Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (2)

2.

Първата реакция на Док бе да прецени дали да не напусне веднага, но той обичаше работата си, а и не желаеше още сега да преобърне живота си наопаки. За да поуспокои Копланд, се съгласи да играе по гайдата му, без обаче истински да възнамерява да ограби банката. Деформиран от мечти за огромно богатство, Копланд слагаше знак на равенство между възможността да открадне парите и правото да ги вземе. Такъв е манталитетът на двигателите на световната икономика, мислеше Док. Нямат никаква етика. Граби колкото и каквото можеш и да не ти пука. Защо не? Нали всички го правят? Теоретически престъплението бе възможно, защото никоя осигуряваща безопасността на компютрите система не бе съвършена, а практически то бе едва ли не идеалното престъпление. В „Метро техноцентър“ в Бруклин определените от банката двеста специалисти денонощно извършваха тежката и скучна работа за откриването на вируса на хилядолетието; някои от тях бяха достатъчно добри, за да забележат обир в такъв размер. Кой ще поеме вината? Главният програмист. Ала не от страх Док отказваше да се свързва с плановете на Копланд. По свой скромен начин Док бе честен — човешки екземпляр, непознат на Доналд Копланд, според когото всеки интелигентен индивид има неговия характерен закоравял егоизъм. Парите привличаха Док не по-малко отколкото всеки друг, но въпреки това той не се отказваше от старомодната представа, че капиталите могат да се използват за цели извън самообогатяването.

Като реши да се преструва, че ще играе по свирката му, той убеди Копланд, че ще бъде по-безопасно да задигне парите по време на кризата в края на века, отколкото да ги източва по малко. За да успокои шефа си, той състави програма с фалшиви данни за митично натрупване на средства, които Копланд да проверява всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден.

Цифрата растеше, а законните приходи на компанията набъбваха още по-бързо. Благодарение на продажбите на софтуерни програмни продукти за обезвреждане на проблем 2000 на търговски банки във Филипините, Япония, Латвия, Швеция, Германия и Испания „Копланд Сълушънс“ се разрастваше с шеметна скорост. През 1996 Док изкара само от допълнителни възнаграждения шест милиона долара — не кой знае колко по стандартите на „Уолстрийт“, но лично за него достатъчно доказателство, че е свършил нещо стойностно.

Док прие предизвикателството на проблем 2000, защото в разрешаването му виждаше шанс да спаси една малка част от света от експлозия. Беше в състояние да пише компютърни програми дори насън; истински обичаше компютрите, но дълбоко в сърцето си таеше убеждението колко неразумно и подвеждащо е хаотичното използване на компютрите във всички дейности на всекидневието.

Кибернетиката доведе до радикални промени в глобалната демография и раздели човечеството на два лагера: онези, които разбират от техника и всички останали. С всяка следваща крачка напред в усъвършенстването на технологиите двата лагера се отдалечаваха все повече и повече. Проблем 2000 заплашваше да се превърне във вододел, който да превърне разделителната линия в опасно дълбока пропаст. Малките компании и лишените от финансови възможности да обезопасят компютърните си системи щяха да загинат, докато компании, които купуваха „Копланд 2000“ или сходни програми, щяха да изплуват по-могъщи от всякога. Очертаваше се война за заличаване на обикновените хора, на милионите, които всекидневно ходеха на работа и вярваха в системите, осигуряващи живота им — електричество, телефон, метро, вода. Именно те щяха да се озоват в центъра на ударите.

Етичен и състрадателен, Док твърдо вярваше, че дребните индивиди също заслужават да получат своя шанс да се бият. Той си свърши работата по спасяването на големите риби, като създаде програми за предпазването на „Чейс Манхатън“ и другите банки от вируса, но софтуерът на „Копланд 2000“, от който се натрупаха сто и шестдесет милиона долара, нямаше да принесе особена полза на „Чейс“, ако основните услуги се сринат и Ню Йорк рухне. Док смяташе, че най-малкото, което може да направи, е да се опита да спаси града от самия него. Щеше лично да финансира проект зад гърба на Копланд. Дори в случай на неуспех, щеше да бъде забавна противоотрова на налудничавия, в холивудски стил, проект на Копланд да ограби банката.

Поставянето на задачата беше лесно: да се осигури непрекъсваемост на тока, телефоните да работят, водата да тече и метрото в Ню Йорк да не спре, когато компютрите, управляващи тези системи, излязат от строя. Решението: да се изгради алтернативен контролен център за всяка система, който да се свърже с досега действащата, а в полунощ на 31 декември 1999, миг преди настъпването на Новата година, да поеме контрола върху системите и да го прехвърли на компютър, незаразен с вируса на хилядолетието.

Важните контролни системи неизменно са оборудвани с многобройни резервни варианти, призвани да се задействат, ако по някаква причина основните не се справят. Трудността възникваше от обстоятелството, че резервните системи са жертва на същите недостатъци спрямо проблем 2000, както и основните. Независимо от това, именно наличието на тези многобройни резервни системи правеше проекта на Док осъществим. През първите няколко секунди на новата година всички ключови компютри, контролиращи най-важните системи на града, трябваше да бъдат излъгани да се превключат на тайно разработените алтернативни резервни системи, а не да разчитат на собствените си. Дали беше възможно? Начинанието бе голямо и скъпо. За да го осъществи, се налагаше Док да купи хардуера, да открадне софтуера и да намери шепа хора, на които да се довери.

— С мои средства ще изградя нова компютърна лаборатория за един специален проект — обяви той на Копланд. — Аз плащам, така че не се тревожи. Не желая никакви вътрешни ревизии или други подобни и не искам ти да се месиш.

— Но какво все пак ще правиш там?

— След настъпването на новия век светът ще бъде напълно разбит. Не е изключено да разработя програмен продукт, чрез който отново да го сглобя.

Копланд стисна устни, мозъкът му трескаво работеше.

— Телекомуникации, всякакви оперативни системи — такива неща ли?

— Ще си поиграя с някои работи.

— Искам дял от тази дейност — заяви Копланд.

— Ще поговорим за това през януари 2000 година, Допи, не сега.

Макар и неохотно Копланд се съгласи. Пое на дълга обиколка по света, за да посети разни клиенти и да даде тласък на бизнеса. Когато се завърна, надникна само веднъж, не зададе никакви въпроси и уважи желанието на Док да не се меси.

Най-напред Док загради задните двадесетина метра на третия етаж в сградата на Насо стрийт и закупи чисто нов мейнфрейм IBM s/390. На площ от около осемстотин квадратни метра обособи място за мощния компютър, за огромен климатик, половин дузина работни места с десетина терминала и монитори, телефонна превключваща централа, спалня, баня, кухня, зала с телевизори, висококачествена аудиосистема и стари кожени дивани. Когато всичко бе подредено, започна да търси хора.

Не се наложи да търси далеч, за да открие първия нов член на екипа се. Късно една вечер работеше сам на терминал на „Чейс“ в „Метро техноцентър“ — преглеждаше дали в кодиращата система на програмата за електронен трансфер на капитали няма грешки. Прозорец на екрана му съобщаваше колко оторизирани лица използват системата в момента; броят им бе нула. Към три сутринта някой се включи, но вместо да прехвърли пари от една сметка на друга, се опита да отвори протоколните файлове, по които работеше Док. Беше зловещ момент в киберпространството. Док незабавно проследи включването до клон на „Чейс“ в Бостон.

Още същия следобед се качи на самолет до Бостон, представи се пред управителя на клона с официалните си документи за идентификация като главен консултант на банката по проблем 2000 и поиска да го запознаят с програмистите.

Един от хората, с когото управителят го запозна, бе слаб, спокоен на вид двадесет и четири годишен афро-американски програмист на име Бо Даниелс. Облечен в спретнат делови костюм, Бо се надигна от терминала, за да се здрависа с Док, който каза:

— Път: входящ номер 437, прескачане 22, стоп.

Ръката на Бо застина във въздуха. Док бе произнесъл част от командите, които бяха отвели Бо в незаконната му разходка до файловете за трансфер на капитали.

— О, тук вече ме загубихте като слушател — извини се управителят и ги остави сами.

— Може ли? — попита Док, посочвайки към стол.

Поседяха известно време мълчаливо. Бо изучаваше съсредоточено ноктите си и се питаше дали няма начин да пропълзи в компютъра си и така да изчезне.

Док се усмихна блажено на младия мъж и почеса брадата си. Очевидно чакаше. Накрая се обади:

— Ти беше, нали?

Програмистът го дари с лукава усмивка и попита:

— Ще ме предадеш ли на властите?

— Засега не знам — отвърна Док. — Ако аз се готвех да извърша компютърна кражба, и аз щях да се насоча към входящ номер 437 точно като теб.

— Просто исках да проверя дали ще успея да го направя — обясни Бо. — Ако аз мога, значи и друг ще се справи. Това означава, че банката е уязвима.

— Попълни ли доклад, че ще проверяваш сигурността на системата?

— Не.

— Защо?

Бо сви рамене и не отговори.

— Кажи ми какво друго можеш да правиш — настоя Док.

— Искаш ли да видиш автохарактеристиката ми?

— Не мисля, че в автохарактеристиката ти е отразено онова, което ме интересува — отговори Док. — Колко добър си всъщност? Пишеш ли на COBOL?

Говориха си на професионален жаргон в продължение на двадесет минути. Док прецени Бо като доста компетентен. Беше изключително интелигентен, но раздразнен творец, скрит зад колосаната риза и тирантите. Убеждавайки се, че Бо знае достатъчно и ще научи с лекота онова, което му липсва, Док му предложи работа.

— Като какъв? Да решавам проблем 2000 ли?

— Нещо подобно. — Док се наведе напред и тихо продължи: — Ето какво точно ти предлагам: четири пъти по-висока заплата от сегашната ти, от време на време добри допълнителни възнаграждения, дълги часове работа, почти никакво спане, никакви претенции относно облеклото ти и всичко, което те стимулира да работиш: секс, наркотици или рокендрол — не ме интересува. Оставям ти билет до Ню Йорк и хиляда долара. Можеш да се появиш или не. Както решиш.

Седмица по-късно Бо цъфна на Насо стрийт облечен като Джими Хендрикс. Док откри, че Бо борави с компютъра, както Джими Хендрикс свири на китара и е склонен да служи на новия си шеф. Като истински виртуоз Бо владееше дванадесет компютърни езика — от COBOL до Java — и анализираше управленската система за база данни по-бързо от свръхкомпютър. А което бе най-ценното — схващаше как сложна серия от системи работят заедно.

— Какво знаеш за генерирането и разпределението на електроенергията? — попита Док.

— Нищо.

— Добра отправна точка. Не се налага да елиминираш нещо научено. Колко време смяташ, че ти е нужно да разбереш как работи една електроцентрала?

— Представа нямам. Две години… поне.

— Какво ще кажеш за шест седмици?

— Невъзможно.

— Няма невъзможни неща за онзи, който желае. Така е казал Дизраели. Седни и погледни това — продължи Док и по-бутна Бо към стола.

Включи терминала и на синия екран се появи следният текст:

„Кон Едисън“

Център за възстановяване на електрозахранването

Симулатор за обучение на операторите

Изберете произволна ситуация

 

— С този симулатор компанията обучава напредналите оператори как да се справят при спиране на тока и изчезване на електрозахранването — обясни Док. — Първи урок: Връщането на електроенергията след прекъсване се нарича „възстановяване“.

— Откъде си взел всичко това? — попита смаян Бо.

— Има само един начин — отвърна Док. — Откраднах го от командния център на „КонЕд“. Симулаторът не е обезопасен както самата система, но съдържа великолепен модел на цялата североизточна електрическа мрежа, който се осъвременява всяка седмица. След като се запознаеш със симулатора и модела, ще се заловиш с нещо истинско, защото моделът ни посочва къде се намира всичко.

Бо бързо премигна няколко пъти, а в главата му се рояха безброй мисли.

— Искаш да кажеш, че се готвиш да проникнеш незаконно в „КонЕд“ и да откраднеш цялата им оперативна система?

— Горе-долу. А и около стотина от по-големите програмни продукти. Само онези, които са ни нужни.

— Нужни за какво?

— Да направим така, че електрозахранването в Манхатън да не спре — отвърна Док широко ухилен, — като контролираме процеса оттук.

— Ти си луд.

— Съвършено вярно — луд съм, но това е известно. Въпросът е дали ти си достатъчно луд, да се превърнеш в „Кон Едисън“, Бо. Разполагаш с две години и половина да изучиш всяка система, всяка нейна употреба, разположението на всеки вграден чип. Трябва да се научиш да правиш нови конфигурации на системата и всички необходими корекции, за да не й повлияе проблем 2000 и — точно така — да осигуриш лампите в Манхатън да останат запалени при настъпването на Новата година. Това е в общи линии идеята. „КонЕд“ не може да го направи, но ти можеш.

— Mamma mia. Представа нямам дали ще се справя. — Бо тихо подсвирна. — А предполагам, че ще искаш и база данни.

— Правилно. И база данни, която ще проверим да не е заразена с вируса на хилядолетието. Първо ще се научим как да изолираме „КонЕд“ от мрежата, а после как да изолираме от „КонЕд“ Манхатън и четирите електроцентрали на острова плюс онази в Куинс. Нужни са ни операционните системи на всяка от петте електроцентрали плюс операционната система, която ги обединява.

— И се очаква само ние двамата да постигнем всичко това, така ли?

— Не. Трябват ни и телефони. Затова издирвам някой маниак по телефоните, за да ни осигури свободни линии. Трябва ми още и луд по влаковете, който да се занимае с метрото. Е, вероятно и още неколцина. Ако се справите до 1 януари 2000 година, ще има бонус от по милион долара за всеки от вас.

На Бо не му бе необходимо много време, за да премисли.

— И ти разполагаш с такива пари? попита той.

— Вече са депозирани. Парите са налице.

— А ти какво ще получиш от всичко това?

— Ще опазя разсъдъка си — отвърна Док, пресегна се през Бо и плъзна пръсти по клавиатурата. Освети „Изберете произволна ситуация“ от менюто на симулатора, а после „Тотален срив в електрозахранването“.

Екранът започна да просветва и да писука шумно и тревожно.

— Просто го направи — добави Док и връчи на Бо шапка на фирмата „Найк“.

През следващия месец Док интервюира още четирима хакери. Оказа се обаче, че не отговарят на стандартите му. Или не разполагаха с достатъчно знания, или бяха така откровено анархистично или криминално настроени, че никога нямаше да успее да ги държи изкъсо. А после откри Каролин Харви.

Представата на Каролин за забавление бе да прониква в компютрите на телефонните компании, да краде оттам телефонните номера на по-изтъкнати граждани и да ги вкарва в Интернет. Док внимателно изучи нейната страница в мрежата, която тя бе кръстила „Телеф-маниак.com“ и проследи електронната й диря до малка къща в Нашвил, Тенеси. Огромен мотор „Харли Дейвидсън“ бе паркиран отпред и Док остави бележка на него.

„Телеф-маниак, в града съм и издирвам таланти“ — написа той и добави номера на хотела си.

Тя звънна.

— Какви точно таланти? — попита тя.

— Виждала ли си машинния код за програмния логически процесор в DESS-5?

— Да. И какво от това?

Док й зададе още няколко технически въпроса. Хареса отговорите й достатъчно, за да попита:

— Какво ще кажеш да се уредиш със собствена телефонна компания?

— Оооо… — възкликна тя. — Ще бъде доста забавно. И какво бих правила с нея?

— Всичко, което поискаш, стига да я поддържаш в постоянен работен режим.

— Ти кой си всъщност? — попита тя.

— Самотния Скитник — отвърна Док. — Капитан Америка, самураят Йоджимбо, мъжът без име. Можеш да ме наричаш Док. Ще се срещнеш ли с мен за по едно питие?

— Избягвам да си имам работа с мъже.

— Гледай на мен като на колега-маниак и нищо повече — предложи й той. — Разполагам с истински пари, законна компания и работа за подходящия човек. Трябва ми компютърен запалянко, който се интересува от управление на телефонни системи.

— Звучи ми като индустриален шпионаж — отбеляза тя.

— Много по-гот е.

Срещнаха се в преобразуван на бар склад. Каролин се оказа момиче с мотор, облечено в кожени дрехи, с късо подстригани коси и шини на зъбите.

— Ти ли си Док?

— Да.

— За какво точно става дума?

— За вируса на хилядолетието.

— Оооо… Отсега започва да ми харесва. Можеш да ме почерпиш едно питие.

— Комуникациите ще бъдат от жизненоважно значение във въпросния ден — подхвана Док, когато се настаниха в ъгъла, за да са по-далеч от музиката. — Ще са ни нужни работещи линии и директни връзки с контролния център на електрокомпанията и електроцентралите, както и с централния команден пункт на метрото. Трябва ни още вътрешна телефонна мрежа в къщата, телекомуникационен център и интерком. Смяташ ли, че ще се справиш с всичко това?

— Богат ли си? — попита тя.

— Не се безпокой за това. Ще се наложи да обходиш буквално всички линии и да провериш всяка връзка.

— Ще ми е нужен камион на телефонна компания.

— Добре.

— Логически проби, а и други неща.

— Ще разполагаш с всичко необходимо.

— Това намирисва да се окаже най-голямото телефонно забавление на всички времена. Уау!

— Да, но няма да говориш за това с приятелите си. Не ти давам право да се хвалиш.

— Не съм сигурна дали това ми допада.

— То е част от сделката. В продължение на две и половина години това ще бъде животът ти и останалата част от света ще престане да съществува.

Док й предложи същото възнаграждение и бонуси като на Бо. Парите представляваха доста по-солидна сума от заплатата й като низш програмист в телефонната компания „Бел-юг“. На следващия ден той я отведе в Ню Йорк и я запозна с Бо.

— Аз съм „КонЕд“ — представи се Бо. — А ти коя си?

— Ами предполагам, че съм „Бел-Атлантик“ — отвърна Каролин.

 

Рони Фонг се оказа фатално чаровна млада китайка от Сан Франциско с четири пръстена на носа — всеки символизираше успешно компютърно проникване в Министерството на отбраната. МО не успя да докаже, че точно тя го е направила, но й предложиха да стане хакер, който да прониква в компютрите на министерството на отбраната на Китай. Младата жена им се изсмя. Когато Док й се обади, тя, естествено, го взе за подставено лице от Пентагона. Той й предложи да се срещнат в кафене на Северния плаж.

— Единствената причина, поради която дойдох — започна тя още щом стъпи в кафенето, — е, защото иначе вие от МО няма да ме оставите на мира.

— Аз не съм от тях — възрази Док.

— Тогава как ме откри? Откъде въобще знаеш за мен?

Разгневена и нападателна, отказа подаденото й меню, скръсти ръце върху гърдите си и зачака отговор.

— Чувала ли си за вируса на хилядолетието? — попита той.

— Какво по-точно?

— Къде смяташ да посрещнеш настъпването на 2000 година?

— В дома на приятел, който разполага със собствен генератор и слънчеви панели.

— Значи картинката ти е ясна.

Тя сви рамене.

— А какво ще кажеш да посрещнеш Новата година в Ню Йорк?

— Ти луд ли си? Това е последното място, където бих искала да бъда.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Ню Йорк и да работиш на компютри, които се грижат за опазването на околната среда към Градската управа? Така помпозно наричат те водоснабдяването. — Тя го погледна, сякаш е изкукуригал. — Ще имаш възможност да добавиш още една халка към колекцията си — довърши той.

— Нещо ме подвеждаш — отвърна тя. — Няма начин да не си от МО.

— Как да ти докажа, че не съм? Ако бях, нямаше да седя тук и да разговарям с теб. Щях да те отведа, окована в белезници. — Връчи й самолетен билет и пари. — Ела в Ню Йорк и сама реши. Ти ще отговаряш за водоснабдяването. А за да ти е още по-интересно, те уверявам, че познанията, които си придобила при ровенето във военните компютри, ще ти бъдат от полза. Ще следиш и компютрите на Централата за космически изследвания в Колорадо Спрингс.

— Наистина ли?

— Освен това ще получиш и пари.

— Колко?

Док надраска числото върху салфетката и Рони започна да брои нулите.

— За толкова струва ли си? — попита той.

Рони пристигна на Насо стрийт скептична. Не се отърси от подозренията си, докато Док не й помогна да влезе в базата данни на една от четиринадесетте водопречиствателни станции на Ню Йорк. Щом попаднаха в компютъра на водоснабдяването, той я запозна с данните, изписани на машинен език. Тук проблемът 2000 се очертаваше като един от най-тежките, защото имаше скрити полета с данни, програмни грешки, сривове на част от програмите.

— Ако това не бъде оправено, Ню Йорк ще потъне под човешки фекалии — обърна й внимание Док. — Няма да е трудно да се вкарва вода в града. Водоснабдяването на Ню Йорк е великолепно и зависи предимно от гравитацията. Проблемът е как да се разкарат отпадъчните води.

— Какво правят те по въпроса? — попита Рони.

— Те? — присмехулно повтори той. — Няма никакви „те“. „Те“ са един мит. В дадения случай „те“ ще бъдеш ти. И дори да изградиш наново целия този софтуер и да го накараш да заработи, в системата на компютърния контрол на водоснабдяването има хиляди вградени чипове в помпи, клапи, вентили. — Док се ухили и разгъна голяма карта. — Това е подробна схема на всички тръби, тунели и аварийни изходи. Цялата водна канализация на Манхатън. Проследил съм критичните трасета и съм отбелязал помпите. Можеш лично да отидеш да ги видиш всичките.

— Господи, това е гадна работа. — Налага се да си поизцапаш ръцете, за да си заслужиш милиона, Рони.

— А когато не съм долу из канализацията, ще си играя с компютъра на Централата за космически изследвания, така ли?

— Точно така. Трябва да проследим комуникационните и радионавигираните сателити. По тях няма някаква работа. Само ще ги наблюдаваме. Когато настъпи великата нощ, ще ни е нужно да знаем кой работи и кой не.

— Доста очакваш от мен — отбеляза Рони.

— Да. Очаквам невъзможното. С нас ли си?

— Тук сме близо до Чайна Таун, нали?

— Да. През няколко преки.

— Трябва да има някаква уловка.

— Има — увери я Док. — През следващите две години и половина няма да имаш никакъв друг живот.

— Ожаднях от всичко това — въздъхна Рони. — Мога ли да направя чай?

Когато Рони излезе от кухнята, Док го нямаше; в залата бяха Бо и Каролин.

— Каква музика обичаш? — попита Каролин. — Аз обичам всякаква, стига да е шумна.

— Чудничко, няма що — увери я Рони.

Ейдриан Хофман се оказа дундесто момче от Флорида. Изпитваше истинска тръпка, щом успееше да накара контролните системи на железопътния транспорт да спрат влаковете, стържейки с колела върху релсите. Любимият номер на Ейдриан бе да нахлуе в центъра за сигналните системи на дадена железопътна линия, да нагласи всички светлини на червено и по този начин да блокира едновременно придвижването на десетки влакове.

— Значи не те е грижа за влаковете? — попита Док по електронната поща.

— Напротив. Обожавам влаковете. Собственик съм на най-големия железопътен макет на американските железопътни линии в света — „Амтрак“.

— А понякога не нагласяваш ли сигналните светлини на зелено?

— Не желая да убивам никого — отвърна Ейдриан.

— На колко си години? — осведоми се Док.

— Осемнадесет.

— Какво е отношението ти към метрополитеновите транспортни системи?

— Бива си ги.

— Смяташ ли, че можеш да управляваш движението на метрото в Ню Йорк?

— Там има доста влакове. Следователно и доста сигнални светлини. Значи — да.

— Идеята е да се направи така, че влаковете да продължат да се движат, а не да бъдат спрени.

— Обръщането на условията на сто и осемдесет градуса ми звучи като феър плей — изписа Ейдриан.

— Ще ти изпратя самолетен билет и хиляда долара.

— Не. Смени билета с влаков. Иначе — много гот. Никога не съм бил в Ню Йорк.

Четири дни по-късно седеше с Ейдриан на гара Пенсилвания — по-известна като Пен Стейшън — и си мислеше: проблемно дете, не е изключено да има и психически отклонения, но, Господи, как само владее материята. С дебелите си очила и дългите мръсни коси Ейдриан приличаше на класически зубрач. Говореше малко, но носеше подробна компилация на всички компютърни системи, използвани от шестте най-големи американски железопътни компании.

— Искаш ли да видиш Ню Йорк? — попита Док.

Док не го заведе нито да види Емпайър Стейт билдинг, нито в Сентръл парк. Вместо това прекараха дванадесет часа в метрото. Ейдриан стоеше най-отпред на първия вагон и наблюдаваше линиите. По този начин те кръстосаха надлъж и нашир града от Фар Рокаей до Ривърдейл — ту под земята, ту на повърхността, по мостове и през тунели. Вагоните с грохот се придвижваха по релсите, а сигналните светлини — ту зелени, ту червени — се очертаваха пред тях като непрекъснат светлинен поток. Слязоха на Централната гара и на спирка в Куинс, където от пероните се виждаха цели композиции влакове. Ейдриан попиваше всичко като сюнгер и само след няколко часа вече той ръководеше обиколката.

— Това ти е новата играчка, Ейдриан. Харесва ли ти?

— Страхотно — отвърна Ейдриан. — Приемам.

За да оформи окончателно екипа си, Док се нуждаеше от специалист по всякакъв вид хардуер — той трябваше да поддържа компютрите и комуникационното оборудване в отлична форма. Бо познаваше някакъв хакер от Сан Хосе: беше откраднал чертежи на авангардни микропроцесори от Интел и се опитал да ги продаде на индонезийски картел. Казваше се Джод Фернандес. Не бе трудно да се открие. Док го чакаше при входа на „Сан Куентин“. Онзи се появи, облечен в костюм с жилетка, който подчертаваше бръснатата му глава и подстриганата козя брадичка.

— Искаш ли работа? — попита го Док, вече извън портала на затвора.

— Искам едно питие. Кой, по дяволите, си ти?

— Тип, който ти предлага работа. Истинска работа, а не такава, която ще те върне там, откъдето излезе.

— Заведи ме първо в Бара на безименните и като начало ми купи едно питие.

По време на тригодишното си пребиваване в „Сан Куентин“ Джод поддържаше компютърната система на затвора и си бе спечелил име в мрежата като гуру в областта на хардуера.

— Колко ти предложиха индонезийците? — попита Док, готов да отпие от бирата.

— Не беше достатъчно.

— Колко е достатъчно?

— Парите не ме интересуват.

— А какво?

— Времето — отвърна Джод. — Искам време. Дадох три години от живота си, които никога няма да видя отново.

— Добре — обади се Док. — Посвети ми две години и после целият живот е твой.

— Получих и други предложения.

— Знам — увери го Док. — Ти си страхотно известен.

— Каква е работата?

След като Док очерта проекта си, Джод се огледа из бара и каза:

— Мога да се настаня в Ню Йорк, но трябва да го уговориш с офицера, който ще ме наблюдава през изпитателния ми период след затвора.

Няколко дни по-късно Джод кръжеше бавно около IBM s/ 390 — вертикална кутия от лъскав метал, висока два метра, широка метър и петдесет и дълбока метър и двадесет.

Мейнфреймът. Вътре в кутията имаше сто и двадесет основни процесорни единици, седем операционни системи и повече памет отколкото на всички слонове в Африка. На пода до компютъра се издигаше впечатляваща, висока поне половин метър купчина листа — представляваше ръководството. Инструкция номер едно: включи устройството в електрическата мрежа. Инструкция номер две: постави бутона на „Включено“. Боже милостиви, помисли си той, грабна първите десетина сантиметра листа и започна да чете.