Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (52)

2

Емили се приготви за разходка. Дръпна ципа на якето на Джош, но Морган реши да не излиза с тях.

— Не си ли добре? — попита тя.

— Добре съм.

— Купи ли си хапчета против кашлица?

— Да, да, някъде тук са…

Той потупа джобовете си и й се усмихна с лъчезарна усмивка, която трябваше да й вдъхне спокойствие. Тя обаче продължи да се мръщи.

— Не забравяй, че довечера имаме представление.

— Не съм забравил.

След като излязоха, Морган застана на прозореца на всекидневната и ги проследи с поглед — дребната крехка фигура на Емили, Джош, облечен с дебелото си червено яке, който пристъпваше тежко до нея. Те се отправиха на север, през полето, към нискостеблената борова горичка покрай магистралата. Полето бе толкова неравно и набраздено, че от време на време Джош се препъваше, но Емили го държеше за ръката. Морган си представяше колко здраво го е стиснала — вените на китките й бяха яки като корди на пиано.

Извърна се от прозореца част от секундата, преди да иззвъни телефонът, сякаш бе очаквал това. Може би просто не трябваше да отговаря. Сигурно е някой натрапник, който го бе разкрил: „Така значи! Чух, че си умрял.“ Но, разбира се, никой не би могъл да разбере. Морган насила отиде в спалнята, където върху скрина стоеше телефонът. Той иззвъня шест пъти, преди да стигне до него. Вдигна слушалката, пое си дъх и произнесе:

— Ало.

— Ти ли си, Сам?

— Да.

— Ти ли си?

— Да.

— Гласът ти е друг.

— Настинал съм.

Морган се ухили в огледалото.

— Предполагам, че си чул какво се случи с госпожата.

И в този миг се случи нещо странно. Стори му се, че подът просто се плъзна на няколко стъпки от него. Не че загуби равновесие; стоеше здраво на краката си, както и преди, а умът му бе съвсем бистър. Но имаше някаква оптическа илюзия. Предметите, които го обкръжаваха, като че ли се плъзгаха покрай него. Все едно, че се е качил на някоя конвейерна лента, която превозва пътници от самолета до летището. Ами да, беше изпитал същото чувство някога на едно летище близо до Лос Анжелес. Бе отишъл да прибере Сюзан — навярно е било преди четири-пет години; беше получила нервно разстройство заради някаква приключила любовна история — и след като летя цял ден, се приземи, но му се струваше, че още е във въздуха. Или че всичко лети около него, сякаш беше пътувал тъй дълго и преминал такова разстояние, че внезапното спиране бе невъзможно. Той премигна и посегна към скрина.

— Сам — чу гласа на мъжа в телефонната слушалка.

— Не е Сам. Сбъркали сте номера.

Затвори. Огледа се и откри, че всичко е отново стабилно на мястото си.

После извади шапката и якето си от гардероба, облече се и написа бележка на Емили: „Отивам по една задача. Ще се върна скоро.“ Излезе от караваната, прекоси двора до пикапа и се качи в него.

До Болтимор се стигаше за четиридесет и пет минути с кола и през целия път той непрекъснато си мърмореше под носа: „Проклета глупачка! Тази Бони все си вре носа в чуждите работи, мисли си, че е толкова…“ Погледна в огледалото за задно виждане и кривна в другото платно, за да задмине една камионетка. „Седи си там, трие доволно ръце и ми се подиграва; мисли си, че ме е засегнала. Ето докъде й стига акълът, да…“

Интересно как бе разбрала в кой град живее. Никога не беше й казвал. Нима бе дала некролога във всеки вестник на щата Мериланд — във всеки вестник в страната дори? Господи, по целия континент, та всички да видят! Представи си я как телефонира на стотици хиляди редактори, как се втурва в техните редакции, помъкнала смачкани на топка книжни носни кърпички и нахвърляни чернови върху гърба на касови бележки — жена, натиснала до краен предел педала на газта. Винаги беше живяла в неудържимо темпо. Докато свиреше с клаксона на една шареща от платно в платно спортна кола, си помисли, че всеки неин образ, съхранен в паметта му, я разкриваше като задъхана жена, с паднала върху очите коса и измъкната от колана на полата блуза. Само как бе изхвърлила дрехите му ведно с майка му, сестра му и кучето! Като ругаеше наум и удряше спирачки, той забрави, че ги бе изхвърлила по различно време. Беше си въобразил, че ги бе изхвърлила на улицата всички наведнъж. Сякаш си спомни как Бриндъл и Луиза, стоварени пред железарския магазин от Бони, го очакваха, седнали на малки сгъваеми столчета, да дойде и ги прибере. Или дори не и на сгъваеми столчета. Лежаха по гръб като обърнати бръмбари сред океан от дрехи, разпилени около тях. Спомни си, че Бони често използуваше безопасни игли. Безопасни игли придържаха презрамките на някой комбинезон, илика на някоя дреха към мястото, където трябваше да има копче, и часовника към черната му каишка. А часовникът й почти винаги бе спрял. Своите виснали тук-там подгъви тя оправяше със скоч, който шумолеше, като ходеше; не, като тичаше; не, като галопираше покрай тях. Не можеше да си я представи просто да върви с нормална крачка.

Някога земята покрай пътя е била обработваема, но сега всеки град бе свързан с другите чрез накъсана верига от бензиностанции и магазини. Морган се носеше по шосето. Дървената конструкция върху товарната платформа на пикапа стенеше жално. Катинарът на вратата отзад издрънчаваше, когато намаляваше скоростта.

„Мисли се за много хитра, мисли си, че ми пука. Мисли, че се впрягам от глупавите й номера.“

Влезе в предградията на Болтимор. Пак бяха издигнали нови жилищни блокове. Човек не можеше да си обърне за малко гърба, само това чакаха. На светофара някакво момче до него удари спирачки на дълъг додж с перки, навярно отпреди двадесет години. Всичките му прозорци бяха затворени, но музиката по радиото беше толкова силна, че се чуваше навън. Неусетно Морган бе започнал да тактува по кормилото.

Тук поне имаше малко слънце — бледо, слабо зимно слънце, което осветяваше белите камбанарии и празните тротоари. Подкара на север по Чарлс Стрийт, мина покрай редица от малки магазинчета, а после край университета, който изглеждаше пуст със своите чисти и педантично разположени сгради, построени сякаш от детски кубчета. Зави и се озова в коридор от високи сгради, кафенета, жилищни блокове. — Паркира на улицата на Бони, но на известно разстояние от къщата й, така че пикапът да не бъде забелязан от прозорците. После излезе, запали цигара и зачака.

Беше студено, дори и на слънце. Вдигна яката на якето си. Видя вестника на пътечката, която водеше към къщата. Десет и нещо сутринта, а тя още не беше го прибрала; типично за Бони. Една птичка кардинал бе кацнала на кучешкия дрян — червена капка в мрежа от черни клони. Интересно дали това не беше същата онази птичка, която е излюпила яйцата си в люляковия храст преди няколко години. Цяло лято бе гонил котката от храсталака; птичките родители му даваха сигнали за тревога, пърхайки с криле и надавайки своя разтревожен цвъртеж, който звучеше като дрънчене на дребни монети в джоб. Но нима кардиналите не бяха прелетни птички? Цигарата му имаше вкус на горяща съчка. Загаси я с крак.

После се зададе Присила, съпругата на Били, и затропа с токчетата си нагоре по пътеката, облечена с елегантното си бяло палто, с чанта като кошница, върху чийто капак несъмнено бе изобразен кит. Тя изчезна в къщата. (Наложи й се да прекрачи вестника.) Присила бе външен човек, никога не беше се замислял много-много за нея и сега моментално я пропъди от ума си. Наведе се и видя, че вратата се отваря отново. Навън се подаде едно момче. Внукът му? Тод? Ако е така, той бе пораснал. Носеше жълт скейтборд и когато стигна до улицата, просто изчезна, пързаляйки се — секунда преди това бе пред него, в следващата вече го нямаше, понеже Морган не го проследи с поглед. Отново впери очи във вратата.

Измина доста време. Морган се наведе над капака на пикапа и се заслуша в тиктакането на изстиващия мотор. Вратата първо потъмня, когато я дръпнаха навътре, а после изчезна съвсем. На верандата излезе Бони. Под степаната кафява жилетка носеше нещо селско, съвсем неподходящо — широка тънка блуза и набрана в кръста пола, която я правеше дебела. Морган предположи, че отива да прибере вестника, но тя също го подмина и продължи по пътеката. Морган се скри зад пикапа. Бони дори не погледна към него. Зави на запад, забързана. Видя нещо да проблясва в ръката й — червеникавият й портфейл без съмнение, претъпкан както винаги с кредитни карти, стари снимки и измачкани банкноти.

Следеше я известно време, като вървеше малко зад нея. Знаеше, разбира се, къде отива. В неделя сутрин, когато й гостуваха Присила, Тод и кой знае още колко народ, тя отиваше до хлебарницата за кифлички с канела. Но той въпреки това я следваше, без да я изпуска от очи. Забеляза, че си бе пуснала дълга коса, което бе грешка. Бухналата туфа на тила й бе станала овална, с неравни краища.

Какво ли мислеше?

Точно за това бе дошъл: да разбере какво мисли тя. Беше шофирал дотук, без да си задава този въпрос, а сега бе изправен лице в лице с него, и то така внезапно, че се закова на място. Искаше само да я попита защо го беше направила.

Какво точно имаше предвид? Да не би да си въобразяваше… Не, разбира се, че не.

Нима си бе въобразила, че той наистина се е поминал?

„Поминал“ бе единственото, което съумя да изрече наум. Думата „мъртъв“ беше заседнала на гърлото му. Не, не би могъл да я попита това.

Остана на мястото си, докато Бони продължи забързана към хлебарницата.

След малко се обърна и тръгна към къщата. Обиколи я. (Вратата на главния вход водеше към централното антре, където някой можеше да го види, като влиза.) Запъти се към страничната замрежена веранда, пресегна се през една дупка в мрежата, вдигна ръждивата кука на вратата и влезе вътре. Миризмата на плесен, плетени мебели, мишки и евтини списания му напомни за лятото. Опита дръжката на остъклената врата към всекидневната. Беше отключено. (Хиляди пъти ги бе предупреждавал, да заключват!) Безшумно се вмъкна вътре.

Стаята бе празна. Пуловете за табла от снощната игра лежаха разпръснати пред студената сива камина. Върху малката масичка имаше отпечатък от чаша. Прекоси стаята и излезе в антрето. Присила извика от кухнята:

— Бони? Върна ли се вече?

Той се стрелна към стълбите, като стъпваше само по килимите, за да заглуши шума от стъпките си. Изкачи се толкова бързо, че се уплаши от самия себе си — шеметната скорост на изкачването бе твърде приглушена, твърде призрачна. Без да иска, изтрака веднъж горе с тока на обувката си по дъсчения под. Мушна се в спалнята и притисна ръка към разтуптяното си сърце. Никой не дойде.

Леглото й беше неоправено, а лекьосаната й найлонова нощница бе паднала върху килимчето пред леглото. Всички чекмеджета на скрина бяха отворени. Както и вграденият гардероб. Отиде на пръсти до него. Колко по-различен му се стори — толкова просторен. Не можеше да се каже, че беше съвсем празен (всички тези нейни дрехи, от които нямаше никога да се откаже — поли, чиито подгъви бяха преправяни най-малко десет пъти, блузи от петдесетте години с кокетни кръгли якички), но безспорно бе по-празен от преди. На рафта, върху който държеше шапките си, сега имаше калъф на пишеща машина, сешоар и кутия за обувки. Отвори кутията и видя чифт обувки, толкова груби и старомодни, че можеха отново да минат за модерни.

В чекмеджетата на нощното й шкафче откри туба с крем за ръце и стихосбирки на Емили Дикинсън.

Отвори и чекмеджетата на своето нощно шкафче (ах, колко отдавна беше!) и откри купон за нес кафе, химикалка и малка кожена тетрадка с надпис „Нощни мисли“, изрисуван със златни букви през корицата. Аха! Но единствените нощни мисли, които бе записала, бяха:

„Вълнен плат

Цветарският магазин

Рождения ден на Тод?“

Нещо го стисна здраво за китката — нокти на граблива птица. Изпусна тетрадката.

— Господине — произнесе Луиза.

— Мамо!

— Забравих номера на полицията.

— Майко — рече той, — аз дойдох само за да… взема някои вещи.

— 222–3333 ли беше или 333–2222?

Тя не изпускаше китката му. Колко силна беше! Когато се опита да се отскубне, тя го стисна още по-здраво. Би могъл да се съпротивлява, но се страхуваше да не й причини болка. Имаше нещо крехко и безпомощно в допира на нейната ръка.

— Мамо, моля те, пусни ме.

— Не ме наричай „мамо“, космати нехранимайко.

— Ама ти наистина ли не ме позна!

— А трябва ли?

Тя носеше неделното си черно, официално облекло, макар че никога не ходеше на църква — черна рокля на волани с камея на врата. Бе обула сини кадифени пантофи, отворени отпред, които разкриваха извитите й тъмни пръсти с нокти като на граблива птица. Затегна още малко кокаления обръч около китката му.

— Казах на жената долу — подхвана тя: — „Има крадец на втория етаж“, а тя ми вика: „Това са пак катерички.“ Казах й: „Този път са крадци.“

— Виж какво, попитай Бриндъл, ако не ми вярваш — рече Морган.

— Бриндъл ли? — Тя се замисли. — Бриндъл — повтори след малко.

— Дъщеря ти. Моята сестра.

— Тя ми каза, че били катерички. Нощем ме пита: „Какво е това топуркане? Това боричкане горе? Нима са крадци?“, а аз й отговарям: „Катерички са.“ Преди малко й казвам: „Чуваш ли крадеца на втория етаж?“, а тя ми вика: „Това са просто катерички, мамо. Нали винаги така твърдиш? Крият жълъдите си по гредите на тавана.“

— О, нима имате гризачи? — В гласа на Морган прозвуча изненада.

— Не, катерички. Или нещо такова хей там горе, което тихо се кикоти…

— Трябва да бъдете предпазливи — каза й Морган. — Може да са прилепи. Само това липсва — побеснял прилеп. В такива случаи просто вземаш парче мрежа за прозорци…

Майка му го прекъсна:

— Морган?

— Да.

— Ти ли си?

— Да.

— О, здравей, скъпи — произнесе тя спокойно. Пусна китката му и го целуна.

— Приятно ми е да те видя, мамо.

В този миг Бони се обади от прага на вратата:

— Махай се оттук!

— А, Бони!

— Вън!

Бони държеше книжен плик с кифлички от хлебарницата, от който се разнасяше мирис на канела и свеж въздух. Очите й бяха тревожно потъмнели. Да, тя не се шегуваше. Той познаваше симптомите. Измъкна се предпазливо покрай майка си. (Но имаше само една врата и Бони я бе блокирала.)

— Тъкмо си тръгвах, Бони — рече й той. — Дойдох само да те питам нещо.

— Няма да получиш отговор! А сега се махай!

— Бони…

— Махай се, Морган!

— Бони, защо даде оная обява във вестника?

— Коя обява?

— Онова съобщение… как се казва… некролог.

— А! — Тя сви леко устни в кисела гримаса, която той помнеше добре — полуразвеселена, полуразкаяна. — О, онова ли? — произнесе след малко.

— Защо го направи?

Тя се замисли.

— Сигурна съм, че не са прилепи, защото им чух крачетата — обади се Луиза.

— Да ти кажа правата — отвърна Бони, — съвсем бях забравила за това. Боже мой! Трябваше да го откажа! През цялото време смятах да го направя; просто ми хрумна изведнъж…

— Как разбра къде живея? — запита Морган.

— Обадих се на Лейън в Ричмънд и го попитах. Предположих, че сте казали поне на Лейън, заради Джина.

— Но, Бони, какъв смисъл имаше да пишеш некролог, за бога!

Тя леко се изчерви. Докосна вдлъбнатината в основата на врата си.

— Сега се срещам с друг мъж — рече тя. — Преподавател по история.

— Това обяснява ли отпечатването на некролога?

— Да…

Изпита съжаление към нея — към зачервените й бузи и неловкия сведен и горд поглед.

— Е, добре. Това исках да те попитам. Сега си тръгвам.

Тя се отдръпна, за да го пропусне да мине. Вече се бе съвзела — вдигна глава и изопна тяло. Той излезе в антрето.

— Но, за бога, Бони, не знаеш как се чувствува човек в подобно положение! Наистина, такова неудобно… положение, една такава публична обява и — всичко заради някакъв мимолетен каприз, заради някакво прибързано хрумване!

Тя сви устни; лицето й отново се изкриви в кисела гримаса. Несъмнено се забавляваше.

— Може би това е дори незаконно — каза Морган и се закашля. Потърси в джобовете си носна кърпа.

— Искаш ли книжна кърпичка? — попита тя. — Какво ти става, Морган? Не изглеждаш добре.

— Сигурно мога да те дам под съд! — рече й той. Намери кърпата и я притисна към устата си.

— Хайде да не говорим за какво бихме могли да се съдим един друг!

Най-сетне той тръгна надолу по стълбите, без да каже даже довиждане на майка си или да й хвърли прощален поглед. Бони го последва. Чу шумоленето на книжната кесия току до ухото си — досаден звук. Досадна жена. Парапетът лепнеше при допир; беше крайно мръсен. Човек можеше да си счупи врата на коравата рогозка в антрето.

На входа, когато мислено се пренесе при пикапа си (да зареди, да провери гумите) и пътуването до дома, Бони изведнъж се разприказва, сякаш имаше предостатъчно време. Отмахна от челото си кичур коса и рече:

— Казва се Артър Армхърст.

— Кой?

— Този мъж, с когото се срещам. Артър Армхърст.

— Добре, Бони, добре.

— Много е уравновесен и солиден.

— Радвам се да го чуя — рече той, като издрънча с ключовете в джоба си.

— Мислиш си, че е скучен, нали?

— Нищо такова не мисля.

После извади ключовете от джоба си и понечи да тръгне, но остана на място, поразен от някаква мисъл.

— Слушай — рече й. — Онова може би наистина са прилепи, знаеш ли?

— Какво?

— Онова, което мама е чула на тавана.

— Дори да е така, те са безвредни.

— Как можеш да си сигурна? Трябва да предприемеш нещо! Не отлагай — може да прегризат електрическата инсталация!

— Прилепите ли?

— Или каквото е.

Помая се още малко, после докосна шапката си за сбогом и тръгна.

Уличното движение се усили, вече от църквата, стари мъже с шапки бяха натоварили колите си с бъбриви бабки, по тротоарите потракваха високи токчета. Потегли към центъра нерешително, като пропъди неприятните случки от ума си. Пътуваше все по-навътре и по-навътре към центъра, вместо да е вече извън града. Нямаше да му струва никакво усилие да хвърли един поглед на железарския магазин. Току-виж, че Бъткинс е там, дори и в неделя, може би подрежда стоката или просто стои без работа и гледа отнесено през витрината, както правеше някога.

Но железарския магазин го нямаше. Между магазина за килими и „Братя Грималди — Недвижими имоти“ имаше само празен парцел — без нито една дупка дори, просто празен парцел. По него даже бяха поникнали плевели. Смачканите стари хартии бяха започнали да пожълтяват и да се разпадат. Върху една табела пишеше: На това място строителната корпорация „НИФФ“ ще построи…

Остана замислен за момент, нагласи по-високо на носа си очилата и потегли. А какво бе станало с Бъткинс? Къде беше той? Зави вляво, към Кросуел Стрийт. Магазинът „Художествени занаяти“ си стоеше там, затворен в неделя, но очевидно процъфтяващ. Наредените на витрината керамични делви му придаваха археологически вид. Прозорците на третия етаж бяха тъмни и без пердета както винаги. За момент си помисли, че ако се изкачи по стълбите, ще намери Емили и Лейън Мередит все още да водят своя невинен, скитнически живот като две деца от някоя приказка…