Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (38)

5

— Как мина състезанието? — попита Емили.

— Добре — отговори Джина.

— Съжалявам, че не можах да дойда. Морган, искаш ли да влезеш?

— Да, благодаря — отвърна Морган.

Видът на Емили го изплаши. Преди четири дни — когато я видя за последен път — лицето й бе леко изопнато, но сега кожата й беше придобила жълтия напукан вид на стар порцелан.

— Скъпа — промълви той.

Емили погледна многозначително, напомняйки му за Джина, но той не й обърна внимание. Дори не се огледа за Лейън, който навярно се беше върнал.

— Дойдох да те заведа на лекар — каза.

— Мама наистина ли е болна? — попита Джина.

— Трябва да се прегледа. Ти остани тук, Джина. Няма да се бавим.

Той затършува из гардероба за жилетка или яке, за нещо леко, но откри само зимното палто на Емили. Свали го от закачалката и й помогна да го облече. Тя стоеше покорно, докато той й закопчаваше копчетата.

— Не е чак толкова студено — забеляза Джина.

— Трябва да се грижим добре за нея.

Изведе Емили от апартамента, затваряйки вратата след себе си. Насред стълбището чу вратата отново да се отваря. Джина се надвеси над парапета.

— Мога ли да изям последния банан? — попита тя майка си.

— Да, за бога! Яж каквото искаш! — извика Морган.

Емили мълчеше. Тя пое надолу по стълбите с нерешителна крачка. Като наистина болен човек.

В пикапа го попита:

— Имаме ли час?

— Ще си насрочим час, като стигнем там.

— Морган, ще трябва да чакаме седмици, за да ни дойде редът.

— Но не и днес! — заяви той, като изкара пикапа от паркинга.

Заведе я на Сейнт Пол Стрийт, при стария акушер-гинеколог на Бони. Не си спомняше номера на къщата, но много ясно помнеше тапицерската работилница до нея, а когато откри витрината, пълна с прашни тапицирани с кадифе мебели, спря веднага, паркира пикапа напречно на малка уличка и помогна на Емили да слезе.

— Откъде познаваш този човек? — обърна се тя към него, оглеждайки високите сгради наоколо.

— Той е акуширал при раждането на всичките ми дъщери.

— Морган!

— Какво?

— Не можем да влезем тука!

— Защо?

— Той те познава! Трябва да намерим някой друг. Да се запишем под чуждо име или нещо подобно.

Морган я хвана за лакътя и я поведе по стъпалата към главния вход, през обкованата с месинг врата, в покритото с мокет фоайе.

— Всичко това няма значение — каза той, докато натискаше бутона на асансьора. — Не е време за капризи, Емили.

Вратата на асансьора се плъзна безшумно. Стар негър с червена униформа със златни ширити седеше в ъгъла на високо столче. Морган беше забравил, че все още съществуват хопове.

— Трети етаж — произнесе той.

Застана до Емили. Пътуваха в мълчание, заредено с недоизказаност. През цялото време Емили не престана да върти горното си копче.

В чакалнята Морган се представи на администраторката:

— Морган Гауър. По спешност.

Администраторката погледна Емили.

— Трябва веднага да се срещнем с доктор Фогърти! — каза Морган.

— Часовете на доктора са плътно заети. Желаете ли да си насрочите час?

— Случаят е спешен, казвам ви!

— Какво оплакване имате?

— Ще говоря за оплакването си, когато се срещна с доктора.

— Доктор Фогърти е много зает, сър. Може би ако оставите телефонен номер, след като свърши с пациентите си…

Морган мина покрай нея, заобиколи бюрото й и отвори дъбовата врата. Често, когато чакаше да му дойде редът в различни чакални, си представяше, че прави това, но винаги бе смятал, че първо ще трябва да повали администраторката на земята. Всъщност тя беше дребно безцветно момиче с рехава коса, което дори не стана, когато той мина през вратата. Понесе се по къс бял коридор, вмъкна се в пълна с инструменти стая, излезе отново в коридора и хлътна в друга стая. Вътре един остарял и посивял доктор Фогърти седеше на бюро с формата на бъбрек, изискано допрял върховете на пръстите на двете си ръце, докато разговаряше с някаква много млада брачна двойка. Двойката изглеждаше свенлива и доволна. Момичето се бе навело напред, готвейки се да зададе сериозен въпрос. Въпреки че бе нахълтал в стаята неочаквано, Морган има време да изпита чувство на съжаление, което премина през него като лека спазма. Колко ограничени му се сториха! Вероятно си въобразяваха, че това е най-значителният момент в историята.

— Простете — промърмори Морган. — Неприятно ми е да ви прекъсвам работата…

— Мистър Гауър! — възкликна докторът, без да се изненада ни най-малко.

— А, вие ме помните.

— Как може да ви забрави човек?

— Идвам по спешност! — рече Морган.

Доктор Фогърти пусна наклонения си назад стол да се върне в нормално положение и раздели върховете на пръстите си.

— Нещо лошо с Бони ли? — попита той.

— Не, не, с Емили, с друга жена. Става дума за Емили.

Трябваше да я доведе и нея. Къде му е умът?

— Ужасно важно е. Тя се съсипва, предполага, че е бременна. Фогърти, ако е права, трябва да го разберем още сега, в този миг, а не в два и петнадесет следващия вторник, сряда или петък.

— Мистър Гауър, за бога! — въздъхна докторът. — Защо вземате всеки момент от вашия живот далеч по-присърце от останалите хора…

Морган незабавно се почувствува успокоен. Значи това бе само момент от живота му! Той се обърна към двойката и каза:

— Простете. Нима думите ми прозвучаха така? Съжалявам, ако съм ви се сторил груб.

Младите се взираха в него с безизразни лица.

— Въведете я в съседната стая — каза докторът на Морган. — След минута ще дойда при вас.

— О, благодаря ви, Фогърти — промърмори Морган.

Почувствува прилив на симпатия към доктора — към любезното му изражение и пухкавите му сиви мустаци. Сигурно бе чудесно да гледаш на нещата така просто и делово. Може би Морган трябваше да обръсне брадата си и да си остави само мустаци. Излезе с неуверени стъпки, като опипваше замислено бакенбардите си. Върна се в чакалнята, където Емили седеше нащрек, готова да хукне, до някаква жена с крушовиден корем, облечена със свободна рокля. Администраторката дори не го погледна. (Такива неща се случваха всеки ден.) Той махна на Емили, тя се надигна от канапето и тръгна към него. Заведе я в стаята до кабинета на доктора — същата онази с инструментите — и й помогна да свали палтото. Нямаше къде да го закачи. Сви го на топка и го сложи върху едно емайлирано шкафче с витрина.

— Нали ти казах! — обърна се към Емили. — Всичко ще се оправи! Аз ще се погрижа за тебе, скъпа.

Емили стоеше и го гледаше.

— Седни — каза й той.

Поведе я към магарето. Тя седна предпазливо и оправи полата си. Морган започна да обикаля стаята. Всички инструменти му се сториха зловещи — клещи и пинсети. В какъв свят живееха жените! Поклати глава. В един ъгъл откри медицински кантар. Последният човек, стъпвал на него, тежал 82,5 кг.

— Господи! — възкликна неодобрително. Премести тежестите наляво. Усети тяхната твърдост, дори властност. — Хайде, млада госпожо — обърна се към Емили, — ако обичате, да скочите на нашето кантарче…

— Трябваше да се прегледам в някоя клиника — рече Емили сякаш на себе си. — Все се канех да отида, но не знам, напоследък имам чувството, че съм заключена, замразена.

— Искаш ли престилка? — попита Морган, който ровеше из шкафа. — Виж, розови са. Бихте ли желали една от нашите престилки „Кристиан Диор“, госпожице…

Емили не отговори. Седеше напрегната, здраво сключила ръце в скута си. Морган се приближи до нея и докосна ръката й.

— Емили! Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Емили! Нервирам ли те? Искаш ли да изляза от стаята? Да, ще изляза и ще чакам навън, това е добра идея… Емили, не искам да се чувствуваш зле!

Тя пак не му отговори.

Морган излезе от стаята и седна в чакалнята. Избра един стол в ъгъла, колкото се може по-далеч от жената с крушовидния корем. Въпреки това имаше усещането, че тя едва ли не го притиска с него. От тялото й се излъчваше на вълни настойчива топлина, макар да се преструваше, че не забелязва това, и изглеждаше погълната от някакво списание. Морган отпусна глава и закри очи с ръка. Всичко бе заблуда. Вече знаеше истината, колкото и време да му трябваше на Фогърти, за да я докаже научно. Така си беше.

С него бе свършено.

Жената прелистваше страниците на списанието, отвън се чуваха автомобилни клаксони, телефонът звънеше приглушено. Морган вдигна глава и заби поглед в дъбовата врата. Започна да гледа на положението от друг ъгъл. Беше му възложена задача. Нечий живот, животът на няколко души бе поставен в дланта му. Може би никога вече нямаше да му се предостави такава възможност: да приеме поръчението си с благородство и любов и да направи всичко, което бе по силите му.