Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато излязох от къщата на Лола, часовникът ми показваше на лунната светлина три и трийсет и седем. Нищо не бях намерил, но пък от друга страна, никой не се появи да ме заплашва с пистолет. Беше прекалено късно, за да се прибирам у дома. Бавно подкарах колата напосоки. Холивуд пустееше, къщите изглеждаха безоки и безлюдни, лунните отблясъци променяха цветовете. Будни бяха само неоновите светлини по Сънсет. Те са винаги будни. Ярки, обилни и неискрени, изпълнени с холивудски обещания. Дните идват и си отиват. Неонът остава.

Опитвах се да проумея защо съм там, насред Сънсет, самичък, посред нощ, потънал в размисли за неоновата светлина. Имах си клиент, но той сто на сто не ми плащаше, за да оправям бакиите на Валънтайн и да издирвам убиеца на Лола. От доста време не бях спал, нито ял, а въздействието на ръженото уиски вместо обяд и скоча вместо вечеря бе преминало, та сега се чувствах като бездомник, чието място си е на булевард „Сънсет“ в три и половина през нощта. У дома си имах прелестна жена в удобно легло, спяща с една ръка преметната през челото, устата леко отворена. Ако се пъхна сега до нея, тя ще се претърколи към мен и ще ме прегърне с другата ръка.

Какво значение има, дявол да го вземе, това, че леглото е купено с нейни пари? Какво значение има дали убиецът на Лола Фейтфул е Лес Валънтайн? ЗаЩо не оставя полицията да сърба тази каша?

При Уестърн Авеню свих нагоре към булевард „Холивуд“. Карах безцелно. Никъде не отивах. Има ли значение накъде ме носи колата? Ето го и студиото на Лари. Ала след като подминах сградата, намалих, направих пълен завой и се върнах. Стори ми се, че нещо мръдна до входната врата. Може да е бездомник, които нощува там. Но какво ми пречи да проверя? Има ли значение?

Спрях пред къщата, извадих фенерчето от жабката и осветих входа. В дъното, колкото се може по-далеч от снопа светлина, се гушеше Ейнджъл, втората съпруга. Загасих и слязох от колата, но тя междувременно хукна нагоре към Холивуд. Само това липсваше, да играем на гоненица. Поех дълбоко въздух и се юрнах подире й. Настигнах я чак когато завиваше зад ъгъла и се канеше да поеме на запад. Ако не беше счупила тока на обувката си, може би щеше да ми избяга.

— Аз съм, Марлоу. Същият, който откара Лари.

Тя дишаше на пресекулки, скимтеше от страх и не можеше да проумее кой съм. Опитваше се да се изскубне от мен, та се наложи да стисна здраво ръцете й.

— Марлоу — повторих. — Ваш приятел и закрилник. Нищо лошо няма да ви сторя.

Постепенно, бавно, тя престана да се дърпа, докато накрая утихна, все тъй запъхтяна. Раменете й се тресяха, по страните й се стичаха сълзи. Продължавах да стискам китките й, но тя вече не замахваше да ме удари и не се опитваше да се изтръгне.

— Аз съм — продължих да я увещавам. — Марлоу среднощният рицар. Спасителят на закъсали дами от входовете.

Бях толкова уморен, че се чувствах замаян.

— Къде е Лари? — попита тя.

Не отговорих, защото ме заслепиха ярки фарове. Колата се появи внезапно иззад завоя и рязко закова до нас на бордюра.

— Стой не мърдай! — Полицейски глас — отегчен, нетърпящ противоречие. В светлината на фаровете от двете ми страни се появиха двама. — Ръцете върху колата! — нареди същият глас.

Разперих ръце върху покрива на колата. Единият раздалечи с ритник краката ми и ме претърси за оръжие. Измъкна пистолета изпод мишницата ми. Взех да се чудя за какъв дявол го нося, като някой все ми го отнема. Полицаят отстъпи назад, по-далеч от мен.

— Документ за самоличност?

Извадих за кой ли път портфейла, подадох му го, а той освети с фенерче съдържанието. И двамата бяха цивилни, единият въздебел, с вратовръзка накриво, другият, комуто принадлежеше гласът, длъгнест, по тениска и джинси. Пистолетът му беше в кобур, вдянат в колана на джинсите.

— Името ми е Боб Кейн — представи се той и ми върна портфейла. — Би ли ми обяснил защо преследваш дамата?

— Исках да я закарам у тях.

Кейн се ухили самодоволно.

— Чу ли го, Горди? Просто искал да я откара.

Горди не беше прибрал пистолета, но го държеше отпуснат, с дулото надолу.

— Не може да бъде! — възхити се той. На главата си имаше сламена шапка с широка цветна панделка.

— Тя май не беше много съгласна — продължи Кейн. — Дори ми се видя, че бяга, колкото й държат краката, само и само да се спаси от теб.

— Това е, защото в първия момент не ме позна.

— Познавате ли този човек? — попита я Кейн. Очите му зад дебелите стъкла на очилата изглеждаха любезни и безсърдечни, леко уголемени.

Ейнджъл кимна.

— Да.

— Тогава защо бягахте?

— Нали ви каза — в първия момент не го познах.

— А откъде го познавате?

— Той е… приятел на мъжа ми.

— Нима? Вярно ли е, Марлоу?

— По-скоро познат.

— Ами? — Кейн отстъпи назад и се облегна на вратата на колата. Скръсти дългите си ръце и известно време ни разглежда, без да продума. — Марлоу — рече накрая. — Къде съм срещал това име? Не беше ли ти този, който откри трупа в кабинета на мъжа й?

— Да.

Не потръгна добре, а на всичкото отгоре имах чувството, че ще стане по-зле.

— А сега случайно се навърташ около къщата, още по-случайно попадаш на жена му, хукваш да я гониш, а тя бяга, защото не те била познала.

— Точно така.

— Ако бях умно ченге, нямаше да дежуря на улицата в четири часа сутринта. Явно тази работа не е за моята уста лъжица. Но че не ти е чиста работата, това и слепият ще го види.

— Много си скромен.

— Сигурно, ама какво да правя, такъв съм си. Нали нямаш намерение да отпътуваш надалече, Марлоу?

Аз само свих рамене.

— Искате ли да ви откара у дома, госпожа Виктор?

Ейнджъл кимна.

— Тогава добре.

— Боб — обади се Горди. — Редно е да ги приберем в участъка.

— Това пък защо?

— Ами да ги разпитаме. Ще ги задържим до сутринта, та да може лейтенантът да поговори с тях.

— Жената се тревожи за мъжа си. Нека я откара.

— По дяволите, Боб!

— Горди, единият от нас е сержант, другият не е. Да си спомняш случайно кой от двама ни е сержантът — ти или аз?

— Ти, Боб.

Кейн кимна.

— Хайде, господин Марлоу, откарайте госпожа Виктор. А ние ще ви следваме с колата, да не би да се изгубите.

И ми върна пистолета. Прибрах го в кобура — да си е на мястото за следващия, който реши да ми го отнеме, и двамата с Ейнджъл се запътихме към моя олдс. Потеглих, а в огледалото видях как фаровете на полицейската кола се престроиха зад нас.