Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (17)

17.

Немислимото се случи. От небостъргачите на Манхатън човек можеше да види силуета на Статуята на свободата, обвита в панорамна тъмнина. От другата страна на река Хъдсън неосветеният бряг на Ню Джърси приличаше на стена от тухли и камък, обсипваш със сняг. В южна посока Стейтън Айланд наподобяваше огромна черна дупка в горния край на залива. На изток, отвъд Бруклин и Куинс, Лонг Айланд се простираше като праистоическа пустош. Туктам проблясваха автомобилни фарове същински загубени звезди в мрака, а светлините на няколко кораба изглеждаха като точици из пристанището. На Гъвърнърс Айланд генератор захранваше с електричество централата на бреговата охрана, чиито техници трескаво работеха по компютрите, контролиращи радарите.

Отвъд тънкия, осветен Манхатън върху света се възцари затишие. Щом електричеството спря, жуженето на предавателните мрежи замлъкна. Телевизори, радиоапарати, стереоуредби и всякакъв вид електроуреди престанаха да вдигат какъвто и да било шум. Шофьори спираха насред път и се дивяха на настъпилата промяна. Животът се сведе до основните елементи — компютърен вирус, вятър, сняг.

Тъй като не можеха да гледат навън, наложи се хората да потърсят в себе си начини за оцеляване. Пробуждането се оказа грубовато, но все пак беше пробуждане. Естественият подбор незабавно влезе в играта. Силните и интелигентните оцеляваха; слабите и глупавите загиваха.

Независимо от милионите часове и милиардите долари пропилени за подготовка да се справят с вируса на хилядолетието, Съединените американски щати се оказаха така уязвими към вируса, колкото и останалата част от света. Всички летища бяха затворени. Железопътният транспорт се движеше със скоростта на охлюв. Запасите от храна се топяха. Хората се паникьосваха, отиваха с кола в гората, където бензинът им свършваше и те умираха от студ. В някои градове събиранията по случай Новата година и посрещането на новото хилядолетие се превръщаха в местен хаос. Размирици избухнаха във Вашингтон и Тампа, но не и в Бостон или Филаделфия. Дори в окръг Колумбия, пострадал най-много, безсмисленото насилие постепенно утихна след няколко часа. Вярно, навсякъде имаше хора, които използваха прикритието на тъмнината, за да крадат и да вършат всевъзможни престъпления като лично отмъщение, но огромното мнозинство от американците не бяха нито престъпници, нито анархисти. Те нито се паникьосаха, нито останаха сврени по домовете си. Реагираха, както биха реагирали при ураган, земетресение, наводнение или нападение на враждебни НЛО. По стандартен американски образец игнорираха задаващото се бедствие, докато не стана прекалено късно, но след като то се случи, се мобилизираха и поведоха битка.

Ако — трото на 31 декември 1999 приличаше на Черния четвъртък 24 октомври 1929, когато стоковият пазар се срина и предизвика Голямата депресия, — то първите часове на 1 януари 2000 приличаха на 7 декември 1941 — денят, в който бе нападнат Пърл Харбър. През 1941 Съединените щати не бяха готови да влязат във война, ала когато войната стигна до тях, американският народ загърби пререкания и различия и вля огромната си енергия в едно съгласувано усилие. Незабавно милиони се записаха доброволци и рискуваха живота си за общата цел.

През януари 2000 Америка бе разделена по десетки политически, социални и религиозни въпроси; споровете имаха дълбоки исторически корени. Трудно бе да се поддържа република, основана на убеждението за равноправието на всички, когато практиката сочеше точно противното. Хората не проявяваха съгласие — понякога и брутално — по расовия въпрос, абортите, наркотиците, секса, религиите, данъците, промишленото райониране. Политическите процеси и самата конституция се намираха под ударите на левите, на десните и дори на центристките сили. Милиони не вярваха и на думичка, изречена от правителството, след като Виетнам и Уотъргейт унищожиха всякакво доверие. Америка съвсем не беше идеална и никога нямаше да бъде идеална, справедлива и честна. Независимо от това, да се стреми към идеала, макар и невероятно непостижим, бе по-приемливо, отколкото да се предаде на тиранията или хаоса. Когато осветлението угасна, приоритетите изведнъж заеха естественото си място. Идеологическите и религиозните догми не разрешаваха наболелите въпроси. Предварителните планове бяха безсмислени. Работата свършиха съседи, които помагаха на съседи.

Работата по проблем 2000 бе вече приключила и това даваше на нацията преднина и голямото преимущество пред останалата част от света. След като американският народ искаше разрешение на кризата, единственият начин бе да запретне ръкави. Народът не се поколеба.

Сега на унищожените от вируса на хилядолетието се предоставяше шансът да се възродят като Феникс от пепелта и да отвърнат на удара. Когато телефоните блокираха, половин милион телефонни техници се явиха, готови да отстранят повредите. В мини и заводи, в железопътни депа, бензинови складове, в лаборатории и офиси хората започнаха да пристигат посред нощ, за да помогнат нещата отново да влязат в релси. Отначало не постигнаха голям успех, но не се отказаха. Електроцентралите се изпълниха с инженери, които разнищваха проблема, внасяха поправки, планираха начини за възстановяване. Проблемът бе огромен, пораженията изглеждаха необозрими, но парче по парче, чип по чип, процесът на възстановяване започна.

Ню Йорк бе оставал без електричество през 1965 и 1977. След случилото се през 1965 жителите на града обичаха да разказват любими истории от рода на това колко много бебета са се родили девет месеца по-късно. Хората се бяха изплашили, но не се бяха ужасили и градът оцеля благодарение на доброто настроение и високия дух. До 1977 градът се бе променил драматично. За някакви си дванадесет къси години Ню Йорк стана безмилостен и опасен, преливаше от бедност и престъпления, кипеше от гняв и раздразнение; след прекъсването на електричеството се чуваха истории за насилие и хаос. Твърдеше се, че обирите започнали десет минути след спирането на тока. Инцидентът през 1977 стана през горещ летен ден, когато градът и без това бе на ръба да експлодира поради расово напрежение. Повечето от обирите представляваха чисто и просто масово престъпление, породено от предоставената възможност. Нищетата, бедността и расовото потисничество се смесиха с натрупания гняв — именно в пристъп на бяс множество буйни млади мъже извършиха обирите.

Сега, през 2000 година, повсеместната миграция отново бе променила демографията. За последната четвърт на XX век се появиха толкова много нови лица, че вече никоя етническа група нямаше числено превъзходство. Всеки принадлежеше към някакво малцинство. Ако се изключат бездомниците и най-отчаяните имигранти, бедните в Ню Йорк не изглеждаха бедни. Хранеха се в „Макдоналдс“ и се обличаха с конфекция, притежаваха телевизори, автомобили и минимално заплатена работа — с други думи, държаха главите си над повърхността. Градското население бе плод на индустрия, преродила се в икономика от разрастването на обслужващи сфери и от развитието на високите технологии; тя лиши огромни обществени слоеве от уменията, необходими да се преживява в един свят на техниката. Просперитетът от високите технологии и глобалната икономика се концентрираше във все по-малко на брой ръце и доведе до неравномерното разпределение на богатство, невиждано от Втората световна война насам. Икономическите условия и три века зъл расизъм подготви почвата за размирици и кражби с колосални размери; Америка очакваше гетата да избухнат, ако светлините угаснат.

За разлика от предишните прекъсвания на електрозахранването големият срив на 1 януари 2000 година не настъпи изненадващо. Наистина той свари неподготвени милиони, които празнуваха по улиците; паникьоса стотици хиляди други и те напуснаха града, ала много повече милиони бяха взели елементарни предпазни мерки срещу хаоса и анархията в очакване на вероятното спиране на тока. Дългата подготвителна кампания на кварталните ръководства сред населението в най-мизерните гета действително убеди хората, че подпалването на домовете, в които живеят, няма да им даде нищо. Разбиването на витрини и кражба на телевизори не означава отмъщение срещу истинските потисници. През 2000 година хулиганите разполагаха с клетъчни телефони и компютри; те знаеха за проблем 2000 и съзнаваха до каква степен ще се нажежи атмосферата от обирите, а те не желаеха това. Широко разпространение из гетата получи крилатата фраза: „Не взимай този телевизор. Ако електричеството спре, той и без това няма да проработи.“ Изглежда, най-подготвената организация в Ню Йорк се оказа мафията — тя се нахвърли върху софтуера срещу вируса на хилядолетието както мангуста върху питон. Преимуществата да оцелеят в кризата им бяха съвършено ясни. Всеки бизнес, дори най-отдалечено свързан с процъфтяването на Коза Ностра, разполагаше със скъпи, добре отработени програми срещу проблем 2000 и в новогодишната нощ се радваха на охраната на въоръжени пазачи.

Независимо от подготовката и предупрежденията не всички схванаха какво ги очаква. След като цял ден наблюдаваха сривове в електрозахранването по целия свят, враждебно настроени крадци в Куинс, Бруклин и Бронкс набелязаха целите си — електрониката зае първо място, следвана от бижута и дрехи. Щом осветлението угасна, към крадците се присъединиха и тълпи пияни нюйоркски гуляйджии, които само след петнадесет секунди започнаха да разбиват витрините на магазините за електроника. Полицията обаче залавяше на местопрестъплението полуделите, дезорганизирани обирджии; въоръжени собственици ги спираха, разгневени и решителни квартални патрули се изправяха срещу тях. Нямаше начин поради страх или поради трепнал върху спусъка показалец да не бъдат простреляни десетки обирджии, но фойерверките и традиционната за новогодишната нощ стрелба заглушиха шума от непреднамерените изстрели. Обирите в по-малките градчета бяха енергично парирани само час след започването им.

През целия ден армии от подплашени хора напускаха Ню Йорк. До един след полунощ близо триста хиляди се пръснаха във всички посоки или се изгубиха из тъмнината. Узнали за осветлението в Манхатън, побягналите се обърнаха и се насочиха към светлината, както бяха направили и в Токио. И без това вече претъпкания остров отново бе залят от всички посоки. Мотрисите на метрото бяха препълнени. Хората вървяха по мостовете и прииждаха от Ню Джърси и Стейтън Айланд с флотилии от лодки. В този момент гражданите на Манхатън объркаха всички стереотипи за Ню Йорк като студен и безсърдечен град.

Ню Йорк отвори вратите си. Като се започне от центъра на града, хотели великодушно предлагаха фоайетата и банкетните си зали, за да приютят изпадналите в беда. Универсалният магазин „Мейси“ отвори вратите си и пусна пет хиляди премръзнали гости на града вътре, „Сакс“ и „Блумингдейл“ последваха примера му. Безброй църкви и административни сгради, гардеробни на Националната гвардия, станции на метрото, театри и училища се превърнаха в импровизирани убежища.

Религиозното светилище на хилядолетието на територията на 24-ти участък даде пример и местните жители започнаха да прибират хора по домовете си. Предлагаха кафе, седяха в препълнени холове и си разказваха истории от невероятния ден. Из цял Манхатън хората изненадваха и себе си, и гостите си с щедростта и гостоприемството си. За мнозина тези жестове на милосърдие бяха съпроводени и с тревоги, но все пак нюйркското гражданство отвори сърцето си и всички изкараха някак си нощта.

В 01,00 глобалното спиране на електрозахранването засегна централната часова зона на Щатите. В Чикаго, Далас и Мексико Сити мускулите и сухожилията на Северна Америка не издържаха на вируса на хилядолетието с вече предвидими резултати. За щастие отделянето на западните електопръстени осигури светлина в някои градове и в щата Небраска. По цялата дължина на река Мисисипи старите параходи също имаха осветление. В Ню Орлийнс десетилетни плавателни съдове седяха близо до брега, а по палубите им се вихреха с пълна сила тържества за посрещането на Новата година.

В 02,00 Исус не се появи в Ермосило, Мексико. Електрозахранването обаче изчезна. На неколкостотин километра северно осветлението в Денвър изгасна, но издържа в Колорадо Спрингс. Централата за космически изследвания остана добре осветена цяла нощ, а техниците се опитваха да възстановят контрола върху сателитите. Към 07,00 сутринта по времето Зулу онази част от резервните сателитни системи, която излъчваше сигнала за часа на някои наземни предаватели, бе възстановена. Малкото на брой телефонни компании, подготвени за проблем 2000, успяха да се свържат помежду си и започнаха бавното преизграждане на огромните си мрежи.

До 02,30 Сара бе изпратила аварийни бригади във всяка от авариралите електрически подцентрали. Инженерите провериха всяка подменена част, изследваха хардуера и направиха нужните поправки; към 03,00 Бруклин и Куинс вече имаха електричество. Потокът от бежанци към Манхатън леко понамаля, новоосветените райони започнаха да поемат прииждащите от Лонг Айланд.

На Насо стрийт членовете на Среднощен клуб, изтощени до крайност, продължаваха да работят, движени единствено от екзалтацията си. Джод се занимаваше с радиоапаратите си и превключваше или на късовълнови радиостанции, или се свързваше с радиолюбители, като през цялото време записваше информацията. Честотите на поделения на Националната гвардия усилено запълваха ефира, докато военните се подготвяха за всякакви непредвидени случаи. До момента безредиците сред населението бяха твърде по-малко от очакваното, но всичко можеше да се случи през следващите няколко дни.

В другия край на помещението Бо правеше диагностика на подстанцията в Равенсуд — стремеше се да върне най-мощния генератор в системата обратно в строя. Рони разговаряше по телефона с Отдела за опазване на околната среда и им подсказваше къде ще открият дефектни чипове в пречиствателните станции. Джоди, оставила вече камерата, седеше до Док на дивана. Двамата пиеха шампанско, държаха се за ръцете и гледаха последните минути от „Останал без дъх“ на видеозапис. Когато филмът свърши, Док мина през каналите и откри, че Ей Би Си е подновило локалните излъчвания от студиото на Западна 65-а улица.

— Внимавайте, ако шофирате през Куинс — съобщаваше водещият. — Светофарите са полудели.

— Жалко, че още нямат сателитна връзка — отбеляза Джод. — Можеха да ни разкажат за всички от Националната гвардия, които са се явили във Форт Дикс и сега никой не знае какво да прави с тях.

— Мога да им услужа със сателитна връзка — обади се Каролин. — Имам тук една.

— Хммм… Джоди, вземи си камерата — предложи Док.

— Аз съм богинята на телефоните — заяви Каролин. — Гледайте.

Тя звънна на Ей Би Си, свърза се с продуцента на новинарите, впечатли го с факта, че телефоните му работят, обясни, че е от екипа, спасил „Кон Едисън“ и „Чейс Манхатън“, и попита:

— Бихте ли искали да бъдете свързани с работещи сателити? Мога да ви предложа и връзка с подвижните ви телевизионни коли из града и връзка с Европа като бонус.

Продуцентът за малко да се задави.

— О, Господи, да, да… Колко ще струва?

— Три милиона за правата и по двеста хиляди на ден за минимум от десет дни.

— Божичко, това са доста пари. Трябва да се посъветвам.

— Разполагам с телефони. Имам сателитна връзка. Вие нямате нищо. Добре дошли в новия световен ред.

— Добре. Приемам.

— С коя банка работите?

— „Чейс“.

— Колко удобно — отбеляза Каролин. — Ще ви дам чиста телефонна линия и полезен номер в „Чейс“. Ако наистина разполагате с десет милиона долара, прехвърлете ги на сметката, чийто номер ще ви дам. След потвърждение на трансфера, ще ви се обадя.

Банката потвърди трансфера, Каролин намигна на Док — той й отвърна със същото.

Няколко минути по-късно Ей Би Си имаше връзка с подвижната си телевизионна кола в болницата „Белвю“, където екипът журналисти бе открил, че се намира кметът на града.

Бил Пакард стоеше в спешното отделение и наблюдаваше подвижната телевизионна кола на Ей Би Си отвън. Отначало екипът се мотаеше наоколо и с копнеж поглеждаше към небето, после нещо ги развълнува. Те се струпаха във и около колата, включиха генератора и завъртяха чинията; запалиха прожекторите, пуснаха камерите и звука. Един журналист застана пред входа на спешното отделение и предаде репортаж за кмета.

Руди спеше в частна стая под охрана, заобиколен от лекари и медицински сестри. Щом си осигуриха сателитна връзка, Ей Би Си веднага се залови за работа. Пакард нямаше никакво желание да се превърне в част от тяхното шоу. Прекоси болницата, излезе през входа на Първо авеню, пое по улицата и хвана метрото.

Направи смяна на Пен Стейшън — пешеходните тунели бяха задръстени от хора, устроили се на лагер в импровизирани палатки. Някъде сред лабиринта от тунели се чуха омайните звуци на фламенко, изпълнявано на китара. По ъглите се виждаха новогодишни отпадъци: златисти ленти, сребърни звезди, смачкани карнавални шапчици. Навсякъде се чуваха весели възгласи. Лавките за храна се радваха на невероятно многобройна клиентела в три сутринта, но вестникарските будки бяха празни. Пакард попита един продавач какво става.

— Представа нямам. Не получих вестниците. Само това знам.

— Разбирам.

Понечи да тръгне, но сляп китарист се провикна след него.

— Ей, господине.

— Да?

— Чух, че печатниците на вестниците имали затруднения заради вируса на хилядолетието, а камионите им не можели да излязат от гаражите, защото диспечерските им компютри не функционирали.

Той изсвири няколко пламенни испански акорда и се усмихна.

— Ти си огромен източник на информация — похвали го Пакард и му даде пет долара. — Изсвири нещо.

Докато Бил Пакард пътуваше с метрото към Уест Сайд, вирусът на хилядолетието достигна западното крайбрежие и порази Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лае Вегас, Сан Диего, Сан Хосе и Лос Анджелос. Оукланд остана по чудо с осветление. В Калифорния годините, прекарани в подготовка за земетресения, помогнаха на населението да се приготви, но общини, градове и местната управа не функционираха заради отказ на компютрите. Работата в Силиконовата долина забуксува. Сърцето и душата на американските технологии сега бяха оставени да сърбат собствената си попара.

Тридесет минути след като напусна болницата, Пакард влезе в 24-ти участък на Западна 100-на улица, където завари претъпкани салони с раздразнени и полудели от вируса на хилядолетието ченгета.

Ед Гарсия спеше на бюрото, сврял глава в свивката на лакътя си.

— Ед!

— Как… О, Господи, Бил.

— Войници, заварени да спят на пост, ги разстрелват. Капитанът се засмя.

— Е, застреляй ме. Ти ли оперира кмета?

— Да.

— Ще живее ли?

— Да.

— Ще гласуваш ли за него?

— Знаеш ли, същото попитах медицинските сестри — отвърна Пакард и посочи с палец надолу. — Колко души има още в парка?

— Представа нямам. Няколко хиляди. Пияниците ще замръзнат. Доста от тях намериха убежище в приюта в Ийст Сайд, но някои просто отказаха да помръднат.

— Цяла нощ ли ще стоиш тук?

Гарсия кимна, прозина се и разтърка очи.

— Долу имам един Исус Христос със счупена ръка. Искаш ли да го видиш?

— Негодник!

— За такъв ли ме смяташ? Тогава защо дойде тук? За да пием шампанско? Имам, ако искаш. Разполагам с три каси, задигнати от магазина на Спилман следобед. Какво ще кажеш? Смятам да си го отнеса вкъщи. Хич не ми пука дали е редно. Ха\2а\2а…

— Исус как си счупи ръката?

— Като се е заковавал за кръста. Но уцелил. Човече, тук имам трима Исусовци, една Мария и май един Пилат Понтийски. И представа нямам какво още. Имам, знам, един Мохамед, определено имам и Буда. Сигурно и няколко последователи на Кришна, но ги пуснахме да си вървят, струва ми се. Имам и представители на ИРА, на Лигата за защита на евреите и борците за освобождение на Пуерто Рико. Наистина в момента тук е доста разнородно. Предимно разполагам обаче с пияници. Готови сме да ги изхвърлим навън, но ще замръзнат.

— Звучи ми просто като обикновена петъчна вечер в Голямата ябълка. Честита Нова година.

— Ще погледнеш ли счупения ми Исус?

— Добре. Намира ли ви се ваксина против тетанус?

Най-после Джонатон Спилман прекоси 85-а улица, за да провери всичко ли е наред с Шърли. Отключи апартамента и дочу звуци; когато надникна в хола, видя двама от свидетелите на Йехова да спят в креслата, а други трима да се молят.

В кухнята Шърли приготвяше кафе. В първия момент изпита съмнения дали я разпознава: остави истерична, разплакана жена, заключила се в спалнята си, а сега в кухнята завари блажена образцова домакиня.

— Здравей — поздрави той. — Кои са тези хора?

— Влаковете не вървят.

— Влаковете?

— За Филаделфия. А е прекалено далеч да отидат пеша, затова ги поканих. Госпожа Финкълстейн приюти няколко баптисти.

— Не те ли интересува къде бях?

— Не. Искам да кажа — да. Къде беше?

— От другата страна на улицата.

— О, чудесно.

— Шърли, да не си пила?

— Мммм… Знаеш ли, Джо, разполагаш с цял магазин, пълен с храна, която не можеш да продадеш. Мислил ли си да я раздадеш?

Спилман не вярваше на ушите си. Представата на Шърли за благотворителност бе да изпрати пет долара в Израел, за да засадят дърво. Тя не даряваше бездомен просяк с втори поглед, а още по-малко — с двадесет и пет цента.

— Сериозно ли говориш?

— Нима ще оставиш всичко да изгние?

Беше странна нощ, която превръщаше съпругите в непознати, а непознатите — в най-добри приятели. Ако светът се е преобърнал с краката нагоре, помисли си Спилман, значи трябва да застанеш на главата си.

— Ще ми е нужна помощ — обясни той.

— Убедена съм, че свидетелите ще откликнат. А и баптистите на госпожа Финкълстейн.

Докато Шърли събираше доброволци из цялата сграда и им обясняваше еврейското понятие мицвах — да правиш добро, — Спилман притича отново през улицата и накара Копланд да го придружи до супермаркета.

— Хайде. И без това едва ли искаш да стоиш в тази къща цялата нощ.

— Напротив — точно това искам. Приятно ми е да седя тук с кучето си и да гледам телевизия. Ей Би Си поднови предаванията си.

— Хайде, Допи, отиваме да раздадем магазина.

— Ти направо си се побъркал — така да знаеш.

Свидетелите на Йехова, баптистите, няколко методисти от Нюарк, половин дузина евреи от горния край на Уест Енд и двама будисти минаха по „Бродуей“ на път за „Сейфуей“. Спилман намери работни престилки за всички. Консерви и кутии, съборени при размириците, все още лежаха по пода. Баптистите веднага започнаха да подреждат всичко.

— Ето какво ще направим — обяви Спилман. — Отворете по два книжни плика и ги сложете в количките. Хората могат да напълнят торбите и да ги отнесат. Не пускайте прекалено много хора да влизат в магазина едновременно. И внимавайте някой да не заспи и да блокира пътеките.

— Колко струва наличната ти стока? — попита Копланд.

— Два милиона вероятно. „Сейфуей“ има възможност да си го позволи.

Бързо се образуваха опашки и в четири сутринта вече се виеха до пряката.

На третия етаж в старата сграда на Насо стрийт за пръв път беше тихо. Нямаше музика, никакви включени радиоапарати или телевизори.

Рони се бе сгушила да спи на един диван. Каролин прекоси помещението и старателно изключи терминала на Ейдриан. Тананикаше си тихичко.

Бо се изправи, протегна се и попита:

— Има ли гладни?

— Прекалено съм уморен, за да ям — отвърна Джод и се отправи към кухнята. — А и нямаме нищо освен пасти.

— Да отида ли за пица? — предложи Бо.

— Ей! — провикна се Джод от кухнята. — Я гледай. — Появи се с купа хайвер в едната ръка и бутилка шампанско в другата. — Това пък откъде се взе? Док?

— Мисля, че двамата отидоха в спалнята — обади се Каролин.

Джод почука на вратата на спалнята и тя се отвори. Стаята беше празна. Върху леглото имаше пет дипломатически куфарчета с надписи: „Бо“, „Рони“, „Ейдриан“, „Каролин“ и „Джод“.

Джод влезе, взе куфарчето със своето име и го отвори.

— Божичко! — тихо възкликна той и отиде да покаже на другите. — Струва ми се, редно е да събудим Рони — прошепна той. — Ще иска да види как изглеждат милион долара в брой.

Вървяха бавно, снегът се сипеше, а стъпките им тихо отекваха; Док разказа на Джоди за плана си да оправи стара моторна лодка, да изкърпи стария си кадилак или дори да купи нов двигател. Разказа й за красивото езеро в Уисконсин с каменна къщурка на малък полуостров, заобиколен от борови гори. Обичал да играе голф или да лови риба по цял ден, а вечер да играе карти и да прави какво ли не. Звучи ли й примамливо това?

— Има ли комари? — попита тя.

— Ужасно свирепи. И се хранят със спрейовете против насекоми.

— Има ли място в гаража за малък модел шевролет?

Той зяпна.

— Господи — възкликна той накрая. — Това вероятно е приказка.

На ъгъла на „Бийвър“ и „Уилямс“ те влязоха в разкошния старомоден бар „Делмоникос“. Докато светът се сблъскваше с XXI век, Док искаше да се върне в XIX век.

Барманът го посрещна с усмивка.

— Добър вечер, Док.

— Здрасти, Ник. Две двойни петдесетгодишни уискита.

— Имаш ли пари в брой?

Док постави стодоларова банкнота на тезгяха.

— Да, сър. А какво стана с касовия ти апарат?

— Заключи се и не пожела да се отвори след полунощ — обясни барманът. — Опитах се да го насиля да го отворя с лост, но не исках да го повредя.

— Какво е настроението тук? — попита Док.

— Не е новогодишно.

Бизнесмени и делови дами седяха около малките маси, дълбоко потопени в разговори. Ако се съдеше по вида им, всички бяха усетили влиянието на вируса на хилядолетието с особена сила. Азиатските и европейските им пазари бяха потънали и никой не знаеше докога. Транспортът представляваше пълен хаос. Доставките на бензин пристигаха нередовно. Оскъдните новини, прокрадващи се за други места извън града, не радваха с нищо.

— Знаеш ли, че Джордж Вашингтон е водил първата битка на Революцията само на няколко километра оттук — в Бруклин? — попита Док и макар Джоди да му отвърна: „Да, знам. Внимавах в часовете по история в осми клас“, въпреки това продължи: — А знаеш ли, че британците го победили и той се оттеглил насам. Построил лагера си на мястото, където сега се издига този бар. После британците дошли отново и пак го били. Държали Ню Йорк до края на войната, но нюйоркчани нямали нищо против. Те се интересували единствено от бизнеса, такива безверни копелета били. Положението на Вашингтон не било розово. Армията му била в дрипи и пълна с дезертьори, на които им писнало британците да ги бият, но старият Джордж не се предал. Искам да кажа, тези хора наоколо ронят сълзи в чашите си бира, защото са били бити. Така че как ще постъпят утре — ще станат ли да подновят битката, или ще се оттеглят?

— Не знам — отвърна Джоди.

— И аз не знам — призна Док. — Затова заминавам за езерото веднага щом нещата се поуспокоят и успея да намеря бензин.

— Наистина ли е издигнал лагера си точно тук?

— Не — отвърна той с каменно лице. — Сега го измислих.