— Че то било много лесно — учудих се аз.

— Ъ?

— Току-що ме наеха да те открия.

— Кой?

Поклатих глава.

— Обадих се в кантората ти в Пудъл Спрингс, но телефонът ти е откачен. Позвъних на жена ти — надявам се, че не ми се сърдиш. От нея разбрах, че си се върнал тук.

Кимнах. Видът му беше на човек, който си прекарва нощите по автобусните спирки и се мие в обществени тоалетни.

— Може ли да приседна? — попита.

Кимнах към специалния стол за клиенти. Преди да се отпусне, той пооправи панталоните си, като че ли се надяваше да им възстанови ръбовете. Седна и се потупа по джобчетата на ризата.

— Тюх, да му се не види! Забравих да купя. Имаш ли една цигара?

Побутнах към него кутията с плоското кибритче, пъхнато под целофана. Той извади една цигара, запали и вдиша дълбоко, сякаш поемаше кислород. Облеклото му се състоеше от светлокафяви габардинени панталони, жълта карирана риза, закопчана догоре, и кремаво спортно сако с копринена кърпичка в джобчето, в цвета на изгряващо слънце. Сега обаче всичко бе измачкано, а ризата бе изплескана отпред на гърдите. Копринената кърпичка е била използувана вместо пешкир и висеше като мокър парцал. Няколко дни не се бе бръснал и наболата брада беше неравна, доста побеляла. Плешивеещата глава имаше проскубан вид и се нуждаеше от едно хубаво подстригване.

Той забеляза, че го оглеждам.

— Бях в движение. Сутринта не ми стигна времето да се оправя.

Кимнах. Служебната бутилка беше още върху бюрото. Погледът, който не откъсваше от нея, беше на крава, зърнала тучна ливада.

— Искаш ли чашка?

— Не бих отказал. Сигурно наближава обяд.

Станах да донеса втората чаша от умивалника, след което налях и в двете, и то доста. Той сграбчи своята и изгълта половината, преди да я остави върху писалището, но без да я изпусне от ръка. Извадих си лулата и взех да я тъпча с тютюн. Той отпи отново, а аз му долях. Запалих и опитах уискито от втората си чаша.

— Добре си се подредил тук — забеляза той.

— Щеше да е добре, ако бях плъх. За какво дойде?

— Не се изфуквай. Много си е добра кантората. Може да е скромна, но то другото е само показ. Бил си в студиото ми и знаеш колко е семпло, а добра работа ми върши. Има си бюро, кантонерка, какво още му трябва на човек? — Сръбна и се облегна назад, в очакване алкохолът да го отпусне. — Да знаеш, от добра реколта е!

Продължих да чакам. Знаех, че известно време ще бръщолеви глупости, ала по челото му бе изписано, че се нуждае от моята помощ. Трябва съвсем да е закъсал, за да се обади на Линда. Пресегна се към цигарите.

— Нали не възразяваш?

Поклатих глава. Той запали, всмукна, отпи, преглътна, издиша бавно дима.

— Ченгетата сигурно са още по дирите ми.

— Да. Както и аз.

— Не съм я убил. Щом като ми помогна да се измъкна, значи ми вярваш.

— Направих го главно заради Ейнджъл.

— Заради Ейнджъл?

— Казах ти вече — изглеждахте толкова щастливи. Много лесно се ловя на такава въдица.

— При теб, изглежда, не са потръгнали нещата, щом си се върнал пак тук.

Запуфках с лулата.

— Нали продължаваш да ми вярваш, че не съм я убил?

— Вече на нищо не вярвам. А за Липи какво ще кажеш?

— Липи?

— Да, Липи. Ти ли го уби?

— Липи? Липи е убит?

— Сега ли чуваш?

— Ами да! Кой да ми каже? Цяла седмица не съм се прибирал в Спрингс.

— Тогава откъде знаеш, че е убит през последната седмица?

— Господи, нищо не знам! Току-що научавам, но веднага предположих, че в Пудъл Спрингс всички за това говорят.

— Хм.

— Никого не съм убил, Марлоу. Ти си единственият, с когото мога да разговарям, пред когото мога да разкрия картите си.

— Както стори, когато те оставих пред къщата на Мюриъл. Обеща да стоиш там, докато те потърся.

— Знам, излъгах те, избягах. Но разбери, нямах друг изход, трябваше да се махна. Нямаш представа каква жена е — парите й, баща й, какво иска, какво съм принуден да върша… Направо се задушавах там!

Бръкнах в чекмеджето и извадих една от снимките на Мюриъл Валънтайн. Показах му я отдалеч.

— Нещо да ми кажеш?

— Господи! Откъде я имаш?

— Нали това е снимката, която Лола размахваше в бара преди да я убият?

— Ти къде я намери? Кажи де, къде?

— Дядо Коледа ми я донесе. Вместо подарък.

Той надигна чашата, после загаси цигарата в кръглия стъклен пепелник и без да пита се почерпи още една.

— Така се запознахме — рече.

— Позирала е за порнографски снимки?

— Много й допадаше. Всички в бизнеса я познаваха. Питай когото щеш. Богатска щерка с перверзни наклонности. Пристига и иска да я снимат гола. При това — тук е най-интересното — държеше снимките да влязат в употреба, да се тиражират. Настояваше да се продават в специализираните книжарници. Искаше да е сигурно, че всеки мъж от улицата може да купи нейна снимка и да си я гледа.

— И ти побърза да й направиш предложение за женитба?

— Господи, Марлоу, не бъди толкова саркастичен!

— Опитвам се. Заведе ли я у дома да я представиш на Ейнджъл?

— По дяволите, разбери — това бе големият ми шанс в живота! Години бях карал на дребни подаяния и вече ми беше дошло до гуша! Та аз съм художник, а бях принуден да си изкарвам хляба с мръснишки снимки! Тази мацка бе фрашкана с пари, повече и от държавната хазна, и щяха да са мои, само с пръст да помръдна! Мислех за себе си, така е, но и за Ейнджъл. Тя заслужава да има каквото пожелае.

— И виж как си го получи.

— Марлоу, какво да правя? Ако ме докопат ченгетата, всичко ще излезе на бял свят.

— Щом като ти си правил тази нейна снимка, защо тя не знае, че си Лари Виктор?

— Тогава използувах името Валънтайн. Нали разбираш, нещо като псевдоним. Имах студио на Хайланд, близо до Мелроуз. Опитвах се да върша сериозна фотографска работа под собственото си име. Но щом се появи възможност да се оженя за нея, наех ново студио, под другото си име.

— За да не научи Ейнджъл.

— Да. Не исках и да чуе за Лес Валънтайн. Тя и без това нищо не знаеше.

— А майка ти знае ли кой си всъщност?

— Марлоу, никого не съм убил, но ако полицията ме пипне, всичко ще се разчуе. Ейнджъл ще научи, и Мюриъл…

— И баща й, който ще ти изпрати едно момче, Еди Гарсия се казва, дето хич не си поплюва, да те пита защо си оплескал така брачния живот на дъщеря му.

Извадих една от банкнотите, получени от тъст му по двуженска линия, и му я подадох.

— На Уилкокс има един капан за въшки, нарича се Мотел Лунна Разходка. Регистрирай се, поизмий се, хапни и не мърдай оттам. Ще видя какво мога да направя. Ако не те намеря, когато те потърся, ще разправя на всички и навсякъде всичко, което знам, а ти се оправяй както намериш за добре.

Той взе банкнотата и я зяпна учудено.

— Кое е истинското ти име? — продължих. — Виктор или Валънтайн?

— Виктор… Е, първоначално беше Шленкер, но го смених.

— На Виктор. Лари Виктор.

Той кимна.

— Добре, Лари. Иди в мотела и ме чакай.

— Докога? Питам, защото вече не издържам на бездействие. Не мога да стоя дълго в някакъв скапан мотел.

— Той, Блакстоун, ако те намери, ще си търсиш стая на онзи свят. Ще видя какво мога да направя — обещах накрая.

Виктор закима често-често. После стана, пъхна цигарите ми в джобчето на ризата, сгъна стотачката и я скъта в задния джоб на панталоните си.

— Остави ми поне бутилката — казах аз.

Той се усмихна машинално и потърка брадата си с разперена длан.

— Значи да чакам да се обадиш?

Кимнах. Той тръгна към вратата.

— Казах на Ейнджъл за Мюриъл — осведомих го аз в гръб.

Той спря, но не се обърна.

— А тя?

— Не ми повярва.

Все тъй с гръб към мен попита:

— А на Мюриъл каза ли?

— Не.

Поредното кимване, след което излезе. Така и не се обърна.