Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (26)

9

Бони каза на Морган, че нямат свободни легла. Дали Мередитови ще си заминат тази вечер или утре сутринта, искаше да знае тя. Този разговор се провеждаше в кухнята, късно следобед, докато Бони пресипваше кубчета лед в голямата кана. Над пукота и подрънкването на леда тя прошепна, че проблемът безспорно щял да се реши, ако Мередитови си заминат още вечерта. Тогава можела да настани Бриндъл и Робърт в тяхната стая. Но Морган смяташе, че Бриндъл няма в никакъв случай да се съгласи да спи в една стая с Робърт.

— Остави, Бони! — рече той. — Нека Робърт спи на верандата в спален чувал.

— Но, Морган, те са женени!

— Той е смахнат. По-добре й е без него.

— Нали ти именно се обяви срещу нея, когато го напусна — възрази Бони. — А сега само защото той влезе в океана…

— С всичките дрехи на гърба си! С костюма си! Направи ни за смях пред хората, сякаш сме от лудница, изведени на излет.

— Никой не се смя!

— Напоследък железарският магазин е все в главата ми… и това е предзнаменование, че почивката ни минава зле — отбеляза Морган.

— Той просто й показа, че я обича.

— Почти съм решил да позвъня на Бъткинс утре сутринта и да проверя дали е поръчал нова партида торби за събиране на листа. С наближаването на есента…

— Какви ги говориш! Юли сме!

Морган подръпна носа си.

— Иди попитай Емили какво са решили — нареди му Бони.

— Искаш да им кажа да си тръгват, така ли?

— Не, просто попитай! Ако останат, ще измислим нещо.

— Защо не си тръгнем ние? — рече той, изпълнен с надежда. — Другите да останат, а ние да си тръгнем…

Бони само го изгледа.

Той отиде във всекидневната, където майка му и Присила играеха на скрабъл^[1]. Кейт лакираше ноктите си, седнала край малка плетена масичка. Миризмата на ацетон изпълваше стаята — остра градска миризма, която Морган харесваше. Би предпочел да остане тук, но само попита:

— Някой виждал ли е Емили?

— Навън е, на верандата — отговори Присила.

Излезе на верандата, като пусна разнебитената врата с мрежа срещу комари да се хлопне зад него. Емили отново правеше снимки. Фотографира Джина, която нареждаше върху парапета мидички. Фотографира Робърт, седнал надут и унизен в един люлеещ се стол, облечен с взети на заем дрехи — белите сватбени панталони на Били и ярката му раирана риза. После фотографира Морган. Трябваше да стои дълго, без да мърда, докато тя примижаваше през визьора на фотоапарата. Постара се да прикрие раздразнението си. Слава богу поне, че си бе съблякла банския костюм. Носеше черния си тоалет, а на краката си нямаше обувки. Отново бе същата грациозна, ефирна фея от приказките, която познаваше. Веднага щом чу фотоапарата да щраква, Морган каза:

— А сега аз ще ти направя една снимка, понеже изглеждаш чудесно!

Слезе по стълбите на верандата и взе фотоапарата от ръцете й. За пръв път тя не му оказа съпротива. Имаше уморен вид. Дори когато той се отдръпна назад и насочи фотоапарата към нея, тя не приглади косите си, нито пък придаде по-ведро изражение на лицето си.

Направи й снимка и й върна фотоапарата.

— Ъъ… Бони просто се интересуваше — подхвана той — дали да разчитаме на вашето присъствие тази вечер.

— Не знам — отвърна тя и превъртя лентата с леко свистене. — Ще трябва да говоря с Лейън.

— А той къде е?

— Не се е върнал още от разходката си. Смятах да отида в града да го потърся.

— Ще дойда с тебе — рече Морган. — Джина! Искаш ли да се поразходиш?

— Заета съм — отвърна Джина и започна да нарежда нова редица мидички.

— А ти, Робърт?

— Чакам Бриндъл.

Морган и Емили тръгнаха надолу по улицата. Тя бе тясна, с кърпен асфалт; можеха да вървят по средата, без да се страхуват особено от уличното движение. Минаха покрай някаква жена, която простираше плажни кърпи, и малко момиче, което правеше сапунени мехурчета на верандата. Къщите бяха съвсем близо една до друга, та им се струваше, че минават покрай редица от стаи; чуха Нейл Даймънд по радиото, а после концерт за обой, лъхна ги мирис на кафе и пържени кюфтета от раци, видяха на една веранда мъж и момче да подреждат рибарските си принадлежности върху зелен шезлонг.

— Ще има дълго да чака! — каза Емили.

— Кой? — попита Морган.

— Робърт Робъртс. Бриндъл се върна в Болтимор.

— Така ли?

— Били я закара с колата до автобуса в Оушън Сити.

— Но колата й е паркирана пред нас!

— Каза, че вече не я иска.

— Ха! — възкликна Морган. Помисли малко и рече: — Значи е отишла в моята къща, така ли?

— Не попитах — отвърна Емили.

— Пада му се! — каза Морган. — Досега бях на негова страна, заради начина, по който позвъни на вратата ни с букет рози в ръце… Но тази история с океана! Не! Хората си въобразяват, че могат да те държат с такива неща. Сами си причиняват зло, а очакват ние да поемем отговорността. Но тези не ми минават! Да имат да вземат! Не, Бриндъл никога няма да му прости!

Емили не каза нищо. Той погледна надолу към нея и откри, че лицето й е изопнато и бледо; вървеше до него: стиснала здраво фотоапарата в синкавата си ръка. Как не бе изгоряла на слънцето? Стоя на плажа колкото и другите. Той избърса с ръка потното си чело.

— Сигурно ти се струваме много скучни. Така ли е? — попита.

— Прекарах чудесно!

— Ами!

— Прекарах чудесно — повтори Емили.

— Е, да, много мило от твоя страна, но… няма значение, знам, че не си свикнала на такъв живот. Ние не си спестяваме нищо един на друг. Не мисли, че не съм го забелязал.

— Беше чудесно! Истинска почивка! Когато получихме писмото ти, така се развълнувах — излязох и купих на всички ни нови дрехи. От години не съм ходила на море. Още от ученичка.

— Ах, да, училището! — въздъхна Морган.

— Той все смята, че не можем да отделим време за това. Предпочита да остане вкъщи. Ние или изнасяме представления, или си стоим вкъщи. Понякога си мисля, че го прави от злоба — казва ми: „Нали искаше да се ожениш и да имаш дом? Е, ето ни у дома и никога никъде няма да заминем.“ Странно! Надявах се, че ще заприличам повече на него, че ще стане по-дейна, но, изглежда, стана обратното. Ние просто си седим вкъщи. Аз в онази стая с шевната машина; чувствувам се като героиня от приказките, като дъщерята на мелничаря, оставена да изпреде злато от слама. Гостуването тук ми дойде много добре — толкова неща се случиха…

— О, боже господи — промълви Морган. Почувствува се неудобно, а бе забравил и цигарите си. Минаха покрай някакъв мъж, който пушеше на стълбите пред къщата си. Морган напълни гръдния си кош с острия сив дим. — Не ти ли се струва, че слънцето тук залязва различно — забеляза той. — Дълго и хоризонтално; светлината е такава една убита…

Тръгна по-бързо. Емили също ускори крачка. Завиха на изток и минаха покрай първия ред от магазини.

— Поставя ме в неловко положение — рече тя, — прави така, че всичко да изглежда като моя идея, сякаш аз организирам живота ни по този начин, а това не е вярно! Искам да кажа, ако той само си седи, какво ми остава да правя? Кажи ми!

— Честно казано, не бих могъл да издържа още един ден на това място — каза Морган.

— В Бетани? — попита Емили. Тя се огледа. — Но тук е красиво!

— Мирише на умряла риба.

— Не е вярно, Морган!

Минаха покрай магазин за сувенири, на чиято витрина бяха провесени жълти рибарски мрежи и имаше остри лакирани раковини от Флорида, оловни съдове във формата на морски таралежи, морски кончета в преспапиета, лавици, отрупани с обици, имитиращи морски звезди и делфини. Тръгнаха нагоре по прогнило дървено стълбище и докато вървяха по рампата към дъсчената пътека, водеща към плажа, Морган зърна отражението си в тъмните стъкла на ресторанта „Холидей Хаус“.

— Боже мой! — възкликна.

Емили се обърна към него.

— Погледни! — каза той, като опипваше бузите си и се взираше в стъклото. — Толкова съм стар! Толкова съм съсипан! Като че ли съм се… разпаднал.

Тя се изсмя.

— Не виждам нищо смешно!

— Морган, престани да се тревожиш! Много си си добре! Човек винаги изглежда така, ако първо не стегне мускулите на лицето си.

— Да, но аз съм ги стегнал! Я гледай! Никаква полза!

Тя престана да се смее и върху лицето й се изписа съчувствие. Но, разбира се, не би могъл да очаква от нея да го разбере. Кожата й сякаш бе позлатена; косата й блестеше на слънцето като метал. Тя отново тръгна и след малко той я последва, като продължи да опипва с пръсти лицето си.

— Мислех, че ще е някъде тук — каза Емили, взирайки се нагоре-надолу по дъсчената пътека.

— Може да се е отбил в някое кафене.

— А, никога не ходи сам.

Думите й го заинтригуваха.

— Защо? — попита. — Какво има против?

Тя не отговори. Постави ръце върху парапета на дъсчената пътека и погледна към океана. Беше около пет часа, а може би по-късно, и във водата имаше само двама плувци. Един-единствен сал от стиропор бе подмятан от прибоя. Няколко брачни двойки се разхождаха край брега, облечени с чисти сухи дрехи, с които приличаха на малки деца, разбудени нежно от сън. Там, където през деня семействата бяха лежали върху одеяла, пясъкът на плажа бе утъпкан, виждаха се и изоставени пясъчни замъци и кули с форма на детски кофички. Но от Лейън нямаше и следа.

— Може би се е върнал във вилата — каза Морган. — Емили?

Тя плачеше. По бузите й се търкаляха едри сълзи, а тя гледаше пред себе си с широко отворени очи.

— Но защо, Емили? — измънка Морган. Ех, защо Бони не беше тук! Прегърна я несръчно с една ръка и произнесе онова, което може би щеше да каже Бони: — Хайде, хайде! Няма нищо! — А когато тя се обърна към него, той я притегли към себе си и прошепна: — Няма нищо! Не се безпокой!

Косата й миришеше на свежо пране, простряно да съхне на слънце. Усети издутината на фотоапарата, притиснат към гърдите й, но навсякъде другаде бе мека, сякаш нямаше кости, и удивително крехка, като безплътна. Смути го внезапната болка, която го накара да я прегърне по-силно и да я притисне по-близо до себе си. Главата му олекна. Тя издаде някакъв звук, подобен на въздишка, и се отскубна.

— Емили, чакай! — промълви той. Едва си пое дъх. — Емили, нека ти обясня! — Но тя бе отстъпила назад и Морган остана замаян, с пламнало от срам лице. Преди да успее да се съвземе от тази нова беда, той погледна надолу и видя Лейън да минава под тях, зачел се във вечерния вестник.