Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (23)

6

За обяд той приготви спагети, любимото ястие на Бриндъл. Облече се като готвач — мръсна бяла престилка и моряшка шапка — и превзе кухнята, докато Бони и Бриндъл седяха край масата и пиеха кафе.

— Спагети „ала Морган“! — обяви той, размахвайки сноп спагети.

Жените само го погледнаха с празни погледи, очевидно замислени за нещо свое.

— Още от самото начало имах предчувствия — подхвана Бриндъл, — но не позволявах да надделеят над разума ми. Знаеш как става. Кажи-речи, първото, което ми каза онзи ден, когато се появи, бе… Отдръпна се от мен, взе и двете ми ръце в своите, впи поглед в лицето ми и каза: „Не мога да проумея, каза, защо си мисля само за тебе. Да кажеш, че си красавица или някога си била“, ето какво ми каза. „Освен това остарявам, рекох му, а зъболекарят ми твърди, че зъбите ми от година на година стават все по-криви.“ Нищо не съм крила от него. Никога не съм се опитвала да се изкарам такава, каквато не съм.

Бони цъкна с език.

— Не те оценява както трябва — отбеляза тя. — Той е от хората, които трябва да се отдалечат, за да разберат какво чувствуват — да погледнат от миналото или през очите на другите, или да го сложат в някаква рамка, като книга или снимка например. Правилно си постъпила, като си го напуснала, Бриндъл.

Морган почувствува леко прищракване в слепоочията.

— Но тя не го е напуснала, просто е решила да си почине малко от него — рече той на Бони.

Бони и Бриндъл се взираха в празното пространство пред тях. Изглежда, не го чуха.

Миналата пролет бившата съквартирантка на Бони от колежа се разведе след двадесет и седем години брак. Разбира се, ако вземе да смята и съпругите на Били (всички до една го бяха напуснали, някои, без да му оставят дори бележка), както и дъщерята на Морган, Карол, върнала се у дома точно една седмица след сватбата си, в чудесно настроение, за да се настани отново в стаята, която делеше със своята сестра — близначка, преди да се омъжи… Морган знаеше също така със сигурност, че две от най-близките приятелки на Бони смятаха да се развеждат, а едната дори бе говорила вече с адвокат. Безпокоеше се, че разводът е заразителен. Опасяваше се, че Бони може да се зарази от тази болест или по-скоро мода, която искаш да хванеш на всяка цена; Бони щеше да се осъзнае и да го остави. Щеше да отнесе със себе си… какво? Нещо съвсем определено се въртеше в периферията на ума му. Бони щеше да отнесе със себе си комбинацията на секретна брава, така му се струваше — тайна, която той трябваше да узнае, а на нея й бе известна през целия им съвместен живот, без да е полагала някакво усилие. Когато тя се връщаше у дома, след като бе обядвала с някоя приятелка, Морган бързаше да изтъкне недостатъците и задните помисли на приятелката й: „Тя е недоволна по природа; всеки глупак може да го разбере. Как изобщо е могъл онзи дръвник, съпругът й, да се влюби в нея… Не вярвай на нито една нейна дума!“ — говореше й той. О, човек трябва да си отваря очите на четири за приятелките на жена си, всъщност мъжете изобщо не влизаха в сметката, жените бяха опасните!

Той изтрака с лопатката по тигана, за да привлече вниманието на Бони. Направи няколко стъпки от танца на „готвача на аламинути“.

— Яйца върху препечена филия за маса номер четири! — пропя той. — Сандвич с бекон, маруля и домат, без майонеза!

Бони и Бриндъл го изгледаха с еднакви празни, втренчени погледи, без да мигат, като котки.

— Бони, не виждам никакъв чесън — каза той, сменяйки тактиката.

— Използувай чеснов прах.

— Прах! Изсушени люспички чесън? И дума да не става!

— Никой няма да усети разликата.

— Как не се научи да правиш списък на продуктите! — извика той. — Трябва да си организираш домакинството, Бони! Залепи един лист хартия върху вратата на хладилника и записвай всеки привършен продукт.

Бони прекара пръсти през косата си. Жестът й приличаше на тъкане — пръстите й улавяха снопче коса и го сплитаха сръчно зад ухото.

— Ето какво ще направим — обърна се Морган към жена си. — Щом се върнем в Болтимор другата седмица, ще отида с едно бележниче в супермаркета. В него ще начертая всички пътеки между стелажите. Първа пътека: маслини, туршия, горчица. Втора пътека: кафе, чай… нищо няма да пропусна. После можеш да го размножиш на ксерокс в двеста и шестдесет екземпляра. Пръстите й застинаха.

— Колко пъти?

— Пет пъти по петдесет и две. Ще ти стигнат за пет години.

Тя се втренчи в лицето му.

— След пет години ще ти направя нова схема — продължи Морган. — Дотогава могат да настъпят някои промени.

— Да, много е вероятно — промърмори Бони.

Спогледаха се заговорнически с Бриндъл, усмихнаха се една на друга. Това бе такава слънчева и открита усмивка и толкова явно затворническа, че Морган отново се разтревожи. Хрумна му, че те сигурно често си говорят за него зад гърба му. „О, нали го знаем Морган — навярно си казват. — Знаеш го какъв е.“

— Както и да е — продължи той, — исках само да… Нали разбираш, ако отмятаме продуктите по тази схема, пазаруването ще стане проста работа. Всичко ще влезе в релсите си. Не си ли съгласна?

— Да, да.

— Аз ли да ксерографирам схемата?

— Не, скъпи, аз ще свърша това — увери го Бони.

После въздъхна, засмя се по своя характерен начин и изпи последната глътка кафе от чашата си.

— А сега — обърна се тя към Бриндъл — да отидем в града и да купим чесън!

— Няма нужда. Ще използувам на прах — побърза да каже Морган.

Но Бони настоя:

— Разходката няма да ни навреди. Ще вземем и майка ти.

Тя се надигна и погледна под купчината със списания. След това надникна във фурната и накрая в хладилника. Взе си чантата отвътре и целуна Морган.

— Искаш ли да купя още нещо? — попита.

— Можеш да купиш неквасена сметана.

— Имаме сметана.

— Да, но като пристигнат още хора, може би отрано, за закуска…

— Кой ще дойде?

— Мередитови.

— Мередитови ли?

— Аз поне си мисля, че могат да дойдат. Драснах им едно писъмце, нали разбираш, тъй като Бриндъл я нямаше и не знаех, че Били и жена му ще останат за уикенда. Мислех, че ще има достатъчно място. Ами да, разбира се, че ще има! Къде сложихме спалните чували?

— Морган, кога ще се научиш да ме питаш, преди да каниш гости — рече Бони.

— Нали ти харесват! Винаги си казвала, че ти харесват.

— Кого харесваш? — попита Бриндъл. — За кого става дума?

Бони й отговори:

— О, нали си ги… спомняш, Бриндъл, семейство Мередит. Виждала си ги у дома няколко пъти, Лейън и Емили Мередит. Вярно, харесвам ги. Много ги харесвам и двамата, така е, но все пак…

— Аз лично ги намирам за суховати — отбеляза Бриндъл. — Нея поне. Едва ли ще бъде душата на компанията на плажа.

— О, Емили съвсем не е суха, само…

— Пък и не съм те питал за мнението ти — рече Морган на Бриндъл. — Освен това не си спомням да съм те канил в Бетани, така че не виждам на какво отгоре критикуваш поканените от мене гости.

— Престани, Морган! — смъмри го Бони.

— Ще видите, че няма да дойдат — заяви Бриндъл. — Не се тревожи, Бони! Емили едва ли си пада по пясъка. Няма да хареса хаоса тук. Няма да пожелае да влезе в този мръсен, лепкав океан. Познавам нейния тип — няма да дойдат!

После излезе с Бони, тъй ободрена от собствената си прозорливост, че лицето й светеше от удоволствие, сякаш Робърт Робъртс никога не бе съществувал на този свят.