Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (25)

8

Да, идеята да ги покани тук не бе от най-добрите. Времето течеше толкова бавно; то по-скоро не течеше, а едва-едва се влачеше. Замираше напълно, а после отново тръгваше. Стържеше по нервите на Морган. Всъщност нямаше защо да вини за това само Мередитови. Не по-малка вина имаше и Бриндъл, която избухваше в плач по десетина пъти на ден; и Бони, която прекали със слънчевите бани и непрекъснато ту я тресеше, ту я побиваха студени тръпки; и Кейт, която бе арестувана в Оушън Сити за притежаване на половин унция марихуана. Но Морган някак си стовари вината върху Мередитови. Все си мислеше, че навъсеният Лейън бе направил някакво лошо заклинание, освен това беше раздразнен и от начина, по който Емили се навърташе около Бони. (Кой все пак пръв се бе запознал с Емили? Кой пръв я бе открил?) Тя бе променена; и то само защото бе обула неподходящи обувки. Започна да я отбягва. Посвети се изцяло на Джина — тъжно дете, което сега встъпваше в трудна възраст, която можеше да го трогне до сълзи. Направи й хвърчило и тя му благодари от сърце, но когато я погледна, видя, че тя всъщност наблюдава родителите си, които се караха тихо в другия ъгъл на верандата. Морган се отдаде на мисли за Джосая Бенет, новия му съсед в Болтимор. Този Бенет бе търговец на стари вещи с антикварна стойност. (Това се казва професия!) Приличаше на Хенри VIII и живееше като благородник — ядеше по малко, но все скъпи ястия, после четеше подвързани с кожа исторически книги, докато отпиваше бренди от чашата си. Рано миналата пролет, когато Бенет се нанесе в къщата до тях, Морган го посети и го завари облечен със смокинг от кафяво кадифе с ревери от лъскава материя. (Откъде ли се купуват смокинги?) Всъщност Бенет неизвестно как бе останал с впечатлението, че Морган е потомък на стар балтиморски род на корабостроители и че има таван, пълен с бронзови антики, затова беше особено любезен към него — предложи му бренди и пура с мундщук от слонова кост. Морган се питаше дали Бенет не би приел една покана да погостува тук, в Бетани. После взе да крои планове за завръщането си в Болтимор — приятелството, което щеше да завърже, разговорите, които щяха да водят с този Бенет. Гореше от нетърпение по-скоро да се върне в Болтимор.

Междувременно съботата бавно се влачеше. Бони заяви, че Кейт била опозорила семейството, била вече влязла в полицейските досиета, опетнена за цял живот. Очевидно го приемаше много навътре (слънчевото изгаряне й придаваше трескаво тревожен и напрегнат вид). Тъй като нямаха телефон във вилата, полицията на Оушън Сити трябваше да телефонира на полицията в Бетани и да я помоли да уведоми семейство Гауър за случилото се. Естествено новината се бе разпространила вече из целия град. На закуска в събота Бони постави пламналата си ръка върху рамото на Луиза и попита Кейт:

— Как, мислиш, се чувствува баба ти? Името на покойния й съпруг, което до ден-днешен бе неопетнено!

Никога досега Морган не бе чувал жена си да употребява думата „неопетнен“ и дори не бе сигурен, че такава дума съществува. Необходимо му беше известно време, за да я асимилира. През това време Луиза продължаваше спокойно да загребва с лъжичка от грейпфрута.

— Какво ще кажеш, майко? — обърна се към нея Бони.

— Хм, не знам защо е цялата тая дандания. Едно време давахме на малките деца марихуана. Успокояваше ги, когато им никнеха зъби.

— Не, майко, онова бе беладона — възрази Бони, Кейт изглеждаше отегчена до смърт. Бриндъл се изсекна. Мередитови седяха един до друг и наблюдаваха семейната сцена, сякаш бяха съдебни заседатели.

На плажа — където океанът ту се къдреше, ту се изравняваше под дълбокия син небосвод, а чайките се рееха бавно като платноходки в небето — тяхната група представляваше пъстроцветна бъркотия от одеяла, термоси, хавлиени кърпи, чадър, който оголваше половината си спици всеки път, когато вятърът го разклащаше, пращящ транзистор и разпръснати страници от вестник. Кейт, закотвена в Бетани до края на ваканцията си, прелистваше сърдито списанието „Седемнадесетгодишните“. Бони ту се потеше, ту трепереше от студ под пластове от дрехи. Белият крем от цинков окис върху носа и долната й устна, както и огромните слънчеви очила й придаваха вид на насекомо от научнофантастичен филм. Джина изкопа дупка в пясъка и влезе вътре. Били и Присила бяха за смях, легнали твърде близо един до друг върху одеялото си.

Емили, с бледосин бански костюм, който не й отиваше, тъй като подчертаваше тънките й отпуснати бедра, правеше снимки, които щяха да станат лоши, но не искаше да отстъпи фотоапарата на Морган. Безпокояла се, че щял да я снеме, каза. Той й се закле, че няма. (Вече се бе запечатала в ума му такава, каквато искаше да я помни винаги — с разлюляната си като камбанка черна пола и ниски обувки тип „балетни пантофки“. И дума не можеше да става, че ще запечата на снимка тази друга нейна външност, която сега бе придобила.) „Искам само — каза й той — да направя няколко групови снимки. Да уловя хората в движение, разбираш ли?“ Не можеше да понася дребнавите й разтакавания, замръзналите пози, за които настояваше. Морган самият бе фотограф с голям размах; улавяше с фотоапарата си хората в групи, в движение или смях. Емили си избираше обект и предпазливо тръгваше по пясъка към него, като се спираше почти на всяка крачка, за да отърси старателно полепналия пясък от белите си ходила, а после цяла вечност се гласеше: ту примижаваше през фотоапарата, ту към небето — сякаш имаше кой знае какво за нагласяване на фотоапарат като „Кодак Инстаматик“. „Стой сега мирно!“ — казваше на обекта си, но после се бавеше толкова много, че който и да бе, той заставаше в напрегната и неестествена поза, макар Морган да й викаше по няколко пъти: „Хайде, снимай, по дяволите!“ Тогава Емили отпущаше фотоапарата и се обръщаше, широко отворила очи, зяпнала от изненада, и всичко трябваше да започне от самото начало.

В неделя следобед Мередитови се скараха кога да отпътуват за Болтимор; Емили искаше да изчакат до понеделник, а Лейън — да заминат същата вечер.

„Боже господи! Заминавайте си! — искаше да изкрещи Морган. — Заминавайте си!“ Не само на Мередитови, но и на всички останали. Можеха да го изоставят на плажа. Щеше да настъпи есен, наносите пясък щяха да го зарият под себе си и над него щяха да се носят само няколко пожълтели есенни листа, отвеяни от вятъра към океана. Представи си спокойствието, което най-сетне щеше да го обхване. Огромните вълни щяха да вършат работата вместо него, да го заливат, а той щеше да лежи неподвижно. Най-после щеше да му се отдаде възможност да направи равносметка на живота си. Всъщност хората объркваха живота му — Луиза с раираната си плажна роба, в която му напомняше бедуин с орлов нос, Бриндъл със стария разтегнат бански костюм на Бони, който обвиваше свободно изкорубеното й тяло, като образуваше малки хралупи. Той седеше под чадъра със сомбреро на главата, по плувки и обувки, с вълнени чорапи. Голата му гръд го сърбеше и лепнеше от пот. Дъвчеше клечка кибрит и слушаше кавгата на Мередитови.

Лейън каза, че ако тръгнат в понеделник, щели по всяка вероятност да изпуснат представлението си. Емили възрази — голяма работа едно куклено представление! Лейън се възмути. Нима идиотските кукли с глупавите си усмивки не били нейно хрумване, в което въвлякла и него, направо го бе насилила! Тя му отговори, че никога не го била насилвала за нищо и негова работа било да прави каквото си ще. В никой случай не го била накарала насила да стане кукловод. Като чу това, Лейън скочи и тръгна на юг, към града. Морган гледаше след него и лениво констатира, че Лейън е позатлъстял в поясната област, над колана на плувките. Сега той бе солиден, як мъж, който стъпваше с тежка крачка. Рояк стройни момичета се разделиха, за да му направят път. Той мина през тяхната група, без дори да ги удостои с поглед.

Изглежда, Били и Присила също се караха, защото бяха седнали далеч един от друг и Били рисуваше дълбоки кръгове в пясъка между краката си. Жените се скупчиха на едно място; мъжете останаха в периферията на групата, всеки от тях горд в самотата си. Нежните гласове на жените се вплитаха в шума на океана.

— Виж птиците — каза Емили на Джина. — Виж как кръжат. Търсят риба.

— А може би само охлаждат крилата си — обади се Луиза.

Бони, която се взираше в хоризонта през слънчевите си очила, заговори със спокоен, невъзмутим глас:

— Тук, на този бряг, разбрах за пръв път, че вече съм на години. Толкова дълго се бях смятала за момиче — дори след като се омъжих. Бях на двадесет и девет години, бременна с близначките. Ейми и Джени бяха с мене и си играеха на плажа. Видях как спасителят ме погледна, а после се вторачи в някаква точка зад мене и тогава разбрах, че изобщо не ме беше забелязал. Казал си е: „Жена. Деца. Играчки“, когато ме бе погледнал и бързо отместил очи от мене. О, не искам да кажа, че съм била от онези момичета, след които момчетата подсвиркват. Нито пък бях свикнала да ме ухажват тълпи от мъже, дори когато бях много млада. Но поне, разбирате ли, някога ми бяха обръщали внимание, а сега вече не. Бях дисквалифицирана. Така се натъжих. Като че ли ми бяха отнели нещо, в което бях толкова сигурна, че дори не го забелязвах. Не знаех, че това рано или късно ще ме споходи, така както спохожда всяка друга жена.

Морган забеляза, че някой се бе запътил към тях — мъж с костюм от металносив плат. Хората, покрай които минаваше, се втренчваха след него за момент. Той набръчкваше гладката повърхност на лицата им като вятър, а после те отново ги извръщаха настрани. Това бе Робърт Робъртс. Морган извика:

— Бриндъл!

Бриндъл, изглежда, разбра всичко само по тона, с който бе произнесено името й. Тя се прегърби още повече върху одеялото, обхвана коленете си с ръце и се намръщи, без да вдигне очи. Трябваше Морган да посрещне Робърт. Стана и изплю кибритената клечка.

— Ах, Робърт Робъртс! — възкликна той и подаде твърде рано ръката си.

Робърт бе все още на известно разстояние от него. Забърза се, залитайки и пуфтейки, по нагорнището, за да не кара Морган да го чака. Дланта му бе влажна. Лицето му лъщеше от пот. Беше човек без ръбове и ъгли, а рядката му кестенява коса бе разделена на път почти в средата, откъдето се спущаше на пластове надолу. Очевидно краката му бавно потъваха в пясъка. Пясък имаше в гънките на обувките и в маншетите на панталоните му. Сграбчи ръката на Морган като удавник и го фиксира с погледа си — но това без съмнение бе трик от обучението му за търговски пътник.

— Боб — произнесе той, дишайки тежко.

— Моля?

— Аз съм Боб. Вие винаги ме наричате Робърт Робъртс, като че ли това е някаква шега.

— Така ли?

— Идвам за Бриндъл.

Морган се обърна към Бриндъл. Тя притисна по-силно колене към тялото си и се залюля, зареяла поглед към океана.

— Все едно и също, нали? — обърна се Робърт към Морган. — Същата стара история. Тя отново ме напуща.

— Аа, хм… седнете, Робърт, Боб. Не се дръжте като непознат.

Робърт не му обърна внимание.

— Бриндъл, събудих се във вторник сутринта и гледам — тебе те няма. Помислих, че навярно се цупиш за нещо, но вече изминаха четири дни, а тебе все те няма. Бриндъл, едно и също ли ще повтаряме цял живот? Събираме се, ти ме напущаш, после пак се събираме и ти отново ме напущаш?

— Все пак остава ти снимката ми — рече Бриндъл, обърната към океана.

— Какво значи това?

Бриндъл стана. Изтръска пясъка, полепнал по долнището на банския й костюм, оправи едната си презрамка. После пристъпи към Робърт Робъртс и приближи лицето си толкова близо до неговото, че той се отдръпна назад.

— Виж — рече тя, като леко потупа жълтеникавата си скула. — Това съм аз. Бриндъл Гауър Тийг Робъртс. Целият този наниз от имена.

— Да, Бриндъл, разбира се — каза Робърт.

— Казваш това тъй спокойно! Но откакто бяхме деца, аз се омъжих и овдовях. Омъжих се за стария Хорас Тийг, нашия съсед, и се преместих в неговата къща; купувах малки консерви шунка от гастрономите на големите универсални магазини…

— Разправяла си ми всичко това, Бриндъл.

— Аз не съм момичето от снимката!

Тя беше права. Кожата под очите й имаше същия неприятен жълтеникав цвят като на Морган. Трапчинката върху бузата й се бе превърнала в суха цепка — нещо, което Морган изобщо не бе забелязал. Тя бе на тридесет и осем години. Морган поглади брадата си.

— Бриндъл, какво говориш? — попита Робърт Робъртс. — Да не искаш да кажеш, че вече не ме обичаш?

Откъм малката група жени, всички загледани от учтивост в друга посока, долетя съвсем леко шумолене, като от смях или въздишка. Робърт погледна към тях. После се обърна към Морган.

— Какво говори тя? — попита.

— Не знам — отвърна Морган.

Луиза се обади:

— Ако се оженят, надявам се, че няма да ме пратите да живея при тях.

— Те са женени, майко — каза Морган.

— Толкова е тежко — продължи Луиза — да не знаеш накъде ще те засилят в следващия момент.

— Мамо, нима някога сме те засилвали нанякъде? Поне веднъж през целия ти живот?

— Не сте ли? — попита тя. Замисли се и пъхна глава в качулката на плажната си роба. — Хм, имам чувството, че ми се е случвало — произнесе след малко. — Не, предпочитам да остана при вас. Бони, няма да му позволиш да ме изпрати да живея при Бриндъл, нали? Трудно се живее с Морган, но все пак е… интересно, какво ще кажеш?

— О, да — сухо се съгласи Бони.

— Обещаваш ли?

— Мамо — рече Морган, — те са женени. Вече са женени и никой никъде не те е пращал. Кажи й Бриндъл, кажи й, Робърт, Боб…

Но Робърт се бе обърнал към океана и не слушаше. Вятърът духаше в косите му, щръкнали нагоре като остри шипове, което му придаваше отчаян вид. Докато другите го наблюдаваха, той се наведе, за да изтръска пясъка от панталоните си. Придърпа маншетите на ризата си под ръкавите на сакото — точно колкото е редно. После тръгна към океана.

Заобиколи едно дете с лопатка и прекрачи назъбена стена от пясък, оградена с ров. Но, изглежда, наблюдателността му отслабна, като се приближаваше към океана; хлътна в плитко басейнче, изкопано от три малки момчета. Излезе от него, без да обръща внимание на крясъците на децата. Крачолите на панталоните му бяха придобили цвета на карамелизирана захар. Стъпка случайно пластмасова чашка. Стигна до плискащите се вълни и нагази в океана. Млад мъж, вдигнал едно крещящо момиче, за да го хвърли във вълните, изведнъж отпусна ръце, зяпнал от изненада. Робърт бе нагазил до колене в разпенената вода. После тя стигна до кръста му. Когато вълните се отдръпнаха назад за нова атака, тежките прогизнали дрехи му придадоха библейски вид.

До този момент никой не бе помръднал. Стояха като фигурки на къпещи се върху картичка с морски изглед. Изведнъж Бриндъл изкрещя: „Спрете го!“ и всички жени скочиха на крака. Спасителят се изправи на високото си дървено столче, с вдигната към устата свирка. Били се изтърколи покрай тях. Морган дори не го чу да става. Той хвърли сомбрерото си в скута на Бони и го последва, но спасителят бе по-бърз и от двамата. Докато Били и Морган стигнаха до брега, спасителят вече бе до кръста във водата, насочил към Робърт своята спасителна лодка. Робърт я отблъсна настрани и се хвърли навътре.

Голяма вълна, по-студена, отколкото бе очаквал, се разби в коленете на Морган. Стана му неприятно от мокрите вълнени чорапи. Въпреки това продължи напред. Всъщност беше си наумил не толкова да спаси Робърт, колкото да го победи. Не, на Робърт нямаше да му мине номерът; нямаше да се отърве толкова лесно; не биваше да го допуснат. Морган запори водата, размахал некоординирано крайниците си. Някаква жена вдигна плувната шапка над ушите си и се ококори слисана. Спасителят сграбчи Робърт отзад за врата и Робърт (чиято коса дори не бе намокрена) залитна и падна по гръб. Бе погълнат от голяма вълна, но след миг се появи на повърхността на водата, кашлящ, все още хванат здраво от спасителя. Той го изтегли навън. Морган ги последва с разперени ръце, издал напред глава. Спасителят извлече Робърт на брега и го стовари върху пясъка като вързоп мокри дрехи. После го ръгна с дългия си загорял крак.

— О, господи! — промълви Морган уморено, седна до Робърт и погледна съсипаните си обувки.

Били се отпусна до него, останал без дъх. Робърт продължи да кашля, докато наоколо се трупаха хора.

— Назад! Назад! — викаше спасителят. После попита Морган: — Какво, да не е пиян?

— Представа си нямам — отвърна Морган.

— Трябва да докладвам за случилото се.

— Всъщност не е необходимо — отвърна Морган и се надигна. — Аз съм от управата.

— Коя управа?

— На „Паркове и обществена безопасност“ — отговори Морган. — Как се казваш, синко? Разбира се, ще спомена добра дума за теб в управата.

— Хендрикс — отвърна спасителят. — Дани Хендрикс.

— Браво, Хендрикс! — похвали го Морган и отривисто разтърси ръката на спасителя, който се помая още малко наоколо, чешейки се по главата, а после нагази във водата, за да изкара оранжевата си лодка, която се носеше навътре в океана.

Изправиха Робърт на крака и го подпряха — едната му ръка бе провесена около врата на Морган, а другата — около врата на Били. Изглеждаше добре, но бе тежък и летаргично отпуснат, та се наложи да го влачат.

— Хайде, приятел! — весело му подвикна Били. Имаше доволен вид, може би си спомни студентските години — „най-щастливите в живота ми“, бе казал веднъж на Морган. Самият Морган мълчеше. Пушеше му се.

Издърпаха Робърт до одеялото, където жените събираха багажа си. Бриндъл приглаждаше и сгъваше хавлиени кърпи. Не вдигна очи към Робърт. Морган изпита гордост. Нека Робърт види с кого си има работа! Нека види как можаха да се оправят с положението — всички за един, един за всички. Защото това не бе просто семейна кавга или любовно пререкание. Не, случилото се бе показателно за цялото им семейство — за хаоса, който цареше в семейния им живот. Та нали Робърт бе стоял точно до това одеяло, бе слушал Луиза, забравила се във времето, спорещия с нея Морган и всички останали, групирани в „бойни“ единици… и точно тогава той направи пробив — избяга. Негодник! Беше ги оскърбил всичките, всички до един. Морган почувствува прилив на гняв. Симулирайки интерес към Хендрикс, той спря без предупреждение, измъкна се изпод тежката ръка на Робърт и се обърна към океана. Робърт залитна и едва не падна. Морган заслони очи с ръка. Хендрикс изпращаше сигнали на другия спасител на плажа. Морган не разбираше езика на флагчетата, но лесно можеше да си представи провеждащия се в този момент разговор. „Какво стана?“ — питаше съседът, а Хендрикс отговаряше: „Бъркотия, хаос, каша…“

Кейт също наблюдаваше спасителя. (Без съмнение го намираше красив.)

Морган я попита:

— Можеш ли да разбереш какво казва?

Тя сви рамене:

— Дава само знак за „чисто“.

— Какво?

— Ами „всичко е чисто, всичко е наред“.

— Какво ли знае той! — промърмори Морган.