Марк Джоузеф
Вирусът Y2K (14)

14.

Великият град започна да потръпва. Вълни на страх и напрежение кръстосваха острова, след като телефонните връзки се нарушиха, Интернет излезе от строя и телевизионните мрежи изчезнаха. Загубата на връзка със сателитите бе само пред- Падам си по Мефистофел — призна Док. — Бил е доста по-умен от Пепеляшка.

— А на мен ми харесва Пепеляшка — сряза го Джоди. — Млъкни и ме целуни.

Смаян, Док се смути и изпита неудобство. Целувка? Тук? Сега? Какво е това — проверка на действителността? Ала после се отдаде на момента, нежно я прегърна и я целуна.

Фойерверки избухнаха над някакъв шлеп по Ийст Ривър.

Оркестрите продължаваха да свирят. Градът потрепери и изпи по още едно питие.

— Хайде, Док — обади се тя задъхано и го поведе надолу в сградата, покай не по-малко смаяните членове на Среднощен клуб и оттам направо в спалнята.

Няколко минути след осем малка група демонстранти се появи с транспаранти и лозунги пред резиденцията на кмета на Източна 88-а и Ийст Енд авеню. Понеже липсваха представители на медиите, скандиранията прозвучаха вяло — нямаше начин да стигнат до кметските уши.

— Какво искате да предприемем? — обърна се говорителката на кмета към хората.

Объркани и изплашени демонстрантите нямаха ясен план за действие. Едва се различаваха от обичайните тълпи, които сновяха по улиците в навечерието на Новата година, а виковете и скандиранията им не се чуваха поради шума от свирки и пищялки. Безсилието на протеста им бе очевидно. Претрупаната с работа говорителка на кмета проявяваше повече ентусиазъм към демонстрацията, отколкото самите демонстранти. Тя нямаше нищо против да стои вън на студеното и дори да влезе в пререкание с група откачени, защото всичко бе по-добро, отколкото да остане вътре с кмета. Руди Джулиани не бе на себе си, откакто се завърна от Вашингтон късно следобед.

Вътре в сградата Руди Джулиани крещеше от раздразнение по своите съветници и помощници. Затворен в сградата поради невъзможно тежкото движение, той се принуди да поддържа връзка с външния свят чрез куриер на мотоциклет и чрез радио. Нямаше начин да премине по улиците, а му забраниха да използва вертолета си — нищо не биваше да излита, въпреки че той се чудеше кой ли ще го спре, ако успее да стигне до вертолетната площадка.

Кметът се взираше през прозореца на кабинета си: от другата страна на реката, в Куинси, се очертаваше силуетът на голямата електроцентрала на „КонЕд“ — перлата на цялата верига. Руди знаеше истината. Беше обещал, че няма да възникнат никакви проблеми с осветлението. Кле се пред избирателите, че всичко ще бъде наред. Но нещата вече никак не вървяха на добре. Поиска среща с изпълнителния директор на „КонЕд“ Питър Уилкокс, ала се оказа невъзможно да открият въпросния господин. Кметът беше почервенял от гняв. По дяволите! И никак не се чувстваше добре. Отвън градът сякаш ръмжеше срещу него. Божичко! Възникналият проблем бе много по-голям от града, много по-голям от самия него и това той нямаше сили да понася. Настроението му страшно се разваляше. И хората наоколо допринасяха за това. От тях се очакваше да успеят да се справят с възникналата криза. След като градът заплати половин милиард долара, естествено, очакваше те да успеят да се справят.

— И ако шибаните телефони не работят сега, какво, по дяволите, ще стане в полунощ? Настоявам за отговор! — крещеше той към един от помощниците си, който увеси рамене и забоде поглед в обувките си.

— По-спокойно, господин кмете. Имате високо кръвно.

— Направихте ли списък на всички химически заводи и всякакви такива глупости, както ви наредих?

— Да, ваша светлост.

— И разбраха ли те всички, че трябва да преустановят работа?

— Не знам, господин кмете. Това са сто шестдесет и седем обекта, а разполагаме само с двадесет куриери.

— Господи! — възкликна кметът. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам! И ето — скапаните телефони вече не работят. Уау!

— Господин кмете?

— По дяволите! Нещо става с ръката ми.

— Господин кмете? Руди? Господи.

В 20,45 Бил Пакард се канеше да напусне болницата и да се напие. Свърши всичко каквото зависеше от него. Разумните хора из болницата бяха оценили мъдростта да направят нещата както трябва и вече не се нуждаеха от него. Медицинските сестри във всички отделения наслагаха жълти лепенки по опасните апарати. Чувстваше се изтощен и си представяше колко добре ще му се отразят дветри питиета. От друга страна, мислеше си той, ако отиде до 24-ти полицейски участък, ще изненада приятеля си Ед и ще види каква ли лудница цари пък там.

Все още с бяла престилка и стетоскоп, Пакард стоеше пред отделението за спешна помощ и пушеше цигара — нещо, което не бе правил от години. Две медицински сестри и шофьор на линейка пушеха на няколко метра от него. Алеята вдясно завиваше към Първо авеню, но поне от час не бяха пристигали никакви линейки. Дори автомобилите със сирени и светлини не успяваха да минат по улиците. Вляво водите на Ийст Ривър блестяха от отразените светлини. Над глухия, постоянен шум на вечерта, той чу вой на двигател. Миг след това двама санитари с носилка изскочиха от вратите и се отправиха към реката, където болницата ползваше малкия кей за полицейски лодки. След известно време санитарите се върнаха от кея с човек на носилката и четирима бодигардове със слушалки и микрофони. Пакард видя как носилката минава край него. Легнал по гръб, в безсъзнание, с кислородна маска на устата, лежеше кметът Руди Джулиани. В следващия миг носилката мина през вратите и някакъв тип със зле скроен костюм и тъмни очила спря до него и го изгледа, сякаш е хлебарка.

— Ти кой си? — попита грубо онзи.

— Май вашият човек има затруднения с дишането — отбеляза Пакард миролюбиво.

— Не е твоя работа.

— Аз съм сърдечен хирург. Искаш ли да го прегледам?

— Няма начин.

Понеже не бе в настроение да го сплашват, Пакард издуха дима право в лицето на типа. Мъжът се поколеба, после отстъпи:

— Извинявай, докторе. В момента не желаем това да се разчуе. Разбираш какво имам предвид. Той си има личен лекар.

Всичко ще бъде наред. Ще ми кажеш ли името си?

Преди Пакард да успее да отвърне „Не“, мъжът се заслуша в глас в слшалката.

— Какво възкликна той в миниатюрния си микрофон. — Будалкаш ме.

Другите бодигардове разпитваха медицинските сестри и шофьора. Три полицейски мотора с трясък се появиха на алеята. Полицаите се събраха на една страна, портативните им радиостанции пукаха, а нощният въздух се изпълваше с бели облачета кондензирана пара, докато разговаряха помежду си.

Бодигардът отвръщаше с напрегнат глас на повикалия го:

— Представа нямам къде е проклетият лекар! Трябваше да ни чака на вратата. Не. Чакай малко. Тук има един. — Потупа Пакард по рамото и каза: — Нали се занимаваш със сърца?

Нали така каза? Ела с мен.

Нахакан, Пакард нямаше да позволи да го повлекат без негово съгласие.

— Помоли ме възпитано и ще си помисля — отвърна той като за начало на започващите преговори.

— Слушай — ти какво искаш?

— Искам — уточни Пакард — да стоиш настрана от мен и да не ми пречиш да си върша работата. Само това искам. Иначе ще оставя копелето да издъхне.

Док и Джоди лежаха сгушени в леглото и слушаха радио, когато президентът направи обръщение към нацията в 21,00 часа. Никой в Ню Йорк не го видя по телевизията. Президентът започна с изключително дълго обяснение за вируса на хилядолетието и чувствителните към датата компютри и после осведоми публиката, че някои от глобалните ни съседи вече са се сблъскали с проблема.

— Ние сме далеч по-добре подготвени за кризата от всяка д\2а държава — обяви президентът с най-убедителния си тон. Похарчили сме стотици милярди долара. Най-умните хора на Америка са работили по проблема и ние сме уверени в техните способности. Някои неща ще спрат да функционират — това е сигурно, но ще ги накараме отново да заработят при първа възможност.

Той любезно прикани всички да се разотидат по домовете си и да запазят спокойствие. Да си сътрудничат със съседите. Не грабете, каза той, защото това не е проява на добросъседство. Призова губернаторите на петдесетте щата и на Пуерто Рико да се нагърбят с отговорностите си и да използват Националната гвардия, за да поддържат реда.

— Вашите местни власти познават положението там подобре, отколкото ние тук, във Вашингтон — заяви президентът.

— Имайте доверие в ръководителите си.

— Тогава защо имаме президент? — попита Джоди. Док обмисли отговора си за миг и заяви:

— Никой вече не си спомня.

В 21,30 движението към и от Манхатън достигна критичната си маса. Нищо не се движеше по мостовете или в тунелите. След като часове наред стояха в задръствания, бензинът на стотици хора свърши и те започнаха да изоставят колите си — така задръстиха всички алеи и на практика изолираха острова. Движението в центъра на града, по мостовете и тунелите не бе по-добро. Някъде колите продължаваха да пълзят — шофьорите не преставаха да натискат клаксоните и да си подават бутилки шампанско през прозорците на колите.

Верни на бродуейската традиция, че представлението трябва да продължи, тържествата около Таймс скуеър следваха предварителния план. Оркестри свиреха, хорове пееха, двадесет и четирите огромни видеоекрана показваха екстравагантни гледки от тържества в други части на града. Зяпачите по улицата имаха възможност да зърнат част от галатържествата в Световния търговски център, в „Плаза“ и в музея „Метрополитън“. Диаманти проблясваха под ярките светлини. Сенатори и съдии във фракове се усмихваха пред камерите и излъчваха илюзията за мощ и сигурност.

Заплануваната нощна регата стартира според обявения час под първите фойерверки над река Хъдсън. Флотилията от плавателни съдове, изцяло оборудвана с модерни навигационни апарати, зависеше изцяло от сателитите, които вече не предаваха, но това не представляваше проблем за опитните моряци. Един от корабите обаче, мексиканският „Емилиано Сапата“, се командваше от млад лейтенант, получил капитанската си книжка благодарение на политически връзки, а не на флотски умения; той почти веднага удари гръцкия кораб „Маратон“ близо до спортния комплекс на 23-та улица. Под водопада от фойерверки и чудеса на пиротехниката плавателните съдове зад сблъскалите се кораби правеха отчаяни маневри, за да не попаднат в катастрофата, и съвсем скоро тържествения парад по реката се превърна в пълен хаос. Водата побеля от пяната, образувана от бясно въртящите се винтове при дадения заден ход, и малките лодки, които съпровождаха корабите, се замятаха по вълните. Насред бъркотията, настъпила в реката, бреговата охрана откри, че радарните системи за контрол на движението не функционират пълноценно — те също зависеха от сателитите. Радарите отчитаха погрешни координати. Сенки и отражения се възприемаха като неподвижни обекти. Радистите започнаха да известяват капитаните на тридесет и седемте кораба из Атлантическия океан, които бяха на път към нюйоркските кейове, за възникналите трудности само за да узнаят с ужас на свой ред, че тридесет от тези плавателни съда също не разполагат с надеждни радари. В апаратурата дори на обикновените съвременни кораби има над триста вградени чипа и още поне две дузини контролни, които реагират на датата и часа, а почти всички операции на борда са автоматизирани и компютризирани. Часовниците на повечето кораби са нагласени по Гринуич, така че настъпването на новото хилядолетие в Лондон бе отбелязано и от техните компютри. Десет кораба мигом изгубиха способността си да се движат. Двигателите им спряха. Четири от тях пострадаха и поради срив във всичките им контролирани от компютри системи; те останаха да се носят по течението без радар, без комуникации, без управление.

Фойерверките не преставаха. Избухващите кълбета и звезди нямаха силиконови транзистори, които да спрат мига на славата им. В резултат на това хората във високите сгради наблюдават брауновото движение на корабите, докато объркването в пристанището не преставаше да расте. Огромен товарен кораб се вряза в остров Либърти, друг налетя на кей при Брод стрийт, точно под Бруклинския мост, а кораб, натоварен с нови мерцедеси, се натъкна на западните пилони при моста Веразано-Нароус. Мостът издържа. Носът на кораба започна да се накланя. Колите, безупречно херметизирани от опитните ръце на работниците в Стария континент, останаха сухи отвътре.

Напълно омагьосани, Копланд и Спилман изгледаха видеозаписа на Док. Когато свърши, Копланд го върна и го пусна отново. Още от първите кадри на електроцентралите на „КонЕд“ в Манхатън той си даде сметка, че му се поднася най-голямата бизнес възможност през живота му. Док бе заснел и работата на Среднощен клуб, а после бе свел редактирания материал до четиридесет и пет минутно представяне на плана как да бъде спасен Ню Йорк. Членовете на Среднощен клуб бяха усъвършенствали разработените от Док принципи, заложени в пакета програмни продукти на „Копланд 2000“ за банките, и ги бяха приспособили за захранваните с електричество приложения. След полунощ, когато умниците от Среднощен клуб бъдат наясно кои части работят и кои не, те ще прочистят програмите от вируси и за много кратко време ще създадат жизнеспособен и продаваем продукт. Създаденият дотук софтуер бе изключително ценен.

— Знаеш ли какво означава това? — обърна се Копланд към Спилман.

— He — призна приятелят му. — Не знам. Модерен начин да се задържат лампите запалени ли?

— Милостиви Боже, Джонатон. Означава, че докато проклетото копеле се занимаваше да ми мъти главата цял ден, той е искал да ме накара да дойда тук, за да видя този запис. Тези откачалки ще ми докарат повече пари, отколко „Чейс“ някога ще може да ми даде.

— А ще ни помогне ли да се измъкнем от тази къща? — осведоми се Спилман.

— На кого му пука? Какво ще предприемеш, ако се измъкнеш? Ще се върнеш при Шърли ли?

На Насо стрийт „Бъдещето е така ярко, че трябва да си сложа очилата“ кънтеше с пълна сила през високоговорителите. В 22,30 Док лежеше на дивана в залата с ръце под тила пред телевизора, който предаваше футболния мач при изключен звк. Представяше си как изглежда светът, гледан от космоса лазурното синьо на моретата, белите облаци, полярните шапки. Хората оставаха невидими; прекалено дребни, за да са съществени. Не бяха живели достатъчно дълго, за да оставят отличителен белег и далеч не бяха толкова важни, за колкото се смятаха. Хората не можеха да унищожат планетата дори ако се опитат; щяха да унищожат единствено себе си и вероятно няколко други вида, което и без това правеха всекидневно.

Док се чувстваше спокоен; опита се да намери баланс на буйните събития от деня. Накрая вирусът на хилядолетието ще бъде запомнен като едно силно изхълцване в дългата ожесточена борба на човечеството с онова, което се наричаше колективно съзнание. Едни изобретяваха какво ли не: колелото, компаса, парния двигател, телефона, контролираната верижна реакция, компютъра. Други намираха начини да ги използват по предназначения, които никога не бяха хрумвали на изобретателите. Случваше се. Всичко, което едно човешко същество можеше да направи, друго бе в състояние да го разбере и да го повтори. Технологиите са нещо великолепно и неизбежно, но организацията на технологичните ресурси никога не напредваше толкова, колкото самите изделия. След време микротехнологията ще разтвори небесата, ще проникне в земните недра, ще открие химическите тайни на живота и ще намери нови източници за самовъзстановяваща се енергия, ала още не е стигнала дотам. Високите технологии засега са нещо ново. Компютризирането е още в детската си фаза и има проблеми при никненето на зъбите. По самата си същност новите технологии навлизат в нови територии и винаги са експериментални, което означава, че понякога се чупят. Понякога експериментите не се получават, но хората се учат. В сегашния случай урокът ще бъде научен трудно, но обикновено е така. Светът, който ще изплува от това събитие, ще бъде по-гъвкав, по-силен и по-ефективен, а сигурно и по-справедлив, и по-честен.

На сутринта светът ще бъде по-различен. Неговият свят определено ще бъде по-различен, вече с Джоди в него. Насили се да си припомни последната си любовна връзка и дори кога за последен път бе прекарал с жена в леглото. Без съмнение напрежението му бе намаляло и той се чувстваше определено по-добре. Легнала до него, тя бе като течна коприна и когато той облиза потта между гърдите й, тя отметна глава назад и се засмя радостно.

Сега Джоди намираше спасение. А само преди броени мигове й се струваше, че светът се разпада, че всичко, което можеше да се обърка, определено се объркваше. И ето, тя откри Док. Светът се разпадаше, а той цитираше поезия и страшно се забавляваше.

— Защо именно аз, Док? — попита тя. — Пазил си го в тайна толкова дълго.

— Ти ще се справиш — увери я той. — Освен това си сладка. Обичаш ли стари лодки?

Когато разрешени и леко смутени, изплуваха от спалнята, Рони поднесе на Джоди тениска на Среднощен клуб, а другите подсвиркваха и ръкопляскаха.

— Вече си една от нас — обяви Рони. — Доказа, че Док е човешко същество.

— Не бяхте ли сигурни?

— Не.

— Ей, Док — провикна се Джод. — Руди е получил сърдечен удар.

— Наистина ли?

— Завели го с лодка до „Белвю“ и сега е там. Неговите хора само за това говорят по портативните си радиостанции. Искаш ли да ги чуеш?

— Не. Ще гледам мача за Купата на хилядолетието.

Джоди взе видеокамерата и пак се залови с документирането на събитията в помещението. Джод погледна към обектива и започна да обяснява текущото състояние на сателитните системи.

— Доколкото сме в състояние да преценим — подхвана той, загледан в камерата, — по света има дванадесет наземни контролни командни центъра, които поддържат връзка с осемдесет и седем от общо осемстотин шестдесет и четири обекта.

Три други наземни станции упражняват частичен контрол върху още четиридесет пиленца. Това са добри новини. Имаме общо сто двадесет и седем пиленца, включително и петдесет и три комуникационни сателита с известна оперативност, което осигурява частични комуникации. Не сме замрели напълно. Просто така изглеждат нещата.

Джоди се придвижи към Каролин — тя наблюдаваше екраните си и пиеше ментов сок.

— Когато бях малка, имаше една телефонна компания — „Мама Бел“ — и монолитна структура. При сегашните безбройни телефонни компании връзките често се разпадат дори при идеални условия. „Бел-Атлантик“ функционира, но линиите са сериозно претоварени. Понеже всички други телефонни компании са също толкова претоварени и комуникациите помежду им са сериозно затруднени, оцелелите системи трябва да предприемат драстични мерки, за да осигурят целостта и жизнеспособността си. Една телефонна компания би се справила с претоварването само ако прекъсне част от разговорите, и „Бел-Атлантик“ прави точно това.

— А ти в състояние ли си да го направиш?

— Да, но не желая да решавам кои да извадя от строя и кои не. Кого мислиш, че отрязват първо телефоните компании? Харлем ли? Опитай пак. Изключват руснаците в Бруклин.

— А какво правят руснаците в Русия? — попита Джоди. — Имаш ли начин да разбереш?

— Попитай Рони.

Джоди завъртя камерата.

— Русия е изгоряла — обяви Рони. — Северът и Далечният изток са откъснати, но осъществяват известни връзки по коридор към Москва и Санкт Петербург. Някои телефонни системи са стари, не са обвързани с много компютри и именно те функционират. Имат и линии, които ги свързват с Хелзинки и двупосочно с някои сателити. Има движение — вероятно дипломатическо и на друго високо ниво — между Русия и Ню Йорк.

— През Финландия ли?

— Точно така, но там са на аварийни генератори, защото Хелзинки е без електрозахранване.

— Какво стана с ядрения реактор в Мурманск?

Рони се извърна от екраните и погледна към Джоди и камерата.

— Не знаеш ли? Сигурно е станало, докато бяхте в спалнята. Точно преди да загубим връзка с тях, станцията на Министерството на отбраната на Норвегия, която следи за нивото на радиация на Колския полуостров, засече уранов изотоп в атмосферата — най-вероятно това е в резултат единствено на верижна реакция. Предположението, макар и непотвърдено, е, че атомната електроцентрала Кола-2 близо до арктическия град Мурманск е претърпяла гибелна катастрофа, много по-лоша от чернобилската. Възможно е и реактори в някои руски кораби, акостирали край Мурманск, да са се стопили. Дори не е приятно да се разсъждава за последствията.

— И все пак — подкани Джоди — разкажи и пред камерата.

Рони започна лекция за ефектите от ядреното замърсяване на Арктическия океан. Междувременно в другия край на планетата електрокомпанията на Токио възстанови енергопо-даването и по този начин даде възможност на японците да открият, че шестдесет процента от мейнфреймовете им не функционират пълноценно. Централната банкова система бе мъртва, макар няколко частни банки да бяха оцелели. Единединствен, изстрелян преди една година японски военен комуникационен сателит бе оцелял — той осигуряваше телефонните връзки на силите за самоотбрана.

Часовниците тиктакаха. Клетъчният телефон на Док иззвъня.

— Това сигурно е единственият телефон в Ню Йорк, който работи — обяви Пакард.

— Не отговаря съвсем на истината — увери го Док. — Какво има?

— Няма да повярваш кой цъфна токущо тук.

— Кметът — сподели Док.

— Откъде знаеш?

— Имам добра система за следене на полицейските връзки. Какво му е?

— Лек сърдечен удар. Ще му направим байпас.

— Тази вечер? — Да.

— Ще остане ли жив още час, ако не го направите?

— Определено.

— В състояние ли е да говори?

— Руди не говори. Той крещи. Но в момента е изплашен до смърт.

— Знае ли, че разполагаш с работещ телефон?

— Не.

— Добре — отбеляза Док. — Нужна ми е услуга и имам какво да предложа в замяна. Виж каква е работата: Копланд ще ти се обади. Познава кмета или поне твърди, че го познава. Сигурно са обядвали заедно няколко пъти. Ще звънна на Допи, а ти стой там и чакай да ти позвъни. А, да, забравих да ти кажа: мога да накарам телефоните да работят. Това ще бъде моят подарък за кмета. Довиждане.

Клик. Свободен сигнал. Китай се върна на нивото на сметалото. Избухване на революция изглеждаше неизбежно в Индонезия. Док набра номера и Копланд се обади при първото иззвъняване.

— Здравей, Доналд. Радваш ли се на видеозаписа?

— Док — подхвана Копланд задъхано, — трябва да ти кажа, че е направо страхотно. Фантастично е. Това е най-невероятният софтуер, който някога съм виждал. Направо произведение на изкуството.

— Благодаря ти, Доналд. Радвам се, че ти харесва.

— Ако успееш да задържиш лампите светнали в Ню Йорк… Боже! Знаеш ли с какво разполагаш, ако проработи? Господи, та дори и ако не проработи. Почти е без значение.

— И аз така смятам.

— Струва цяло състояние. На практика това е революция.

— И на мен ми се струваше, че ще започнеш да разсъждаваш така, Допи. Имаш страхотен нюх за пари.

— Искам софтуера.

— Нима? Интересно. А ти, господин Спилман, и ти ли го искаш?

— О, да. Определено. Как мога да го получа.

— Виждаш ли, Допи, вече се образува опашка. Пакетът програмни продукти е предназначен за електроуреди и те ще бъдат твоят пазар. Банковият софтуер функционира чудесно, а този е дори по-добър. По-систематичен е. Отчита всички начини, по които многобройните системи са взаимосвързани. Един от моя екип го написа. Казва се Бо Даниелс и заслужава медал, както и част от парите ти.

— Искам го — повтори Копланд. — Каква е цената?

— Защо ти не предложиш, Дони? Нали си ме учил винаги да карам първо другият да посочи цифрата? Сега ти си другият. Стреляй, момчето ми.

— Май се забавляваш, а?

— Страшно.

— Направи ме на луд цял ден. Ами… прави ме луд в продължение на пет години и сега ми поднасяш и това.

— Прозренията ти са невероятно точни. Колко, Дони?

— Двадесет милиона.

— Не.

— Тридесет.

— Хммм…

— Тридесет и пет.

— Трябва да се грижа за доста хора тук, Доналд. Цял екип.

— Петдесет. Петдесет милиона долара и всички права.

— Дадено. Сега сме в играта. А, между другото, нали познаваш кмета?

— Да. Познавам Руди. Но какво от това? Сега говорим за бизнес.

— Знаеш ли, че е получил инфаркт тази вечер.

— Какво?

— Намира се в „Белвю“ и Бил Пакард се готви да го разтвори, за да му направи байпас. Какво ще кажеш? Сега — имам един малък проблем. Разполагаме с хубав пакет програмни продукти, които биха спасили „КонЕд“ довечера, но така и няма да разберем сигурно ли е, ако веднага не получа нещо от „КонЕд“. Нужни са ми няколко пароли. За това става дума, Дони. Това е билетът ти към славата и състоянието — цената да направим сделката. Познаваш кмета, познаваш и изпълнителния директор на „КонЕд“, нали?

— Питър Уилкокс? Само бегло.

— Знаеш ли къде е тази вечер?

— На бала в Световния търговски център.

— Съобщи на кмета номера на клетъчния телефон на Уилкокс. Направи каквото е нужно, Дони. Паролите ми трябват.

— Господи! А ще ми осигуриш ли телефонна линия?

— Дадено. Обади се на Бил в болницата. Той чака.

— Обясни ми пак какви са точно паролите, за да знам за какво, по дяволите, приказвам.

Док обясни и затвори. Обърна се към членовете на Среднощен клуб и попита:

— Е, момчета и момичета, как ви звучи сумата петдесет милиона долара?

Ейдриан се извъртя и през присвити очи погледна Док. Цифрата бе достатъчно интересна, за да го откъсне за миг от екраните.

— Твоят дял ще бъде четири и половина милиона, Ейдриан — уточни Док. — В допълнение към бонуса ти, но без платени данъци.

Хлапето се усмихна за пръв път от две години.

— Мога и да ги укрия — заяви той.

— Не си прави илюзии — сряза го Док. — Дори данъчните да не разполагат с много компютри, пак ще намерят начин да ти вземат паричките и без тях.

В дома си на 85-а улица Копланд се взираше в клетъчния телефон в ръката си и проявяваше известно колебание. Това би могло да бъде поредният номер на Док. С какво всъщност разполага? Хубав видеозапис, образите на група откачалки, заснети от камерите за безопасност в стая, пълна с всевъзможен хардуер: един IBM s/390, работни места и навсякъде компютри, повече монитори, отколкото можеше да преброи, апаратура за засичане на полицейските линии и късовълнови радиоприемници, предаващи на руски и китайски. И дали всичко това е на Насо стрийт? Боже милостиви. Защо не знае? Всичко може да е подправено.

— Как мислиш, Джонатон, всичко това измама ли е?

— Не знам, човече, но друго ще ти кажа: не ми пука. Виждам единствено човек, който обявява война на зъл враг, докато всички останали се лутат наоколо като кокошки без глави. Дори да е измама, това е най-прекрасната измама, на която някога съм ставал свидетел. Дай му каквото иска. Постъпи както ти казва. Светът е съвсем загинал, няма какво повече да се губи. Звънни на кмета.

Копланд набра и Пакард отговори.

— Да.

— Копланд се обажда.

— Говори ли с Док?

— Да.

— Предупреди ме, че ще се обадиш, но не ми каза за какво.

— Няма да повярваш, но според мен е истина: нарича се Среднощен клуб.

Копланд обясняваше, а Пакард слушаше; отначало скептично, но постепенно започна да си дава сметка, че компютърът на Насо стрийт действително би могъл да реши дали в Манхатън да бъде тъмно или светло.

— Затова дай телефона на кмета — умоляваше Копланд. — Накарай го да проведе разговора.

Пакард отнесе клетъчния си телефон по коридора до частната стая на кмета. Руди лежеше, облечен в болнична риза и със система на ръката.

— Господин кмете, обаждане за вас.

— Разполагаш с телефон, който работи? Кой е?

— Доналд Копланд.

— Бизнесменът, който прави инвестиции на „Уолстрийт“? Той осигури софтуер срещу проблем 2000 на „Чейс“, нали?

— Точно той.

— Познавате ли се? — попита кметът.

— От деца — отвърна лекарят.

— Откъде знае, че съм тук?

— Хората от охраната ви създадоха истински хаос по радиостанциите си. Всеки с добър тунер може да ги чуе.

— От всички хора, с които бих могъл да се свържа по истински телефон, защо трябва да разговарям точно с Доналд Копланд?

— Твърди, че знае как да запази светлината в Манхатън, господин кмете. Според мен е редно да го изслушате.

— Светлините?

— Нали знаете — електрически крушки, флуоресцентни тръби, неон.

— Не ми се прави на умник, доктор Пакард.

— Приемам го като комплимент, господин кмете, но подхождам еднакво към всичките си пациенти. Не се чувствайте специален случай. Чуйте ме — не ме познавате. Няма причина да ме послушате. Тук съм, за да се погрижа за сърцето ви, а не да ви съветвам какви управленски решения да взимате, но все пак смятам, че трябва да проведете този телефонен разговор.

— Дай телефона — сряза го кметът и грабна слушалката.

— Копланд?

— Ваша светлост, със съжаление узнах за състоянието ви…

— Остави тези глупости! Какво искаш?

— Господин кмете, много добре знаете, че „КонЕд“ е свързан със североизточния пръстен, който включва много електроцентрали. Поне две от тях — във Върмонт и в този щат — нямат готовност да се справят с вируса на хилядолетието и ще сринат цялата верига. „КонЕд“ не е подготвен да предотврати спирането на електрозахранването, а то ще бъде преустановено няколко минути след полунощ. Моята компания обаче е подготвена. Предлагаме ви тази услуга безплатно и ще осигурим електричество за Манхатън. „КонЕд“ има и други проблеми, които сме в състояние да разрешим. Комуникациите им, като начало. Вече свършихме купища работа по телефонните им линии. „КонЕд“, както и „Бел-Атлантик“ не знаят какво сме направили, но въпреки това го сторихме. Сега, в този момент, служителите от „КонЕд“ говорят помежду си, а вие не можете да звъннете никъде.

— Будалкаш ли ме?

— Не, сър. Ще направим същото и за вас. Чуйте ме: вече захранихме „КонЕд“ с огромно количество информация, за да им помогнем да се справят с проблем 2000. Можем и да го докажем, но вече не разполагаме с време. Налага се да повярвате, господин кмете, това е единственият шанс да запазим лампите в града светнали, но за да успеем, ни е нужна помощта ви.

— Звучи ми като торба шибани глупости, Копланд.

— Похарчихме дванадесет милиона долара, господин кмете, като проява на граждански дълг. Компютрите на „КонЕд“ няма да издържат, знаем го, както знаем, че нашият компютър ще издържи. В състояние сме да спасим „КонЕд“ и Ню Йорк.

— Повтори ми го — обади се кмета. — Обясни ми какво смятате да направите и какво ще се случи, ако не го сторите. Обясни го ясно.

Когато Копланд приключи, кметът отлично съзнаваше, че той ще обере овациите, стига хората на Копланд да успеят и в половината от онова, в което бизнесменът се кълнеше. Затова им даде разрешение да действат. В случай на провал, нещата щяха да са толкова объркани, че никой никога нямаше да си спомни или да знае за Среднощен клуб.

— Цяла вечер правих опити да се свържа с Питър Уилкокс, изпълнителния директор на „КонЕд“ — призна Руди. — Представа нямам къде е, а и телефонът му не работи.

— Знам как да ви свържа с Уилкокс — успокои го Копланд. — Когато се чуете, кажете му да говори с операторката Сара Макфадън в командния център на Уест Енд авеню. Нужни са ни паролите на дискета; ще изпратим въоръжен полицай да ги пренесе. Ще накарам и полицаят да ви се обади. Казва се Ед Гарсия и ръководи 24-ти участък в Манхатън. Така искаме да бъде изпълнена задачата.

Руди го слушаше и претегляше рисковете. Помисли си за предстоящата сърдечна операция, за опасността никога вече да не се събуди. Иска ли да остави след себе си град в хаос, или град, който блести в нощта и е горд, че е единственият? Поемаше страхотен риск, а можеше и никога да не узнае резултата.

— Добре — промълви той. — Ще го направя. А после този твой приятел, дето прилича на ацтек, ще ми изреже сърцето.