Реймънд Чандлър, Робърт Б. Паркър
Пудъл Спрингс (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Седях в едно от зелените кожени кресла.

— Лес дължи пари на един човек — започнах разказа си.

Пиех голям скоч със сода. Уискито беше от тумбесто кристално шише, а содата от сифон. Блакстоун пиеше същото. Гарсия не ни правеше компания. Стоеше облегнат на стената до бара, сякаш времето е спряло и ще потече отново само ако той му нареди. Не че слушаше или не слушаше. Просто съществуваше там до бара в пълно безразличие.

— И този човек ме нае да издиря Лес — продължих аз.

— Кой е той?

Поклатих глава.

— Клиентът ми има правото да остане анонимен.

— Къде по дяволите смяташ, че се намираш, Марлоу! Да не си в съда?

— В моя бизнес нямам кой знае какво да предложа на клиента освен малко здрави мускули, малко дързост и известна доза анонимност. — Кръстосах крака и подпрях чашата върху коляното си. — Ако ще продължа като частен детектив, няма да тръгна да споделям с всеки срещнат.

— Едва ли можеш да ме наречеш всеки срещнат.

— Е, да — вие сте гражданин и половина. Стълб на обществото или каквото е останало от него. Бас държа, че сте член на сума управителни съвети. — Той кимна. — Затова една крачка не правите без Еди зад гърба си.

— Човек печели врагове, Марлоу.

— А Еди се грижи за тях.

— При необходимост.

— Не се и съмнявам. — Гарсия не помръдна вежда. Ако питаха него, със същия успех можехме да обсъждаме тазгодишната царевична реколта, толкова го интересуваше. — Както и да е — сръбнах аз от скоча. Небцето ми самичко го попиваше и нежно го разпределяше по целия организъм. Спечеленото от мен за една седмица едва ли би стигнало за една бутилка. — На пръв поглед всичко изглеждаше просто.

— Само дето не беше — допълни Блакстоун.

— Не, не беше. Започнах от жена му, вашата дъщеря. Тя ми каза, че снимал за някаква филмова продукция. Докато бях в къщата й, видях снимката на фотомодел, надписана от Лес, и познах жената.

— Проверил си във филмовата компания — продължи Блакстоун вместо мен. — Те не са и чували за него. Навестил си фотомодела. И тя не е чувала името му.

— Еди добре си е уплътнил времето. — Старият само близна от уискито. Тогава се върнах в къщата му и я претърсих.

— Претърсил си къщата на дъщеря ми.

— А може да е ваша. Хващам се на бас, че не е купувана с парите на Лес.

— Аз й я подарих.

Само кимнах.

— В чекмеджето му открих квитанция за платена паркингова глоба, тръгнах по следата, попаднах на адреса и там се оказа, че живее фотограф на име Лари Виктор. Той заяви, че познавал Лес, но Лес бил напуснал страната. Проследих го до един бар и го видях да се кара с Лола Фейтфул. Върнах се да претърся студиото му.

Блакстоун ме прекъсна:

— Защо?

— Защо не? Друга нишка нямах. Той самият призна, че познава Валънтайн. — Поредното кимване. — Още с влизането видях Лола. Половината й мозък размазан по пода.

— А този Лари?

— Този Лари е Валънтайн. С перука и контактни лещи.

— Къде е сега?

— Не знам.

— Е, доста нещо си научил, но не е достатъчно. Разбра ли защо Валънтайн се прави на Виктор?

— Или обратното. Не, не разбрах.

Блакстоун кимна.

— Две неща ме интересуват — продължих аз, отпих още една глътка и изчаках да й се насладя на вкуса й. — Първо, защо търсите Валънтайн, и второ, защо сте наредили на Гарсия да следи къщата на Лола?

— Виждам, че играеш с открити карти, Марлоу, поне донякъде. Търся Валънтайн, защото се запиля нанякъде и дъщеря ми се тревожи. А що се отнася до Лола Фейтфул, жена със същото име се опитала да изнудва дъщеря ми.

— С какъв коз?

Той поклати глава.

— Дъщеря ми отказа да сподели, а и аз не питах. Само й казах, че ще накарам Еди да поговори с Лола. Еди беше по работа за ден-два и като се върна, отиде да се види с тази Лола, но научил, че е убита. — Блакстоун отпи от скоча — вкусът, изглежда, не го впечатли. Беше му свикнал. — Сега разбираш защо се интересувам от нея.

— А дъщеря ви?

— Само й съобщих, че жената е умряла. Не съм й задавал въпроси.

Замълчахме, като само отпивахме от уискито и се питахме какви ли са намеренията на другия. Накрая казах:

— Какво ви е мнението за Лес Валънтайн, господин Блакстоун?

Той улови чашата с две ръце, между дланите, загледа се в нея и бавно взе да я върти, като че ли й се възхищаваше от всички ъгли. Бавно вдиша през носа и още по-бавно издиша.

— Лъжец, женкар, крадец на дребно, опортюнист, глупак, загубен комарджия, който вероятно не може да се контролира, и изобщо мъж с гръбнак като стебло на глухарче. Обаче дъщеря ми го обича. И докато го обича, той за мен е благороден рицар. Ще го крепя. Ще неутрализирам всеки, който му желае злото. Докато е женен за нея, той е член на семейството ми.

— Въпреки, че е пълен непрокопсаник.

— Като баща не съм кой знае какво, Марлоу. Имам една единствена дъщеря. Майка й отдавна почина. Угаждам на всички прищевки на момичето си, тласкан по всяка вероятност от себичност. Щом се е омъжила за непрокопсаник, ще го търпя и толкоз.

— Непрокопсаникът си е удома. Аз лично го откарах.

— Значи не си ми казал всичко.

— Не съм и твърдял такова нещо.

— Интересен човек си ти, Марлоу. Нямаше да ми кажеш, докато не разбереш как ще реагирам.

Премълчах.

— Възхищавам се на такава постъпка. Но внимавай да не объркаш възхитата с търпението. Мога да ти видя сметката само с едно кимване на главата. И ще го направя, ако е в мой интерес.

— Няма нищо по-лесно от това да видиш някому сметката, господин Блакстоун. И ако човек си даде сметка за това, всичко си отива на мястото.

— Къде го откри?

— Беше в студиото си. Казах му, че полицията всеки момент ще довтаса и той тръгна подире ми.

— Къде е бил през цялото време?

Свих рамене.

— Не ми каза.

Старецът допря устни до ръба на чашата, откри, че е празна, и махна към Гарсия без да го погледне. Еди тутакси довтаса с шишето и сифона. Погледна и мен, но аз поклатих глава. Той се върна отново при бара.

— Внимавай, Марлоу. Не обичам игрите. Много внимавай.

— Ще внимавам. Нали може от време на време да си бъркам в носа?

— Откарай го у тях, Еди. Като пристигнете, върни му пистолета.

— Предпочитам да ме закара у Лола — намесих се аз. — Не успях да претърся всичко.

Блакстоун почти се усмихна.

— Където иска, там го остави, Еди.

Този път Джей Дий караше, а ние с Еди бяхме отзад. Когато стигнахме Кенмор, той бръкна в джоба си и извади моя пистолет. Джей Дий спря пред къщата на Лола. Отвътре не се чуваше нищо. Улицата тънеше в мрак. Точно над главите ни просветваше бледа луна. Гарсия ми подаде пищова.

— Голяма работа си, Марлоу — рече на прощаване. — Не мога да ти го отрека.

Прибрах оръжието в кобура под мишницата си и излязох от колата.

Джей Дий даде леко газ, а аз стрелях подире им — с присвити пръсти и протегнат показалец.