Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (7)

7.

Няколко минути след 10,00, четиринадесет часа преди предполагаемото пристигане, вирусът на хилядолетието избра неочакван път и нападна националната верига от супермаркети „Сейфуей“. Внезапното заразяване засегна хиляда четиристотин и петдесет магазина в тридесет и седем щата, включително и новия клон на „Бродуей“ и 96-а улица — гордостта и радостта на управителя Джонатон Спилман. „Сейфуей“ искаше да навлезе в Манхатън с пълния си блясък — лъскавият нов магазин на Спилман представляваше парадна витрина за модерни технологии. Всички операции — от инвентарния контрол до плащането на касите — се управляваха от компютри, включително и автоматичните водни помпички, които периодично обливаха зеленчуците, за да поддържат свежия им вид.

Спилман започна работа в супермаркетите още като дете. Отначало опаковаше покупките в пликове, после се издигна до контрольор и плащаше за обучението си по компютърни науки и бизнесадминистрация. Той бе напълно подходящ за работата си: проявяваше — азбиране към обикновените хора и страст към компютрите ценни качества за мъж, който прекарваше половината от дванадесетчасовия си работен ден, като седеше пред монитора и натискаше бутоните на клавиатурата, а другата половина оправяше постоянните кризисни ситуации, неизменно съпътстващи обичайния работен ритъм в един супермаркет.

Спилман пристигна в кабинета си в 7,30 и оттогава се бореше с новата инвентаризационна програма. Независимо от възраженията му системата бе инсталирана, без да е минала пълна проверка; вече даваше всевъзможни отклонения, а сега направо го влудяваше. Нужни му бяха сто пакета картофен чипс на фирмата „Ръфълс“, а системата му казваше, че в склада в Ню Джърси няма от този вид. По-умен от компютъра, Спилман знаеше, че в склада ги има, защото разговаряше по телефона с управителя, който бе застанал пред камара пакети картофен чипс.

— Натовари ги на камиона, независимо от данните на компютъра, а, Морис?

— Дадено, Джо. Много работа ли имаш днес?

— Майтапиш ли се? Все едно сме във война — отвърна Спилман. — Не знам как е при теб, но всичките ми машини сякаш работят по-бавно тази сутрин. Вероятно защото са претоварени. Всеки иска от всичко, и то по много. Нали е Нова година.

— Заради вируса на хилядолетието е, Джонатон — подхвърли управителят на склада. — Днес е денят, когато ще се прояви.

— Не говори такива неща — прекъсна го Спилман с лека тревога. — Ще го провокираш.

— Не ми казвай, че си суеверен, Джонатон.

— Нали уж се подготвихме за проблем 2000 — напомни Спилман. — „Сейфуей“ изхарчи петдесет милиона долара за нови системи. Няма да ни засегне.

— Така ти се ще — отвърна склададжията, като едва прикриваше сарказма си. — И го кажи на седемте ми хиляди доставчици, ако обичаш. Половината от фактурите, които пристигат тук, са непълни. Ние може и да сме взели мерки, но когато казах на онзи фермер в Мериланд, че трябва да си купи програмни продукти за двадесет и пет хиляди долара, той ми се изсмя. Сега петте му тона парникови домати не са отразени във фактурите. По неговите документи излиза, че ни ги е изпратил още през 1980 година. Това е лудост. Нещата започват да се оплитат и ще става по-зле. Следиш ли новините?

— Кой има време за това?

— Ти може и да смяташ, че сме си разрешили проблемите, но останалата част от света не е на същото мнение. Токущо затвориха три летища.

— Господи — възкликна Спилман. — Е, не се притеснявай. Трябва да вървя. Не забравяй да ми изпратиш пакетите „Ръфълс“.

Спилман тръгна към кабинета на заместникуправителката си. Завари я да гледа телевизия.

— Аманда?

Тя сепнато извърна глава и го стрелна през очилата.

— Налага ни се да ръководим магазин — напомни той.

— Половината Япония е без ток — отбеляза тя. — Наистина е шокиращо.

— Кое?

— Централната им банкова система се е сринала.

— Какво? Това е невъзможно.

— В Токио хората се редят пред банките, за да изтеглят парите си, а там сега е посред нощ. Независимо от съобщенията, че банките няма да отворят през следващите няколко дни, те се тълпят.

— Е, тук няма да ни се случи.

— Хората са изплашени, Джо. Обиколи ли магазина тази сутрин?

— Не. Работих по инвентаризационната програма.

— По-добре е да откъснеш глава от компютъра и да се огледаш — посъветва го тя. — Веднъж вече звънях в полицията. Появи се крадец, и то доста откачен.

— Защо не ми каза?

— Беше зает.

Аманда вдигна щорите. В краката им огромният магазин на площ от осемстотин квадратни метра гъмжеше от хора, дошли тук да направят новогодишните си покупки. Спилман виждаше дългите опашки от нетърпеливи клиенти с препълнени колички пред всичките двадесет и четири каси. Магазинът се намираше между няколко квартала със смесено население — имаше негри, хора с испански произход, бели, както и хомосексуалисти; богати, бедни и от средната класа. Повечето от тях пазаруваха горедолу миролюбиво заедно всеки ден, но когато магазинът бе претъпкан, напрежението, стаено плитко под повърхността, нарастваше. Някои дни Спилман наричаше магазина си „Лудницата“ и през цялото време държеше по четирима дежурни пазачи.

Тази сутрин, понеже в училищата нямаше занятия, тълпи тийнейджъри буквално окупираха магазина — надуваха свирки, хвърляха конфети и създаваха допълнително работа на охраната. Разбираше защо Аманда е привикала полицията да арестува крадеца, задигнал шест кутийки бира.

Не крадците обаче представляваха основния проблем. Опашките пред касите се движеха бавно — работата се затрудняваше от проверката на кредитните карти, понеже това ставаше едновременно в стотиците магазини на „Сейфуей“. Хиляди клиенти на веригата от супермаркети из цялата страна искаха да се разплатят с кредитни карти едновременно и това натоварваше до изнемогване компютрите, които трябваше да отговорят на запитванията. За да станат нещата още по-лоши, през последните две седмици машините отхвърляха по-вече от обичания брой карти, защото кредитните карти на някои банки и финансови инстанции бяха несъвместими с 2000 година. Налагаше се по няколко пъти на ден Спилман да слиза при касите в магазина и да обяснява на някоя бедна душа защо машината не приема картата. Вместо да им говори за техническите подробности около компютърната несъвместимост, той позволяваше на редовните клиенти да отнесат продуктите вкъщи, а на другия ден да платят с чек. Това го караше да се чувства добре като човек, който стопанисва уютна ъглова бакалница, а не ръководи огромен магазин от цяла верига, управлявана от компютри.

Гледката в магазина през въпросната сутрин обаче смрази сърцето му. Макар офисите на мецанина да бяха звукоизолирани, той чуваше шума от движещи се колички и от многобройните деца; зад гърба му телевизорът не спираше да изрежда всевъзможни бедствия, ставащи в Япония. Припомни си дългите разговори с Доналд Копланд и Док Даунс през последната година. „Дори компютрите да не сдадат — бе предрекъл Док, — хората ще се паникьосат заради истеричните типове. Истината няма значение. Единствената истина е как се възприемат нещата.“ Докато Спилман се връщаше в кабинета си, на една от касите възникна спречкване. Жена на средна възраст, очевидно нетърпелива да излезе с плодовете в количката, размахваше кредитната си карта пред касиерката.

— Не мога да приема тази карта, госпожо — обясни касиерката колкото е възможно по-любезно.

— Как така няма да ми вземете картата?

Касиерката, на чийто ревер бе закачено картонче за самоличност с дружелюбния надпис „Здравейте! Аз съм Денис“, се лиши от свободния си ден, пропита от съзнанието, че днес магазинът ще бъде претъпкан. Главната касиерка Денис — една от най-преданите служителки на Спилман — в момента съжаляваше защо не си е останала вкъщи.

— Не с картата ви нещо не е наред, а с банката — обясни тя. — Машината не приема карти, издадени от тази банка.

— Дайте да опитам аз — настоя клиентката и свирепо натисна цифрите на личния си номер.

Денис наблюдаваше индикатора на касовия апарат; клиентката наблюдаваше дигиталния потвърдител; тълпата отзад сякаш се превърна в един човек и се залюля на краката си. Времето буквално тежеше, докато двете спорещи жени високомерно си разменяха погледи. Касиерката се оказа права — картата не бе приета.

— Мога да приема чек или пари в брой — обясни Денис, но унизената клиентка безмълвно заряза количката с продуктите и излезе изсумтявайки. Денис сви рамене и натисна кода, за да изчисти машината за следващия клиент, ала касовият апарат не реагира на подадената команда. Машината не функционираше. На екрана се появи надпис: „Грешка в системата! Грешка в системата!“ Денис Шарлот Матюс бе касиерка, а не компютърен експерт, макар да работеше по цял ден на компютър, който следеше какви артикули маркира касата и какви пари постъпват в нея. В схемата от житейски приоритети за Денис компютърът се нареждаше по-ниско от бъдещата сватба на дъщеря й и над метрото, като начин на транспорт. Тя нямаше никаква представа как работи компютърът и ни най-малко не се интересуваше, точно както не се интересуваше как точно работи телевизорът. Компютрите представляваха част от живота и Денис нямаше проблеми с това. Разполагаше с персонален компютър в дома си в Куинс и обожаваше да се рови в Интернет, за да търси нови съвети как да поддържа цветята в градината си. Отглеждаше рози и с честно изкарани пари заплащаше за своите красавици, като работеше на смени в клона на „Сейфуей“, където цялото й съществувание зависеше от правилното функциониране на компютъра. В 10,13 часа компютърът й отказа.

Денис вдигна поглед към мецанина в далечния край на магазина и взе телефонната слушалка. Гласът й прозвуча високо и ясно по високоговорителите:

— Компютърът ми отказва да функционира. Ако обичате, управителят.

Когато Спилман чу съобщението, сърцето му замря. Обърна се към клавиатурата си и извика програма, която му позволяваше да проследи на екрана данните от касовия апарат на Денис, а после и друга програма, за да изключи терминала й от системата; после отново го включи, така че да не дава вече системна грешка. Нищо не се получи. Той не можеше да изключи терминала й.

На екрана продължаваше да стои надписът: „Грешка в системата! Грешка в системата!“ — Мога да ви платя в брой — предложи следващият клиент на Денис. — Просто искам да отнеса бананите и овесените ядки вкъщи за закуска.

— Съжалявам. Няма как да ви върна. Не съм в състояние дори да отворя касовия апарат.

— Разполагам с точно пари. Или приблизително точно.

Решила да продължи да се държи любезно, Денис се усмихна и предложи:

— Добре. Дайте да ги сложа на везните. — Машината отказа да премери стоката, а лазерът отказа да прочете електронния код върху пакета овесени ядки. Отчаяно отбеляза: — Нищо не работи. Никога преди не ми се е случвало.

— Три и осемдесет и пет за овесените ядки и да кажем долар и четвърт за бананите. Така става ли? — попита клиентът.

Груб глас по-назад от опашката се обади:

— Вземете му парите и го пуснете да си върви. Господи!

Трябва да стигна до работата си.

В магазина влизаха нови и нови хора, опашките ставаха все по-дълги. Момиченце проплака:

— Мамо, имам пиш!

— Добре, миличко. Ще попитам къде е тоалетната.

Младата майка и детето напуснаха опашката и приближаваха касите, когато касиерката в съседство с Денис се извърна и възкликна:

— Ей, Денис, и моят касов апарат токущо спря.

По цялата линия от каси двадесет и четирите касиерки натискаха бутони, задаваха команди и безпомощно въртяха очи. Всички каси отказваха да функционират и всички касиерки посегнаха към телефонните слушалки.

— Извинете, къде е тоалетната?

В задната част на магазина, до пекарната, се чу зловещият звук на тичащи стъпки. После долетяха викове първо на испански, а после на английски. Двама от пазачите минаха покрай касите и се насочиха към спречкването.

— Тоалетната е вдясно до входа — обясни Денис на жената и отново посегна към слушалката. — Но ако бях на ваше място, щях да си взема момиченцето и да изляза оттук.

От своя кабинет Спилман видя тичащите през магазина пазачи. Телефонът му иззвъня.

— Да?

— Спилман, Денис се обажда. Днес съм на първа каса. Всички апарати отказват да работят и не знаем какво да правим. Дори везните не работят.

Преди да успее да й отговори, Аманда влезе в кабинета му и обяви, че и трите компютърни терминала в нейния отдел са спрели да функционират. Не можеше да отвори сейфа на магазина.

— Как така и трите?

— Тези, които следят инвентара, приходите и текущите операции — нито един не функционира, Джо.

— Господи!

Помощникуправителката се усмихна.

— Пред магазина стои някакъв мъж с надпис: „ИСУС ЩЕ СЕ ЯВИ ДОВЕЧЕРА.“ Да потърсим ли божествена помощ?

— Мислех, че отведоха този тип още вчера.

— Върнал се е. Всички луди са наизлезли по улиците на града. С всяка минута новините стават все по-ужасяващи. Затвориха летищата. Борсите няма да отварят днес.

— Нищо от това няма значение — спря я Спилман. — В момента си имаме собствени проблеми за разрешаване. Машините за проверка на кредитните карти отказват да действат, а някакви хлапета създават безредици в магазина. Пълен ад.

— Защо не провериш кредитните карти на твоя компютър? — попита Аманда.

— Не става — отвърна Спилман. — Вече опитах.

— Какво ще правим?

Отчаяният въпрос на Аманда прозвуча като молитва. Спилман поклати глава и прехапа устни. Решителен, капитан на своя кораб, той нареди:

— Обади се в Ню Джърси. Позвъни на централата в Плесантон. Ако те не знаят какво става, ще се наложи да затворим магазина. Според Морис от склада в Ню Джърси е свързано с вируса на хилядолетието. Обади му се.

— Господин Спилман — чу се глас в телефонната слушалка, все още на няколко сантиметра от ухото му. — Още ли сте на линията?

— Да, Денис. Кажи на клиентите ни, че системите ни отказват. Би трябвало да оправим всичко до петнадесет минути.

— О, Господи. Петнадесет минути са цяла вечност, когато нещата са такива. Хората едва удържат нервите си.

— Знам. Хората са зверове, нали? Съобщи и на другите касиерки — да бъдат любезни, но неотстъпчиви. Помоли клиентите просто да оставят количките и да излязат от магазина. Предай на пазачите да не пускат повече хора вътре.

Дни по-късно управителят на супермаркета щеше да си мисли, че ако разполагаше със способността да спира времето и да ограничава пространството, щеше да се възползва от божествената дарба именно в този момент. Преди нарежданията му да бъдат изпълнени, пред очите на Спилман и помощничката му се разигра следната сцена. Докато Денис подреждаше колежките си в редица пред касите, две тийнейджърки, награбили бира и картофен чипс, разблъскаха хората и хукнаха към изхода в северната част на магазина — по петите ги следваше един от пазачите. Бягащите тичаха на зигзаг и преминаваха край смаяни клиенти и препълнени колички. При вратата момичетата хвърлиха плячката си и изскочиха навън; дотичалият до вратата пазач бе останал без дъх. При цялото вълнение в северната част на магазина и без касиерки зад касовите апарати мъж със спортно сако и вратовръзка избута препълнената си количка край касата и се насочи към южния изход на магазина. Следващата клиентка последва примера му: спря се само за част от секундата, за да сграбчи няколко пластмасови торбички и избута количката си навън. Зад нея две облечени в шарени рокли доминиканки, разбрали, че в момента няма охрана, отидоха до щанда с шампанско, напълниха количките си и също се отправиха към вратите.

— Хей! — провикна се едра пазителка на магазина, най-накрая забелязала извършващите се под носа й кражби. — Хей!

Една от доминиканките се спря и съвсем спокойно запрати бутилка шампанско към пазителката — удари я в гърдите. Докато с писък се свличаше на земята, бутилката с пенлива течност гръмна и силният трясък мигом предизвика първите признаци на паника сред струпаното в предната част на магазина множество. Човешката вълна незабавно се насочи към изходите от двете страни, но се сблъска с влизащите — нов пристъп на паника предизвика блъскане, бутане, писъци и юмручни сбивания. Само за секунди мирният супермаркет се превърна в бойно поле.

Междувременно в края на една от опашките мъж с дванадесет обици и едри татуировки методично наклони количката си и остави продуктите да се изсипят върху пода, застлан с линолеум. Мъжът пред него изкрещя злорадо и с все сили стовари консервата с пилешка супа с фиде по стъклените в\2ти на хладилника с млечни продукти, които — естествено се разбиха. Касиерките вкупом се насочиха към стаичките за персонала в задната част на магазина. Пазачите се прегрпираха, разбутаха тълпата и се отправиха към южните врати стараеха се да попречат на хората вътре да крадат и да възпрат желаещите да влязат. В последвалото меле един от пазачите измъкна от кобура при глезена си пистолет, който не биваше да притежава, но някакъв клиент моментално го изби от ръката му. Последва изстрел, огромната витрина от опушено стъкло на супермаркета се разби с оглушителен трясък на хиляди парченца и слънчевата светлина нахлу в магазина. Денят бе хубав, ясен и слънчев; разкри се гледка към оживеното движение по улицата, където вкупом излизащите от магазина клиенти, обзети от паника, задръстваха движението по тротоара и създаваха невъобразим хаос.

Пред магазина, зазяпан в счупената витрина, дрипавият проповедник с надпис: „ИСУС ЩЕ СЕ ЯВИ ДОВЕЧЕРА“ преживя трансцендентален момент. Куршумът бе минал през надписа само на сантиметри от главата му. Мъжът падна на колене и започна да се моли, без да обръща внимание на подивелите клиенти, които минаваха наоколо. Две възрастни чернокожи жени се свлякоха на колене до него и се присъединиха към молитвите му.

Вътре хората продължаваха да тичат по пътеките, грабеха всевъзможни продукти, пищяха, смееха се неистово, всяваха още паника, предизвикваха нови сблъсъци. Спилман наблюдаваше целия хаос върху мониторите, предназначени да следят движението в магазина.

Посегна към телефона, без собствено да е сигурен къде първо да позвъни: в полицията, на главния управител на супермаркетите от веригата в Ню Джърси или в компютърната централа на „Сейфуей“, която се намираше на почти пет хиляди километра западно в Плесантон, Калифорния. На една от опашките долу избухна поредното спречкване между клиентите и той бързо набра полицията.

— Тук 911. Моля изчакайте.

Докато изчакваше търпеливо да го свържат, Спилман се обади в компютърния център в Плесантон — там техниците френетично се опитваха да разберат какво се е случило. Поради повсеместно блокиране на системите във всичките хиляда четиристотин и петдесет магазина от веригата се случваше същото, макар засега единствено при Спилман клиентите да се бяха разбунтували спонтанно.

В Плесантон нямаха никакви отговори; щяха да минат няколко дни, преди Спилман да научи какво точно е станало с компютрите. В Ню Йорк 10,01 отговаряше на 00,01 на остров Гуам, на разстояние четиринадесет часови пояса. „Сейфуей“ изхарчи милиони, за да се справят с проблем 2000, но повечето пари и усилия отидоха по операции в родината, а малките магазини в чужбина, като „Сейфуей“ на остров Гуам, бяха пренебрегнати. Докато в столицата Дедедо фойерверки отбелязваха идването на XXI век, компютърът, зареден с данните за наличните стоки в местния клон на веригата от супермаркети, отчете настъпването на 1 януари 1900 година — класическата грешка, в която именно се състоеше проблем 2000. Компютърът в Гуам започна рутинната си нощна задача по прегледа на постъпилите през деня заявки и поръчката на нови стоки и констатира, че всички проверявани стоки са с изминал срок на годност. Добре узрели свежи плодове според компютъра представляваха купчини отдавна изгнила продукция. Още топлият хляб бе класифициран като плесенясал. Прекалено умен, за свое добро компютърът започна цялостна проверка на стоките и прецени, че всичко трябва да се презареди. Написа дори ордерите, за да бъде презареден целият магазин. Цялата тази информация бе вместена в единединствен файл; небрежен служител го препрати в централния компютър за доставки на „Сейфуей“ в Плесантон. Подвластният на вируса софтуер и новият хардуер в Плесантон не включваха адекватна защитна система, която да предпази програмите от нахлуването на заразата отвън. Никой не се сети да проведе един много прост тест. Когато заразата проникна в централните процесори в Плесантон, тя съсипа всички програми и превърна високотехнологичните операционни системи на стойност петдесет милиона долара в боклук. „Сейфуей“ вече не бе в бизнеса. В 10,30 сутринта техническите причини не бяха грижа на Джонатон Спилман, а само следствие от неизправностите. Компютрите създадоха проблема, но разюзданите човешки същества в момента разрушаваха магазина му. Напрежението, задушаващо понякога всички в гъсто населените градски квартали, бе дозасилено от истерията, свързана с проблем 2000, и умножена от десетките развилнели се тийнейджъри. Всичко това заплашваше да прерасне в експлозия от раздразнение и насилие. Доминиканците нападнаха хомосексуалистите, а те от своя страна не им останаха длъжни. После като изневиделица група бели юноши се нахвърлиха върху доминиканците. Само след секунди се присъединиха всички азиатци и чернокожи. Масово използваха стоките по рафтовете като муниции — при престрелката пострадаха и невинни граждани. Доматите не нанасяха кой знае каква вреда, но същото не важеше за консервените кутии. По пътеките се появи кръв.

— Тук полицията.

— В супермаркета ми избухнаха безредици. Нужни са ми полицаи и лекари веднага.

Навечерието на Нова година бе едно от събитията, които полицаите ненавиждаха. Прекалено обилното леене на алкохол и твърде малко проявяваният здрав разум тласкаха напилите си към буйства и водеха до доста автомобилни катастрофи. Ала проблемите обикновено не започваха преди късния следобед. Не и днес обаче и не в 24-ти участък, ръководен от капитан Ед Гарсия. Още сутринта фоайето на участъка, намиращ се на 100-на улица, вече гъмжеше от превъзбудени, изплашени хора — на всевъзможни езици те питаха дали ще спре електричеството в Ню Йорк, какво да правят, ако в Сентръл парк кацнат извънземни, и кого да съдят, в случай че компютрите им откажат да работят. От редовните двадесет и пет дневни дежурни на Гарсия и допълнителните петнадесет униформени полицаи точно четирима имаха някаква смътна представа в какво се състои проблем 2000. Беше ги пратил на лекция по темата, която те бяха проспали. Сега озадачените полицаи не бяха в състояние да отговорят на пороя от трескаво задавани въпроси.

Ръководител със сериозно отношение към работата си, Гарсия тъкмо се канеше да слезе долу и лично да въведе ред, когато скенерът на бюрото му изстреля радиосъобщението, че участъкът трябва да изпрати хора за усмиряване на спонтанно избухналите размирици в новия клон на „Сейфуей“ при ъгъла на „Бродуей“ и 96-а улица.

За секунди се спусна в гаража и се настани в първата по-тегляща кола.

— Карай по-бързо — подвикна той на униформения млад полицай. — Дай газ. Как се казваш?

— Ричардс — отвърна той. — Честита Нова година, капитане.

— Да, благодаря. И на теб, Ричардс. А сега млъкни и карай.

— Да, сър!

Радиото пращеше, сирената виеше, двигателят ревеше и гумите свистяха, докато синьобелият форд се носеше към „Бродуей“, като разпръскваше пешеходци и гълъби и на косъм избягваше сблъсъка с някои камиони. Други две полицейски коли ги следваха плътно, стараейки се да не изостават.

Гарсия грабна микрофона и натисна бутона.

— Говори капитан Гарсия. На път съм към „Бродуей“ и 96-а. Какво, по дяволите, става там? Някой да ми отговори.

Шофьорът се потеше, при пресичането на червено натискаше сирената и всячески се стараеше да напредва сред гъстото движение. Радиостанциите предаваха новината за избухналите безредици. За същото се говореше и по радиостанциите в полицейските коли, устремили се нататък. Няколко цивилни граждани, чули репортажите на живо, отклониха колите си от пътя и последваха полицейската колона.

— По дяволите! — изруга Ричардс. — Тези идиоти тръгват след нас.

— Да гледаш на живо как действа полицията е страхотно примамливо — отвърна капитанът и натисна отново бутона на микрофона. — Тук е Гарсия — извика той. — Някой да ми се обади!

— Тук е отдел 1346, сержант 0’Донахю. Хора разграбват магазина, капитане, „Бродуей“ е блокиран. Налага се да продължим пеша. Господи, само да видите този тип! Помъкнал е цяла каса шампанско. Хей, приятел, имаш ли касова бележка за това? Господи. Сега пък друг. Те са из целия супермаркет. Спри колата, Джо. Хей, ти, стой на място! — 0’Донахю, остави крадците засега — извика Гарсия в микрофона. — В магазина има расови размирици. Влизай вътре и затвори супермаркета.

— Да, сър.

Размириците рядко възникваха неочаквано и почти никога в десет сутринта. Отрядите за борба с размириците имаха заповед да се съберат в управлението в четири следобед, за да застъпят на новогодишното си дежурство; повечето служители още си бяха по домовете и спяха.

Полицейска диспечерка привикваше служители отвсякъде с ясното съзнание, че оставя огромни райони от града незащитени откъм грабители. Гарсия чуваше цял оркестър сирени да се приближава към „Бродуей“ и 96-а, но всички съседни улици бяха блокирани. Полицаите наизскачаха от колите си и ги зарязаха пред „Блокбъстър видео“ от другата страна на „Сейфуей“, където на тротоара вече се вихреше новогодишен купон. Припяване на „Добрите стари времена“ посрещна полицаите — младият Ричардс се ухили неволно, а капитан Гарсия се ядоса.

— Разчистете тротоара — заповяда той. — Кажете им да оставят бутилките и ако някой се прави на интересен, сложете му белезници. Ричардс, ела с мен.

Сякаш ураган бе минал по тротоара зад пеещите запразнували граждани. От преобърнатите колички се бяха разпилели провизии, колите близо до входа бяха потрошени, наоколо се разхождаха хора със занесен вид, а малка група бе коленичила и се молеше. Четирима граждани бяха стъпкани, един клиент бе получил сърдечен удар, повечето крадци се бяха разбягали, пристигналите лекари, заобиколени от зяпачи, оказваха първа помощ на човека със сърдечния удар. Капитанът бързо събра хората си — дванадесет неуниформени — и им постави задачата да възстановят реда и да помогнат на пострадалите.

Супермаркетът бе в развалини. Щандовете с алкохол представляваха море от разбити шишета и разлети течности. Охраната на магазина, успяла да задържи петима крадци, зорко ги пазеше. Гарсия привика няколко униформени полицаи, нареди на охраната да приберат незаконно носените оръжия и тръгна да търси Спилман.

Откри приятеля си горе при Аманда и Денис, които се утешаваха с по чаша шампанско.

— Какво стана, Джо? — попита капитанът. — Какво, по дяволите, стана?

Лицето на Спилман лъщеше от пот, а устните му бяха разтеглени в маниакална усмивка. За миг Гарсия си помисли, че приятелят му се е побъркал, което щеше да е напълно разбираемо при този обрат на събитията.

— Джо? Добре ли си?

— Искаш да знаеш какво стана ли, Ед? Невъзможното. Онова, което никога не биваше да се случи, стана. Пийни малко шампанско. Честита Нова година.

Капитан Гарсия тихо повтори въпроса си:

— Какво стана?

Спилман посочи черния екран на компютърния монитор.

— Проблем 2000 — промълви той. — Удари ни вирусът на хилядолетието.

— Господи! — Гарсия сбърчи нос. — Ти и Доналд не преставахте да говорите за него. Надухте ми главата с това как нищо няма да се случи поне на вас.

— Е, излиза, че сме грешили — измърмори Спилман. — След като стана тук, може да се случи навсякъде. Все едно е настъпил денят на Страшния съд. Всичките ни системи са извън строя.

— Но защо се стигна до безредици? По дяволите! Знам защо. От цялото напрежение, ето защо. Искам всички заснети материали от системата ви за безопасност.

— Взимай каквото искаш — съгласи се Спилман. — И без това всички така постъпиха. — Отпи от шампанското и добави: — Господи! Сякаш всички полудяха изведнъж. Обикновени хора, а се превърнаха в маниаци.

— Децата го започнаха — обади се Денис. — Държаха се като диваци.

Гарсия, който всекидневно се натъкваше на насилие и на последиците от него, съсредоточено погледна приятеля си и двете служителки на супермаркета. Нахаканият Джонатон Спилман, с еврейски произход, интелигентен, циничен като всеки нюйоркчанин, обикновено не се стряскаше от нищо, но в момента бе потресен. Пребледняла, Аманда щеше да се разплаче всеки момент, а Денис имаше вид на човек, който просто мечтае да се прибере вкъщи.

— Някой от вас тук пострада ли? — попита капитанът.

— Не, но на една от касиерките счупиха крака, а някакъв мъж получи сърдечен удар.

— Лекарите са отвън. Ще се погрижат. Според мен е най-добре да заключиш и да си вървиш.

— Не мога — отвърна Спилман. — Трябва да разчистя и да поддържам връзка с техническия персонал в Плесантон.

Полицейската радиостанция изпращя и той я приближи към ухото си.

— Гарсия.

— Обаждам се от централния диспечерски пункт, капитане. Съобщиха за нов проблем на 99-а и „Амстердам“.

Огромна група хора е коленичила и се молят по средата на улицата — блокирали са кръстовището.

— Милостиви Боже. Добре. Ще отида веднага щом мога.

— Нови проблеми ли? — попита Спилман.

— Имам чувството, че това ще се окаже ден… Не довърши мисълта си.

— Какъв ден, капитане? — попита Аманда. — Какви ги говорите?

— Съдбовен ден — тихо промълви Гарсия. — В който ще разберем кои сме.

Отвън изпищя сирена — линейка откарваше още един от пострадалите. Аманда избухна в сълзи.

— Не се тревожи — утешаваше я Денис. — Най-лошото мина. Почти свърши вече.

— О, не — простена Аманда. — Нима не разбираш? Всичко едва сега започва.

— И двете си вървете вкъщи — нареди Спилман. — Няма какво да правите тук.

Аманда поклати глава.

— Как? Няма начин да се кача в метрото с всички тези отвратителни хора.

— Виж — предложи Спилман, — защо не отидете у дома. Денис, повикай такси. Ще се обадя на Шърли и ще й кажа, че пристигате. Днес тя си е вкъщи. Така става ли?

— Ще отведа Аманда при мен — обади се Денис. — Искам да си отида вкъщи при децата. Хайде да вървим, Аманда. Всичко ще бъде наред.

— Не — възрази тя с писклив глас. — Нищо вече никога няма да е същото.

Аманда изпусна чашата си, затича надолу, спъна се, надигна се и се втурна към предната част на магазина. Денис и Спилман я следваха по петите и се опитваха да я спрат.

— Аманда, чакай!

Нямаше никакъв смисъл. Аманда изскочи от магазина, разбута тълпата отпред и изчезна.

Спилман видя как пред магазина спират коли на радио и телевизионни компании и застина на място. После тихо се обади:

— Остави я, Денис. Дай да влизаме вътре. Не искам да ни показват по телевизията в деня, когато светът се разпада.

В задната част на магазина, в сектора за зеленчуци, автоматичните пръскалки се включиха. Облетите с вода марули изглеждаха свежи и вкусни, но щяха да си изгният по рафтовете. Спилман нави ръкави и тръгна да търси крана, за да изключи ръчно струята.

От другата страна на глобуса вирусът на хилядолетието приближаваше най-гъсто населените райони на Азия. За разлика от Русия цял Китай ползваше един часови пояс; според предварителна програма на Великата китайска стена щяха да се състоят огромни тържества. Осветена по цялата си близо две хиляди километрова дължина, тя се виждаше от космоса. Гигантски дигитален часовник, поставен близо до Пекин, отмерваше последните минути на годината. Великата китайска стена, подобно на дървените барикади, издигали се някога по „Уолстрийт“, е била изградена, за да пречи на чужди нашественици да достигнат Забранения град, ала не успяла да си свърши работата през XIV век, както нямаше да я свърши и в навечерието на XXI.