Патрик Тили
Кървавата река (3)

Глава 3

Дадоха на Келсо транквиланти и го прегледаха. Дясната му ръка и десният му крак бяха счупени, но без рентгенов апарат и преглед от лекар беше невъзможно да се каже дали има вътрешни наранявания. Отново Клиъруотър дойде на помощ. С неразкрита досега дарба на повелител тя можеше да чете така наречените от нея „огнени дяволи“. Сложи нежно ръце върху тялото на Келсо, откри фрактурите в рамото и бедрото и установи, че има също четири пукнати ребра. Най-лошото беше, че беше счупена ставата на бедрото — или може би пукнат таз.

Стив си помисли дали да не го ликвидира веднага. Алтернативата беше да го носят по целия път до Уайоминг, но докато стигнеха там — при условие, че някога стигнеха — дори Мистър Сноу нямаше да може да му помогне.

Това беше трудна алтернатива, пред която можеха да се изправят, ако ситуацията се влошеше, и щеше да предизвика разногласия. Стив знаеше, че Джоди ще се бори до последния момент да запази Келсо жив. Но пък ако беше на мястото на Келсо, той също щеше да е доволен, ако някой го защитава.

Междувременно единственото, което можеха да направят, беше да му сложат шини, да бинтоват счупените крайници, за да предпазят бедрената става от по-нататъшно разместване, и да го вържат за вратата на люка на товарното отделение като на шейна.

От склада на брега на Лонг Пойнт бяха взели бинтове, лекарства и храна и — най-доброто от всичко — няколко аварийни термоодеяла. Но оцеляването им беше застрашено от съвсем неподходящите им обувки и дрехи и липсата на подслон.

Стив вече беше предприел мерки за решаване на последното. За да освободят Келсо, изместиха фюзелажа от дървото, като използваха клони за лостове. После подпряха счупеното дясно крило със същите клони, като наведоха плоскостта така, че десният край на крилото да допре до земята. Преместиха Келсо под него и сега той лежеше, завит с две одеяла, върху клонки, отсечени от околните борове. Меките вечночервени игли миришеха сладко и успокояващо.

Нагласиха още клони в предния и задния край на крилото, сложиха и още няколко слоя, за да спрат снега, и се получи уютно малко скривалище, в което се сгушиха.

В сравнение с раните на Келсо раната отпреди една седмица от стрела в дясното бедро на Стив беше само малко неудобство, но ако не й отделеше достатъчно внимание и грижа, скоро нямаше да може да върви. Клиъруотър беше ожулена и с натъртени колене, а Джоди я болеше и вратът, и целият гръб и едва ходеше. При това положение той трябваше да върви напред — което не го правеше много щастлив, но все някой трябваше да поеме това задължение, за да оцелеят.

Краката на Джоди не бяха пострадали, но щяха да са необходими две или три седмици преди Стив и Клиъруотър да оздравеят достатъчно, за да извършат преход от хиляда мили — и по целия път да носят Келсо. Стив знаеше, че това е на практика невъзможно, но трябваше да тръгнат, за да оцелеят; тук можеха да останат най-много два или три дни — не толкова за почивка, колкото за подготовка за предстоящия преход.

Трябваше да се махнат оттук. Дори електронните уши на Карлстром все още да не бяха доловили паническия им разговор във въздуха, той скоро щеше да научи, че са излетели с почти празни резервоари. И единственото, което трябваше да направи, беше да начертае един кръг върху картата. И нямаше да мине много време преди някой от неговото разузнаване да разбере в коя част на кръга се намират.

Към това трябваше да се прибави съвсем неочакваната заплаха от присъствие на майстори на желязо в пристанище Бентън — само на шестдесетина мили от мястото, на което се намираха. След като той бе видял кораба, беше основателно да се допусне, че някой от борда може да е видял двата скайрайдъра. И ако поддържаха връзка с помощта на пощенски гълъби, новината щеше да бъде предадена на рода на Яма-Шита. Майсторите на желязо непрекъснато пращаха писма и документи по правителствената пощенска система и паралелните частни мрежи от куриери на всеки от всеки от седемнадесетте феодални владетели.

Стив и другарите му бяха дали на рода на Яма-Шита достатъчно основание да съжалява за участието им в построяването на летящи машини. Роднините на самурая можеха да сбъркат рапорта за двата скайрайдъра с ракетно захранваните самолети, които той и другарите му бяха използвали за бягството от Херън Пул.

През това време на годината, като се имаха предвид атмосферните условия и разстоянието, което ги отделяше от главната квартира на фамилията в Саракуза, възможността за намеса оттам беше малко вероятна, но нямаше смисъл да се рискува — особено при неизвестния брой джапи на котва до брега. Оттук нататък преследването от агенти на АМЕКСИКО и на майсторите на желязо бяха фактори, които трябваше да имат предвид; щеше да е глупаво да основават бъдещите си ходове само на късмета.

Стив седеше сгушен с Джоди, Клиъруотър и Кадилак пред примуса, топлеше ръцете си, поклащаше глава и мислеше за тежкото им положение. Защо ставаше все по-трудно и по-сложно, вместо да става по-лесно и по-просто? Кога щеше да свърши това? И преди всичко защо беше пренебрегнал всички предупреждаващи сигнали и се беше набутал в тази каша?

Отговорът беше заключен някъде далеч вътре в него — може би в някакъв непознат, чийто шепнещ глас той чуваше от време на време. С връзките на вуйчо Барт можеше да се уреди на безопасна и приятна писарска длъжност, но това щеше да е много лесно. Примерът, оставен от татко Джак, и неговата собствена потребност да се съизмерва с най-умния и най-добрия от най-добрите го бяха накарали да стане планерист. А това на свой ред бе станало причина да открие желанието си за работа на повърхността, един умопомрачаващ опит, който бе освободил чувства, разколебали предишната му безпрекословна вярност към федерация Амтрак, чувства, които го бяха накарали да се чуди къде всъщност му е мястото.

Стив винаги беше вярвал, че е по-умен от всички, беше се радвал да противопоставя разума си на системата — но защо имаше това ненаситно желание да знае всичко, винаги да бъде първи? Защо той, а не друг? От къде на къде си въобразяваше, че е някакъв супергерой, който може да се справи с всичко и да победи? Откъде беше дошла тази арогантна самоувереност? Това беше лудост. И как той — който от най-ранна възраст беше изградил у себе си стоманена самостоятелност — се беше забъркал? Защо беше започнал да се интересува какво чувстват другите и какво им се е случило? Какво значение имаше това за него, по дяволите? Плейнфолк вярваха, че всичко писано ще се случи: „Колелото се върти, пътят е начертан…“, непрекъснато повтаряха Мистър Сноу, Кадилак и Клиъруотър. Но това не обясняваше нищо. Небесните гласове? Кой им беше дал право да се месят?

Същият въпрос можеше да се постави на Първото семейство. Може би това беше причината, поради която той не можеше да се освободи: да потърси укритие, да потърси възможност… и затова се чувстваше толкова объркан. Страстно желаеше да се успокои с мисълта, че някъде има приятел, който бди над него, готов е да му протегне ръка, да поеме част от товара му, но не можеше да се съгласи наистина да се осланя на някого или нещо. Имаше моменти, когато започваше да се съмнява дори в Клиъруотър. Защото ако погледнеш, всеки има гледна точка. И онова, което наистина създаваше проблеми, беше идеята, че някой друг — било това личност като Генералния президент или някоя въображаема сила като Талисмана — вече е планирал всяка стъпка, която ще направиш в живота си… и че той, Стивън Рузвелт Брикман, не може да направи нищо, за да промени хода на събитията.

Като много млади хора, Стив бъркаше материалния свят — външната реалност — с духовния свят. И тъй като във Федерацията нямаше книги и единствената морална философия — гарнирана с голяма доза лична заинтересованост — се разпространяваше чрез телевидеомрежата на Федерацията от Първото семейство, той не разбираше своята дилема и ключовия цитат отпреди Холокоста, който би донесъл мир на ума му: „Ние може да не сме господари на съдбата си, но всеки от нас е ръководител на душата си“.

Без оглед на нашите физически или материални обстоятелства, без значение дали съдбата ни е дарила с добро бъдеще, или ни е наказала да понесем най-жестоки удари (или и двете), вътрешно ние имаме силата да вземем съзнателно решение да запазим човечността си, способността си да обичаме и чувството си за право и справедливост, и истина.

Когато се върна да вземе торбите от скайрайдъра на Стив, Джоди определи по навигационните системи настоящото им местоположение. В неповредената кабина имаше инерциален трасиращ прибор, който автоматично контролираше скоростта и посоката на полета. Тъй като приборът беше записал координатите на Лонг Пойнт, той можеше да изчисли къде се намират. Тя нанесе върху картата показанията за географска ширина и дължина и каза на Стив, че са на няколко мили на изток от реперната точка Меривил, Индиана.

Полетът им ги беше отвел в съседната часова зона. Бордовият цифров часовник се беше настроил автоматично и ръчните им часовници бяха с един час напред — нещо, което тя беше пропуснала да забележи. Не че имаше някакво значение; те имаха други, по-неотложни грижи. Но за дневника сега беше 14.16 централно стандартно време. А снегът не спираше.

 

 

Деветстотин мили на югозапад часовниците на борда на „Луизианската дама“ показваха планинско стандартно време. Полковник Мери Андерсън беше съобщила за пристигането си в Санта. Фе и скоро щеше да се качи на вътрешната совалка за Хюстън/Гранд Сентрал. Досега „Дамата“ се беше придвижвала добре напред, поддържайки средна скорост 18 мили в час. Беше пресякла река Арканзас и сега се беше насочила към Ламар, последната реперна точка преди щатската граница Колорадо/Канзас.

 

 

На сутринта, когато Изо Уантанабе излезе на палубата, небето беше чисто. Той се качи по току-що изметените от снега стъпала на мостика и се огледа. Целият свят бе затрупан дебела снежна покривка.

Поради атмосферните условия Изо не можеше да изпрати съобщението, което беше подготвил предния ден, а и може би щеше да е просто загуба на време да го изпраща. Ако хората-птици бяха успели да изпреварят снежния облак и да се върнат в гълъбарниците си, отговорът на неговия въпрос нямаше да има никакво значение. От друга страна, получаването на неговото съобщение и съдържанието му щяха да бъдат съответно отбелязани и това щеше да е доказателство за бдителността му. Но дори ако агентът в Лудингтън нямаше да докладва нищо, това не променяше съществено ситуацията. Желязната змия, която носеше облачни воини в корема си и с белия си горещ дъх убиваше всички, които се приближаваха до нея, може би все още се криеше на западния бряг на река Мис-Хипи.

Досега не беше имало нападения през зимните месеци, но можеше и да има. Облачните воини може би бяха видели кораба. Ако господарите им заключеха, че неговото присъствие означава укрепване на връзките между майсторите на желязо и Плейнфолк, може би щяха да се върнат и да го атакуват със страхотните си огнени цветя. Така че той трябваше да внимава — и то много. Изо извика хората си на палубата, каза им какво е видял предния ден и обясни колко е важно. От този момент целият екипаж по двойки на двучасови смени трябваше да наблюдава небето от зори до мрак.

След като набързо добави послепис към първоначалното съобщение, Изо нареди на гълъбаря да подготви най-бързата птица. Докато прикрепваха към крака й съобщението, поставено в миниатюрна капсула, от Нюи-нисо пристигна друг пощенски гълъб. Известия от „приятелски“ мютски племена, чиято територия лежеше на северозапад, съобщаваха за два „стрелолиста“, прелетели „от изток“.

От Ни-Исан…

Някакъв вътрешен глас каза на Изо, че това е същата двойка, която беше видял да лети пред снежния облак. Агентът в Ди-Тароя, който подготвяше съобщение за господаря Яма-Шита, искаше да знае дали тези самолети са били видени от персонала на другите станции. Ако отговорът беше „да“, те трябваше да се свържат директно с Яма-Шита.

Обзет от предчувствие, че случайно е станал играч в сложна и загадъчна игра, Изо скъса първото си съобщение и бързо написа друго. Мисълта, че описанието на видяното от него, подписано и подпечатано с неговото име, скоро ще пътува към двореца в Саракуза, го развълнува. Първоначалното запитване до Лудингтън можеше да остане незабелязано с месеци, дори години; този рапорт обаче за един ден щеше да стигне до важните хора и да привлече вниманието им към старанието, с което той изпълнява задачата си. Изо затвори очи и призова богинята на щастието да благослови действията му. Почувства нейната успокояваща длан върху челото си и ръката му, която държеше четката, престана да трепери. Това не беше краят на историята. Щеше да има още въпроси. Той възнамеряваше, когато дойдат, да има отговорите.

Гълъбът направи няколко кръга, за да се ориентира, и отлетя на изток.

Изо извика главния сержант и му каза, че е решил да направи четиридневно пътуване на кон във вътрешността заедно с двама моряци, товарни мулета и един слуга.

Надяваше се като установи контакт с разпръснатите племена, чиито територии лежаха на юг от неговата станция, да научи поне с известна точност къде са отишли прелетелите над Бентън Харбър „стрелолисти“. Нареди на сержанта да подбере трима сигурни хора и му възложи грижата за плаващия дом.

На всеки агент бяха дадени по четири коня и шест товарни мулета за пътуване по суша. Времето съвсем не беше идеално за езда, но главната причина за животните да са тук беше да се впечатлят туземците. Огромните размери на корабите с колела по Великата река и страхотният вид на маскираните самураи създаваха атмосфера на авторитет и власт, които не съответстваха на скромния плаващ дом и относително жалкия антураж. Страхопочитанието, което съпровождаше техните кратки годишни посещения на мястото за търговия, също не можеше да се поддържа с месеци.

Корабите, закотвени в отвъдморските станции, можеха лесно да бъдат завладени, но агентите бяха сигурни, че е малко вероятно да бъдат атакувани. Племената Плейнфолк — които не бяха толкова тъпи, колкото изглеждаха — отдавна бяха разбрали, че всяка непровокирана агресия ще има обратен ефект. Това разбиране обаче не пораждаше автоматично респект — особено когато отстъпваш по брой и физически ръст.

Това беше реален проблем: средната тревна маймуна беше с една глава, че и отгоре над средния майстор на желязо. Тъй като не бяха страхотно много на брой като при трите гигантски кораба, които да действат като фон на преговорите, Изо и другите агенти се нуждаеха от нещо, което да повиши статуса им като синове на Ни-Исан, Това нещо бяха конете — Плейнфолк никога не бяха виждали коне. Яхнал коня, Изо се издигаше на впечатляваща височина и всички мюти го поздравяваха с еднакво страхопочитание.

Изо се сбогува с обляната си в сълзи жена и с децата и групата пое на северозапад. Майсторите на желязо бяха свикнали на сурови зими, но дълбокият сняг затрудняваше движението както на хора, така и на животни.

Тъй като това беше първата им зима в чужди земи, те не знаеха, че със започване на Бялата смърт Плейнфолк изпадат почти в зимен сън, като дивите животни. Умовете им също бяха склонни да заспят и жителите на малкото селища, които Изо успя да намери, бяха по-глупави от обикновено и не можеха да окажат никаква помощ дори след като се сгрееха с чаша саке.

На четвъртия ден, вцепенен от студ, гладен и в лошо настроение Изо пое назад към Бентън Харбър. Търпеливият му ескорт, който почти не можеше да повярва на това щастие, го следваше мълчаливо, поддържан от мисълта за изпускащи пара каци с топла вода, топла храна, топли легла и мангали с горящи дървени въглища. Очакванията за ранно връщане към „цивилизацията“ обаче бяха разбити, когато Изо, воден от някакъв импулс, се обърна наляво и препусна по древния твърд път, който режещият вятър частично беше очистил от снега.

Тримата му придружители въздъхнаха изтощено и го последваха, като дърпаха товарните мулета. Хората и животните бяха навели глави и се бореха с вятъра, който навяваше бели вихрушки от околните преспи. Вървяха чак до вечерта и изминаха почти двадесет и пет мили — по-голямата част от тях пеша, защото не можеха да яздят изтощените животни в участъците, където снегът често стигаше до кръста.

Когато падна мрак, се подслониха между група борове, сгушени един до друг в мразовитата пустош като обкръжени воини. Завързаха конете и мулетата, наметнаха ги с чулове, дадоха им последния останал зоб и чак после опънаха палатката.

Вечерята бе студен ориз и месо, прокарани със зелен чай, сварен на малък мангал с дървени въглища. Изо изпрати един от войниците да наглежда животните, след това, когато войникът се върна, наля на всички по една малка чаша саке преди лягане и съобщи твърдото си решение на зазоряване да тръгнат към Бентън Харбър. Тъй като хранителните им запаси почти бяха свършили и тъй като търсенето им досега не им беше донесло никаква полезна информация, войниците му бяха склонни да повярват, че той наистина го мисли.

След като се постоплиха над въглените, всички се пъхнаха в подплатените с кожа спални чували, нахлупиха плътно качулките на лицата си и засънуваха за дома: за дървета, отрупани с розови цветове, ливади, окъпани в слънце, сребристи риби, изскачащи от огледалната повърхност на езеро, смях на деца, легнали върху натовареното на каруци ароматно сено, лятно слънце — огромен червен диск, — спускащо се в златното небе, аромат на цветя, приведени тежко в неподвижния вечерен въздух.

 

 

На сутринта на петия ден се събудиха и видяха, че вечерта са минали на по-малко от сто крачки от друг лагер — странна конструкция, която дори под дебелата снежна покривка издаваше чуждестранен произход. Двамата войници се приближиха с лъкове в ръце. Изо извади меча си, който никога не беше проливал кръв в неговата ръка, и извика на обитателите да се покажат. Властната му заповед на японски едва ли щеше да бъде разбрана, но гласът му нарушил тишината, трябваше да предизвика някакъв отговор.

Нищо не помръдна, никой не се показа.

Охранявани от двамата моряци, Изо и слугата приближиха чуждия лагер и видяха покрити със сняг остатъци от самолет, наклонен на една страна. Корпусът — широчината му беше по-малка от разперените ръце на човек — беше с остъклена кабина; едната й страна се беше разбила в съседното дърво.

Изо огледа от безопасно разстояние покритата със сняг вътрешност на кабината и празното товарно пространство зад нея, после заобиколи от другата страна.

Ударилото се в земята крило беше превърнато в импровизиран заслон с помощта на клони, отсечени от съседните борове. Изо нареди на слугата си да провери дали вътре има някой, след това влезе и той. По-малки клони бяха използвани за настилка. Няколко счупени сухи клона лежаха до покрит със сажди метален контейнер. Имаше още няколко такива контейнера. Ако се съдеше по миризмата, бяха съдържали чуждоземна храна. Имаше и няколко парчета с неправилна форма от гъвкав материал с повърхност като полирана стомана и — най-важното от всичко — няколко скъсани ивици окървавен синьо-сив плат.

На една от тях имаше знак, който Изо позна веднага. Тъмнокафявото осемлистно цвете — емблемата на Мин-Орота. Бледото синьо-сиво беше цветът на дрехите, носени изключително от робите работници в Ни-Исан. Беше парче от туника и кръвта показваше, че собственикът й е бил ранен, когато небесната колесница е паднала на земята.

Причината да е летял със самолета беше очевидна — опит за бягство. Но как един неграмотен роб бе получил достъп до такъв самолет и къде бяха дългите кучета, управлявали този и другия самолет?

 

 

Викът на единия от войниците прекъсна по-нататъшните му разсъждения. Изо излезе от заслона, бързо заобиколи разбитата небесна колесница и видя единия от войниците да залита към него през дълбокия до колене сняг. Войникът посочи другаря си — той беше отишъл малко по-далече по пътя и ръкомахаше възбудено.

Изо затича с подскачане, като се опитваше да стъпва в направените от двамата войници дупки.

— Друга небесна колесница! — каза задъхано първият войник. — Празна… но… — той спря да си поеме дъх — здрава!

Изо му заповяда да отиде при слугата и тръгна напред. Мускулите на бедрата му започнаха да се схващат и той се отказа от подскоците и започна да разравя пътя си като плуг, оставяйки след себе си дълбока бразда.

Когато се приближи до втория войник, видя покрития със сняг самолет. Гледан отдалече, той беше почти невидим на фона на бялата околност. Гонени от вятъра снежинки се бяха залепили върху леденостудения корпус, покривайки всичко, освен долната повърхност на тъмносивото тяло.

Войникът — пръскаше се от гордост — поведе Изо към находката си, като отъпкваше снега пред него. Небесната колесница стоеше на три крака, заровени в снега, който достигаше на няколко пръста от корема й. С правите си крила, простиращи се настрана на височина на рамената, приличаше на дебела патица, която се спуска към някое езеро. Само дето беше неподвижна.

Опашката — която Изо едва можа да достигне с пръсти — беше прикрепена към две паралелни кухи греди, които излизаха от задния край на крилата. Люкът на товарния отсек беше отворен и празен. Изо заповяда на войника да изстърже снега от един от страничните прозорци на кабината и погледна вътре.

Снегът по другите стъкла хвърляше зловеща светлина върху тъмно оцветената вътрешност. Въпреки чуждестранната си конструкция двете седалки с предпазни колани за пътниците му бяха ясни. Колкото до функциите на странните прибори, разположени пред тях, това беше загадка, която Изо нямаше да се опитва да разгадае. Беше видял достатъчно, за да разбере, че това е изключително опасна машина, в която той и неговите хора не бива да се опитват да влизат. Самолетът и всичко в него беше дело на подземните хора, роби на тъмната светлина — лошата сила, която беше разрушила предишния свят.

Изо не се съмняваше, че това са двете небесни колесници, които беше видял да идват от изток и които бяха прелетели над Бентън Харбър. Двамата с войника обиколиха самолета, но виелиците, които бяха спъвали придвижването им през първите три дни, бяха заличили следите, оставени от заминалите облачни воини.

Това щеше да направи намирането им по-трудно, но Изо не се разтревожи много. Тъй като неговата група при пътуването си на юг не беше срещнала никакви следи, това можеше да означава, че облачните воини може да са тръгнали в посоката, която той очакваше — на запад. Ако вървяха пеша през дълбокия сняг, при това с най-малко един ранен, придвижването им щеше да е болезнено бавно.

Това бяха предположения, направени въз основа на най-оскъдни доказателства, но в миналото Изо винаги беше имал късмет, когато се беше осланял на преценката си. Ако пак беше прав (а той беше убеден, че е), имаше голяма вероятност да попадне на следата на бегълците преди те да стигнат Мис-Хипи.

Но без храна и за хората, и за изтощените коне, незабавното преследване беше невъзможно. При това време, за да предприемат дълго пътуване по страната, щяха да се нуждаят от отпочинали коне и още товарни животни. Първата стъпка беше да се върнат в плаващия дом и той да изпрати съобщение на господарите си. Изо даде знак на моряка да го последва, обърна се към лагера и затича с препъване през снега…

 

 

Придвижването им по покритата със сняг земя беше болезнено бавно, но проблемът за студа беше частично решен, преди да напуснат подслона си. Като оставиха Клиъруотър да се грижи за Келсо, Стив и Джоди отидоха на лов с Кадилак. Пистолетите нямаха далекобойността на мютските арбалети, но след два дни преследване на всичко с кожа те набавиха достатъчно кожи да се защитят от студа.

Проблемът за съшиването им беше предвиден от онзи, който беше проектирал пакетите за оцеляване, каквито имаше във всеки скайрайдър; във всеки пакет имаше различни игли и макари със здрави конци. Наклякали около огъня като имигранти шивачи, току-що пристигнали от царска Русия, те се заловиха за работа. На разсъмване шивашкият кръжок беше приготвил няколко безформени горни дрехи, които овързаха около телата си с жици и ленти тъкан, отпрани от счупения скайрайдър. За щастие те държаха повече на топлината, отколкото на външния си вид, защото когато беше завързан и последният възел и излязоха навън да проверят ботушите си на йети, приличаха на четирима уличници примитиви от каменната ера, които търсят мамонтови бургери.

Колективното, но малко неохотно решение да тръгнат на запад покрай пътя беше взето приблизително по времето, когато Изо Уантанабе реши да тръгне в същата посока. Хаплив студен вятър гонеше снега по полето, но Стив не искаше да спира. Всички бяха в заядливо настроение, но въпреки отвратителното време тръгнаха, защото снегът и вятърът бързо щяха да заличат следите им.

Опакован като мумия с отражателни термични одеяла и завит с мечешка кожа — още мокра и кървава от вътрешната страна — Дейв Келсо лежеше на импровизираната носилка.

Със Стив и Клиъруотър отпред и Кадилак и Джоди отзад товарът беше равномерно разпределен и лек, но, след първите няколко мили Стив разбра, че няма да могат да го пренесат през снега чак до Уайоминг.

Освен че не беше възможно физически, нямаше смисъл да го правят — както Стив вече беше заключил. Когато стигнеха там, фрактурите на Келсо щяха да са неизлечими. Но дори да го изоставеха, както бяха лошо подготвени и при този дълбок сняг, беше съмнително дали те самите ще могат да преживеят такова пътуване.

Трябваше да намерят къде да се приютят до пролетта. Стив знаеше само едно такова място — землянката, използвана от него в Небраска. Тя беше топла, суха, добре скрита и достатъчно голяма за петимата. Добра идея, но имаше две големи пречки. Землянката беше построена от АМЕКСИКО, което означаваше, че там може да има друг агент под прикритие — с радиовръзка с Карлстром. И — по-голямата пречка — тя беше на седемстотин мили от сегашното им местоположение.

Стив със съжаление си спомни за Баз, игривото вълче, чийто кратък живот беше отнет от Малоун. После изтри картината от съзнанието си и върна мислите си към проблема за намиране на подходяща зимна квартира.

Трябваше да има друго решение…

Имаше, но то стана ясно няколко дни по-късно.

 

 

Затоплен от едночасовото киснене в изпускащата пара бъчва и любовната прегръдка на жена си, Изо беше доволен. Настроението му се подобри още повече, когато неговият доверен сержант му предаде друго съобщение, пристигнало с пощенски гълъб в деня преди неговото завръщане.

С треперещи пръсти Изо разви хартиената лентичка. Беше по-дълга от обичайно и изписана и от двете страни. Съобщението — изпратено директно от двореца в Саракуза, дома на Яма-Шита — беше подписано от Аиши Сакимото, един от чичовците на господаря и ключов член на вътрешния съвет на рода. Но съобщението не само беше подписано — то беше и написано от ръката на Сакимото и в него се използваше интимната форма на обръщение, обичайно запазена за кореспонденция между благородници с еднакъв ранг. Изо не пропусна да отбележи жеста.

Съдържанието на съобщението беше стряскащо. Семейството на Яма-Шита търсеше петима роби, убили голям брой високопоставени майстори на желязо посредством смъртоносна комбинация от черен барут и тъмна светлина, след което избягали с „летящи коне“.

Сакимото нареждаше на Изо да направи всичко възможно, за да открие двата самолета. Ако се установяло, че тяхното въздушно пътуване е продължило, Сакимото искаше да бъде уведомен за последната посока, в която са се отправили. Ако, от друга страна, времето ги било принудило да кацнат в поверения му район, Изо трябвало да направи всичко възможно да открие настоящото местонахождение на ездачите — живи или мъртви.

Сакимото знаеше, че търсенето може да се окаже безплодно, но залогът беше честта на рода Яма-Шита. Ако намерел ездачите живи, Изо трябвало да използва най-изкусните средства, с които разполага, за да ги задържи в района, без да им даде основание да се разтревожат. Щяла да бъде изпратена наказателна експедиция да ги доведе и да изправи и тях, и съучастниците им пред съд, но това нямало да стане преди пролетта на следващата година.

Сакимото нареждаше Изо да не се намесва директно със собствените си малки сили. Ездачите имали силни приятели и скрити средства мигновено да ги извикат. Изо беше упълномощен да предложи на Плейнфолк примамки, с които да осигури тяхното сътрудничество. От него, разбира се, се очакваше да прояви благоразумие, но родът Яма-Шита щял да изпълни всички обещания, които той щял да направи от тяхно име — стига да доведат до положителни резултати.

Съобщението завършваше с топли пожелания и обещание, че ако Изо успее, той и семейството му ще бъдат богато възнаградени със земи и титли. Изо не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне. С откриването на двата изоставени „летящи коня“ мечтите му за получаване на социален статус и материални награди, съответстващи на способностите му, вече ставаха осъществими. Ако искаше да задържи облачните воини, не трябваше да губи нито миг.

Докато екипажът от машинното отделение се трудеше да повиши налягането на парата, Изо наблюдаваше от мостика как пощенският гълъб с последния рапорт — скромно адресиран до Аиши Сакимото — отлита към Саракуза. След малко сержантът докладва, че корабът е готов да отплува. Изо даде команда за вдигане на котва и нареди на кормчията курс на запад през езерото Мичиган към легендарното родно място на мютите Ши-Карго.

 

 

Според предварително съставения план от навигатора капитан Райдър времето на пристигане на „Дамата“ в Сидър Рапидс беше 16.15 часа на 15 ноември. За това време от годината то се оказа неблагоразумно оптимистично, но макар Райдър да понесе главния удар от последвалото неудоволствие на СИНК-ТРЕЙН, той едва ли би могъл да бъде винен за допусната грешка. Досега нито един ешелон не беше дръзвал да излезе на сняг.

От Тринидад, Колорадо, до бреговете на Мисури всичко вървеше по план. При денонощното пътуване, което екипажът на ешелона наричаше трисменно търкаляне, „Дамата“ се движеше средно с 18 мили в час през първите 620 мили и пристигна в Канзас Сити късно след обяд на 13-и.

Макар че температурата на нощния въздух и на земята спадаше с настъпването на зимата, дъжд и сняг не беше валяло въпреки застрашаващото облачно небе. Това позволи на „Дамата“ да върви по суха повърхност — оптимални условия за толкова дълго транспортно средство — по рушащите се, покрити с трева и бурени остатъци на магистралната система отпреди Холокоста.

Мостовете над реките и клисурите отдавна бяха изчезнали. Плитките бавни реки можеха да се преминат на означените на картата бродове; по-дълбоките и по-широки — като Мисури — можеха да се пресекат само с помощта на специални съоръжения за преминаване на другия бряг. Реките със стръмни или осеяни със скали брегове бяха непреодолими бариери, които трябваше да се заобиколят.

Където беше възможно, ешелоните на Федерацията следваха леките завои и наклони, оформени от предшествениците на Амтрак, компанията, която беше наследила жалките останки от Американската железопътна мрежа — гигантско, епохално предприятие, опитомило и трансформирало един дивашки континент.

Широчината на ешелоните означаваше, че те могат да пътуват само по пътища, където в далечното минало е имало поне две ленти, а поради тяхната височина тунелите — много от които се бяха срутили — бяха също толкова непроходими, колкото стръмните речни брегове.

Една от задачите, на която Първото семейство възнамеряваше да се посвети след завоюването на Света със синьото небе, беше възстановяването на американската железопътна система. Бащата основател Джордж Уошингтън Джеферсън Първи беше един от мечтателите, помогнали да се създадат скоростните влакове МХ, които се бяха движили по линиите преди Холокоста, и в негова памет историческите линии трябваше да се възстановят. И не само да се възстановят. Историята трябваше да се пресъздаде. Новите композиции нямаше да бъдат надземни версии на ракетата Транс-Ам с нейния високоскоростен линеен индукционен двигател, те щяха да са точно пресъздадени копия на гигантските локомотиви 464 „Юниън Пасифик“ от славната ера на парата, когато творческа енергия и дръзновение са били в трайна, нямаща равна на себе си дружба, която е можела — и съвсем буквално — е премествала планини.

Маскирани като обикновени товарни влакове, транспортните средства МХ и командните модули бяха циркулирали по системата Амтрак от бряг до бряг. Бетонните силози за МКБР^[1], заровени под прериите, бяха цел на врага в продължение на десетилетия, но влаковете МХ — най-добре опазената тайна на Пентагона от последните години на 20-то столетие — бяха останали сигурно скрити от шпионските очи на вражеските разузнавателни спътници; невъзможно да бъдат намерени, спрени и поразени.

Някои бяха унищожени от случайни попадения при първия удар — разположени на неподходящо място и в неподходящо време, — но много повече оцеляха: екипажите им бяха защитени в херметизираните, защитени от радиация помещения. От тези влакове, след като Америка беше превърната в гигантска погребална клада, беше нанесен вторият опустошителен удар — ударът, който окончателно унищожи враговете на свободата, но който също така предизвика детонация на техните движещи се в орбита оръжия за Деня на Страшния съд и тури край на така наричаното от мютите Старо време.

Истината за тази част от историята беше достъпна само за висшите ешелони на Първото семейство. Що се отнася до останалата част от Федерацията, историческите архиви, достъпът до които ставаше с любезното съдействие на КЪЛЪМБЪС, не оставяха у читателя никакви съмнения за виновника за Холокоста: мютите.

От напускането на Пуебло два от дванадесетте нови скайхока на „Дамата“ бяха постоянно във въздуха през деня в така наречените предни въздушни патрули — еквивалент на зорките конници, които навремето пътували пред керваните и кавалерийските колони на САЩ и отбелязвали техния път през континента и в историята.

Сега, дванадесет столетия по-късно, самолетите се носеха в изпълненото с облаци небе със същата лекота и грациозност, като разузнаваха фланговете и пътя напред за всякакви препятствия или скрити опасности.

 

 

В сгъстяващия се мрак Гас Уайт, съвипускник на Стив Брикман и водач на последния за деня патрул, включи монтираните на плексигласовите обтекатели на фюзелажа две светлини за приземяване и се насочи на запад над широките спокойни води на Мисури. Неговият съекипник, връщащ се от последното разузнаване над северния фланг на „Дамата“, го последва, като намали притока на гориво, за да остави половин миля между тях.

„Дамата“, която вече се беше обърнала срещу вятъра, включи необходимото осветление. Един лазерен лъч, предназначен да действа като фар, беше насочен вертикално от покрива на командния вагон. Когато самолетът пронижеше облачната покривка и излезеше под нея, пилотът щеше да види разположените върху влака светлинни сигнали, очертаващи централната линия и четирите краища на площадката за кацане.

Върху площадката бяха опънати три комплекта спирателни кабели за закачване на куката, която висеше между задните колела на самолетите; наземният екипаж, разположен от двете им страни, бе готов да пристъпи към действие.

С изключение на пълното отсъствие на офицери на палубата, на хора, размахващи палки, или електронни средства процедурата — както беше отбелязано по-напред — беше по същество като онази, използвана за кацане на реактивни самолети на флота на САЩ върху самолетоносач отпреди Холокоста. Но вместо неколкотонните астрономически скъпи самолети, които връхлитаха със скорост над 120 мили в час, „Скайхок“ се появяваха над кърмата със скромните 35 мили в час.

Самолетът на Гас Уайт се закачи за единия кабел и докосна палубата; наземният екипаж скочи и пристъпи към действие. Неговият съекипник, сега на една миля по посока на вятъра по същата траектория, щеше да кацне след по-малко от две минути и половина. Време повече от достатъчно за откачване на скайхока от спирачния кабел, сгъване на крилата на две места, отключване на двойката опашни лонжерони, завъртане на задната секция надолу и под крилата и преместване на получения пакет в асансьора на предната дясна част на вагона.

Асансьорът се върна бързо и вторият скайхок също кацна.

Обикновено, освен караула, екипажът на ешелона оставаше вътре до зори, но тази вечер имаше много работа. СИНК-ТРЕЙН беше решил да презареди „Дамата“ за пътуването й.

— Ще трябва да ни вземете — каза капитанът на цистерните на Хартман с обезоръжаваща честност. — Няма никакъв смисъл и двамата да завършим със задници, затънали в снега.

„Дамата“ вече беше попълнила запаса си от водородни гранули по време на престоя в попътната станция Пуебло и сега Хартман трябваше да закачи две от цистерните — по една във всеки край — до силовите вагони. Другите две щяха да бъдат оставени на границата между подземния свят и повърхността при Монро/Уичита в случай, че „Дамата“ трябва да дозареди при пътуването си на юг към депото на ешелона във форт Уърт. Беше успокоително да чуе, че СИНК-ТРЕЙН мисли, че ще се върнат.

Хартман и хората му се заловиха за работа, подпомогнати от екипажа на цистерните и шестдесет и четиримата пионери от попътната станция Пуебло. Повечето от тях бяха превъзмогнали първоначалното си лошо настроение от неочаквано отложената им отпуска, но каквито и да бяха чувствата им, сега те се включиха в изпълнението на задачата заедно с домакините си.

Шепа пионери, ръководени от един заядлив лейтенант — казваше се Мат Хармър, и един видеокомуникационен — Дийк Хейуд, още в началото си предложиха услугите доброволно. Бък Макдонъл, известен повече като Голямото Д, комендантът на „Дамата“, събра останалите преди „Дамата“ да започне прехода през Мисури и бащински им съобщи с дрезгавия си глас, че съчувства на незаслужено тежкото им изпитание. Те били, както се изрази той, „изтеглили погрешния край на сламката“.

Обаче (и тук тонът и темпото на речта му се промениха) сега имали цели два дни, през които да се адаптират към ситуацията и/или да плачат сърцераздирателно. Оттук нататък той не очаквал да има недоволна тълпа кръглолики женкари, тъпоумни, с насрани задници, с пикливи мозъци пионери, които само лежат, тъпчат се и се чукат.

Независимо от ранга и квалификацията си отсега те били под негово командване и трябвало да изпълняват всички задължения до дебаркиране. Никакво отпускане или симулиране нямало да се търпят и всеки болен, който не бил умрял, много скоро щял да пожелае последното. Така че по-добре да се залавяли за работа. Веднага…

Преминаването на ешелона през Мисури държа и двата екипажа ангажирани за следващите двадесет и четири часа. Шестнадесетте вагона на „Дамата“ плюс двете цистерни трябваше внимателно да бъдат натоварени един по един на управляем сал. Салът беше монтиран на двайсет големи надувни понтона и задвижван от свръхмощни двигатели. В Тексас, вътрешния щат, няколко реки имаха постоянни понтонни мостове, направени от такива възли, много други бяха монтирани на ключови места в по-сигурните райони на външните щати.

Конструкторите на ешелоните бяха решили проблема за тягата със задвижване на всяко колело с електрически мотор. Във всеки вагон имаше аварийни акумулатори, които можеха със собствена енергия да го движат напред или назад. И двата комплекта колела бяха управляеми и движението на вагона можеше да се контролира от оператор на борда или извън него посредством централен пулт.

Това правеше сравнително лесно гарирането на влака в депо или пренареждането на вагоните в съответствие с операционните изисквания. То също позволяваше отделните вагони да бъдат качвани и сваляни на салове, без да трябва да бъдат прикачени към тяговите вагони.

След като бе прекомпозирана, „Дамата“ се отправи на север по старата магистрала 35 на САЩ, свързваща реперна точка Канзас Сити с реперна точка Демойн. На този участък графикът на Райдър започна да се нарушава. Първите снежинки започнаха да падат, когато бяха близко до щатската граница Мисури/Айова и скоро средната им скорост падна на около 8 мили в час. Драматичното намаляване на скоростта се дължеше на нарастването на снежната покривка, която забулваше естествените опасности на терена, и на факта, че избраният маршрут беше осеян с малки притоци, които течаха на югозапад към река Мисури или на югоизток към Мисисипи.

Близо до Демойн — снежната покривка достигаше до осите на колелата — на командир Хартман му хрумна гениалната идея да използва акумулаторите за получаване на прегрята пара, която, пусната през дюзите, да разтопи снега и да разчисти пътя. По този начин най-малкото щяха да виждат върху какво се движат. Дюзите, монтирани за отблъскване на атакуващи отблизо мюти, бяха под ъгъл да покриват долната част на влака, без да разтопяват армираните гумени колела. Щом с пара за секунди можеше да се сваля човешка плът до кокал, снегът не трябваше да представлява никакъв проблем.

Така и се оказа. Като всички блестящи идеи, и тази беше невероятно проста. Причината никой да не се сети досега беше, че не бе имало такъв проблем. Имаше само един недостатък — системата от дюзи за прегрята пара не беше проектирана за продължителна работа. Това означаваше чести спирания за пълнене на цистерните с вода, което на този участък от пътя означаваше напълване със сняг. Продължиха напред през тъмни като катран нощи и дни със зловещ сумрак, който се просмукваше през безкрайното сиво облачно покривало, толкова натежало от сняг, че изглежда, щеше да падне от собственото си тегло. Със светещите предни прожектори и нос и страни, обгърнати от облаци съскаща пара и въртящ се сняг, „Дамата“ приличаше на чудовището от Лох Нес, заобиколено от разпенена вода.

Късно следобед на 21 ноември стигнаха до Айова Сити на двадесет мили южно от Сидър Рапидс с пет дни закъснение от разписанието и почти девет дни след уговорената под душа среща на Хартман с полковник Мари Андерсън. При пристигането в реперна точка Канзас Сити светлината стана още по-оскъдна. Тук също валеше. Силно…

През следващия ден валя без прекъсване четиринадесет часа и снегът покри лещите на телевизионните камери, които служеха за прозорци към света. Под зоркото око на Голямото Д групи трекери и пионери от Пуебло се бореха да поддържат покрива чист — използваха маркучи с пара и подомиячки. Беше неблагодарна задача — като събиране на опадала шума при есенен вихър — и сутринта на 23-ти отново ги чакаше дебел цяла педя бял килим.

Този път обаче командата на покрива работеше под спокойно синьо небе. Повечето трекери не бяха очаровани от гледките и звуците над земята, но сега гледката беше величествена и няколко души — включително Дийк Хейуд от Пуебло, който беше запален по облаци — излязоха горе просто да погледат и да напълнят дробовете си с чист студен въздух.

През дни като този, размишляваше Дийк, е трудно да се повярва, че земята все още е обгърната от атмосфера, която трябва да се филтрира, преди да стане безопасна. Според Първото семейство няколкото дълбоки вдишвания вече бяха съкратили и без това краткия му живот с няколко месеца.

Какво пък, по дяволите. Нали всеки умира от нещо. А ако си трекер, е пределно ясно, че няма да достигнеш пределна възраст…

Хартман заедно с Райдър, навигатора на „Дамата“, се беше навел над една карта на местността. Криволичеща група езера лежаха на прекия път, свързващ сегашното им местоположение с реперната точка Сидър Рапидс. За да се стигне до нея, трябваше да се заобиколи. Според Райдър при сегашните атмосферни условия това просто не си струваше труда.

Ако СИНК-ТРЕЙН искаше да отидат по-близко до мястото, където мислеха, че може да се намира Брикман с приятелите си, беше по-разумно да продължат по междущатската граница към Давънпорт на западния бряг на Мисисипи. Но както Райдър побърза да посочи, това означаваше да се намери място за пресичане на Сидър Ривър. От друга страна, така щяха да се придвижат на седемдесет мили по-близко до главния район на претърсване, югозападно от репера Гари, Индиана.

Отиване и връщане със самолет от настоящото им местоположение плюс стандартното претърсване, когато отидат там, означаваше пътуване от над петстотин мили. Това беше неприятно близко до пределната далечина на полет на скайхок, но, което беше по-важно, означаваше също, че всеки самолет, изпратен от тях, ще бъде във въздуха повече от четири часа. Ако времето внезапно се влошеше — а при пътуването на север стана ясно, че това може да стане страхотно бързо — самолетите можеше да не успеят да се върнат на влака.

Хартман разбра ситуацията, но реши, че това е риск, с който неговите планеристи ще трябва да живеят — или да умрат. От СИНК-ТРЕЙН — вече изнервен от закъснението — той получи разрешение да промени маршрута на „Дамата“ в смятаната от него за най-добра посока, като вземе предвид състоянието на терена и преобладаващите атмосферни условия. Първото семейство искаше от него само две неща: да направи всичко възможно да върне Брикман и неговите спътници, но без да предприема някакъв курс на действие, който може да изложи на риск сигурността на ешелона. Екипажът можеше да се жертва. „Луизианската дама“ — не!

Настъпи типичното объркване, което се очакваше — такова, с което често трябваше да се справи всеки командир на ешелон.

След обсъждане на атмосферните условия с капитан Бакстър, ръководителя на въздушните операции, Хартман му каза, че са изпратени да върнат петима души, но не ги идентифицира. В първото съобщение на СИНК-ТРЕЙН се казваше, че подробности по задачата трябва да се съобщават само на база „необходимо да знае“. Когато Бакстър схвана какво се иска от неговите десет планеристи, Хартман извика Макдонъл в „седлото“ и нареди няколко души да почистят покрива.

— Да започнат от летателния дек, след това да продължат към двата края. Бързо почистване, господин Макдонъл. Самолетите трябва да са във въздуха в единадесет нула нула.

— Слушам, сър! — Комендантът сложи стека си под лявата си мишница, отдаде безупречно чест и излезе да пришпори подчинените си. Беше едър човек, доста над среден ръст за трекер, но се движеше с изненадваща бързина и подвижност.

В 09.27 часа първите два скайхока бяха катапултирани от рампите в предната част на летателната палуба секунди един подир друг. Облаци пара се носеха покрай наземния екипаж, докато връщаха пусковите скоби в стартова позиция. Други два скайхока чакаха ред на асансьорите с все още свити крила и опашки, пилотите бяха в тесните кабини с шлемове на главите и със закопчани предпазни колани. Зад задната преградна стена имаше резервоари с течен метан, с който се захранваше хиперефективният двигател, перките бяха във вертикално положение, готови да се завъртят при натискане на стартовия бутон.

Пръв излетя Гас Уайт — единственият оцелял планерист от първата среща с Плейнфолк миналата година. Гас беше назначен на „Дамата“ заедно със Стив и беше видял всички останали да умират или да изчезват за два дни кошмарно сражение. Той беше със Стив, когато планерът на Джоди избухна в пламъци, беше видял скайхока на Стив да пада в горящата нива, над която двамата бяха хвърлили бидони с напалм.

След като дойдоха попълненията — повечето новаци като Гас, им назначиха нов командир на отделение, с тригодишен боен опит. След несигурен старт, когато се беше представил в лоша светлина пред Голямото Д, Гас се беше постарал да изпълнява съвестно поставените му задачи и тъй като се натягаше за повишение, работеше упорито да стане любимец на капитан Бакстър.

Наградата за подмазването му беше назначението за заместник-командир на отделение. Пост, който не носеше никаква реална власт. Единственото, което получаваше, беше шансът да отиде там, където не беше ходил никой планерист преди него. С други думи, да води отделението при опасни акции. Тъй като постът бе съществен трамплин към по-нататъшно повишение, това бяха рискове, които Гас, като млад и амбициозен интригант, не можеше да не поеме.

Гас Уайт знаеше, че търси петима оцелели от двата скайрайдъра, които бяха паднали поради недостиг на гориво, но изобщо нямаше представа, че сред тях е неговият бивш съкурсник и съперник Стив Брикман. И макар понякога да изпитваше смътни угризения, че бе оставил ранения Стив да изгори в мютската нива, той беше изличил този инцидент от ума си. Всъщност наистина не можеше да направи нищо със заяла пушка срещу толкова много врагове. Прав или крив, какво значение имаше? Гас не обичаше да се обременява с морални товари. Стив Брикман беше мъртъв. СВ/ВТ, Уайоминг, 12 юни 2989. Край на историята.

Само че не беше край. Имаше и нещо друго, което Гас не знаеше. Стив мълчаливо се беше заклел да му го върне. Ако Гас знаеше какво го чака долу, може би щеше да търси с по-малка от обичайната си жар.

Лейтенант Мат Хармър, който също фигурираше в списъка на Стив за разчистване на сметки, откакто бе оглавил комитета по посрещане в Пуебло, стоеше до Бък Макдонъл на празната летателна палуба и наблюдаваше как четирите скайхока се отдалечават и изчезват високо на изток.

След изпълнение на възложена задача пионерите рядко оставаха дълго върху покрива на влака — особено на територията на Плейнфолк, където излагането на открито криеше риска да бъдеш пронизан от десетинчова стрела от мютски арбалет. Но днешният ден не беше като безбройните дни, прекарани през предишните надземни операции за прочистване. Въпреки че беше прекарал шест години на предна линия, Макдонъл никога не беше виждал сняг — гладък, ослепителен бял килим под огромното чисто синьо небе. И сега искаше да се наслади на истинската природна сцена в нейните вдъхващи страхопочитание размери вместо на миниатюрата от телевизионния екран.

Въпреки това той не беше човек, който поема ненужни рискове само за да се наслаждава на природата. Като опитен участник в надземни операции той знаеше, че те са приемливо безопасни — поне в момента, във всеки случай. Ешелоните бяха съоръжени с монтирани на командните вагони скенери, които можеха да засичат топлокръвни същества и да разграничават двукраки от четирикраки.

Скенерите винаги се включваха преди някаква дейност върху летателните декове, за да наблюдават работните групи, почистващи снега от покрива. Невидимите им лъчи, които можеха да се калибрират и да локализират топлинни източници на осемстотин метра, бяха свързани с огневата система на ешелона. След локализиране на цел нейното положение се предаваше директно на артилеристите в кулите, обхващащи съответния сектор.

Така беше на теория; на практика — както повечето електронни инструменти на Федерацията — апаратурата на борда на „Дамата“ никога не действаше сто процента, но все пак беше намалила силно броя изненадващи атаки. А това означаваше, че Голямото Д и лейтенантът от Пуебло могат да си отдъхнат няколко минути и да се наслаждават на пейзажа, вместо да стоят опрели гръб в гръб, нащрек, с оръжие в ръце, готови да поразят първото нещо, което видят да се движи.

Хармър бавно се завъртя и огледа огромната бяла пустош, като гладен вълк. После се обърна и погледна Макдонъл в очите.

— Единственото, което ме крепеше досега, бе мисълта, че може да имам шанс да поваля няколко диваци и да нанижа някой бобър. Но досега отминахме всичко, което откриха скенерите. Добре, гонитбата продължава. Сега сме тук и вие обещахте, че ще има някакво действие. Така че кажете ми… къде са всичките тези шибани мюти?

— Не се безпокой — отговори Макдонъл. — Тук са.

— Тогава кога ще започнем?

— По-скоро, отколкото си мислиш. Предполагам, че няма да са толкова любезни към нас, та да ни поканят точно когато са готови да празнуват Нова година.

Тесните очи на Хармър заблестяха.

— Чудесно. Няма нищо, което да желая повече от това да видя сметката на няколко диваци. Особено когато имат празненство. Това е най-доброто време да ги ударим — когато между очите им няма нищо друго, освен пушек.