Ан Тайлър
Превъплъщенията на Морган (34)

1

Лиз, дъщерята на Морган, най-сетне роди бебето си през най-студената нощ на най-студения от много години февруари. Морган, а не друг, трябваше да стане и да я откара в болницата. После, разбира се, съпругът й Честър пристигна от Тенеси и когато Лиз бе изписана от болницата, остана с Честър и бебето за няколко дни в моминската си стая, докато събере сили да пътува. Междувременно къщата се пълнеше с нови хора, сякаш постепенно се наводняваше от мазето нагоре. Ейми и Джийн продължаваха да се отбиват с децата си, близначките се изтърсиха от Шарлотсвил, Моли и семейството й — от Ню Йорк, а когато пристигна Кейт с приятеля си, единственото място, където можаха да го настанят, беше килерът на третия етаж, под покрива. Така бе винаги в края на седмицата. „Ще си заминат до понеделник“ — повтаряше си Морган. Обичаше ги всичките, но животът бе станал много труден. Дъщерите му, с които се разбираше в миналото, не се бяха променили кой знае колко. Новото бебе, изглежда, страдаше от колики. И все не му оставаше време да се види с Емили.

— Ако сервираме на децата в кухнята — изреждаше Бони на пръсти, — това прави шестнадесет възрастни в трапезарията, или петнадесет, ако Лизи пожелае да вечеря в леглото, но майките непрекъснато ще трябва да стават, за да ги наглеждат, така че може би ще се наложи да нахраним децата предварително. Но след това пък ще се мотаят около нас, докато се опитваме да хапнем нещо, а сега ми идва наум, че Лиз каза, че нейната съквартирантка от колежа щяла да пристигне в 7,30, ето защо не можем да ядем твърде късно. Или може би е имала предвид не сутринта, а вечерта. И ти ли мислиш така? В такъв случай ща станем седемнадесет на масата, ако приемем, че Лиз пожелае да вечеря с нас, а естествено е да пожелае, след като бившата й съквартирантка ще вечеря долу, но нашият сервиз е само за шестнадесет души — така че ще трябва да се разделим на две смени; да речем, ти, аз, Бриндъл и майка ти в първа смяна, а после момичетата със съпрузите си и… о, господи, Дейвид е евреин, струва ми се. Дали тогава да поднеса шунка?

— Кой е Дейвид? — попита Морган.

— Приятелят на Кейт, Морган. Внимавай! Съвсем не е толкоз сложно!

После, след вечерята, един от внуците му, изглежда, си счупи пръста на крака; никой не бе сигурен, макар всички да се съгласиха, че за това не е необходима шина; както и да е, нямаше никакъв смисъл да безпокоят някой лекар след работно време. Всъщност Морган нямаше нищо против да откара момчето до болницата, която вече можеше да намери и насън. Имаше нужда от чист въздух. Всекидневната беше море от тела — хора, които четяха, плетяха, боричкаха се, караха се, играеха на табла или шах, разбъркваха огъня в камината, мотаеха се, прозяваха се, говореха за политика. Щорите не бяха спуснати и напиращият вътре мрак придаваше на къщата мрачен вид. Хари, черният лабрадор на Луиза, бе сдъвкал найлонов плик и целият килим бе осеян с малки сиви парченца.

Морган се качи горе в спалнята си, но там завари две момиченца да стоят пред скрина и да пробват червилото на Бони.

— Вън! Вън! — изкрещя той.

Те вдигнаха към него намазаните си като на малки уличници личица, но не му се подчиниха. Излезе от стаята, като затръшна след себе си вратата. В антрето го удари миризма на застояла шунка, от която се почувствува дебел. Чу пискливия глас на бебето, който се заби като нокти в тила му.

— Това вече е прекалено! — рече той на онзи, как ли се казваше, ах, да, Дейвид, слаб, внимателен младеж, който в този момент слизаше по стълбите от третия етаж с книга в ръка.

Дейвид бе твърде възпитан, за да каже нещо, но с начина, по който влезе в крак с Морган, докато слизаха надолу, даде на Морган да разбере, че му съчувствува.

Бони се разхождаше с бебето на ръце в преддверието, което, изглежда, бе единственото свободно място в къщата.

— Би ли взел за малко Пами? — попита тя.

— Пами? Ах, да. Бебето.

Не го искаше, но лицето на Бони изглеждаше изопнато и посивяло от умора. Пое малкото топло и свито телце. Бебето сигурно щеше да олигави цялото рамо на раирания му официален костюм, който винаги обличаше при такива случаи, за да си личи, че е глава на семейство.

— Бони, струва ми се, че сме попрекалили с тези гости — каза той.

— Хайде, Морган, винаги така казваш. А после, на другия ден след като си отидат, бродиш из къщата като куче, което е загубило кученцата си.

— Да, но всеки път броят им се увеличава, разбираш ли, а освен това струва ми се, че се застояват все по-дълго.

Моли излезе от кухнята с кофа в ръка.

— Кристофър повръща — обясни тя.

Морган попита бебето:

— Какви впечатления имаш вече от света?

Звънецът на главния вход издрънча.

— Кой ли може да е? — учуди се Бони.

— Сигурно съквартирантката на Лиз.

— Морган, моля те! Съквартирантката на Лиз седи във всекидневната.

— Така ли?

— Тя току-що вечеря с нас, Морган!

Морган отвори вратата с една ръка. Отвън стоеше Емили. Тя блесна пред погледа му като ярка звезда. Всичко наоколо засия в излъчената от нея светлина.

— О! — възкликна той.

Тя му се усмихна. Държеше пакет, завързан с розова лента, и противно на логиката му се стори, че подаръкът е за него. (Като че ли тя бе подаръкът.)

Точно тогава Бони извика:

— Емили! — И пристъпи напред, за да я целуне.

Емили погледна към Морган над рамото на Бони. Със сериозността на дете, тя се отдръпна, обърна се към него и потупа голото краче на бебето.

— Красавица! — забеляза. Гледаше го право в очите.

Бебето бе готово отново да заплаче, но неочаквано хлъцна и млъкна — изненадано може би от ледения вятър, нахлул през вратата, или от допира на студената ръка на Емили.

— Хайде, влизай вътре! — подкани я Бони. — Сигурно си замръзнала! С колата ли си? Виждала ли си такова време!

Тя въведе Емили във всекидневната. Морган ги последва. Имаше чувството, че Емили е единствената точка на покой в цялата стая. Около нея всичко се движеше, а тя стоеше неподвижно в центъра. Имаше нещо удивително просто в начина, по който подаде подаръка си на Лиз, сякаш не бе сигурна, че ще бъде приет. Но Лиз нададе радостно възклицание още докато го поемаше. (Майчинството я беше наляло, загладило ъгловатостта й; цялата бе обвита от пеньоара си и миризмата на мляко.) Разбира се, тя хареса агънцето, което извади от пакета. Куклата обиколи всекидневната, като всеки се опита, да я задвижи с ръка. Накрая я пъхнаха под бузата на бебето. То се уплаши и замаха с двете си юмручета.

— Предложи нещо за пиене на Емили, моля те! — рече Бони на Морган.

Морган се наведе, за да сложи бебето в скута на Луиза. Тя го пое неумело, без да изпуска чашата с портвайн.

— Какво е това? — попита.

— Бебе, майко.

— Мойто ли е?

Той размисли, взе обратно бебето и го връчи на Бриндъл. Тя се бе зачела в някакъв каталог за поръчки по пощата и предаде детето на една от близначките. През цялото това време то, изглежда, се забавляваше повече, отколкото през целия ден.

— Одрала е кожата на Лиз — отбеляза Емили. — Нали? Също като нея е! Но има очите на Честър.

— Емили, скъпа, къде е Лейън? — попита Бони. — А Джина? Не искаше ли да види бебето?

— Има да пише съчинение по биология за понеделник. Работи над него вече цяла седмица.

Морган си представи тишината в апартамента им; голата чиста всекидневна, Джина, наведена над една-единствена книга.

— Но поне би могла да доведеш Лейън — каза Бони.

— Искаше да гледа някаква програма по телевизията. Реших, че ако изчакам края на програмата, ще сложите бебето да спи.

Преди две години Мередитови си купиха малък телевизионен апарат. Морган все забравяше това. Всеки път, когато Емили споменаваше за телевизора, той потрепваше; като че ли трябваше да се приспособи към нещо, нарушаващо вътрешното му спокойствие. Отиде до бюфета и наля малко шери в една чаша — единственото питие, което знаеха, че Емили пие. Подаде й чашата, докато тя си сваляше палтото.

— Дай да го окача! — каза й той.

— Няма нужда. Мога да остана само за минута.

Тя седна на канапето и се заговори с Бони и Лиз, а Морган се защура из всекидневната. Настъпи някаква детска игра, хвърли нова цепеница в огъня. Нави часовника, който стоеше върху полицата на камината. Клекна, сумтейки, вдигна хартията от подаръка на Емили и я сгъна внимателно, в случай че пак потрябва, Емили навярно сама бе изрисувала хартията или я бе купила от „Художествени занаяти“. Върху нея бяха нарисувани камбанки. Морган харесваше старомодните провинциални маниери на Емили — навременните й подаръци, картички и благодарствени кратки писъмца, плодовия й кейк за Коледа, никога не изневеряващата й памет по отношение на всеки официален случай. Тя беше най-благовъзпитаната жена, която познаваше. (Преди известно време бе успяла да се измъкне за една нощ от къщи — тяхната единствена цяла нощ заедно. Бяха толкова уморени от откраднатите мигове на всекидневието. Бе казала на Лейън, че отива във Вирджиния. Срещна се с Морган в хотел „Патриции“ и настоя да се регистрира в хотелската книга с истинското си име; името, адреса и телефонния номер — всичко това изписа, хванала химикалката някак си сковано и неестествено перпендикулярно на листа, което го възхити. По-късно я попита защо не се регистрира под измислено име. Няма да е честно, отговори тя.)

— Паркирах колата на ъгъла — казваше Емили на Бони — и точно когато излизах, ги забелязах: мъж, жена и две деца. Едно от децата беше паднало, плачеше и аз забавих крачка, за да видя какво му е; знаеш как се чувствуваш, като чуеш да плаче дете. Е, само си ожулило коляното. Но очевидно бащата беше сляп. Той, изглежда, не разбираше какво се бе случило. Непрекъснато питаше: „Какво има, Дороти? Дороти, какво има? Дороти, какво става?“, а Дороти не му отговаряше. Тя вдигна плачещото дете, а после взе и по-голямото, всъщност твърде голямо за носене, вдигна го върху другия си хълбок, така затруднена в движенията си от зимните палта, от шаловете, от голяма чанта и още нещо като огромна пазарска торба, знам ли, пълна с покупки и какво ли не. Жената се олюляваше, едва се държеше на краката си. А мъжът я питаше: „Какво има?“ и опипваше неистово около себе си, като безумен. Тя му каза: „Виж какво, чакай ме тук, аз трябва да докарам колата. Никълс не може да върви.“ Мъжът извика: „Защо не може да върви? За бога, какво се е случило?“, а тя кипна и кресна: „Просто чакай, казвам ти; запази спокойствие! Стой тук, аз ще се върна. Джейсън, тежиш цял тон! Дръж се за мама, Никълс…“ Искаше ми се да кажа на мъжа: „Няма нищо. Само си е ожулил коляното.“ Искаше ми се да кажа на жената: „Защо ще ходиш за колата? Защо го правиш? И ако наистина трябва да докараш колата, защо не оставиш децата, чантите и всичко останало при него? Той може да се справи. Защо ще залиташ по улицата като пияна, защо? Защо усложняваш, защо объркваш така нещата?“

— Ах, когато човек наблюдава отстрани чуждите неволи — забеляза Бони, — трябва да благодари на щастливата си звезда, че собственият му живот е толкова лесен. Нали?

Тя не бе разбрала най-същественото. Както и всички останали в стаята, реши Морган. Те продължиха да хвърлят зарове, да потракват с иглите за плетене. В огъня падна цепеница и от нея се разхвърчаха искри. Кучето се размърда и вяло помаха с опашка. Бриндъл прелистваше каталога с ярки замазани илюстрации. „Удивителна сапуниерка!“, прочете Морган, „Забележителни пинсети за вежди“, „Изключителна мрежа за коса, която спестява големите сметки при фризьора“. Вдигна очи и срещна погледа на Емили. Изглеждаше му красива и далечна, толкова различна от всички други жени, та му се стори по-крехка и от дете.

После, когато трябваше да си тръгне, Бони бе тази, която нареди на Морган да я изпрати до колата й. Съдейки по своите нещастни преживелици, Бони му каза: „Провери дали е затворила добре вратите на колата, Морган. Знаеш какви странни типове се мотаят наоколо!“

Емили позволи на Морган да й държи палтото, махна с ръка, пожелавайки лека нощ на останалите, и целуна Бони по бузата.

— Ела през седмицата! — рече й Бони. — Ела да обядваме някой ден, докато Джина е на училище. Отдавна не сме обядвали заедно! Какво става с теб?

Емили не отговори.

Двамата с Морган слязоха по стълбите на верандата и се озоваха на улицата. Нощта беше толкова студена, че въздухът сякаш бе твърд като кремък и подметките на Морган отекваха с метален звън. Беше се свил в анорака си, вдигнал качулката; но палтото на Емили не изглеждаше топло и макар че носеше черен чорапогащник, ниските й обувки, тънки като хартия, вероятно не я предпазваха от студа. Хвана я за ръка. Ръката й бе грозд от студени пръсти с малки, фини кокалчета.

— Утре е неделя — рече той. — Предполагам, че няма да можеш да се измъкнеш.

— Не.

— Може би в понеделник?

— Може би.

— Излез по време на вечеря, да купиш мляко или нещо подобно. Аз ще остана до късно в магазина.

— Толкова често съм го правила.

— Той нищо не ти е казвал, нали?

— Не.

Пуснаха ръцете си, разделени от думата „той“ — дума, която подчертаваше потайността на връзката им. Когато бяха сами, вече не споменаваха Лейън в разговорите си. Морган не можеше да си го представи, без да изпита вътрешна болка и угризения на съвестта. Струваше му се, че харесва Лейън дори повече от преди, както и сдържаното достойнство на лицето му с високи скули, което бе — сега му хрумна — удивително стоическо, като на индианец. Напоследък Лейън гледаше Морган някак си особено с продълговатите си черни очи — студени, мътни, безпристрастни. Но колкото и да бе странно, Морган изобщо не изпитваше чувство на вина спрямо Бони. Сякаш беше изолирал мислите си за нея в друга част на мозъка си. Когато се връщаше у дома при нея, винаги му ставаше приятно да чуе непринудения й смях, да види тежкия й бюст и да бъде прегърнат разсеяно, докато се разминаваха из задръстените с мебели и претъпкани с вещи коридори на къщата.

Стигнаха до колата на Емили. Тя понечи да влезе вътре, но Морган я спря и я притегли към себе си. От нея се излъчваше чистота и свежест, като от снега, а в дъха й се долавяше мирис на шери. Целуна извивката на челюстта й, точно под ухото.

— Морган — прошепна тя, — някой ще ни види.

(Страхуваше се прекомерно от клюки; въобразяваше си, че хората са по-наблюдателни, отколкото бяха в действителност.) Чувствуваше как не може да й се насити. Целуна я по устните — сухи, тръпчиви, изпръхнали, необикновено трогателни — и разкопча палтото й, колкото да пъхне ръце, за да я прегърне. Тялото й бе толкова крехко и гъвкаво, че той винаги имаше усещането за нещо недовършено.

— Остани още малко — прошепна на ухото й.

— Не мога — отвърна тя, но остана за миг неподвижна; после се отдръпна и влезе в колата.

Светнаха фаровете. Моторът изръмжа и тя потегли. Морган не мръдна от мястото си, вперил очи в отдалечаващите се светлини, пощипвайки долната си устна и прехвърляйки през ума си всичко, което трябваше да й каже: „Ела, нищо, че утре е неделя. Обещай ми, че ще дойдеш в понеделник. Защо не носиш ръкавици? Напоследък, когато се събуждам сутрин, усещам някакво обнадеждаващо чувство и разбирам, че си заслужава да се живее все пак.“