Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (2)

ВТОРА ГЛАВА

Къщата си я биваше, само дето смърдеше на обзавеждане по поръчка. Предната стена на хола беше от шлифовано стъкло с пеперуди, завинаги заточени в него. Линда ме осведоми, че било докарано чак от Япония. Подът в антрето беше застлан със син линолеум на златни геометрични фигури. От него се влизаше в кабинета на съпруга. С изобилие от мебели, както и четири грамадни месингови свещника върху най-изящното инкрустирано писалище, което съм виждал. Имаше и баня за гости, която Линда нарече тоалетна. За година и половина в Европа беше успяла да научи английски. Вътре освен душа имаше тоалетна масичка с огледало метър на метър. Супермодерна музикална система с високоговорители във всяка стая. Аугустино я беше включил съвсем тихо. Самият той се появи на прага, усмихнат и кимащ. Хубаво момче, половин хаваец, половин японец. Линда го откри по време на краткия ни престой на Хаваите, преди да отпътуваме за Акапулко. Ако разполагаш с десетина милиона долара, много неща можеш да откриеш.

Във вътрешния заграден двор имаше разкошна палма и тропически храсталаци, един-два големи груби камъка, домъкнати безплатно от пустинята, но струващи на клиента по 250 долара парчето. От банята, чийто разкош съвсем не беше преувеличен от Линда, се излизаше направо в закрития двор, от който пък се минаваше за басейна, оттам в други два двора — вътрешен и външен. Килимът в гостната беше бледосив, а органът бе вграден в бара срещуположно на клавиатурата.

Това направо ме гръмна. Освен всичко имаше и канапета в тон с килима, кресла в контрастни цветове и на два метра от стената гигантска камина с надвиснал отдушник. Китайски скрин, който ми се видя истински, на стената — три инкрустирани китайски дракона. Едната стена беше изцяло стъклена, другите — тухлени, до метър и половина височина в тон с килима, а от там на горе — стъкло.

Ваната в банята беше вградена в пода, със стъпала, а гардеробите имаха плъзгащи се врати и биха побрали всичко, за което могат да се сетят десетина абитуриентки.

Холивудското легло в голямата спалня ставаше спокойно за четирима. Килимът — бледосин, а нощните лампи — монтирани върху японски статуетки.

Влязохме в спалнята за гости. Две легла персон и половина, баня със същото огромно огледало над тоалетката и козметични препарати, парфюми и господ знае какво още за четири-петстотин долара върху други три огледални полици.

Остана кухнята. Входът й — препречен от бар, над него вграден шкаф с двайсетина вида чаши — за коктейл, за уиски, за вино, по-нататък газова печка, но без фурна — фурните бяха до отсрещната стена, и то две, електрически, плюс електрически грил, бездънен хладилник и камера. Масата за закуска беше с плот от грапаво стъкло и обемни удобни кресла от трите страни — четвъртата се заемаше от вградено канапе. Включих вентилатора на отдушника. Бавният му, мощен въртеж почти не издаде звук.

— Прекалено е разкошно за мен — заявих. — Дай да се разведем.

— Я свиквай! Това е нищо в сравнение с къщата, която ще си построим. Някои от вещите са твърде претенциозни, но поне не можеш да се оплачеш, че мебелировката е оскъдна.

— Къде ще спи пуделът, в гостната спалня или при нас? И какъв цвят ще е пижамата му?

— Престани!

— След всичко това ще се наложи да избърша прахта в кантората. Иначе ще се чувствувам непълноценен.

— Никаква кантора няма да имаш, глупчо! За какво мислиш, че съм се омъжила за теб?

— Ела в спалнята да ти разкажа.

— Недей, трябва да разопаковаме багажа.

— Тино сто на сто вече се е заел с това. Личи, че си познава работата. Трябва да го питам дали няма нещо против да му казвам Тино.

— Той може да разопакова, но няма да знае къде да ми нареди нещата. Много съм взискателна.

— Дай да се скараме за гардеробите, кой на кого да бъде. След това ще се сборичкаме и…

— И ще вземем душ, ще поплуваме и ще обядваме рано. Умирам от глад.

— Ти обядвай, аз ще сляза в града да се огледам за кантора. Все ще има и за мен работа в Пудъл Спрингс. Хората са паралии и може да падне нещо.

— Мразя те. Не ми е ясно защо се омъжих за теб. Само защото ми се молеше.

Сграбчих я и я притиснах до себе си. Бавно прокарах устни по веждите и миглите й, дълги и гъделичкащи. Преминах към носа и бузите, накрая устните. Отначало просто уста, сетне стрелкащ се език, дълга въздишка и двама души, тъй близко един до друг, че повече няма накъде.

— Прехвърлих на твое име един милион долара, прави с тях каквото искаш — прошепна тя.

— Каква мила, благородна постъпка. Знаеш, че няма да ги докосна.

— Как ще я караме, Фил?

— Трябва да се оправяме някак си. Няма да е лесно. Но и аз нямам намерение да бъда господин Лоринг.

— С други думи няма да те променя.

— Наистина ли ти се иска да ме превърнеш в мъркащо коте?

— Не. Не се омъжих за теб, защото имам много пари, а ти никакви. Омъжих се, защото те обичам, а най-много ми харесва това, че не ти пука за никого — дори за мен Не искам да те купувам, скъпи, само ще се опитам да те направя щастлив.

— Аз пък искам ти да си щастлива, но не ми е ясно как да го постигна. Нямам достатъчно карти в ръката си. Бедняк, женен за богаташка. Не знам как да се държа. Е едно обаче съм сигурен — колкото и да е никаква кантората ми, там станах това, което. съм. И там ще съм това, което искам да бъда.

Чу се тихо промърморване и на прага с поклон се появи Аугустино с угодническа усмивка на изисканата уста.

— В колко часа желае да обядва мадам?

— Може ли да те наричам Тино? — попитах аз. — За по-кратко.

— Разбира се, господине.

— Благодаря. А госпожа Марлоу не е мадам. Тя е просто госпожа Марлоу.

— Много се извинявам, господине.

— Няма за какво. Има госпожи, които обичат да им викат „мадам“. Но моята съпруга предпочита фамилното ми име. Само тя ще обядва, аз излизам по работа.

— Да, господине. Веднага ще се заема с обяда на госпожа Марлоу.

— И още нещо, Тино. Ние с госпожа Марлоу сме влюбени. Това личи по всичко. Но ти се прави, че не забелязваш.

— Знам си службата, господине.

— Тя е да ни помагаш да живеем удобно, за което сме ти благодарни. Дори повече, отколкото предполагаш. Формално си прислужник, но всъщност си приятел. Има протокол, който диктува отношенията ни. Аз го спазвам не по-малко от теб. Но иначе сме двама мъже и толкоз.

Той се усмихна лъчезарно.

— Струва ми се, че работата тук ще ми допадне, господин Марлоу.

Никой не разбра кога и как изчезна. Просто изведнъж го нямаше. Линда се търкулна по гръб, вдигна крака и се загледа в пръстите си.

— Какво да кажа сега? Представа си нямам. Харесват ли ти пръстите на краката ми?

— По-хубави не съм виждал. Че са и пълен комплект.

— Ужасен си. Я се махай. А пръстите ми са наистина възхитителни.

— Ще ми услужиш ли за малко с флийтуда? Утре ще прескоча до Лос Анжелос да си прибера олдсмобила.

— Вижда ми се тъй ненужно. Убеден ли си, че няма друг начин?

— За мен — не.