Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deadline Y2K, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ?
- Разпознаване и корекция
- goblin
Издание:
ВИРУСЪТ Y2К. 1999. Изд. Атика, София. Биб. Crime & Mystery. Роман. Превод: от англ. Ивайла Божанова [Deadline Y2K / Mark Joseph]. Формат: 20 см. Страници: 256. Цена: 4.90 лв. ISBN: 954-729-045-2
История
- — Добавяне
10.
През следобедните часове случаите на сърдечни кризи в спешното отделение на „Белвю“ понамаляха само за да ги замени поток от пациенти, толкова подплашени от вируса на хилядолетието, че бяха наранили или себе си, или някой друг. След като гледаха цял ден новини, десетки хора с лабилна нервна система преживяха психологически сривове и започнаха да посягат на себе си, да се хвърлят под автобуси и от прозорци или нападаха всеки, изпречил се на пътя им: съпруги, деца, непознати. Чакалнята се изпълни с разплакани пострадали и объркани приятели или роднини.
Близо до прозореца тийнейджър включи транзистор на станция, специализирана само в новинарски емисии, и цялото множество бе принудено да изтърпи приливна вълна от покъртителни истории, случили се по света: в Бангладеш хиндуисти и мюсюлмани стигнали до насилие едни срещу други, докато се обвинявали защо е спряло електричеството в провинцията; ревностни християни, стекли се в Свещения град, за да отпразнуват настъпването на хилядолетието и да присъстват на Второто пришествие, се сбили с палестинската и израелската полиция; из Сибир се въдворяваше военно положение заради избухващите бунтове — репортажите бяха сурови и все пак не ставаше ясно какви точно са причините за вълненията: дали страх, дали смръзващият студ, религиозен фанатизъм, шестстотин години руско потисничество или брутален гнет. В Ермосило, Мексико, сред двата милиона богомолци, събрали се да видят с очите си Второто пришествие, избухнала холерна епидемия. Мъж в Чикаго нахлул в детска градина и задържал тридесет деца за заложници, като заплашваше да избие всичките преди свършека на света в полунощ по централно стандартно време.
В един момент търпението на хората в чакалнята се изчерпа — не бяха в състояние да поемат повече засилващото се напрежение от репортажите. Някакъв мъж просто се приближи до хлапето и го помоли да изключи транзистора. В отговор обаче получи само недружелюбен поглед; тогава сграбчи радиото, ала хлапето не го пусна. Размениха се удари, викове, пристигна охрана и вирусът на хилядолетието се придвижи още по-близо.
До 14,45 задръстванията в Манхатън пречеха за бързото придвижване на линейки към болницата — именно това стана причина лудото темпо в спешното отделение да понамалее. Ако е затишие пред буря, помисли си Бил Пакард, докато се миеше след приключването на спешна сърдечна операция, време е да се възползва за миг. Съблече зелените дрехи и тичешком се спусна да разбере как се справя Док.
В 15,00 часа Док, след като направи всичко по силите си, започна да събира нещата си. Пейджърът му препредаде обаждане от Висок волтаж. Мигом я потърси в командния център.
Тя вдигна.
— Оперативната зала.
— Док е. Имаш ли нещо за мен?
Гласът й се сниши до едва доловим шепот:
— Секретните кодове на операторите.
— Всичките ли?
— Не, но е добре да вземеш каквото съм открила.
— Как са записани?
— На архивираща програма. Дай да се срещнем на североизточния ъгъл на Първо авеню и 14-а улица след половин час. Отивам в централата в Ийст Сайд.
Точно изключи телефонът и Пакард влезе:
— Как върви?
Док поклати глава.
— Това е само едноединствено от стотиците отделе ния — оплака се той с горчивина. — Събери медицинските сестри, ще им обясня какво да правят. Госпожа Маккарти намери ли те?
— Госпожа Маккарти е под въздействието на успокоителни — отвърна Пакард със злорада усмивка. — Нахлу в операционната да ме търси и ако трябва да използвам точна медицинска терминология — откачи.
Преди да си тръгне, Док обясни на персонала кои машини са подготвени да функционират адекватно и кои са изключени, защото са опасни.
— След полунощ наблюдавайте внимателно автоматите — предупреди той сестрите. — Ако например някой е програмиран да захранва с лекарства на определени интервали, проверете дали го прави. Тази нощ не се доверявайте на никакво автоматично оборудване и всичко би трябвало да мине гладко.
Последваха здрависвания, прегръдки, благодарности и Док се отправи енергично по Първо авеню. В главата му се въртеше единствено мисълта за електричеството. Волтове! Електроцентрали! Милиони километри кабели и жици, трасета, превключватели, токоизправители, трансформатори, електрически вериги, парни турбини и стотици влакове от Западна Вирджиния с въглища, захранващи ярките пещи, чиято топлина се превръщаше в така жизненоважното електричество.
Производството и разпределението на електроенергията е сложен процес, който се контролира изцяло от компютри — като се започне от мерките за безопасност в електроцентралите и се стигне до насочването на електрическите потоци в локалните подстанции. Между ядрената централа в Индиан Рок в северната част на щата Ню Йорк и който и да е контакт по някоя стена в Манхатън електроенергията минаваше през седем хиляди системи, пряко контролирани от компютри. Именно защото бяха компютри, тези машини често изключваха; поддържащите оператори имаха богат опит със сривовете в електрозахранването и внезапното спиране на тока. Но независимо от това никога не се бяха сблъсквали с масиран отказ в много части на системата едновременно.
През 1900 година електричеството представляваше новост; на мода излизаше волтажът. Всеки млад мъж искаше да е Томас Едисън. Великият мъж направи от Ню Йорк първия електрифициран град в света. В началото на XX век, ако някой бе свързал къщата си с жиците на Едисън, хората го посещаваха, за да погледат със страхопочитание светлините. Електричеството правеше човека по-висш, по-близък до Бога; то бе в крак с прогреса. През следващите сто години електричеството завладя безброй технологии — от осветлението до компютрите — и хората вече не мислеха за постоянния поток от енергия като за новост. Електрическата енергия представляваше нещо основно, беше скучна и се приемаше като даденост.
От другия край на мрежата в Ню Йорк се намираше нефтеното находище под Мексиканския залив. Всички електростанции в Ню Йорк потребяваха този петрол, минимално рафиниран и извлечен от недрата с автоматизирана помпена система, чието машинно оборудване включваше стотици вградени чипове. Безопасността на трансмисиите зависеше от контролните уреди, които обработваха данните в програмните продукти, обвързани с календарното време. Компютрите участваха на всеки етап — още от изпомпването на петрола в танкери и по тръби. Следяха всяка операция — от изчисленията на обема в барели до извънредните часове труд на операторите и съответното му заплащане.
В съседство с електроцентралата в Ийст Ривър на 14-та улица имаше складирани петнадесет милиона барела. Нефтът от тези складове се доставяше до другите подстанции в града по тръбопроводи. Автоматизираният процес, чрез който нефтът се превръщаше в електричество, се основаваше на постоянното и ритмично захранване. Компютри, обвързани с календарното време, контролираха потока от гориво през тръбите. В самата електроцентрала компютри следяха всеки етап от процеса: обема на нефта, проверка на качеството, добавката на допълнителни компоненти, насочването на струята към пещите и изгарянето, при което се затопляха огромни бойлери, където водата се превръщаше в пара под високо налягане, а тя от стоя страна въртеше турбините с бясна скорост, за да предадат това движение на генераторите и да се произведе електричество. Средна електроцентрала разполагаше с шестстотин програмни пакета, които управляваха поне четиридесет системи. Пет хиляди вградени чипа контролираха клапите, сензорите и отворите. Електроенергията, произведена от централата, се предаваше и смесваше с произвежданата от други електростанции чрез множество системи, подстанции, трансформатори, токоизправители, релета и превключватели, като всичко се контролираше от компютри. Веригата, сбвързваща електроцентралите, представляваше унифицирана система със задача да осигури най-ефективния капацитет на веригата като цяло. Същевременно контролираните от компютри връзки между отделните компоненти на веригата образуваха звено от цялостно трасе. Именно то бе изложено на най-голяма опасност пред вируса на хилядолетието и бе най-слабо проверената част. Големи потребители, похарчили стотици милиони, за да се предпазят от вируса на хилядолетието, можеха да бъдат сринати от по-малки, лишени от достатъчно средства, за да се предпазят.
Док и Висок волтаж си разменяха електронни писма година преди да се срещнат за пръв път. Криеха се, определяха си срещи на странни места, разменяха си информация и постепенно спечелиха взаимното си доверие. Бъбивата, ала сериозна операторка се казваше Сара Макфадън жена на средна възраст с афроамерикански произход и майка на четири деца; беше претоварена от работа, но имаше благ нрав.
На 14-а улица Док се облегна на стената и се огледа — коли задръстваха кръстовището, забързани хора изпълваха широките тротоари. Разтревожени граждани се тълпяха в бакалниците и деликатесните магазини: всеки купуваше колкото можеше да носи. Според него половината се подготвяха за Нова година; другата половина обаче сигурно трупаше запаси за обсадата. Витаещото във въздуха настроение сякаш вещаеше края на света, в гласовете на хората се долавяха напрегнати нотки. Ако прекъсне електричеството, няма да е като в Токио. Населението на Ню Йорк притежаваше стотици хиляди пушки и пистолети. При спирането на тока през 1977 грабежите започнаха мигове след като светлините изгаснаха. Новият, на пръв поглед по-възпитан и уреден Ню Йорк, създаден от кмета Джулиани, всъщност представляваше нещо доста крехко и привидната цивилизованост можеше да се стопи за секунди.
Засега още никой не стреляше. Вместо това във въздуха се носеше музика — кънтрипесен, изпълнена с фатални, противоречиви думи ехтеше от радиото на кола; каубоят пееше за шофьор на камион, чиято жена все още го обича независимо от неговата несрета. „О, Америка, ти знаеш как да прощаваш. Ти си огромна, в теб има място за всички ни, дори за грешници като мен.“ Док потрепваше в такт с музиката, докато оглеждаше тълпата, за да зърне Сара. Вляво виждаше червената тухлена фасада на електроцентралата в Ийст Ривър — ключов компонент в плана му да предотврати спирането на електричеството, та Манхатън да не замре. Оставена сама на себе си, електроцентралата не би се справила. Бо успя да проникне във всяка система, да изкопира програмите и базата данни, да открие фатални — непоправими според него — грешки. Първата задача на членовете на Среднощен клуб предвиждаше в 00,01 да поемат контрола върху програмата на „КонЕд“, наречена „Функционално незачитане“, която прехвърляше оперативния контрол от основната на първата резервна система. Ала отварянето на „Функционално незачитане“ изискваше една от липсващите пароли.
Дълбоко под земята поредният влак на метрото потегли и разтърси тротоара; поток от човешки същества изплува от изхода. Сара бе сред тях. Като типична нюйоркчанка тя вървеше със завидно самообладание. По някакъв начин тя му напомни за високата жена, която видя преди толкова време в центъра на града, независимо че Сара едва ли надхвърляше един и шестдесет и пет и тежеше деветдесет килограма. Очите й блестяха от интелигентност и усмивката никога не слизаше от лицето й.
— Има няколко пароли, до които просто не съм в състояние да стигна — обяви тя. — Едната е за „Функционално незачитане“.
— Ще се справим някак — утеши я Док въпреки разочарованието си.
— Не виждам как ще успеете.
Върху челото на Сара се появи малка бръчка.
— Защо да не нахълтам в контролната зала с автомат и да заповядам: „Горе ръцете! Дайте ми паролата или ще ви направя на решето!“ Съвсем както го правят във филмите.
— Ако си готов да постъпиш така, лично ще ти отворя вратата — подсмихна се тя. — Нужни са ни малко каубойски действия, за да предизвикаме ръководството да размърда задниците си. Иначе — Бомбай.
— Индия? Какво е станало?
— Не чу ли? Бомбай е в пламъци.
— Милостиви Боже!
— Всичко отказало — електричество, телефони, вода; избухнали пожари, които не успяват да потушат.
Представи си го — Бомбай, а и цяла Индия с нейното милиардно население, както и уникалната им интерпретация на хаоса, който ги поглъща. Гневът на Шива, гневът на Аллах, гневът на всички познати на света богове. Неволно потрепери.
— Как мислиш, Сара? Това ли е апокалипсисът?
— Док — отвърна тя, — утре целият свят може да пламне и ако това стане, просто се налага да намерим начин да потушим пожара. Непременно ще успеем. Вярвай в това. — В очи те й се мярна игриво пламъче. — Знаеш ли, досетих се какво се опитваш да направиш.
— Какво?
— Разполагаш някъде с мейнфрейм и разчиташ да симулираш резервна система на „КонЕд“, щом първата връзка във веригата сдаде.
— Нещо такова, права си.
— Не ме интересува кой си, но се чудя защо го правиш. Някой плаща ли ти?
— Не. Аз плащам на други хора. Мога да платя и на теб, ако желаеш.
— Не го правя за пари.
— И аз така си помислих — увери я Док.
— Просто ми е приятно да узная, че и ти не го правиш за пари. Ще ми се да ти помогна повече. Ще продължа с опитите да се добера до паролите.
— Сара — прекъсна я той, — не е изключено да се наложи да го направиш. Вероятно ще има и още доста неща, които да свършиш, ако ситуацията наистина се влоши. Казах ти за Върмонт, нали?
— Да. Звъннах им. Не разполагат с компетентен човек, който да провери кондензаторите или регулаторите на волтажа. Твърдят, че вече са ги тествали.
— Готова ли си да изключиш „КонЕд“ от системата?
— Аз да, но не и компанията. Цял ден спорят по въпроса. Трябва да вървя. Бог да те благослови, Док, каквото и да си намислил да правиш.
Тя му подаде три дискети и изчезна в тълпата.
Прекосявайки парк „Вашингтон“, оазис насред града с дървета, шахматисти и детски площадки, Док седна на пейка и се загледа как млад баща люлее двегодишното си дете на люлка. Напредназад, напредназад. Детето се смееше от удоволствие. Някъде наблизо излая куче. Коли минаваха по периметъра, търсеха място за паркиране. Спокоен, паркът отвъд Триумфалната арка в началото на Пето авеню сякаш не го бе грижа за приближаващата буря.
Нещата или бяха смъртоносно сериозни, или така банално тривиални, че човек да се изсмее. Нямаше средно положение. Бомбай бе в пламъци, а това предполагаше и половин Индия. Ако отиде до вестникарската будка на ъгъла или се върне на Насо стрийт и погледа телевизия, ще разбере какво точно става там; другата възможност е да остане на пейката в парка и да наблюдава как онзи там люлее детето си. Връхлетяха го и други мисли: колко подходящ е моментът за военен удар. Компютрите на Индия са излезли от строя, комуникациите — прекъснати, населението — силно объркано. Страната е слаба и уязвима. Враждебният й съсед Пакистан разполага с двучасов прозорец: системите му функционират, а тези на Индия са блокирали. Какво предимство на мюсюлманската държава над хиндуистката държавасъперница! Пакистан може да нападне Индия без страх от ответен удар.
Док беше убеден, че всяка страна е с повишено внимание, включително и Съединените щати, и се подготвя за най-лошото. Най-лошото нямаше да се случи. Ако хората искат да започнат война през този ден, ще се наложи да се убиват един друг с ръчни оръжия, саби или с голи ръце. Възможностите на всяка модерна държава да води война и да се защитава зависеха от компютри. Военните компютри отстъпваха с няколко поколения зад цивилните технологии по простата причина, че трябваше да са изключително надеждни. Те никога не бяха подменяни. Вследствие на проявения прагматичен консерватизъм старият софтуер на военните компютри се излагаше на изключителната опасност да бъде засегнат от вируса на хилядолетието. Един Ф-16 представляваше сложна комбинация от кибернетика. Един танк разполагаше с дузина компютри и стотици вградени чипове, а един кораб — с хиляди. Пушки, ракети, хеликоптери, торпеда, радари, сонари, мини, бомби и комуникационни съоръжения — всички те зависеха от компютри. Някои щяха да сработят, но достатъчно много щяха да се окажат поразени и да снижат световния военен потенциал до най-ниското му равнище от сто години насам. Това, прецени Док, милостиво ще ни спаси през следващите дни.
Вирусът на хилядолетието провокираше само първите от компютърните откази през XXI век. Такъв малък вирус, а и въобще не бе вирус, ако се говори на строго професионален език. Истинският вирус представлява програмна грешка по невнимание. А вирусът на хилядолетието е съзнателно програмно решение, взето по финансови причини. През 1960 г. един мегабайт памет струваше три милиона долара, а датите изяждат паметта. Изпусни „едно“ и „девет“ и спестяваш мангизи. Това е всичко. Сметки за пари. От самото начало вирусът на хилядолетието е свързан с пари и ще си остане зависим от тях до края. Именно той подпали Бомбай. Той унищожаваше Токио. Той остави половин милиард хора без топлина в смразяващата нощ. Само защото светът бе възприел американския подход: спести един долар днес, а утрешният да върви по дяволите.
Утре щеше да настъпи като огнена стихия след по-малко от девет часа. Тиктак. Беше след 15,30.
Бо се нуждаеше от архивираните файлове от дискетите. Док неохотно напусна парка и тръгна на юг към Насо стрийт. Ако не получи липсващите пароли, минава на вариант Б. Животът не се появява по инструкция; а ако действа така, то той я бе изхвърлил.
Копланд и Джоди влязоха в сградата на „Чейс Манхатън“ в „Метро техноцентър“ и приближиха гранитното бюро, зад което стояха две жени със сини униформи — белег, че са от охраната. На полицата зад тях Джоди забеляза петнадесетсантиметрово пухено кълбо — бяло мече, върху чиято мъничка тениска се четеше: „2000 годино, ние сме готови.“ — Доналд Копланд и Джоди Максуел за среща с доктор Шварц.
— Добре дошли в „Техноцентър“, господин Копланд. Приготвила съм ви пропуски.
— Чакали сте ни?
— О, да, определено.
Подадоха им тетрадка и те се разписаха. Служител закачи на реверите им пластмасови карти за самоличност, а в асансьора друг служител провери пропуските им. В следващия момент на четвъртия етаж отново провериха пропуските им. Копланд поведе Джоди по коридор с тежки бронирани врати и неразбираеми знаци, изписани по тях. Внезапно се отвори някаква врата и пред очите на Джоди изникнаха редици от компютърни монитори; след леко отместване на погледа тя видя тълпа мъже и жени с карнавални шапчици, балони, конфети и синьобял, опънат през помещението транспарант. Върху него бе изписано: „2000 годино, ние сме готови!“ Дневната смяна от шестдесет и пет програмисти, ангажирани с проблем 2000, се изправиха иззад терминалите и силно заръкопляскаха.
— Копланд, Копланд — скандираха те като студенти второкурсници, на каквито и приличаха.
— Знаеше ли за това? — попита той Джоди.
— Нямах никаква представа.
Две по-възрастни жени в делови костюми се отделиха от тълпата и тръгнаха към тях — доктор Шварц, ръководителка на „Техноцентър“, и доктор Нийман, ръководителка на програмистите по проблем 2000.
— Доналд, добре дошъл — развълнувано го поздрави доктор Шварц. — Очаквахме те. Доктор Даунс ни съобщи, че ще се отбиеш днес. А тази прекрасна дама вероятно е Джоди Максуел. Привет, скъпа. Добре дошла в „Техноцентър“.
Отначало смаян, объркан, а после развеселен и трогнат, Копланд се усмихваше като филмова звезда пред ръкопляскаща публика и вдигна ръце в отговор на овациите. След запознанствата и изпяването на „Прекрасен човек е той!“ дойде ред на шампанско. Доктор Шварц закачи значки „2000 годино, ние сме готови“ на гостите. Копланд, почти примрял от напрежение да открие каква е скритата програма на Док, приемаше поздравления и се здрависваше със служителите. Някой взе палтото му и му връчи чаша шампанско.
— Чудесна работа свършихте, господин Копланд.
— Благодаря.
— Чух, че банката на Манила е оцеляла благодарение на вас.
— Благодаря.
Наложи си да води дружелюбни разговори и да отговори на куп технически въпроси. Най-сетне прошепна сковано на Джоди:
— Намери терминал, извикай диагностика 18В и я накарай да провери файл 437. Можеш ли да го направиш?
— Дай ми личния си код.
— Използвай твоя.
— Няма.
Той се поколеба, после просъска:
— Микро.
— Това е името на кучето ти.
— Хайде, Джоди. Направи го.
Побутна я към работния сектор и тя тръгна сред редиците от заградени тесни пространства в помещението без нито един прозорец. С любопитство отбеляза, че няма никакви телевизори или радиоапарати — значи „Техноцентър“ бе изолиран от бъркотията, приближаваща Ню Йорк със страшна скорост. Е, не съвсем изолиран: зърна брой на „Дейли Нюз“ — някой го бе донесъл следобеда. Хората, които заобикаляха Копланд в момента, бяха стояли затворени тук целия ден. Но при следващата смяна, от 16,00, нещата щяха да са по-различни — щяха да са гледали телевизия по домовете си.
В последната редица кабинки видя млада жена, прилежно отдадена на заниманията си.
— Прекалено много работа, а? Затова ли не участвате в тържеството? — попита Джоди.
— Някои неща не търпят отлагане. Смяната ни приключва.
— Как въви… — Джоди погледна картата й за самоличност и добави, Марта?
— Бавно — отвърна Марта. — Федералният резерв затвори банките, всички наши управители на клонове правят рекапитулацията за деня, затова върви бавно. Винаги е така в края на деня дори когато приключват по-рано. Тук ли работите?
— Не, аз съм от „Копланд“.
— О, вие там свършихте страхотна работа.
— Благодаря — отвърна Джоди. — Възразявате ли да направя диагностика на вашия терминал, когато приключите? Отдавна възнамеряваме да проверим някой от терминалите тук.
— Може, разбира се. Аз и без това свърших.
Джоди погледна монитора: по екрана се разпръскваха фойерверки; прочете и следното съобщение: „Здравей, Марта. Честита Нова година.“ — Нали не възразявате? — попита любезно Джоди и я отстрани от компютъра. После натисна няколко клавиша и повика диагностика 18В. Върху екрана се появи искане за личния код и тя напечата „Микро“. Мониторът стана черен, после фойерверките отново се появиха, но този път надписът гласеше:
„Здравей, Доналд. Честита Нова година.“ Джоди си помисли: „По дяволите, какво ще последва“, а Марта се изхили.
— Прави така цял ден с всички. Вие Доналд ли се казвате?
— Той е шефът ми — отвърна Джоди. — Доналд Копланд.
— Самият Доналд Копланд?
— Същият.
— Сигурна ли сте, че имате право да използвате паролата му?
— Той е тук — обясни й Джоди. — Хайде да го попитаме.
Джоди отиде при празнуващите и се върна, придружена от Копланд. Той се взря в екрана и премигна няколко пъти, а устните му бяха застинали в идиотска зъбата усмивка.
— Е? — обади се Джоди. — Да я пускам ли?
Заинтригувани, някои от ръководството на „Техноцентър“ ги бяха последвали до терминала. Той ги виждаше как се тълпят наоколо: обзети от весело настроение, пиеха шампанско. Тяхната близост го изваждаше от равновесие, караше го да се чувства не на себе си, все едно го водеха на екзекуция. Доколкото знаеше, Док може да е програмирал нещата така, че банката да бъде унищожена на мига.
— Какво е това, Доналд? Малко от тайните на занаята ли? — попита усмихнатата доктор Шварц.
— Просто елементарна диагностика — отговори Джоди. — Нали не искаме никакви изненади в последния момент?
Копланд бе пребледнял от ужас, но все пак успя да промълви:
— Пускай.
Джоди избра файл 437 и натисна клавиша, за да го отвори.
Диагностичният файл представляваше проста графика: показваше броя на проверените редове и какъв процент от цялото представляват. Числото бързо нарасна от 1% на 12%, после на 35% и когато стигна до 100%, се появи надпис:
Кодовото съвпадане е 100% проверено.
За повторно потвърждение иди при Стария Мислител.
Потвърждение сега? Да/Не Копланд припадна — свлече се на пода като прострелян. Тълпата възкликна. Погледите шареха между падналия мъж и надписа върху екрана. Само след секунди той се върна в съзнание, отвори очи и видя наведената над себе си Джоди.
— Доналд? — попита тя, а гласът й потреперваше от паника. — Доналд? Добре ли си?
Посланието се въртеше в главата му: „Стария Мислител. Стария Мислител.“ Док го препращаше вкъщи при любимия му компютър, след като го отведе в Бруклин, като част от ужасно глупава и неуместна шега. Нямаше какво друго да предприеме. Вероятно, мина му през ума, заслужава да е жертвата в моралната пиеса на Док.
Премигна. Лицето на Джоди бе на сантиметри от неговото; забеляза разтревоженото й изражение. Насили се да попита:
— Защо съм на пода?
— Припадна.
— Какво съм направил?
— Сдаде като… руска ядрена централа.
— И хората ме видяха? О, Господи — простена той. — Изложих се като глупак.
— Денят — отбеляза Джоди — предразполага към подобно поведение. Всичко е напълно разбираемо.
— Прецака ме — пророни Копланд. — Копелето ме прецака.
— Млъкни — просъска Джоди. — Просто си затвори устата.
— Добе ли е? — попитаха едновременно няколко души.
— Да обърна се тя с лице към тях. — Добре е.
— Потвърждението не е тук — тихо й съобщи той. — В Стария Мислител е.
— Ще млъкнеш ли? — прошепна тя гневно. — Ще поговорим за това по-късно.
— Те ще узнаят. Всички ще разберат.
— За бога, Доналд, млъкни!
— Какво стана, госпожо Максуел? — попита доктор Шварц и помогна на Копланд да се надигне.
— Не съм съвсем сигурна — отвърна Джоди, а в ума й се мерна: „Господи, за пореден път го прикривам. Денят е изключително стресов. Мисля, че шампанското не беше добра идея.“ — Какво означава „За повторно потвърждение иди при Стария Мислител“?
— Ще ви обясня — обади се Копланд. — Стария Мислител е частна вътрешна диагностика, използваме я за потвърждение на самите диагностични програми. Джоди вероятно е използвала парола на „Копланд“ вместо на „Чейс“. Натиснете „Д“ за „Да“ и ще видите програмата. Вие я имате под друго име.
Марта натисна бутона и компютърът задейства обичайната потвърдителна програма без никакви изненади, както Копланд подозираше, че ще стане. Изправи се на крака и се опита да си възвърне част от достойнството, но то остана върху пода на „Техноцентър“.
Пристъпи неуверено към стол, седна, поиска телефона и набра номера на клетъчния телефон на Док.
— Док е.
— Аз съм в „Техноцентър“ — обясни Копланд.
— Хубаво местенце. Забавляваш ли се?
— Каква е целта на всичко това, Док?
— Иди си вкъщи при Стария Мислител и разбери.
— А ако не го сторя?
— Тогава ще откриеш нещо друго — отвърна Док.
— Нямаш ли какво друго да ми кажеш? — простена Копланд.
— Не. Зает съм.
— Къде си?
— Не съм в Бруклин. Звънни ми, когато се прибереш. Не се съмнявам, че ще постъпиш точно така. До скоро, Дони.
Последва „клик“ и свободен сигнал. Копланд се взря за миг в слушалката, после затвори, чувствайки се победен. Джоди го насили да изпие чаша кафе, да се държи възпитано, да казва „Благодаря“ и „Довиждане“, преди бързо да го повлече към един от асансьорите, да минат край рецепцията във фоайето и да излязат от сградата.
— Ще го убия — изкрещя Копланд на Мъртъл авеню. — Ще убия гадното копеле.
Той бе така вбесен, а Джоди така угрижена, че нито единият, нито другият забеляза веднага липсата на каквито и да е коли по Мъртъл авеню. Във въздуха цареше странно спокойствие, нарушавано от воя на полицейски сирени не много далеч. После последва трясък като при избухване на фойерверки. Парливият сълзлив газ ги изненада. Трябваше им време да възвърнат сетивата си и тогава видяха облечените в сини униформи полицаи: разгърнати в редица по широкото платно на Мъртъл авеню, оборудвани със съоръжения да се справят с размирици и с противогази, те напредваха със стабилна крачка към площад „Кадман“ на една пряка от тях.
Дим и газ изпълваше площада. Дочуха викове да отекват в далечината. Бяла кола с емблемата на кабелната телевизия „Ню Йорк 1“ следваше на десет метра след полицаите.
Копланд притича по улицата и изкрещя на шофьора:
— Какво става?
— Пияници. Напили се студенти. И какво още, Марти? — обърна се шофьорът към спътника си. — А, да — руснаци.
— Руснаци ли бяха или руски евреи — не съм напълно сигурен. Както и да е. Преди малко в Москва спряло електрозахранването и всички тези руски имигранти цъфнали в зала „Бъро“ за някаква демонстрация, а в същото време… Колко точно души, Марти? Май около триста студенти от колежите и университета наоколо точно започвали да празнуват Новата година. Младежите си носели каси бира, вероятно и „Екстази“ и знаете какво става, нали? После дойдоха новините от Бомбай, в Индия; някакъв глупак с мозък колкото грахче, подпалил кофа за боклук, а после и автомобил. В този момент демонстрантите се смесили с пияните и някой привикал отряда за борба с безредиците. Е, отговорих ли на въпроса ви?
При резкия сигнал със свирка полицейската редица премина в лек бяг покрай „Техноцентър“ и се запъти към развилнелите се на площада. Колата ускори ход, за да догони полицаите, а Копланд потича малко редом с нея, преди да се откаже. „Честита Нова година“, промърмори той, застанал самотен насред улицата. Мислено се запита: „Какво ли е станало в Бомбай“, но после сви безразлично рамене. Извърна се, за да си тръгне, но Джоди беше изчезнала.
Върна се при входа на „Техноцентър“ — предположи, че е потърсила убежище вътре, но от нея нямаше и следа. Още един дезертьор, помисли си той, точно като съпругата и сина му. И като Док. Доналд — машината за пари — представляваше истински разбунтувал се огън. Приближи се и се стопли. Но ако се приближиш прекалено много, ще се изгориш. В края на краищата всички се разбягваха. Почувства се силно угнетен.
Станцията на метрото бе затворена. Продавачът на билети му съобщи, че заради безредиците на площада не спират никакви влакове. Е, и без това не желаеше да се вози в метрото. Стария Мислител и какви ли още от мъченията на Док го очакваха в дома му; трябваше да се добере дотам, но не искаше да бърза. Закопча палтото си и пое по дългия път през моста Бруклин към легендарния остров Манхатън.
На Насо стрийт членовете на Среднощен клуб седяха в кръг на пода и се държаха за ръце.
— Док получи ли паролите? — попита Рони.
— Мисля, че не — отвърна Бо. — Иначе щеше да звънне.
— В състояние ли сме да отклоним захранването на генераторите на метрото?
Ейдриън поклати глава.
— Дори да можехме, няма достатъчно електроенергия.
Не.
Предупредително изписукване се чу от монитора на Бо. Той се откъсна от кръга и провери екранадубльор на основната система на оператора, който в момента работеше в „КонЕд“. Операторът получаваше спешно приоритетно съобщение от федералната Комисия по регулиране на ядрената енергия — КРЯЕ.
— Ето — обяви Бо. — Веселбата и игричките започват.
КРЯЕ в момента нареждаше на „КонЕд“ и на останалите обществени компании в Америка да изключат всичките сто и осем ядрени електроцентрали из цялата страна.