Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (15)

15.

Единадесетият час. Оставаха шестдесет минути.

В 22,00 вирусът удари Бразилия и Венецуела, помитайки петролни кладенци, нефтопроводи и рафинерии, сякаш са стръкове жито. Захранващи вериги отказаха да функционират. Из равнините и планините на Латинска Амеика мини, железопътният транспорт и химическите заводи основните отрасли в една икономика — се намираха на ръба да излязат изцяло от строя. Първи отказаха системите, контролиращи замърсяването на околната среда. Когато сензорите, обвързани с дати, спряха, отровите започнаха да замърсяват въздуха и водите. В Латинска Америка, както в повечето държави от Третия свят, вирусът на хилядолетието нападна крайбрежните градове и промишлеността и почти не засегна разположените във вътрешността на страните примитивни селища.

Сега, в предпоследния час, вирусът нападна и далечните, североизточни провинции на Канада. Невидимият враг пристигна в Северна Америка и се движеше през замръзналата тундра със скорост хиляда и петстотин километра в час като тиха стрела, насочена към най-тежко индустриализираната, компютизирана и автоматизирана концентрация на машини в света град Ню Йорк.

Цял ден жителите на околните селища бяха гледали по телевизията как електрозахранването спира и как избухват бунтове от Владивосток до Дъблин. В последния момент хиляди решиха, че не желаят да са в квартала си, когато вирусът на хилядолетието връхлети върху Ню Йорк като експресен влак. Изплашени от града си, паникьосани нюйоркчани от Бруклин и Куинс потеглиха на изток към Лонг Айланд, където малцина бяха готови да ги посрещнат с отворени обятия. Обитателите на Бронкс се насочиха на север към Кънектикът; те претъпкаха предградията, изпразниха всички продоволствени магазини и пресушиха всички бензоколони в радиус от седемдесет километра около града. Малцина от напускащите домовете си знаеха закъде точно пътуват; не се бяха и подготвили достатъчно, за да прекарат студената нощ на открито. Още към 21,00 часа отчаяни представители на властта в селищата около Ню Йорк започнаха да звънят на губернатора и на щатската полиция за помощ, но телефонните линии бяха задръстени и безполезни.

В Манхатън мнозина избраха именно този час, за да се помолят. Всички църкви, джамии и храмове от Харлем до Бауъри отвориха врати и се изпълниха с изплашени богомолци. А понеже беше срещу събота, в многобройните синагоги петъчните вечерни служби бяха приключили при далеч по-многобройни богомолци от обикновено. Мнозина, обхванати от внезапна религиозна ревност, оставаха с часове в храмовете да поднесат още една молитва и да обсъдят как да се справят със задаващото се затруднение. Хилядолетието и събитието, което отбелязваше неговото преминаване, надхвърляше християнството и двехилядната годишнина от рождението на Христа. Катастрофата засягаше всички — богати и бедни, вярващи и невярващи. Вирусът не знаеше нищо за светото писание, за пророчеството, за първородния грях, за прераждането или за Месията, но във всички квартали мъже и жени от всякакви вероизповедания търсеха мъдростта на свещените думи. Четяха Тората, евангелията, Корана, Тибетската книга на мъртвите и в древните текстове намираха куража и силата, които щяха да им помогнат да преживеят нощта.

Чудо ставаше в Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък. Човешкият поток, доскоро насочен към храмовете за молитва, сега се устреми към получилото вече популярност убежище. Хиляди, търсещи утеха в религията, пристигнаха, за да намерят успокоение сред братята си. Цели енории дойдоха с пасторите си, които бързо организираха обща масова молитва, предвидена да започне една минута преди полунощ. След като бяха вървели километри от далечни места, хората, борили се цял ден и цяла нощ да заемат част от светилището, нямаха намерение да позволят на войнствени пияници да развалят най-значителното им религиозно изживяване през живота. Като по-многобройни, праведните изтласкаха пируващите към Таймс скуеър.

Ед Гарсия не знаеше накъде ще задуха вятърът в следващия момент. За един миг се озова пред прага на ирландска гражданска война, после на бунт, а след това на мистично сборище. Как гласеше онази стара поговорка? Внимавай за какво мечтаеш, да не ти се сбъдне.

Крачеше напредназад из кабинета си, пиеше кафе и безкрайно се притесняваше какво трябва да направи, в случай че осветлението загасне. Какво щеше да стане с всичките тези хора? Какво ще стане с хората на Таймс скуеър? Там се бяха събрали тричетири милиона полудели празнуващи в новогодишната нощ. Има още поне петдесет хиляди в участъка си, да не са и повече. Не знаеше точния им брой. Гарсия никога не бе виждал града толкова полудял, а цял живот се бе нагледал на какви ли не луди. Онова, което минаваше за нормално в Ню Йорк, щеше да се смята за налудничаво навсякъде другаде, а той бе преживял политически мелета, расови бунтове, световни футболни първенства, ожесточени стачки и полицейска бруталност — и все пак не едновременно. Затворниците в претъпканите му килии бяха подплашени, уличното движението държеше града в смъртоносна хватка, телевизията се бе скапала, телефоните се бяха скапали, а още нямаше полунощ.

Отвори чекмедже на бюрото, извади бутилката хубаво малцово уиски, въздъхна и я постави обратно.

Телефонът иззвъня. Той подскочи, зяпна апарата, сякаш неодушевен предмет внезапно е проговорил. Предпазливо вдигна слушалката. — 24-ти участък. Капитан Гарсия.

— Здравей, Ед. Копланд се обажда.

— Доналд. Уау! В смисъл изненадан съм, че телефонът изобщо звънна. Друг път през цялото време не млъква, но тази вечер… Е, разбираш.

— Да не би да се оплакваш от проблеми? Аз съм заключен в къщата си.

— Какво?

— Да, заключен съм. Шибаният компютър не иска да ме пусне.

— Онова чудовище в мазето ти? Доста е смешно, Дони, като се имат предвид обстоятелствата. Но пък си добре. Навън е лудница.

— Виж, Ед, трябва ми една услуга. Нужно ми е ченге, на което да имам абсолютно доверие. Ще ти продиктувам един номер. Искам да звъннеш и да разпознаеш гласа на другия край.

— Така ли? Доста тайнствено звучиш, Дони, а аз съм зает. Всички религиозни откачалки в Ню Йорк са се събрали тук. Килиите ми са препълнени. Ченгетата ми почти са си загубили акъла. Така че престани със заобикалките.

— Ед, ще звъннеш на кмета и той ще ти нареди да отидеш в командния център на „КонЕд“ на ъгъла на 65-а улица и Уест Енд, за да вземеш компютърна дискета, която трябва да отнесеш в сградата ми на Насо стрийт.

— Кметът?

— Да, самият Джулиани.

— Будалкаш ме.

— Никак. Нека ти кажа номера.

— Чакай секунда. Дори всичко да е вярно, как ще стигна дотам? Градът се е превърнал в огромен паркинг.

— Кметът ще изпрати един тип с мотоциклет и оня ще те откара.

— А как ще звънна, като проклетият телефон не работи.

— Ще проработи.

— Откъде знаеш, че ще проработи?

— Ще проработи! По дяволите.

— С вълшебна пръчица за поправяне на телефони ли разполагаш?

— Нали ти се обаждам в момента?

— Така е.

— Значи повярвай ми: ще проработи.

— Дай номера.

— Номерът е на Бил Пакард в „Белвю“. Имаш ли го?

— Да. А защо ще се обаждам на кмета там?

— Защото е там, Ед. Получил е инфаркт.

— Руди ли?

— Друг кмет нямаме.

— Мъртъв ли е?

— Как щеше да говориш с него, ако е мъртъв? Хайде, действай.

— Иска да му стана куриер? Нищо чудно, че ненавиждам копелето.

— Не замесвай политиката в това, Ед. Става дума за нещо по-важно.

— За какво всъщност става дума?

— Руди може да ти каже, ако реши. Само му се обади, а после защо не наминеш край мен и да ме пуснеш да изляза от къщата си?

Гарсия се засмя при последните думи.

— Не. Смятам да те оставя там. Така няма да се забъркаш в някоя каша.

— Джонатон е при мен; двамата сме заключени. Шърли е от другата страна на улицата и не знае, че той е тук. Сигурно е откачила.

— Щом работи телефонът ти, защо не й позвъните?

— Господи, Ед! Мога да звънна на теб, на Пакард и на никой друг.

— Защо не?

— Престани с въпросите си и се свържи с Бил, става ли?

— Подскажи ми. Изтъкни причина, за да не забравя, че въобще си ми се обаждал.

— За новогодишна шега ли го вземаш?

— Да, хрумна ми нещо подобно.

— Ед, опитваме се да запазим осветлението в Ню Йорк. За бога, времето напредва.

След четиридесет години Гарсия знаеше кога някой си прави майтап и кога не. И сега съзнаваше, че Копланд казва истината по своя неподражаем, бомбастичен и мелодраматичен начин.

— Осветлението — повтори Гарсия.

— Схвана най-после. Заплашва ни спиране на електрозахранването и има само един шанс да го избегнем.

— Как, по дяволите…

— Не питай. Не разполагам с цялата нощ за обяснения. Обади се на кмета. Сега.

— Добре, ще звънна.

Клик. Свободен сигнал. Никога жуженето не му се бе струвало така дружелюбно. Гарсия потърси номера на Пакард и натисна бутоните.

— Пакард.

— Бил? Ед се обажда. Копланд твърди, че кметът е при теб.

— Задръж. Ето ти Руди.

— Ти си като сатана, така да знаеш — заяви Джоди на Док.

— Нали ти казах — падам си по Мефистофел.

— Извади късмет, че кметът е блокиран в „Белвю“. Док сви рамене.

— Сигуно си права. Но той щеше да бъде блокиран и на друго място например в резиденцията си или в Сити Хол, или в колата си. Охраната му е безполезна, та е лесно да го проследи човек. По правило политиците не са особено умни. И те са като останалите.

— Значи си възнамерявал да го набъркаш независимо от всичко?

— Такъв е вариант Б. По-чисто би било да получим паролите от Сара, но сега пък не е изключено „КонЕд“ да прояви истинска готовност за сътрудничество. Може би да, може би не. Ще видим.

— От самото начало ли смяташе да стовариш цялата история върху Копланд?

Док намигна, ухили се и си нахлупи ловджийската ушанка.

— Да — изсумтя той. — Така беше според вариант А. Винаги можеш да разчиташ на алчността като на мотивираща сила.

Работи безотказно. Заключих го в къщата му, за да знам къде е, ако ми потрябва. Не исках да се изгуби.

След 23,00 хората на Таймс скуеър започнаха да броят изтичащите минути. Шумът се усили още повече, воят на милионите гласове стигна до племенно ниво. Автомобилните клаксони не преставаха да свирят. Нямаше никакво раздвижване на трафика по булевардите от север на юг, а по страничните улици се забелязваше съвсем леко придвижване. От единия до другия край на острова непрекъснато избухваха фойерверки. Домашно приготвени ракети и римски свещи, купени на черния пазар, осветяваха небето с пламъци и изблици на пиротехнични дъги.

Магазинерите и търговците из целия град се готвеха да защитават дребния си бизнес от обирджии, в случай че осветлението угасне. В етническите квартали на гърците, евреите и индусите в Бруклин, на корейците и италианците в Куинс, на чернокожите от средната класа в Харлем и Бронкс активисти организираха местни патрули, за да запазят общностите си от анархия. Полицейските редици бяха опасно изтънели поради огромната работа, струпала се върху служителите на реда: разтърваваха пиянски побоища, разрешаваха транспортни свади, внасяха успокоение при какви ли не спречквания, а на всичкото отгоре бяха лишени от почти всякаква комуникация. И все пак полицията изпрати в търговските райони всичките си налични служители, които се правеха, че не забелязват как дребните собственици са се въоръжили с пушки.

Градът потръпваше от страх и очакване.

В 23,13 Док пусна „Среднощен специален влак“ на Джони Кеш, а после Каролин, настроена да слуша друго, му забрани да се занимава повече с музиката.

Милиони часовници тиктакаха, отмерваха минута след минута. В 23,14 Ед Гарсия яхна седалката на специален полицейски „Кавазаки“ зад сержантветеран — един от елитните куриери на кмета.

— Знаеш ли накъде да караш?

— Ти само се дръж, капитане — предупреди сержантът.

Потегли бавно; провря се между спрелите коли и край тълпата пред участъка, насочи се на запад към Хъдсън, вече набрал известна скорост, но често натискаше спирачките — едва поддържаше деликатния баланс. Уест Енд авеню бе задръстено на юг, докъдето поглед стига, затова сержантът продължи към Ривърсайд парк и подкара по алеята за велосипедисти; в продължение на тридесет и пет преки разпръскваше пешеходците с включена сирена и фар. Най-сетне стигна до 65-а улица. Гарсия оцени возенето не толкова като шеметно, колкото като налудничаво. Фойерверки — същински магически илюзии — осветяваха небето, а пукотът им се губеше в шумовете на града и рева на мотоциклетния двигател. Вдясно увеселителни лодки изпълваха реката; изглеждаха спокойни и възхитителни в искрящата нощ; напред се виждаше единствено асфалтът, осветен от фара. Гарсия държеше сержанта през кръста и на всеки няколко минути поглеждаше часовника си, който подскачаше пред очите му. Беше изпаднал в нещо като сънен транс. Умът му спря да обработва всякаква информация — просто възприемаше заобикалящия го свят: града, шума, вятъра и студа; миризмата на коженото яке на сержанта, вибрирането на мотора между краката му.

Моторът пое по 65-а улица и отново се вряза в движението. Сержантът умело избягваше сблъсъците с коли и камионетки. Фойерверки, клаксони, мъже във фракове; всякакъв вид хора, които правеха необичайни неща: стояха върху капаците на колите си, пикаеха до тротоара, пиеха шампанско от обувка.

Облечена в бяла престилка, Сара Макфадън ги чакаше по средата на тротоара сред тълпа гуляйджии.

— Вие ли сте госпожа Макфадън? — попита Гарсия.

— Да, сър.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност. Сара размаха пластмасовата карта със снимка, провесена на верижка от врата й; наведе се към мотоциклета и каза:

— Ще дадете това на Док Даунс и на никой друг. Трябваше да се обади самият кмет, но ето го въпросното нещо. Или поне се надявам да е то.

— Стига приказки — сряза я Гарсия. — Дайте ми дискетата. Док ще ви се обади, щом я получи.

Отново навлязоха сред движението. Сержантът направи опит да свие по Уест Сайд, по 11-о, а после по 12-о авеню, но всичките бяха задръстени. Наизлезли от колите си, хората пиеха и пееха по улиците. Пуснаха в употреба светлини, сирени, караха по тротоарите само и само да си пробият път към центъра. На 42-ра зърнаха видеоекраните и гигантските увеселителни палатки по Таймс скуеър. В каската си Гарсия чуваше единствено воя на двигателя и сирената, но той усещаше как градът се тресе под гумите. В 23,30 стигнаха до 34-та улица.

В 23,39 президентът на Съединените щати се срещна с онези членове на Съвета за националната сигурност, които успяха да стигнат до Белия дом.

В 23,42 часа източно стандартно време, когато на Западния бряг беше 20,42, свързаните в северозападния пръстен електростанции, се съгласиха да се изолират една от друга и да прекъснат веригата. Навсякъде другаде из страната включително и на североизток електростанциите решиха да останат скачени и ако се стигне дотам, заедно да излязат от строя.

В 23,44 Рони и Джод отидоха в спалнята и затвориха вратата. Док запали марихуана, Каролин започна да танцува, Ейдриан продължаваше да си играе с влакчетата, Бо крачеше напредназад, а Джоди, сляла се изцяло с камерата, снимаше всичко.

В 23,45 на 85-а улица Копланд и Спилман гледаха как на Медисън скуеър Гардън Барбара Стрейзънд пее на живо любовна песен за Ню Йорк.

От другата страна на реките Америка чакаше и гледаше часовниците.

В долната част на „Бродуей“ задръстването леко изтъня и мотоциклетът набра скорост. В 23,46 Гарсия пристигна пред сградата на Насо стрийт; разполагаше с четиринадесет минути.

Док и Бо го чакаха на улицата. Бо мигом се завтече нагоре с дискетата, а Док остана, за да покани полицейския капитан да влезе.

— Наистина не ми е възможно. Налага се да отида да се погрижа за участъка си — обясни Гарсия.

— Оттук ще го сториш по-добре — уверяваше го Док. — Хайде.

Сержантът попита:

— Какво ще предприемеш, капитане?

— Трябва да се връщам, Док. Ще пусна Копланд от къщата му. Знаеш ли, че е заключен?

Док се засмя, махна с ръка и влезе.

Вътре Бо вкара архивираната дискета във флопито, провери директорията на екрана и зареди седем файла на седем системи, които щяха да работят едновременно на IBM-а: по една за всяка от петте електроцентрали, една за командния център на 65-а улица и една за превключващата верига на електроцентралата на Ийст Ривър. После включи IBM-а към седемте обекта. Когато Док влезе, Бо имаше готовност да прехвърли контрола на системата в свои ръце с натискането на един бутон.

Малък екран върху масичка до Бо бе свързан със системата за сигурност и наблюдение на „КонЕд“. Док зърна петдесетина души на ръба на паниката — намираха се в огромна зала, нещо като командната зала на космическите полети в Хюстън. Сара седеше на преден план зад основното командно табло със слушалки и микрофон, закрепени на главата, и гледаше напрегнато към големия екран над камерата, която следеше за безопасността.

Док също надяна слушалки с микрофон и й се обади.

— Док е.

— Получи ли дискетата?

— Да. Паролите са инсталирани и сме готови.

— Приятелите ти са големи тежкари, Док. Никога не съм го подозирала.

— Сара, единственият приятел, от когото се нуждая в момента, си ти. Хо\2та около теб, предполагам, са доста напрегнати в момента отбеляза той, без да й спомене, че всъщност ги вижда.

— Съвършено си прав — отвърна Сара. — Чуха ме да разговарям с кмета и Питър Уилкокс, защото включих обажданията през високоговорителите; всички тук знаят, че дадох паролите на полицейски капитан по нареждане на Уилкокс.

— Те наясно ли са, че вашата система ще се срине и изгори, ако не направим това? — попита Док.

— Някои — да, други — не. Според повечето съм си загубила ума и вероятно са прави. Но каквото ще да става, няма да се откажа от започнатото.

— Аз поне съм ти страшно благодарен — увери я Док. — Сега ще те свържа с един млад мъж, Бо Даниелс. Именно Бо намери из многобройните ви пакети програмни продукти разрешението за справяне с проблем 2000. Откри и неподходящите чипове в клапите на Уотърсайд, за които ти казах. Повечето данни, които ти предавах през последните две години, са от Бо. Готова ли си?

— Когато кажеш, Док.

Док свали слушалките и кимна на Бо.

— Вече си ти. Карай внимателно.

— Сара? — обади се Бо. — Здравей.

— Здравей, Бо. Нервен ли си?

— Да.

— И аз.

— Добре — отбеляза Бо. — И двамата сме нервни, но хайде да се опознаваме по-късно? Заредил съм паролите за петте електроцентрали, за командния център и превключващата верига в централата на Ийст Ривър. Трябва да ги пусна в момента.

Сара натисна няколко бутона на терминала и каза:

— Ти командваш парада.

— Рейвънсуд — произнесе Бо отсечено.

— Готово. Прехвърлена ти е.

— Уотърсайд.

— Готово.

— Ийст Ривър.

— Готово.

— Централата на 59-а улица.

— Готово.

— Централата на 74-та улица.

— Готово.

— Уест Енд.

— Готово.

— Превключващата верига.

— Готово.

— Сега минавам на вътрешните свързващи системи. Ще изолираме „КонЕд“ от основната верига.

— Слава богу — възкликна Сара. — Ако питаш мен, точно това трябваше да направим още преди два часа. Шефът реши, че съм полудяла.

— Значи сме на едно мнение, така ли? — попита Бо.

— Напълно. Да действаме — отвърна Сара. — Кажи ми с какво разполагаш, Бо. Всички други компании по веригата ще се разнищят до небесата, но просто няма какво друго да се направи. Хайде да изключваме.

— Готова ли си?

— Да.

— Плезънт Вали.

— Откачам я. Готово.

— Рамапо-Ландънтаун.

— Откачам я. Готово.

— Фарагут.

— Откачам я. Готово.

— Готалс.

— Откачам я. Готово.

— Ямайка.

— Откачам я. Готово. — Бо си пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Това са всичките. Не забелязвам никакви течове. А ти?

— Не, сър. Сега вече ти командваш. Токущо нарушихме всички правила, написани някога от Комисията за обществено обслужване. Слагам прекъсвачи по цялата линия — обяви Сара. — Остава ми само линия 345. И — готово. Ще бъдем изолирани. Телефоните ми звънят. Май доста пищисани хора от целия щат искат да говорят с мен.

— Не вдигай — посъветва я Бо, вирна палец и намигна на Док.

— Почакай. Линия 345 не приема. Показва, че вече има превключватели.

— Точно така — обади се Бо. — Нямах пълно доверие в контролната ти апаратура.

— Предполагам, знаеш какво правиш.

— Благодаря, но ще ми е нужна доста помощ, преди да приключи тази нощ.

Бо започна да обстрелва Сара с технически въпроси и Док отиде в залата, за да погледа за малко Барбара Стрейзънд. Беше 23,55. Дори денят да приключеше сега, мина му през ума, нямаше да е чак толкова лош: имаше нова приятелка, която много харесваше; изкара петдесет милиона долара за своята групичка хакери; изнамери начин да се добере до проклетите пароли и Бо командваше „КонЕд“; всеки момент щеше да разбере дали системата му е в състояние да поддържа работата в централите, за да генерират достатъчно ток, та осветлението да не изчезне.

Членовете на Среднощен клуб бяха залепнали по местата си. Джоди се движеше сред тях и записваше тези последни моменти. Приклекна до Рони, улови в близък кадър изпотеното й слепоочие, после се изправи и насочи камерата към часовниците в помещението.

Док запали цигара — забеляза, че ръцете му треперят.

Напрежението предизвикваше всички да се движат, тласкаше ги към сексуални прояви, към разрушение, към изповядване на грехове с пълен глас. Хората чупеха часовниците и надуваха стереоуредбите до последно. Хиляди отбелязваха отминаването на XX век с пистолетни изстрели във въздуха.

В неподвижния въздух на операционната Бил Пакард разтвори гърдите на Руди Джулиани и спаси живота му.

В 23,58 безумията внезапно секнаха; призрачна тишина завладя града, сякаш всичките му жители разбираха момента. Той бе дошъл.

В 23,59 вселенският съвет, оглавил Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък, поведе паството в молитва.

— Отче наш, Който си на небето, нека се свети името Ти…

Сферата на Таим скуеър започна бавно да се спуска. Тълпата мълчаливо наблюдаваше слизането й надолу.

На Насо стрийт Бо бе дал нужните пароли. „КонЕд“ беше изолиран от пръстена; другите й потребители вдигаха олелия до небесата. По екраните се виждаха изображения от командния център; Бо и Сара бързо пренастройваха скъпоценните си пет електроцентрали, за да понесат удара.

— Стаила съм дъх — провикна се Рони.

Уилсън Пикет изпя последните строфи от „Среднощен час“. Док отвори прозорец и погледна към Световния търговски център — двата небостъргачаблизнаци се открояваха на фона на луната. Целуна Джоди, този път без да го молят.

Отброяваха последните секунди на XX век, както се прави преди изстрелването на ракета. Пет, четири, три, две, едно.

Полунощ.

След като градът цял ден и цяла нощ трупа напрежение, стигнало вече до кресчендо, сега лудостта премина в космически измерения. Оркестрите засвириха по-високо, хората танцуваха по-буйно, религиозните се молеха по-пламенно, гръмкото биене на камбани сякаш се излъчваше от Манхатън като самотно соло на барабан. Независимо от студената нощ хората бяха потни, защото никой не го свърташе на едно място.