Патрик Тили
Кървавата река (9)

Глава 9

С наближаването на пролетта и стопяването на снега, когато скалистите дерета се напълниха със студена, искряща вода, мислите на Мистър Сноу се насочиха отново към съдбата на Кадилак, Клиъруотър и облачния воин, който беше обещал да ги спаси. Въпреки факта, че никой мют никога не се беше спасил от Огнените ями на Бет-Лем, той не се съмняваше, че един ден те ще се завърнат. Но щеше ли той да е жив да ги посрещне?

Известно време преди пътуването си до Източните земи Кадилак беше получил от един виждащ камък картини от смъртта на учителя си. Събитието, новината за което Мистър Сноу беше приел с толкова хумор, на колкото беше способен, трябваше да стане по време на Жълтеенето предишната година. Но сезонът беше дошъл и отминал и неговите стари кости остаряха с още една година. Бялата смърт беше започнала да отпуска ледената си хватка на земята, а той все още беше жив и здрав и без планове да се върне на мястото до двете реки, където беше намерен камъкът.

Погрешно ли беше разчел камъка Кадилак, или просто беше сбъркал годината? Преди битката с желязната змия той беше дал достатъчно доказателства за силата си като прорицател, но въпреки това все още беше новак. В камъните бяха записани и минали, и бъдещи събития, само че беше трудно да се каже кои какви са. Но дори когато гадателят разпознаеше нещата, които ще дойдат, беше изключително трудно да се установи с някаква степен на точност кога ще стане дадено събитие.

Белокосият летописец не се страхуваше от смъртта. Пътят беше начертан. Колелото бе завъртяно. Когато дойдеше време да отиде на Горната земя, той щеше да напусне света доволен да знае, че двамата му ученици ще преживеят трудностите, които щяха да дойдат, докато не изпълнят предначертаната им съвместна роля. Дразнеше го обаче мисълта да напусне сцената точно когато нещата бяха започнали да стават интересни.

Кадилак и Клиъруотър бяха мечът и щитът на Талисмана. Много пъти небесните гласове го бяха казали съвсем ясно. Те бяха говорили и за Брикман, облачния воин, чието присъствие също беше показано в камъните, които лежаха под пътя на желязната змия. Брикман, заедно с младата жена, която той смяташе за своя родна сестра, щеше да изиграе също толкова важна роля.

Тези четиримата, които предстоеше да открият истинската връзка помежду си, бяха Избраните. Той знаеше това. Но ценната дарба на това знание не облекчаваше нарастващото му разочарование от липсата на знание за времето и мястото на неговата смърт. В прочетеното от Кадилак тя беше свързана със сцени на ужасно клане. Сцени, които, изглежда, предзнаменуваха пълното унищожение на племето. Няколко дни по-късно, когато той и неговите двама млади повереници бяха наблюдавали издигането в небето на облачния воин върху сините криле, които блестяха като остро желязо в лъчите на изгряващото слънце, Кадилак беше говорил по-директно: облачният воин щеше да се върне под маската на приятел със смърт, скрита в сянката му, и да отнесе Клиъруотър „на кървава река“.

Облачният воин наистина се беше върнал под маската на приятел и беше предложил да спаси Клиъруотър и Кадилак от лапите на майсторите на желязо. Тъй като те бяха избрани да подготвят пътя за Талисмана, Мистър Сноу беше убеден, че ще се върнат в Плейнфолк. Но ако Кадилак беше сбъркал датата на смъртта му поне с една година, може би беше прочел погрешно и всичко друго. Голямото умиране — мъчителният конфликт, който трябваше да предшества раждането на Талисмана и щеше да изисква големи жертви от Плейнфолк — може би щеше да се окаже по-ужасно за техните врагове: подземните хора и мъртвешките лица. „Кървавата река“ например — вместо да тече от телата на воините М’Кол, може би щеше да рукне от вените на майсторите на желязо, когато Кадилак, Клиъруотър и облачният воин избягат.

Ами ако думите на Кадилак бяха повлияни от ревност и чувство за малоценност? Завръщането на Брикман „под маската на приятел със смърт, криеща се в сянката му“ подсказваше, че той таи убийствени мисли срещу онези, които бяха спасили живота му и го бяха приели. Но можеше ли той да остане враг, когато научеше истинската си идентичност? Мистър Сноу смяташе да му го каже, когато се върне… но кога щеше да стане това?

Мистър Сноу загърна наметалото от кожи по-плътно около тялото си, постла рогозката за приказване на любимите си камъни високо над селището, седна, обърна затворените си очи нагоре и насочи ума си към духовния свят отвъд небето. След час единствената му награда беше схванатият му гръб. Небесните гласове като всички космически интелекти, водили колебливите стъпки на човечеството от зората на Сътворението, предаваха само онова, което искаха да стане известно; те не бяха гражданско бюро справки.

 

 

На хиляда и сто мили на изток Карнеги-Хол, летописецът на племето Коджак, и неговите съюзници от съвета на старейшините търсеха съвет от същия източник с надеждата да разрешат дилемата, пред която бяха изправени.

Историята на „Избраните“ беше съчинена от Карнеги на база на основната информация, дадена му от майстора на желязо Изо Уантанабе. Мъртвешкото лице, което говореше зад страхотна маска, беше пресякло Голямата река да търси помощ от племето Коджак точно след първата яростна атака на Бялата смърт. Постигнатото споразумение включваше голямомащабна операция по издирване на петима „пътници“ далеч зад южния край на територията на Коджак. Ако ги откриеха, те трябваше да ги примамят с неустоимо съблазнително предложение за храна и подслон през зимата. И без да събуждат подозрение у тях, трябваше да забавят заминаването им до началото на пролетта, когато господарите на Изо щяха да изпратят военна сила да ги залови.

Ако всички бъдеха хванати живи, Коджак щяха да бъдат богато възнаградени с инструменти, облекло и мощно остро желязо. Мъртвешките лица им оставиха кафези с птици, които трябваше да бъдат пуснати в определен момент. Изо даде на летописеца парчета цветни панделки, които трябваше да бъдат завързани около един от краката на птицата преди тя да бъде пусната. Цветовете изразяваха различни прости съобщения и Карнеги-Хол вече беше пуснал една птица с бяла панделка с пет възела, за да укаже броя на „пътниците“, които бяха паднали в ръцете им. Капка кръв от двете страни на петия възел показваше, че един от търсените от Изо „пътници“ е тежко ранен.

От този момент бяха започнали проблемите на Карнеги, защото в нетърпението си да направи сделка с майсторите на желязо и по този начин да има предимство пред съседите си той беше пуснал закръглената куриерска птица скоро след като неговите воини се бяха върнали с първата двойка пътници, но преди да научи, че неговите гости са един летописец и една повелителка, плюс трети, чиито сили засега бяха неизвестни. Поединично или заедно в една ужасяваща демонстрация на сила те бяха успели да разрушат четири стрелолиста и техните двама другари бяха жертвали живота си, разрушавайки тялото на една от страхотните железни змии с небесен огън и земна гръмотевица.

Принудителното изтегляне на змията беше повишило статуса на племето Коджак в очите на съседите им, но това беше дало малко основание за задоволство на Карнеги-Хол. Летописецът разбра, че историята, която бе смятал за измислена, е била сложена в устата му от Талисмана. С действията си тримата мюти с прави кости бяха доказали по безспорен начин, че наистина са Избраните, и сега той беше изправен пред необходимостта да решава между два еднакво неприятни курса на действие.

Какво да направи? Трябваше ли да скрие лъжите си зад една все по-нервна усмивка и риска да разгневи Талисмана? Ако Избраните откриеха, че са предадени, страхотната сила, която Клиъруотър беше в състояние да извика, можеше да унищожи не само него, но и цялото племе! Алтернативата беше да се остави на тяхната милост, да признае всичко и да изложи племето на убийствения гняв на майсторите на желязо, когато те дойдат пролетта и разберат, че двама от петимата са мъртви, а другите трима са успели да избягат!

 

 

Стив, Клиъруотър и Кадилак също мислеха за бъдещето. Само че тях ги тревожеше не метафизическата връзка с Талисмана, а по-земният проблем как да се придвижат от точка А до точка Б. Това разстояние беше огромно, но най-много ги тревожеше разбирането, че пътуването от езеро Мичиган до високите равнини на Уайоминг трябва да се извърши през неизвестен брой враждебни територии, ревностно защитавани от племена от кръвните линии на Д’Троит и С’Нати — смъртни врагове на Ши-Карго.

— Не разбирам защо не признаеш, че предлаганото от мен решение е идеално — каза Кадилак, когато се събраха за пореден път да обсъдят следващия си ход. — Дори Клиъруотър призна, че е разумно. Ще останем тук, докато не дойде време Плейнфолк да отидат на водата, след това тръгваме на север с делегацията на Коджак за търговския пункт, присъединяваме се към нашите хора — вероятно ще ги води Мистър Сноу — и когато всичко свърши, отиваме с тях у дома в Уайоминг. През целия път ще сме защитени благодарение на примирието. Какво по-просто?

— Нищо — отвърна Стив. — Идеята е блестяща. Съжалявам, че сам не се сетих.

— И аз съжалявам — измърмори Кадилак. — Защото ако се беше сетил, аз щях да се съглася и това щеше да тури край на всички безсмислени спорове!

— Има обаче едно нещо в нея, което куца. Ако приемем твоето предложение, това означава да висим тук до края на май. До края на периода, който вие наричате Нова земя.

— И какво от това?

— За три месеца могат да се случат много неща.

— Брикман. Колко пъти трябва да ти повтарям? Нищо няма да се случи с нас.

— Тогава защо чакаме? Защо не тръгнем направо?

Кадилак отвърна с уморена въздишка.

— Защото няма смисъл да предизвикваме съдбата. — Той вдигна ръка да спре Стив. — Да, знам какво ще кажеш, но моето виждане за значението на нашата роля в общата схема на нещата не се обезсмисля от желанието ми да вземем разумни предпазни мерки.

Стив се обърна към Клиъруотър.

— И този човек ме обвиняваше, че съм бил неискрен…

— Аз не съм неискрен. Просто подчертавам един факт.

— Разбрах. Добре. Ако в дебелата ти глава има място за някакви оригинални идеи, чуй внимателно следното. Може би ние тримата наистина сме родени в сянката на Талисмана… макар че защо е трябвало да избере мен, е загадка… и може би това обяснява защо стигнах толкова далеч. Може би ние наистина сме тук, за да постигнем нещо, но доколкото знам, още никой не е обяснил какво е това нещо.

— Въпросът е следният — продължи Стив. — Вие сте тук, ходите важно насам-натам и си мислите, че сте недосегаеми, но минавало ли ви е през ума, че може би ние вече сме направили онова, което се иска от нас? Ако е така, какво ще стане с нас? Не са ли прекомерно големи изискванията ни? Няма ли нашият голям приятел на небето да оттегли защитата си? — Стив беше ужасно сериозен, но си струваше да се види лицето на Кадилак. Засягането на новоустановения авторитет на мюта му достави голямо удоволствие. — Помислете за…

— Ще помисля. Но ти току-що ни вдъхнови. Това, което каза, е най-добрият аргумент, който съм чувал за тръгване по най-сигурния начин за дома. През търговския пункт. След три месеца.

— Не можем да си позволим да чакаме толкова време.

— Разбирам. Въпреки твърдението ти, че може би няма повече да се радваме на защитата на Талисмана, ти предлагаш да изоставим всякаква предпазливост и просто… да си тръгнем по залез-слънце.

— Разбирам рисковете — каза Стив. — Но не се отнася само за нас. Ако не действаме бързо, ще пострадат много други хора.

— Ох, докога ще продължаваш? — недоволно възкликна Кадилак.

— Зависи от това колко можеш да си държиш устата затворена.

Мютът го подкани да продължи.

— Не мога да престана да се тревожа за кораба на джапа, над който прелетяхме — каза Стив. — Ако ни е видял, можем да имаме неприятности.

— Не разбирам как, но не се съмнявам, че ще ми кажеш.

— Яма-Шита има изключителна лицензия за търговия на Големите езера. Което означава, че този кораб е един от неговите. Двете постройки, които видях на брега, подсказват, че това е постоянен лагер. Не знам какво целят, но джапите няма да построят нещо толкова далеч без някакви средства за комуникация. Предполагам, че използват или някакъв съобщителен кораб, или…

— Пощенски гълъби… — Кадилак погледна Клиъруотър. — И ако са ни видели…

— … можеш да си повече от сигурен, че новината вече е стигнала до Саракуза.

Дворецът в Саракуза беше главната квартира на рода Яма-Шита.

— Но — започна Клиъруотър — Яма-Шита е…

— Мъртъв. Знам. — Стив сложи ръка върху рамото й. — Но родът му не е. Така че какво следва, Кади? Ти си единственият, която е влизал в главите на тези хора.

Въпросът подсили раздразнението на Кадилак от непрекъснатата съпротива на Стив срещу неговите планове и той изсумтя:

— Те ще искат реванш. Но нас какво ни засяга? Ти просто се позоваваш на това налудничаво предположение, за да наложиш собственото си виждане! Ние вече не сме в Ни-Исан и дори ако екипажът на този кораб ни е видял да прелитаме над тях, в което се съмнявам, не виждам какво ще ги накара да свържат самолетите с нашето бягство от Херън Пул. И дори ако по някакво чудо на умозаключението го направят, то няма да ги заведе доникъде.

— Освен ако, разбира се, не намерят останките от катастрофата на магистрала 30. И онова, което може да сме оставили в самолетите…

— Добре. Да допуснем, че са ни свързали с Херън Пул. Признавам, че останките на двата скайрайдъра ще им подскажат, че сме продължили пеша, но те все пак нямат начин да знаят, че сме тук.

— Да се надяваме. И все пак не бива да се мотаем дълго тук. А ще се сблъскаме с още по-голяма трудност, ако отидем в търговския пункт.

— Защо?! — извика Кадилак.

— Защото там ще има три кораба с колела, пълни с червени ленти и самураи от рода Яма-Шита! Всички въоръжени до зъби и жадуващи за отмъщение!

— И какво от това? Те няма да ни познаят. През по-голяма част от времето, докато бяхме в Ни-Исан, Клиъруотър и аз бяхме с чиста кожа.

— Но аз не бях! — извика Стив и се удари в гърдите. — Колко мюти с руса коса има?

— Можеш да я боядисаш!

Стив избухна.

— Ах, колко умно! Да не мислиш, че това е единственото, което ме тревожи? Те знаят, че вие двамата сте от племето М’Кол! Ако не ни задържат предварително, мислиш ли, че джапите ще допуснат вашите хора да си отидат, без да им отмъстят?! Кристо! Видях ги да разстрелват четирима от собствените си хора само за да покажат колко са добри скапаните им пушки! Доколкото ги познавам, те може да съсекат на парчета цялата търговска делегация на М’Кол.

Кадилак скри тревогата си зад пренебрежителна усмивка.

— Стига глупости, Брикман. Древният няма да позволи такова нещо.

— Страхотно. Ами ако не успее?

— Тогава другите делегации ще ни дойдат на помощ.

— Племената Ши-Карго може би. Но какво ще кажеш за Д’Троит и С’Нати. Те ще се радват на възможността да се нахвърлят върху вас. Бях на търговския пункт миналата година. Летописците се разбираха, признавам, но мнозина от техните воини изгаряха от желание за бой. Ако на М’Колите и на останалите от Ши-Карго не им бъде разрешено да търгуват, това ще е от тяхна полза. — Знаеш как е. На повърхността има усмивки, но под тях са готови да се хапят като кучета. Вашите хора са толкова заети в опити да си навредят един на друг, че джапите имат успех всеки път, когато правят сделка. Знам, защото когато не гледах вас двамата, ги наблюдавах как правят бизнес. Всъщност няма да ме изненада, ако използват някои от Д’Троит да забият ножа вместо тях.

— Това е още една причина да отидем там. Ако силата на Древния го напусне, Клиъруотър ще заеме мястото му. Ти видя какво се случи в Херън Пул. Тя ще направи същото, и дори повече!

— Ами ако се окаже, че не може? Ти загуби дарбата си да четеш камъните. Да предположим, че тя неочаквано открие, че повече не може да кара камъните да хвърчат във въздуха? Какво ще правим тогава?

Кадилак вдигна рамене.

— Ще трябва да приемем волята на Талисмана.

— Не съм съгласен. Аз искам да съм в състояние да мога да направя нещо. — Той посочи Клиъруотър. — Ти не можеш да разчиташ, че тя ще ни спасява винаги когато сме натясно.

— О? Защо не?

— Защото аз няма да позволя! — извика Стив. — Всеки път, когато един повелител освобождава сили, част от него умира. Знам, защото Мистър Сноу ми го каза. Тези сили са като смъртоносен заряд. Увреждането на тялото на повелителя е директно свързано със силата, която преминава през него. Когато взех в ръцете си Клиъруотър след онова в Херън Пул, сякаш вдигнах изсушен царевичак. — Той я погледна в очите. — Ти беше неузнаваема. Мислех, че ще умреш в ръцете ми.

— И все пак съм жива…

— Знам. — Той стисна ръката й. — Ти излезе сама срещу цяла малка армия и спечели. Но аз не искам отново да минаваш през това… което може би ще се случи, ако отидем на търговския пункт. Отсега нататък всеки наш план трябва да успее, без да разчитаме на земна магия. Това е скритото ни оръжие.

Кадилак се изсмя презрително.

Стив се нахвърли гневно върху него.

— Наистина мисля така, приятелче. Няма да ти позволя да ни поставяш в ситуация, при която тя трябва да оставя тялото си разкъсано на парчета отвътре само за да спаси жалкия ти задник.

Кадилак се поклони подигравателно.

— Толкова ти беше кръвната клетва за лоялност и дружба! Но тези неща са без значение за човек, който не е от Плейнфолк! — Той погледна гневно Стив. — Не ти си този, който има право да каже какво трябва да правим или да не правим. Пътят е начертан и ние трябва да вървим по него.

Очите му се спряха за момент върху Клиъруотър.

— Попитай нея. Ти може да си влязъл в сърцето и душата й, но тя не е предала своето същество, защото то не е нейно, за да може да го стори. Великата небесна майка е поставила нея заедно с мен в ръцете на Талисмана. И ако тя поиска да даде живота си, ще го направи. С готовност.

Думите бяха последвани от съжалителна усмивка.

— Но това е нещо, което един подземен човек, който не вярва в нищо, не може нито да види, нито някога ще разбере.

— Грешиш, кръвни братко. Разбирам го много повече, отколкото си мислиш. Слушал съм много приказки за жертва, но онова, което липсва, е всякакъв израз на готовност от твоя страна да жертваш твоя живот, за да спасиш нейния.

— Ако ме познаваше толкова дълго, колкото я познавам аз — каза Кадилак, — щеше да разбереш, че не е необходимо да казвам онова, което се знае от момента, в който двамата се срещнахме още като деца.

„Ох! — помисли си Стив. — Наистина много елементарно се набутах в това.“ Погледна Клиъруотър за морална поддръжка. Тя отвърна с изражение на вежливо снизхождение; като майка, наблюдаваща две любими деца, счепкали се за дреболия.

— Хайде, кажи нещо! Заради теб споря с този глупак! Какво мислиш ти, че трябва да направим?

Тя се обърна към Кадилак.

— Облачният воин е прав. Ние трябва да тръгнем на запад веднага щом тревата погълне снега. Трябва да предупредим племето какво може да се случи на търговския пункт преди Древния и останалите да тръгнат.

— Това ще им даде възможност да решат дали да отидат там, или да не отидат — обясни Стив. — Ако наистина отидат, поне ще бъдат предупредени. Ще могат да подсилят делегацията си с повече воини… и да предупредят другите мюти Ши-Карго за онова, което може да се случи. — Той спря очаквателно. — Какво ще кажеш?

Кадилак гледаше двамата като човек, който е предаден.

— Преди да отговоря, искам да чуя как точно планирате да стигнем до Уайоминг. Какво имате предвид… някакви билки, които ще ни направят невидими? Хайде, Брикман. Вземи ни акъла с огромната си интелигентност!

Стив успя да потисне желанието си да го удари в лицето.

— Не се тревожи. Все ще измисля нещо.

 

 

За Стив прекараните с племето Коджак зимни месеци бяха вероятно най-щастливите в целия му живот, но също и най-разочароващите. Той беше благодарен за възможността да укрепи връзката си с Клиъруотър, особено след като сега тя беше узаконена чрез мълчаливото съгласие на Кадилак, но независимо колко приятен е партньорът, един млад мъж, особено такъв като Стив, не може да остане безкрайно в прегръдката на любимата жена. Той имаше нужда да върши нещо, но дебелият сняг, който покриваше земята от средата на ноември до началото на април, изглежда, беше направил света почти да замре. Почти, но не напълно. Два или три пъти седмично, когато времето позволяваше, малки групи воини излизаха на лов и Стив отиваше с тях за поддържане на форма и за запознаване с терена.

Едно от по-интересните открития, което направи, беше, че не всички мюти се страхуват от големи водни пространства. Това, изглежда, беше присъщо на племена като М’Кол, които бродеха по високите равнини. Коджак, които живееха край езерото Мичиган — част от наричаната от мютите „Велика река“, — ловяха риба край брега, като използваха примитивни катамарани, крепени от тесни лодки, направени от намаслена бизонска кожа, опъната върху дървен корпус.

Катамараните, обикновено с екипаж от четирима души, се движеха с весла. Рибата се ловеше с въдици или с мрежи, теглени между две лодки. Ако срещнеха голям пасаж, по няколко лодки работеха заедно — първите заобикаляха пасажа със застъпващи се мрежи, като сближаваха носовете си, докато рибата не се превърнеше в кипяща, плъзгаща се маса. Спасяваха се само рибите с достатъчно мозък да се гмурнат под мрежите.

През зимните месеци лодките на Коджак бяха на брега, обърнати с дъното нагоре и здраво затиснати срещу виещите ветрове с купища камъни. През дългите вечерни часове мютите, скупчени около кръглите огнени камъни в колибите си, изкърпваха старите мрежи и плетяха нови. При много голям студ по краищата на езерото Мичиган се образуваше дебел слой лед, но дори когато нямаше лед силният хапещ вятър, който отвяваше тънки нащърбени слоеве пяна по стоманеносивата вода, и ниското облачно небе, което сякаш щеше да падне и да смачка всякакъв живот под себе си, бяха достатъчни да държат рибарите на брега.

Когато централната отоплителна система на дърветата накрая успя да разтопи снега от клоните и падащите капки покриха с дупчици упорития бял килим под тях, дойде време рибарите и техните семейства да пренесат палатките си на брега. Те изметоха снега от лодките и се заловиха за работа — провериха шевовете и връзките, подмениха разцепените дървета и намазаха бизонските кожи с животинска мазнина.

Риболовният сезон продължаваше от ранна пролет до късно лято и осигуряваше достатъчно риба за задоволяване на ежедневните потребности плюс един излишък, който се изсушаваше, както М’Кол сушаха късове месо, и се ядеше през зимата. Изсушената риба беше също главната стока, с която Коджак търгуваха с майсторите на желязо.

В Старото време езерото бавно било отровено, но за деветте столетия, откакто беше изсипан последният галон химически отпадъци, времето го беше излекувало и беше дарило водите с целувка на живот и сега те даваха богат улов на всеки с мрежа и необходимата настойчивост.

Друг интересен факт, който стана известен от разговора на Стив с лодкарите, беше, че Голямата река е считана за ничия от племената, чиято територия граничеше с езерото Мичиган. На практика това означаваше, че лодки на иначе враждебни племена често ловяха риба една до друга, без рибарите да изпитват нужда да си прерязват гърлата.

Стив просто запомни това заедно с всичко друго, което научи за Коджак. Чак по-късно, когато Кадилак направи свое собствено стряскащо откритие, тази страна от нравите на мютските рибари го наведе на една идея.

Откритието дойде неочаквано, когато Стив и Клиъруотър придумаха Кадилак да отиде до брега да наблюдава работата на лодкарите. Като равнинен мют, Кадилак не смяташе риболова за дейност, подходяща за един истински воин — макар старателно да скриваше това от домакините си — и не можеше да разбере каква може да е ползата от взиране в огромното, всяващо страх пространство студена вода.

Клиъруотър беше по-малко изплашена от това, но поради все още пресния спомен от пътуването по Голямата река споделяше антипатията му към сивите, неразгадаеми дълбини. Тя беше дошла по молба на Стив и за да му достави удоволствие, беше успяла да убеди и Кадилак да прекъсне един от безкрайните си разговори с летописеца на Коджак и да се присъедини към тях. Упорит като муле, той прояви малък интерес към работата на рибарите, отхвърли възможността да излезе и да работи с мрежите и се развесели чак когато по залез-слънце на брега запалиха огньове и му предложиха топло място и топла, изпускаща пара порция от дневния улов — който Стив беше помогнал да се извади.

Докато ядяха, тъмнината около тях се сгъсти и извиващите се пламъци оцветиха лицата им с оранжево зарево. Седнал между двамата лодкари, които го бяха поканили да се присъедини към техния екип, Стив гледаше Клиъруотър. Тя се беше погрижила Кадилак да остане на брега, докато той се върне, и сега двамата седяха един до друг. Очите й бяха насочени към Кадилак. Но той беше спрял да яде и се беше обърнал настрана, загледан в нещо на брега на няколко метра зад бърборещата група рибари. Стив погледна в същата посока, но не видя нищо интересно нито в трепкащия кръг светлина, нито в сенките зад него.

Кадилак стана и отиде в тъмнината. Клиъруотър погледна Стив и му направи знак да го последва. Лодкарите и жените им продължиха да се хранят и да си приказват. Имаше няколко огъня и откакто беше започнало готвенето, мютите се движеха от един към друг.

На петнадесетина метра отвъд светлината, хвърляна от огъня, Стив видя Кадилак — коленичил и благоговейно сложил ръце върху един камък. Той клекна до него.

След като за малко бавно помилва камъка, Кадилак внимателно го вдигна на коленете си.

— Какво е това?

— Виждащ камък — отговори развълнувано Кадилак. — Не виждаш ли как свети! Дарбата ми се върна!

Стив виждаше само гладък камък с големината на бебешка глава. Клиъруотър се приближи и когато я погледна, Стив разбра, че тя знае всичко.

— Не тук — каза тя и поведе Стив и Кадилак зад корпуса на една намираща се наблизо лодка. — За момента е по-добре тази дарба да е известна само на нас.

— Какво става? — прошепна Стив, когато седнаха и погледите им се срещнаха.

Клиъруотър му направи знак да замълчи.

Кадилак затвори очи и изглежда, изпадна в транс. Главата му клюмна, после той я изправи и в същото време повдигна виждащия камък и го постави до челото си.

— Извлича от него образи — прошепна Клиъруотър.

Стив задържа дъх.

Без да навежда глава, Кадилак свали камъка върху коленете си. Очите му все още бяха затворени, но вниманието му беше фокусирано върху нещо в голямата водна шир зад Стив, нещо, което само той можеше да види.

— Червено небе… кръв и огън върху водата… коне, излизащи от вълните… с мъртви войници върху тях… със знамена от пламъци…

Мъртви войници… или мъртвешки лица?

Клиъруотър се пресегна и пипна камъка, който лежеше в ръцете на Кадилак.

— Откъде идват тези воини?

— От Източните земи… Ни-Исан…

Беше точно както се беше страхувал Стив.

Клиъруотър постави въпроса, който беше на устата му.

— Нас ли търсят?

— Да…

— Кога ще дойдат?

— Скоро… те знаят, че сме тук…

— Откъде? — попита Стив.

— Предателство… някои, които ни се усмихват, са ни лъжливи приятели…

Стив погледна Клиъруотър и кимна.

— Ясно. — Можеше да каже и без да пита, че те знаят кой е виновникът.

 

 

През следващите пет дни тримата тайно следяха Карнеги-Хол и с помощта на цифровите часовници, взети от двамата „мексиканци“ в Лонг Пойнт, отбелязваха неговите излизания и времето, през което отсъстваше. Винаги, когато беше възможно, вървяха подир него на безопасно разстояние и го наблюдаваха. Скоро започна да се очертава една схема. Общо взето Карнеги се държеше съвсем естествено и очевидно не знаеше, че е под наблюдение, но имаше един момент, рано сутрин, когато той, изглежда, проявяваше предпазливост.

Изчезваше за около тридесет минути в гората край селището. Пътят, по който тръгваше, криволичеше безцелно през концентрично наредените колиби. При всеки случай той влизаше и излизаше от дърветата на различни места — но се връщаше по много по-пряк път, като от време на време спираше да поговори с хора от племето, които излизаха от колибите си да посрещнат изгряващото слънце и да напълнят гърдите си със свеж въздух.

След два дни, докато Кадилак държеше Карнеги-Хол ангажиран в един маратон „по пистата на паметта“, в който двамата поред разказваха историята на племената си, Стив и Клиъруотър тръгнаха из гората, като отчитаха времето, за да определят границите на разходките на летописеца. След като определиха радиуса на разходките, затърсиха — и намериха — или по-скоро чуха — онова, което търсеха.

На седмия ден станаха много преди изгрев-слънце, промъкнаха се на пръсти между колибите и влязоха в скривалището, което бяха приготвили. Бяха се споразумели, че Кадилак ще остане да размени обичайните сутрешни поздрави с Карнеги-Хол, така че да не събуди подозренията му, а после, след като капанът е заложен, ще се присъедини към тях.

Карнеги-Хол наистина се появи — вървеше тихо по хитро замаскирана пътека през гъстите храсти. Спря само на няколко метра от мястото, където лежаха Стив и Клиъруотър. Те наблюдаваха със затаен дъх как той разтвори клончетата на един висок храст и извади една кошница — като онези, използвани от майсторите на желязо за отнасяне на птици на пазара.

Карнеги отговори на тихото гукане на птиците, отвори хранилката, после извади малка торбичка със зърно от вътрешния джоб на кожената си дреха. Торбичката, както и кошницата, бяха изработени в Ни-Исан.

Клиъруотър събра длани пред устните си и издаде един от вибриращите птичи крясъци, които вълчиците М’Кол използваха да общуват помежду си.

Крясъкът предизвика подобен отговор, последван от шум на човек, който се провира през храстите. Карнеги-Хол се обърна. Първоначалната изненада на лицето му се превърна в учудване, когато видя Стив и Клиъруотър. Кадилак пристигна само след секунда.

Летописецът трепна, сякаш щеше да побегне, след това замръзна, защото видя предупреждаващия блясък на леденосините й очи и протегнатите напред ръце, чиито сплетени пръсти сочеха към гърдите му. Пръсти, които можеха да освободят сила, по-голяма от поразяващата мощ на хиляда стрели от арбалет. Торбичката със зърното падна от треперещите му пръсти, но той не се опита да я вдигне. При разкритото предателство Карнеги нямаше никакво желание да проверява търпението на Талисмана с някакво движение, което можеше да се изтълкува погрешно като дръзко неподчинение или — още по-глупаво — опит за нападение.

Докато Стив проверяваше какво има в кошницата, Кадилак прие най-строгото си изражение и погледна укорително летописеца. Той на свой ред се опита да изглежда подходящо разкайващ се, но и да запази известна следа от предишното си достойнство. Положението беше деликатно. Карнеги-Хол беше по-възрастен — и следователно имаше предимство пред по-младия си колега; той също така беше много по-едър от Кадилак и освен всичко друго беше мил домакин.

От друга страна, Карнеги не беше оправдал доверието на хората, на които беше предложил подслон. Такъв вид гостоприемство не беше непознат, но не се предлагаше често на членове на друго племе и още по-рядко на онези, които са от друга кръвна линия. Но строгият кодекс на Плейнфолк, към който се придържаха повечето племена, забраняваше такова предателство. Ако едно племе има лоши намерения спрямо онзи, който търси подслон, то го прогонва или просто го убиваше. Но ако като Коджак го приемеше в огнения кръг и в колибите, обичаят изискваше към госта да се отнасят като към брат или сестра по душа.

Да постъпиш по друг начин се смяташе за акт на безчестие и виновната страна губеше всякакъв статус. Съдба, по-лоша от смъртта, която също следваше неизбежно. От само себе си се разбираше, че се очаква получаващите такова гостоприемство да съблюдават същите строги правила на поведение.

— Колко са? — попита Кадилак.

— Два… — Стив затвори хранилката и постави кошницата в краката на летописеца.

Карнеги-Хол гледаше протегнатите пръсти на Клиъруотър. Те все още бяха притиснати един към друг и насочени към гърдите му като цевите на страхотните оръжия на майсторите на желязо, които беше видял на търговския пункт. Да… трябваше да се досети, преди да се забърка с Избраните. Толкова строга! И никаква усмивка! Ако това беше проба на онова, което щеше да дойде, той беше радостен, че Великата небесна майка Мо-Таун не го беше обременила с възвишена съдба. Е, човек или печели, или губи…

И като пренебрегна проклетото доказателство в краката си, той разпери философски ръце и се опита с усмивка да обезоръжи главния си обвинител.

— Какво мога да ти кажа…

Стив беше най-бърз.

— Всичко.

 

 

Стив седеше в колибата, която споделяше с Клиъруотър, гледаше кошницата с гълъбите и размишляваше върху признанието на Карнеги-Хол. Една от птиците, с панделка да покаже, че пътниците са все още „задържани“, трябваше да бъде пусната, когато снегът се стопи; втората трябваше да се държи в резерва в случай, че стане нещо непредвидено.

Кошницата беше между него и Кадилак. Клиъруотър седеше с кръстосани крака на входа с гръб към тях, така че можеше да вижда какво става навън. След като доброволно призна всичко, Карнеги-Хол помоли за прошка, но не беше сигурно, че на него и на старейшините на племето може да се вярва. От друга страна, след като изслушаха неговата версия на историята, Кадилак и Стив не можеха да го осъдят на бърза ръка, още повече че те също бяха виновни в една малка измама.

— Мисля да изпратим съобщението, което чакат джапите.

— Защо? — попита Кадилак.

— Защото те ще ни помогнат да отидем в Уайоминг.

Кадилак го изгледа озадачено.

— Почакай за момент. Мислех, че искаш да ги избегнеш. Не беше ли за това цялата суетня?

— Да, но нещо, което ти каза, когато спорехме, ме наведе на тази идея. Ти говореше да тръгнем на коне по залез-слънце.

— И?

— Така ще стигнем до Уайоминг. На коне.

— На коне… — Кадилак не можеше да повярва на ушите си. — Искаш да кажеш да останем тук и да се изправим срещу цял кораб със самураи само за да вземем три коня…

— Повече от три. Колкото можем.

Кадилак погледна Клиъруотър.

— Виждаш ли какво става, когато човек излиза с лодки във водата? Умът му подгизва!

— Слушай! — викна Стив. — Те вече знаят, че сме тук. Може би дори са решили да ни посетят дори ако гълъбът, който Карнеги-Хол трябваше да изпрати, не пристигне. Защото знаят, че птиците може да са умрели от студ или изядени, или да се е случило нещо друго с тях.

— В такъв случай трябва да преминем към изпълнение на първоначалния ти план и да заминем днес!

— Не можем да го направим.

— Небесна майко! Защо да не можем? — извика Кадилак.

— Не можем просто да изчезнем и да оставим тези хора да бъдат обвинени и наказани. Ако не бяха те, нямаше да преживеем зимата.

— Какви ги дрънкаш?! Те просто ни угояваха, за да ни убият!

— Недей така! Прояви малко признателност. Първоначалното им намерение може да е било такова, но не стана така. Карнеги-Хол ни обясни всичко. Ако ти трябва да помогнеш за сплотяването на Плейнфолк, не трябва ли да започнеш, като покажеш малко лична солидарност?

— Щом казваш. — Кадилак го погледна предпазливо. — Не знаех, че толкова лесно прощаваш.

— Тактическо решение. С кораб, пълен с джапи, тръгнали на път, не е необходимо тези хора да стоят като врагове зад гърба ни. Ние искаме те да се бият заедно с нас.

— Съгласен съм, но може ли да им се вярва?

— Не става дума за доверие. Ти видя реакцията на Карнеги пред Клиъруотър. Те са изплашени от онова, което може да се случи, ако тя реши да действа. Това племе не е имало повелител повече от две десетилетия, но те разпознават такъв, когато го видят. Не се тревожи. Единственото, което трябва да направи тя, е очите й да заблестят и те ще се строят в редица.

— Шегуваш се, Брикман. Единственото нещо, в което можем да сме сигурни, е, че те ще стоят настрана и ще чакат да се присъединят към печелившата страна. Чу какво каза Карнеги. Той е готов да ангажира племето в атака срещу майсторите на желязо, при условие че тя ще успее.

— Да. Не трябва да има оцелели майстори на желязо… защото това може да доведе до втора наказателна експедиция. Това опасение не е неоснователно. Онова, което разбрах от него, е, че племето ще ни окаже всякаква помощ, но ние трябва да предложим план за атака, който… ако се окаже погрешен… няма да се отрази неблагоприятно на Коджак.

— С други думи, трябва сами да свършим цялата работа.

— Кади, тези хора живеят на фронтовата линия. Най-близките майстори на желязо са само на осемдесет мили. Ние сме причината тези джапи да дойдат.

Кадилак удари юмруци в бедрата си.

— Но те нямаше да дойдат, ако Коджак не ни бяха предали!

Стив му махна да се успокои.

— Станалото — станало. Ако си честен, ще признаеш, че ние сме също толкова виновни, колкото и те.

— И какво предлагаш да правим?

— Ти вече отговори.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прочете камъка. „Кръв и огън върху море…“ Ще се качим на кораба на джапите и когато доближи брега, ще го запалим.

— Просто ей така?

— Да — каза Стив ядосано. — Взривяваме дъното. Той започва да потъва… джапите го напускат… хора и коне плуват към брега… Коджак ги избиват със стрели, докато плуват или когато излязат в плитчините и на брега. Какво ще кажеш?

Кадилак се намръщи.

— Блестящо. Но не пропускаш ли нещо? Ние не знаем кога ще дойде корабът и дори ако знаем, как ще се качим на него преди те да дойдат тук?

— Не се тревожи, ще измислим нещо. Жалко само, че ти използва трите торбички с експлозив. Няма значение… ще трябва да се задоволим с онова, което ще намерим на борда.

— Ти си луд…

— Не, чуй ме. Ако е голям кораб, ще има оръдия. Значи ще носят черен барут. И трябва да имат някакви ракети…

— Надяваш се, че…

Стив не отговори. Той виждаше всичко това.

— Можем да организираме един фойерверк в кораба за отвличане на вниманието, след това ще използваме черен барут да взривим парния котел и да запалим складираните дърва…

— И ще го довършим, като пробием дупка в корпуса… — В гласа на Кадилак прозвуча саркастична нотка.

— Да. Когато дойдох да те изведа от Ни-Исан, се промъкнах незабелязано в машинното отделение, така че знам общото разположение там. След като взривим парния котел, корабът се превръща в неподвижна патка и дори да загасят огъня…

— Той ще потъне… Да. Трябва да призная, че го представяш като много лесно, но някак си не мога да повярвам, че ще стане.

— Е… очевидно ще изисква известно време да се подготви.

— Точно така. А точно време не ни достига. Те са на колко… осемдесет мили оттук до пристана в Бентън Харбър?

— Може да е малко повече.

— И каква е скоростта на един кораб с колела? Десет мили в час?

— Зависи от времето. Ако има насрещен вятър…

— Добре, нека са осем. Това означава десет часа. Приемам, че двамата ще работим върху този…

— Такава е идеята.

— Добре. От камъка знаем, че корабът ще пристигне под прикритието на тъмнината. Най-доброто време за една изненадваща атака, което мога да си представя, ще е вероятно призори.

— На това разчитам. Но ние можем да имаме повече от десет часа. Зависи колко бавен е корабът.

— Няма голяма разлика. Дните стават по-дълги и няма да имаме дори десет часа тъмнина! Да не би да планираш да разрушим кораба посред бял ден!

— Не. Но вътре в кораба е много по-тъмно.

— Добре, съгласен съм. Нека приемем, че наистина имаме десет часа тъмнина. Освен проблема с качването на борда трябва и да намерим пътя вътре в кораба, да открием помещението с барута и ракетите, да влезем, да откраднем каквото ни трябва, без кражбата да бъде открита, да сложим експлозивите и да се махнем, без да ни хванат. Кажи ми… какво ще правят джапите през цялото това време? Ще стоят и ще ни гледат със скръстени ръце?

Стив избухна.

— За Бога, Кади! Казах, че би могло да стане! Не съм казал, че ще е лесно!

Кадилак поклати глава.

— Трябва да измислим нещо друго, Брикман. Идеята ти е чудесна, но изпълнението й е много трудно.

— Трудно? Това е просто невъзможно! Но въпреки това ще го направим.

— Как?

— Не ме питай как! Още не знам! Просто знам, че ще стане! Може би не точно така, както го обясних, но ние с теб ще потопим този кораб! Искаш да знаеш откъде знам? Когато ти започна да извличаш онези картини от камъка, аз започнах да виждам картини в главата си. — Той спря. — Знаеш ли какво видях? Теб. На кораба. И аз с теб в една каюта… и от пода излизаше вода.

Кадилак, изглежда, прие това откровение съвсем сериозно.

— Вярно ли?

— Не се шегувам, кръвни братко.

— Избягахме ли?

Стив вдигна рамене.

— Не видях. Ще трябва да изчакаме и да видим.

 

 

След още един ден, прекаран в теглене на мрежи, Стив намери решение на изглеждащия на пръв поглед нерешим проблем за пресрещане на кораба на майсторите на желязо. Беше толкова очевидно, че му се искаше да се срита за това, че не се беше сетил по-рано. От вълнение изскочи от лодката и не изчака вечерята.

Отведе Клиъруотър настрана и бързо й обясни плана си. После, все още обзет от ентусиазъм от собствената си находчивост и без да я попита какво мисли, затича към центъра на селището, като й викна да го последва.

Измъкна Кадилак от прегръдките на трите му прекалено любвеобилни другарки в леглото, прекъсна протестите му и го заведе при Клиъруотър, която седеше и чакаше пред общата им колиба. Вече беше сложила дърва в огнения камък и пламъците бяха достатъчно ярки, за да четат пластифилмовата карта. Стив седна на една от рогозките за приказване, а Кадилак седна отляво, срещу Клиъруотър, допълвайки триъгълника. Гледаше ги тъжно.

Стив извъртя картата към Кадилак и посочи реперна точка Чикаго.

— Виж… Ние сме тук, а корабът на джапите, който видяхме… — пръстът му се премести към Бентън Харбър — беше някъде тук. Карнеги го разгледал добре, когато човекът с желязна маска го извикал да сключат споразумение да ни хванат, и от описанието, което ми даде, съм сигурен, че е същият. Той смята, че там има двадесет, може би двадесет и пет души, включително жени и деца, плюс онези, които са оставени да пазят кея. Ако се съди от размерите на кораба, не може да се повече от петдесет. Ти каза, че си видял огън на водата. Имаш ли някаква представа за кораба?

— Само че беше огромен… като онези на търговския пункт.

— Квадратните, като онзи, който видях отвътре. Каютата, в която бяхме, беше като онази на Сайд-Уиндър в машинното отделение. Това е разбираемо. Ако онези в Бентън Харбър се канеха да опитат нещо, отдавна щяха да са тук. Обаче не. След случилото се в Херън Пул те ще дойдат с много сила. Не само за нас, но и за да се защитят, в случай че Коджак в последната минута размислят. Джапите не са луди да стоварят шепа бойци на територията на племе, което има хиляда воини. Но преди да се нахвърлят върху нас те ще дойдат тук. — Стив показа Бентън Харбър. — Защото тези хора са единствените, които знаят къде точно сме ние…

— И тогава ние се качваме на борда, така ли?

— Да. Какво мислиш?

— Е, дотук не е сложно. Остава проблемът как да отидем там, а и още не знаем кога ще пристигне корабът.

— Прав си. Просто трябва да чакаме, докато се появи.

— В Бентън Харбър?

— Или наблизо. Значи трябва да тръгнем възможно по-бързо.

— Разбирам… — Кадилак имаше сериозни основания да се тревожи за тактиката на Стив. — Да предположим, че корабът с колела не се появи цяла седмица. Какво предлагаш да направим — да поискаме джапите в Бентън Харбър да ни осигурят храна и квартира?

— Не. Ние с теб ще ловим риба.

— Да ловим риба? — Кадилак и Клиъруотър се спогледаха, после мютът каза: — Никой от нас не знае да лови риба.

— Докато стигнем там, ще се научим. Двамата лодкари Коджак ще ни научат.

— А Клиъруотър?

— Аз ще остана тук — каза тя.

— Като заложник?

— Не. Като наша последна отбранителна линия. Ако не успеем да потопим кораба с колела… — Стив не довърши.

— Значи не си съвсем против използването на земна магия — каза подигравателно Кадилак.

— Това зависи от Клиъруотър. Но ако тя реши да го направи, това ще стане чак след като ние с теб сме опитали всичко друго… и не сме успели.

Кадилак се обърна към Клиъруотър.

— И си съгласна, така ли?

— Бих предпочела да дойда с вас, но иначе да, съгласна съм. Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?

Кадилак видя предизвикателния й поглед и насочи вниманието си към картата.

— Аз не се страхувам да участвам в самоубийствена мисия… просто не искам да умра преди да имам възможност да вляза в бой с врага. Тези лодчици не са направени за пресичане на такива огромни водни пространства.

— Няма да ги пресичаме — каза Стив. — Ще плуваме покрай брега. — И показа на картата. Щяха да заобиколят извития южен бряг на езерото, без да губят брега от поглед.

За защита от времето щяха да опънат кожи на дървена рамка, за да има сухо място, където да спят на смени. Стив предложи също да сложат мачта и платно, като на малките лодки на майсторите на желязо, каквито бяха видели по река Хъдсън. Платното щеше да бъде направено от няколко рогозки за приказване — една от стоките, която се разменяше от джапите на търговския пункт.

За храна Стив предложи да вземат сушена риба и да я допълват с прясна, която успеят да уловят по пътя с мрежи. Щяха да използват мрежите и като доказателство, че са обикновени рибари, но щяха да ги пускат само ако заподозрат, че на брега живеят други племена.

След като пристигнеха в Бентън Харбър, щяха огледат внимателно сушата с далекогледа, да хвърлят мрежите, да отидат на пристанището и да се опитат да продадат на джапите прясна риба.

Тогава, обясни Стив, в играта щяха да влязат уменията на Кадилак — например да подслушва японците, за да научи кога се очаква да пристигне наказателната експедиция. А когато корабът дойде, те ще са станали обичайна гледка и ще могат, без да събуждат подозрение, да се мотаят около джапите и да се качат на него.

— Това е — завърши Стив. — Дотук планът е добър. Намери слабите места в него.

Кадилак се загледа в огъня и се замисли. Мисълта да плуват с лодка беше достатъчно ужасна; перспективата да прекарат като в капан на кораба трябваше да приеме смело, за да не изгуби инициативата. Макар и със слаби места, планът имаше достатъчно достойнства, защото след като стъпеха на борда, всичко зависеше от неговите лингвистични способности и това щеше да му върне ръководната роля.

Беше време да възстанови равновесието.

— Мина ли ти през ума, че край Бентън Харбър може да има племе рибари? Ако те вече търгуват с джапите, могат да се ядосат, ако се опитаме да се намесим.

Стив отхвърли възражението.

— Ще им кажем, че сме се загубили. Ветровете са ни отклонили от курса.

— Добре, да предположим, че предложат да ни покажат пътя?

— За това ще мислим, когато отидем там. Стига, Кади. Джапите може да са избрали това място точно защото наблизо няма никой.

— Може и да е така. Да предположим обаче, че не проявят интерес да търгуват с нас. Те самите са доста добри рибари.

— Няма да ни навреди да попитаме. Кристо! Трябва да използваме всички възможности. Когато казах да посочиш слабите места, имах предвид големи. Това, което посочваш, са дреболии!

— Тепърва започвам. Добре, ще ти покажа един голям недостатък. Използването на платно от слама. Коджак не правят платна, което, ако се замислиш, означава, че никои и от съседите им не правят платна. Корабите, които посещават търговския пункт, се движат от колела, захранвани с пара. Единственото място, където мют може да е видял лодки с квадратни платна, изтъкани от слама, е Ни-Исан. Ако аз съм капитанът на кораба в Бентън Харбър и видя да идват мюти с такава лодка, ще ги заподозра, нали?

— Прав си… Браво, че се сети.

— Имам друга идея, която може да свърши по-добра работа от опита да им продадем риба, която те не искат.

— Казвай.

— Вместо да пращаме гълъба, който чакат джапите, защо ние не им занесем съобщението?

— Искаш да кажеш от Карнеги-Хол?

— Да. Връщаме двата живи гълъба и останалите панделки, за да докажем, че сме в играта…

— И да потвърдим, че Коджак все още държи петима пътници…

— И че онзи, който е бил ранен, се възстановява.

— Това ми харесва — каза Стив. — И за доказателство можем да занесем един смачкан шлем и два пистолета.

— Хитро. Но има и нещо по-добро. — Кадилак замълча, наслаждавайки се на момента. — Обясняваме на джапите, че… поради някаква причина, която ще измислим по-късно… племето е преместило селището си по-навътре, а ние сме изпратени да заведем майсторите на желязо при тяхната плячка. Което означава, че нашите двама лодкари могат да отплуват за дома и… ние да сме на кораба…

— И ще сме гости на джапите…

— И Клиъруотър ще знае, че сме на кораба, и може би… ако имаме късмет… кога трябва да пристигне той.

Стив видя всичко това като на цветен видеоекран. Дори и да бяха в трюма, те нямаше да пътуват тайно. Щяха да са в центъра на действието и Кадилак щеше да може да подслушва всички. Скри раздразнението си, че отново идеята на мюта се бе оказала по-сполучлива.

— Не е лошо — призна той.

— Не е лошо? — възкликна Кадилак иронично. — Направо е блестящо!

Клиъруотър ги прегърна развълнувана. Те също я прегърнаха през кръста и затвориха кръга, като се стиснаха за китките. Като истински братя по душа.