Патрик Тили
Кървавата река (12)

Глава 12

След като се раздели с жена си и децата си, Изо Уантанабе пак потегли към кораба с колела. Една домашна прислужничка и един войник седяха с багажа отпред до гребците.

Разкриването на двамата убийци — пряк резултат от неговите първоначални подозрения — го бе издигнало още повече в очите на майор Морита и на капитан Каваниши. Тримата други убийци скоро щяха да бъдат хванати и предателите Коджак щяха да получат ужасен кървав урок, който щеше да покаже на съседните Плейнфолк какво очаква онези, които предават благодетелите си.

Общо взето бъдещето не би могло да изглежда по-розово. Но Уантанабе беше обзет от разяждащо съмнение, което пронизваше съзнанието му като остър бодил. Откритието, че един от убийците разбира езика на майсторите на желязо, беше създало опасност времето на нападението евентуално да е известно на врага. Уантанабе знаеше, че освен че не знаят да четат и пишат, мютите не могат и да помнят добре и сега разбра, със закъснение, че медальоните, отнесени от лодкарите, можеха да съдържат кодирано съобщение за другите „пътници“. Колко глупаво от негова страна, че не ги беше конфискувал!

Но откъде би могъл да знае, че една от тези фалшиви тревни маймуни може да говори японски? На робите беше абсолютно забранено под страх от смъртно наказание да произнесат и една дума от свещения език на Синовете на Ни-Исан. Откъде този чужденец беше получил това знание? Отговорът на този и други въпроси несъмнено щеше да бъде получен в килиите за измъчване, които според слуховете се намираха под двореца на Яма-Шита в Саракуза.

Уантанабе би искал лично да изтезава двамата убийци за причинената разяждаща тревога, която не му даваше сън, откакто ги беше видял да се спотайват до борда на плаващия дом. Тяхното разкриване беше облекчило голяма част от тази тревога, но сега той беше изправен пред труден избор. Трябваше ли да признае, че той може би — макар и неволно — е позволил жизненоважна информация да стане известна на врага, или трябваше да го премълчи? Истината можеше да стане причина да бъде обвинен в небрежност и това сериозно да се отрази на неговото бъдеще, докато ако премълчеше, както го съветваше Юмико…

Защо да рискува всичко? Дори ако мютите Коджак бяха предупредени за предстоящата атака, как биха могли те, тълпа диваци и тримата останали в селището убийци — две жени и един ранен мъж — да окажат съпротива на непреодолимата сила на майсторите на желязо?

Когато стигнаха кораба, сержант Курабаши почтително пожела на своя господар довиждане и попътен вятър, и щастие. Уантанабе бе предал официално пред събрания екипаж на плаващия дом командването на станцията на сержант Курабаши, като му благодари с тон, който намекваше за повишение, и настоя да положи максимални грижи за Юмико и петте деца. Не че имаше някаква вероятност те да бъдат оставени без грижи в негово отсъствие; Курабаши знаеше, че макар да е посочен за отговорен офицер, ще е зает с ежедневни задължения както всеки друг.

Уантанабе наблюдаваше разтоварването на багажа, за да е сигурен, че нищо не е забравено, високомерно сложил лявата си ръка на дръжката на меча, пъхнат в тъмния колан около кръста. Меч, който, доколкото знаеше Курабаши, никога не беше пускал кръв.

Сержантът, чийто боен опит се простираше от шумни улични кавги до смъртоносни сблъсъци с речни пирати, го наблюдаваше пренебрежително. Всички тези полукасти бяха еднакви; винаги се опитваха да докажат нещо. Въпреки това той му пожела безопасно и бързо завръщане; перспективата да остане за повече от три или четири дни затворен с опърничава, с дълъг език жена като Юмико определено му беше противна.

 

 

Същия ден Коджак подготвяха отбраната на брега, на който се очакваше да слязат майсторите на желязо. Тъй като никога не бяха виждали коне и не се бяха били срещу войници, възседнали коне, помощта на Клиъруотър беше безценна. Тя описа вида на двуглавите и шесткраки животни и увери воините, че макар редица от нападащи конници да представлява страшна гледка, те могат да бъдат победени, ако защитниците не побегнат. Тези, които останеха на местата си, бяха по-малко застрашени от онези, които се обърнеха и побегнеха като изплашено стадо бързокраки. Те не можеха да надбягат конниците и с гръб към тях не можеха да се защитят от мечовете им. За да им помогне да се защитят, тя им показа как да си направят копия и алебарди, като използват ножовете си и дълги тояги, а след това, като използва знанията, които беше получила от наблюдаването на уроците, давани от Стив, ги научи как да контрират и нанасят удари.

Слизането на брега трябваше да стане точно преди разсъмване — благоприятен момент за майсторите на желязо, заради техните митични връзки с изгряващото слънце — но Избраните бяха обещали, че корабът ще бъде погълнат от огън още по тъмно и че мъртвешките лица ще са в неизгодно положение, докато се мъчат да излязат от плитчините. Силуетите им ясно щяха да се очертават на фона на пламъците, докато защитниците щяха да бъдат прикрити в тъмнина.

При тази ситуация брегът представляваше идеална първа защитна линия и там воините се надяваха да нанесат главния си удар. Като ловци те имаха опит в копането на ями за хващане на дивеч и брегът бързо беше осеян с дупки и окопи, предназначени да събарят ездачи и коне. Дупките бяха покрити с леки рамки от клони, достатъчно здрави, за да издържат слоеве от листа, пръчки и пясък. Когато бяха завършени, ги маркираха със забити в пясъка тънки вейки, но в сивия сумрак преди разсъмване ямите щяха да са невидими.

Втора защитна линия беше построена с рибарските мрежи на племето, поставени на наклонени към водата колове. Долните им краища бяха вдигнати достатъчно високо, за да може да се мушне под тях воин. Те също щяха да са невидими, докато конете и ездачите не се намереха оплетени в здравата мрежа.

Близо до водата беше запален малък огън. Около него до обърнатите си лодки щяха да „спят“ група рибари. Беше известно, че мъртвешките лица имат кухи месингови тояги с магически очи, с които се наблюдаваха далечни неща, сякаш са отдалечени само на една ръка. Огънят, запален близко до мястото, където Уантанабе беше слязъл през ноември, щеше — така поне се надяваха — да привлече кораба пак там — право в центъра на бреговата отбрана.

Мирната сцена — с двама часови, наблюдаващи в очакване да видят червения огън, който трябваше да се появи на нощното небе — беше предназначена да накара майсторите на желязо да си помислят, че племето се придържа към първоначалния план. Но под обърнатите лодки воините Коджак щяха да чакат с арбалети.

Завръщането на Рейджинг-Бул и Дет-Уиш с подробности за предстоящата атака помогна, но направи много малко да намали тревогата на Клиъруотър. Защото стигането на Кадилак и на облачния воин до предния пост беше само половината от битката. Сиво-синкавият белег около врата на Дет-Уиш от душенето подчертаваше непредсказуемия характер на врага. Неприкритото презрение на майсторите на желязо към „низшите лица“ поставяше мютите роби под непрекъсната смъртна заплаха. Кадилак и облачният воин официално не бяха в тази категория, но докато бяха в лапите на майсторите на желязо, те също бяха в смъртна опасност — особено като се имаше предвид какво бяха решили да направят.

Клиъруотър отправи молитви към Мо-Таун за тяхното спасение, но знаеше, че трябва най-напред да потопят кораба. Беше изкушена да използва силите си да им помогне, но тъй като те бяха на борда, а тя на брега, само те можеха да изберат момента. „Разбират ли те — чудеше се тя — колко много зависи от тях?“

Клиъруотър беше проникнала в ума на Карнеги и бе мобилизирала волята му за съпротива. Летописецът, на свой ред, беше предал този кураж на хората около себе си, но тя не можеше да контролира цялото племе. Макар те да боготворяха нейните сили, тя не можеше да ги принуди да се бият — и това беше друг източник на тревога.

Тяхното нежелание имаше корените си в миналото. С изключение на няколкото престрелки в началото племената Плейнфолк бяха избягвали въоръжен конфликт с майсторите на желязо. Решението беше станало причина отделните кланове да потърсят причината за това поведение, но постепенно стана ясно, че малките жълти хора от източните страни нямат никакви териториални претенции. Техните слизания на територията на Плейнфолк имаха само една цел: търговия — размяна на стоки и хора, изгодна и за двете страни, която постепенно се превърна в изгодна най-вече за майсторите на желязо.

Първите сблъсъци бяха показали, че мъртвешките лица са силно дисциплинирани, добре въоръжени воини без скрупули да използват сила, няколко пъти надвишаваща силата на мютите. Плейнфолк се гордееха с куража и мъжеството си като воини, но бързо разбраха, че при атакуване на майсторите на желязо трябва — както гласеше мютската фраза — да отхапят по-голяма кост, отколкото могат да сдъвчат.

Конфликтите за оспорваната територия бяха обикновено малко мащабни, включващи групи воини не повече от две или три ръце. Засади и набези — атаки и бягство, — любими на някои племена Д’Троит, не се одобряваха от Ши-Карго, които бяха възприели по-претенциозен стил. Боят се предшестваше от продължителен словесен конфликт, в който всяка страна разменяше подигравки, осмивайки мъжеството на другата, и това беше съпроводено с много агресивни пози.

Последващият бой обикновено се състоеше от индивидуални схватки и когато едната страна превъзхождаше числено другата, никой без противник не влизаше в битката, освен ако някой от племенните му братя не падне. Все пак ритуалният стил на боя невинаги се спазваше при сблъсъци между воини от различни кръвни линии.

Освен ако не бяха водени от надарен летописец — и дори и тогава невинаги, — мютските племена не се биеха в дисциплинирани формации и никога нямаха тактически боен план. Тази липса на единна военна командна структура беше вероятно причината, поради която между съперничещи племена рядко възникваха голямомащабни конфликти. Последният, включващ М’Колите, беше преди петнадесет години, когато бащата на Клиъруотър, Тъндър-Бърд, беше целунал острото желязо на Д’Вайн по време на битката на Блек Хилс.

С достатъчно място за всички в света, където нуждите от ресурси и енергия никога не намаляваха, племената Плейнфолк нямаха желание да се унищожават едно друго. Важното беше да поддържат своя „статус“ — признаването на куража на воин. Но един воин с нож, независимо колко е смел, не беше равен на самурай с меч и след като това беше установено заедно с изгодата, която можеше да се извлече от редовните търговски контакти, беше развито едно предпазливо партньорство. Партньорство, на което мютите разчитаха, защото освен редица полезни домашни предмети майсторите на желязо им доставяха по-добри ножове с по-остри режещи ръбове на мястото на примитивните ножове, наследявани от поколение на поколение, арбалети за ловуване и, последната година, пушки, които да бъдат използвани срещу истинския враг на мютите — подземните хора.

Клиъруотър добре разбираше, че тази почтителна връзка и материална зависимост, изградена в продължение на няколко десетилетия, е в дъното на колективния ум на племето заедно с разбирането, че са на път да я разрушат. Не им липсваше смелост, а убеждение.

Когато видя доказателство за тяхната сила, племето ги приветства като Избраните. Началната измама, скалъпена от Карнеги-Хол, беше станала реалност. Мисълта, че те, Коджак, ще изиграят ключова роля в събитията, които предизвестяваха раждането на Талисмана, беше вълнуваща. Но сега еуфорията беше отминала. Обещанието на Кадилак, че името им ще бъде свързано завинаги с идването на Тройнонадарения, с наближаването на фаталния ден постепенно беше изгубило очарованието си. Племето беше работило упорито да изгради отбранителните линии, които Кадилак и облачният воин бяха планирали, преди да заминат, но с наближаването на деня Клиъруотър чувстваше, че Коджак все повече се тревожат за дългосрочните последици от въставането срещу майсторите на желязо.

Клиъруотър минаваше от група на група и обясняваше какви оръжия могат да завладеят и какви богатства могат да се вземат от кораба. Знаеше, че по такъв начин ще ги убеди да заемат позициите си на брега, но това нямаше да ги задържи там. Само един блестящ успех на Кадилак и облачния воин можеше да им върне смелостта.

 

 

Капитан Каваниши и майор Морита стояха на портативния подиум в средата на проходната палуба и наблюдаваха как четиримата шинтоистки свещеници и техните прислужници си проправят път към яхърите, където двеста и петдесет самураи стояха до оседланите си коне.

Церемонията трябваше да направи войниците на Морита неуязвими за лошите ками, извикани от „бялата вещица“ в Херън Пул. Морита беше единственият свидетел на ужасния ефект на нейната сила върху събраните там войски. Никакъв меч, стрела или копие не можаха да я поразят. Като видяха това, мнозина бяха подвили опашки и бяха побягнали; онези самураи, които не побягнаха, загинаха. Ако той не беше затиснат от разбитата трибуна, и той щеше да загине заедно с тях. Но този път това нямаше да се случи. След като проучиха старите документи, свещениците бяха подготвили много силни заклинания, гарантиращи връщането на магията на вещицата върху самата нея.

Морита и офицерите му вече бяха благословени на отделно богослужение, скоро щеше да дойде и редът на тристате пехотинци с червени ленти. Тъй като бяха от по-нисък ранг, те щяха да получат групово благословията на всичките осем свещеници.

Изо Уантанабе, който беше в задната редица, когато Морита беше получил своята духовна броня, наблюдаваше отстрани. Въпреки претенциозната си титла на пратеник на предните постове той беше само администратор и при това от сравнително нисък ранг. Освен ако не биваха включени в последния защитен рубеж в някое гражданско въстание, администраторите обикновено не водеха война с нищо по-остро от четчицата за писане. Техните мечове бяха символи за ранг, но функцията им все пак не беше чисто церемониална. В някой деликатен момент, когато кариерата ти като функционер неочаквано се обърка, те осигуряваха бърз и ефикасен начин за собствено спасение и на всеки друг — по-нататъшни затруднения.

Като знак на специална чест капитан Каваниши даде на Уантанабе разрешение да наблюдава от мостика предстоящото дебаркиране. След като тримата останали убийци бъдеха сигурно заключени в трюма, той щеше да слезе на брега да присъства на екзекуцията чрез обезглавяване на всичките пленени мюти и набиване на кол на техния коварен летописец. Само един мъж, една жена и едно дете щяха да бъдат пощадени, за да разказват какво се е случило на онези, които са дръзнали да се опълчат срещу Синовете на Ни-Исан.

Когато всичките войници бяха благословени, Морита изтръгна войнствени възгласи от гърлата им с кратка реч, след това се върна на мостика с адютантите и личния си телохранител. Уверен, че се движат по разписание и призори ще дебаркират, Морита заповяда на всички на мостика да се даде по чашка саке и се оттегли в квартирата си на втория етаж в центъра на надпалубната надстройка.

Даде шлема и мечовете си на един самурай от свитата си и както си беше с бронята, седна в стола люлка, който взимаше със себе си на всички военни експедиции, затвори очи и заспа. Беше навик, който беше придобил преди години. След два часа щеше да бъде време да строи войниците за дебаркиране. Същият навик щеше да го събуди, без подсещане, след час и половина и той щеше да скочи от стола, готов за действие.

Щабът му застъпва на пръсти и се настани удобно, доколкото това беше възможно, покрай стените. Тук горе, на втория етаж, те бяха частично изолирани от непрекъснатия туптящ шум от машинното отделение, който изпълваше по-долните нива и разтърсваше гредите на корпуса. Всички външни светлини бяха изгасени — само един затъмнен фенер осветяваше компаса на мостика — и корабът пореше водата, оставяйки под пълната луна синьо-бяла бразда. Силен насрещен вятър набраздяваше водата и запращаше пръски от гребените на вълните върху предната палуба.

Уантанабе, който се намираше в една малка каюта на долния етаж, също се опита да поспи. Вятърът, виещ около подпорите на галерията отвън, го плашеше почти до полуда. Той се утешаваше с мисълта, че вятърът ще отнесе звука от двигателя на кораба далеч от приближаващия бряг.

 

 

Водени към целта от един самолет-майка „Скайрайдър“, четири скайхока с горивни резервоари за далечни полети видяха кораба, когато той беше на две мили от реперна точка Чикаго. Скайрайдърът, оборудван с внушителен брой прецизни навигационни средства и видео усилватели, мина ниско над кораба, плъзгайки се опасно близко до високите комини, преди да пусне две парашутни ракети над дясната палуба. Ослепителната бяла светлина очерта силуета на кораба; огромен, тъмен, четвъртит като жилищен блок отпреди Холокоста. Бе невъзможно четворката скайхок да го пропусне. Връхлитайки от югозапад, самолетите пуснаха първата поредица напалмови бомби върху галериите от дясната страна и прелетяха като гигантски сиви прилети, изчезвайки в тъмнината преди експлодиращите огнени кълба да ги осветят.

Скайрайдърът се издигна на осемстотин фута и закръжи над кораба. Пилотът и главният навигатор видяха ромбовидните очертания на навигационните светлини, завиха на север, след това се върнаха към кораба. Навигаторът се обади на самолетите под себе си:

— Командващ бомбардировката до командира на ескадрилата. Втори удар.

Жирокомпасът на инструменталното табло на водещия самолет се обърна и се спря на курс 225 градуса. И сега, когато парашутите с ракетите бяха на нивото на водата, се открои силуетът на дясната страна. Последва второ ниско прелитане и плътната формация се отклони вдясно и вляво на двата комина и пусна контейнерите с напалм, от които избухна втора огнена стена.

Координаторът на атаката отново се обади по радиото:

— Командващ бомбардировката до екипажа на бомбардировачите. Свършихте голяма работа. Пуйката почва да се пече. Дайте сега да й опечем и трътката. Трети удар! Трети удар! Всички самолети рязко надясно след удара. Прегрупиране и развърнат строй на петстотин. Пазете се от комините и прътите с флагове. Не искам да ви изгубя, след като сме стигнали чак дотук. Край.

Командирът на ескадрилата прие заповедта. Няколко секунди по-късно дясната палуба и задните галерии на кораба избухнаха в пламъци.

Носовата секция и предните галерии бяха единствените части от кораба, където не бушуваха пламъци. За това имаше две много сериозни причини: първата бе, че пилотите от въздушната сила на Карлстром знаеха, че един от тях е затворен под палубите в предната част на кораба, а втората, че началната атака трябваше да принуди екипажа на кораба и войниците да го напуснат.

Двата широки трапа на носа сега бяха единственият изход, по който можеше да се извърши организирана евакуация. Гигантското колело все още се въртеше и тласкаше кораба към брега. Когато дойдеше време да го потопят, кръжащите скайхок щяха да нанесат смъртоносния удар с осем петдесетфунтови бомби, които съставяха другата половина от пакета с изненади, носени по нареждане на Карлстром по целия път от Тексас.

 

 

Началният момент на стъписване бързо беше изместен от нарастващо безредие, когато звената пожарникари откриха ужасните лепливи свойства на пихтиестата напалмова маса. Раздухани от силния вятър, отделните огньове бързо се превърнаха в огромен пожар и за минути три огнени стени, високи по петдесет фута, се разпространиха една към друга, поглъщайки всичко на главната палуба.

Експлозивният характер на огъня, който изведнъж беше обхванал претъпкания кораб, неговият размер, сила и вероятна причина бяха непонятни. Никой не беше виждал напалмова бомбардировка и освен Морита и Изо Уантанабе никой от войниците или моряците на борда не беше виждал самолет; единствените направени от човек летящи неща, които познаваха, бяха хвърчилата.

Ударната сила, боядисана в тъмносиво, използвано от АМЕКСИКО за тайни операции, беше погълната от заобикалящата тъмнина. Скоростта и изненадата на нападението не дадоха на майсторите на желязо никаква възможност да разберат какво ги е ударило. Само навигационните лампи в краищата на крилата и опашката и червените мигащи светлини над и под фюзелажите, плъзгащи се в тъмнината като бавно движещи се метеори, идентифицираха източника на бедата. Но ако не знаеш какво е това, не ставаш по-умен, а звукът от техните мотори, чут само за малко преди да експлодира първата серия напалмови бомби, сега беше заглушен от рева на бушуващите пламъци, писъците и виковете, тътнежа на падащи греди.

 

 

Морита, събуден от адютантите си няколко секунди след като те бяха разтърсени от първите приглушени взривове, изскочи в коридора и бе посрещнат от изгаряща топлинна вълна. Пламъците бяха погълнали изхода от дясната галерия. Четирите червени ленти, охраняващи входа към самостоятелната му каюта — те не можеха да напуснат поста си без изрична заповед — се споглеждаха нерешително. Нервността им беше подсилена от горящото тяло на един от техните другари, който беше хванат от неочаквания пожар, докато охраняваше десния вход към коридора. Главата и раменете му бяха овъглени до неузнаваемост, но от средата на гърба до бедрата той все още гореше и пламъците се разпространяваха надолу.

И все пак, невероятно, въпреки ужасните рани той все още беше жив — или най-малкото част от него беше жива.

Всичките му крайници потрепваха конвулсивно и той, изглежда, се опитваше да пълзи.

Самураят заповяда на един от червените ленти да избави от мъки бедния нещастник. В същия миг червената лента, охраняваща изхода на дясната палуба, дотича до тях и закрещя нещо за гигантски нощни птици със зелени очи. Нещо тъмно падна на пода зад него и останалата част от предупреждението му беше погълната от внезапен взрив. Огнената стена се търколи напред и погълна охраната.

Морита отскочи. Видя тялото на червената лента да гори като молец в пламъка на свещ и миг по-късно, когато адютантите му го избутаха към другия край на каютата, видя огнената вълна да поглъща другите червени ленти. Със звънтящи в ушите му писъци той забърза към втория, преден изход от каютата.

Щом излезе на стълбите, заповяда на личната си охрана да отиде към носа и към кърмата и да види размера на пожара. Той самият тръгна към мостика — те трябваше да му докладват там. Точно преди те да се разпръснат двама офицери, изпратени от капитан Каваниши, дотичаха по стълбата и докладваха. Засега горяха само галериите, но Морита разбра, че ако се изключи божествена намеса, има много малка надежда да се спаси корабът. Моряци с маркучи в ръце заливаха огъня с изпомпвана от парните машини вода, но мащабът на пожара и скоростта, с която се разпространяваше, бяха огромни.

Страничните палуби бяха непроходими; единственият достъп между предната и задна част на кораба беше през товарната палуба, където бяха конете, и най-широката част на дъното на кораба, където се намираше машинното отделение.

Докато офицерите задъхано описваха дяволската природа на огъня — как се залепва за тялото и всяка друга повърхност и не може да се изгаси с вода, корабът се разтърси от третата атака на кърмата. Двамата офицери набързо се извиниха и затичаха по коридора. Морита изпрати помощник-командира да вземе необходимите мерки, за да спаси конете, след това изтича нагоре по стълбите на мостика с останалите си адютанти.

Посрещна го Каваниши, с пепелявосиво лице. Не от страх, а от мрачното разбиране, че ще изгуби и кораба, и хората си. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но срамът му идваше от разбирането, че цялата експедиция може да се провали само от един удар на врага.

Морита споделяше тревогата му и каза, че единствената възможност да запазят някакъв остатък на чест е да продължат с пълна скорост с надеждата да изкарат на брега ударения кораб, преди да потъне.

Каваниши се съгласи и каза, че вече бил изпратил доверен офицер и войници в машинното отделение да се погрижат огнярите и техниците да останат по местата си.

— Но каква — попита Морита — е причината за всичко това? — Бяха ли експлозиите случайни, резултат от запален по невнимание барут, складиран на палубата, или беше саботаж? Или — нещо още по-трудно за възприемане — бяха атакувани? После разказа чутото от червената лента — за гигантските нощни птици.

Каваниши посочи трепкащите светлини, които се движеха в тъмнината откъм дясната палуба.

— Ето ги вашите нощни птици! Небесни демони, дишащи огън, родени от бялата вещица, която търсите! Проклети свещеници! Колко бяхме глупави да си мислим, че техните празни жестове и безсмислено бърборене могат да ни защитят!

Един от офицерите на мостика докладва, че системата от сигнални жици в машинното отделение е престанала да функционира.

— Колко далеч сме от брега? — попита Морита.

Друг офицер на мостика, с далекоглед, насочен към група мютски рибари, застанали около един огън, каза, че са на по-малко от три четвърти миля от брега. Морита се съмняваше дали коне с бойни сбруи и напълно въоръжени воини на тях могат да преплуват дотам.

Почернял от пушек куриер, изпратен от проходната палуба, докладва, че пламъците са обхванали гредите на тавана на предната част на палубното пространство. Вече било трудно да удържат конете. Всяко по-нататъшно закъснение можело да накара обхванатите от паника животни да побеснеят. Части от надстройката вече започвали да рухват и имало опасност от тавана да започнат да падат горящи останки. Заместник-командирът на отряда със специална задача бил наредил евакуиране на проходната палуба преди влошаващото се положение да направи това невъзможно.

Морита одобри решението и изпрати куриера обратно с нова заповед. Пехотата трябваше да се освободи от всичко несъществено, но да запази колкото се може повече оръжия, с които бойците смятат, че могат да плуват. Саловете и лодките — които обаче можеха да осигурят място само за екипажа на кораба — горяха в страничните галерии. Морита нареди също старшите офицери, които водеха конните самураи, да чакат до последно.

Това не беше от голяма загриженост за офицерите, а чисто прагматично решение. Първите, които щяха да скочат във водата, вероятно щяха да потънат с изтощените си коне, преди да достигнат до брега, докато последните, които щяха да напуснат кораба, щяха да са по-близко и в по-добра форма да организират оцелелите в единна сила и да ги поведат в бой.

Каваниши щеше да потъне заедно с кораба си. Що се отнася до неговата собствена съдба, Морита се отнасяше с безразличие към нея. Самураите всеки ден се събуждаха готови да прегърнат смъртта. Единствената му грижа беше да умрат с чест. Може би богинята Амерацу-Омиками, която бдеше над света, управляван от Синовете на Ни-Исан, не беше одобрила това начинание, защото то противоречеше — поради някаква причина, която той, Морита, като обикновен смъртен не можеше да разбере — на по-голямото благоденствие на нацията. Така да бъде. Той щеше да убие толкова тревни маймуни, колкото можеше, после щеше да посегне на собствения си живот, вместо да се изложи на позора да умре от ръцете на по-низше същество.

Сети се, че долу има две низши същества, които заслужаваха смърт. Един удар с меча беше прекалено милостиво за тях. Преди да напусне кораба той щеше да ги извади от килията им и да ги хвърли в ада, който бушуваше на кораба…

Вик на един от неговите помощници, застанал в галерията покрай мостика, прекъсна мислите му. Морита бързо излезе и погледна накъде сочи помощникът му. Нещо тъмно с крила и червено светещо око, вградено в корема, летеше почти директно над тях. После изчезна под тъмен облак, но злокобното червено око продължи да блещука, докато „нощната птица“ обикаляше над кораба.

Само че тази птица не беше от естествения свят или същество, извикано с магия от преизподнята. Това беше близнак на летящия кон, скициран от Изо Уантанабе в неговото първо съобщение до Саракуза. Корабът с колела беше атакуван от дългите кучета от юг. Но откъде можеха те да знаят къде отива той и, което бе по-важно, кога? Имаше само едно обяснение. Дългите кучета и тревните маймуни действаха заедно. По някакъв начин убийците бяха получили достъп до неговото последно съобщение до Бей-танаба и въпреки неговите подозрения Уантанабе им беше позволил да си заминат. Това беше акт на невероятна глупост, на престъпно нехайство, за което, ако все още бе жив, Уантанабе трябваше да си плати. Сега. Незабавно.

Морита извика тримата си адютанти и започна да им дава фатални заповеди. Двама трябваше, с помощта на войниците, които пазеха килията, да доведат окованите убийци; третият трябваше да намери Изо Уантанабе и да го обезглави.

 

 

При първия удар една бомба падна точно пред вратата на каютата на Уантанабе, но като по чудо той се беше спасил. Понеже не можеше да заспи, той бе излязъл и се разхождаше по предната палуба, когато четирите самолета неочаквано се появиха отдясно и прелетяха над главата му. Секунда след това трите галерии избухнаха в пламъци.

Докато стоеше смаян, загледан в ада, който само допреди миг беше каютата му, в която беше лежал, проклинайки невъзможността да заспи, дясната страна експлодира. Изо за миг зърна четири тъмни неща с червени очи, осветени от пламъците, да минават във въздуха, но когато се обърна след тях, единственото, което можа да види, бяха светли точки, които се движеха на фона на тъмното небе.

Неспособен да помръдне, Изо Уантанабе наблюдаваше ужасен как пищящите моряци скачат през борда с обгърнати от пламъци тела. Човешки факли.

Гледката беше ужасна, но онова, което го смразяваше, беше отвратителното разбиране, че корабът е атакуван от описаните от Морита „летящи коне“ — яхнати от дълги кучета от юг. Съюзници на убийците, затворени долу…

Спомни си думите на Аиши Сакимото, когато го предупреждаваше да не действат, докато не пристигнат подкрепления. Неговото съобщение съдържаше смразяващата фраза: „Ездачите имат силни приятели и тайни средства да ги повикат мигновено“. И така стана. Смъртта щеше да ги застигне също толкова бързо. Ако съдбата бе решила той и другарите му да загинат в тези забравени от боговете далечни земи, тогава той лично щеше да се постарае те да не бъдат пощадени.

Той стисна дръжката на меча си и затича към предната стълба срещу войниците, които се качваха нагоре. Една ръка го хвана за рамото. Уантанабе се обърна и се намери лице в лице с един офицер с почерняло и покрито с пришки лице; дрехите му бяха прогорени на няколко места и още тлееха.

— Бързо! Помогни на онези долу с рампите на носа!

— Напускаме ли кораба? — извика Уантанабе.

— Още не. Първо трябва да пуснем конете да слязат на брега! Няма да се дадем без бой!

 

 

Сами-Джо Макинън, координатор на атаката и главен навигатор, която беше водила четирите скайхока от въздушната база на АМЕКСИКО от Хюстън/Гранд Сентрал, реши, че е време да спре джапите напълно. От няколко минути хора и коне излизаха от проходната палуба и слизаха до по-ниските рампи близко до водата, но без да скачат в нея. Корабът, вече на по-малко от половин миля от брега, не беше намалил скоростта си въпреки големите повреди от пожара.

Онова, което тя и другите пилоти не знаеха и което не знаеше и Морита, беше, че самото машинно отделение е бушуващ ад. Екипажът, на който беше заповядано да остане по местата си, и войниците, изпратени да осигурят изпълнение на тази заповед, сега представляваха неузнаваеми буци от бълбукаща мазнина и прегоряла плът, заровени сред горящите въглени в сърцето на нарастващия куп греди, които падаха с трясък като избухнал небесен огън в бързо изпразващата се проходна палуба. Няколко минути по-късно горящата маса се изля в машинното отделение, поглъщайки всеки и всичко долу.

Все пак като по чудо, въпреки изгарящата топлина, която беше предизвикала спонтанно запалване на цепениците за парния котел и спадащото налягане в него, когато тръбите се скъсаха и отвсякъде засъска пара, буталата продължаваха да се движат упорито и стегнатите в желязо греди — вече и те в пламъци — държаха настрана отломките и продължаваха да задвижват колелото. По-бавно и все по-трудно те продължаваха да се въртят като отслабващите мускули, движещи бедрата на изтощен маратонец, тласкащи го напред, когато целият смисъл на състезанието, на съществуването, е изгубен в обгръщащата го мъгла от болка и остава само мисълта.

Да продължи напред, напред, напред…

 

 

Стив и Кадилак също чуха взривовете. Чуха и виковете и видяха обърканите войници, когато те се втурнаха напред към смъртта си. Чуха и тропота на копита, когато конете на палубата над тях се разскачаха.

Стив от няколко часа знаеше какво ще се случи, но обещанието за помощ не беше същото като самата помощ, пристигнала навреме и във форма, която да осигури освобождаването им. Досега Роз се беше справила блестящо. Беше като на двупосочна радиовръзка. От момента на установяване на контакт тя беше доставяла редовни успокоителни рапорти за хода на операцията и после, когато четирите скайхока стигнаха целта си, го предупреди какво ще се случи. Той трябваше да запази спокойствие и да продължи да слуша. Няколко секунди по-късно серия от приглушени детонации разтърси кораба от мостика до кила.

Стив вече беше решил да не казва на Кадилак какво ще се случи. Ако искаше, можеше и сам да научи. Научаването защо корабът гори и потъва нямаше да им помогне да се спасят и той се надяваше до времето, когато ще могат да излязат, самолетите да са изчезнали. В който случай Кадилак щеше да припише заслугата за тяхното спасение на Мо-Таун или Талисмана. Стив беше съгласен да го остави да си мисли така. Ако разкриеше, че той е организирал атаката с помощта на Роз, Кадилак щеше да постави много въпроси, на които той не беше готов да отговори.

Двамата стражи в коридора все още бяха на пост, но онзи до машинното отделение се беше преместил при другаря си до стълбата, която сега беше единственият път за спасение. И макар причината засега да оставаше тайна, Кадилак знаеше от въпросите, които двамата пазачи задаваха на някой над тях, че пожарът, който бушува горе, вече е излязъл напълно от контрол и всеки момент ще последва заповед да напуснат кораба.

Хор от конско цвилене се извиси над плътното биене на двигателя. Последва кратко, смразяващо скърцане и чупене на греди, после и двата звука бяха заглушени от неочакван гръмотевичен рев — централната секция на горящата надстройка се срути в машинното отделение и зари всичко. Само двамата стражи и един гол до кръста огняр, които бяха до предната врата, успяха да се измъкнат, преследвани от поток червени въглени и къс оранжев огнен език.

През решетката на вратата влезе пушек.

— Трябва да излезем оттук — каза Стив, когато оцелелите изтичаха покрай тях. — Хайде. Покажи какво можеш!

Кадилак погледна през решетката и видя стражите и войниците да се трупат около стълбата. Писъци на агонизиращи джапи дойдоха от пъкъла в другия край на коридора. Някой пищеше и молеше да го измъкнат от пламъците. Огнярят се поколеба, после отиде да го спаси. По-смелият от двамата стражи го последва. Другите им завикаха да се върнат.

Бъркотията от звуци и гласове даде на Кадилак възможността, която търсеше. Застанал зад вратата, той извика с командирския тон на майор Морита:

— Освободете затворниците! Освободете затворниците! Качете ги на палубата!

Войниците не бяха сигурни откъде дойде заповедта, но познаха гласа на офицера. Стражът грабна връзката с ключове от куката на стената и започна да отключва вратата.

Стив стисна ръката на Кадилак.

— Ти си гений! Знаеш ли?

Чу се нов гръмотевичен трясък от падащи греди и друга част от надстройката се срути в машинното отделение. Стражът побягна. Другият страж и огнярят, със зачервени и покрити с мехури лица, се появиха. Влачеха едно тлеещо тяло.

— Безнадеждно е — изграчи стражът. — Свършил е!

— Прав си… — Огнярят пусна тялото. — Да се махаме преди корабът да се е разцепил на две!

Двамата тръгнаха към стълбата.

— Почакай — извика вторият страж. — Трябва да извадим онези двамата. — Той взе ключовете и с треперещи пръсти се опита да отключи.

— Остави ги! — извика другарят му. — Остави ги да се опекат или да се удавят!

Кадилак чу друг глас да вика:

— Бързо! Цялата палуба гори!

Досега Стив и Кадилак имаха невероятен късмет, че не бяха изгорели или задушени от пушека. Две неща действаха в тяхна помощ. Високата грамада цепеници, плътно наредени в няколко реда до предната стена, която служеше като огнезащитна стена. Външните редове горяха, но останалите още не се бяха запалили. Пламъците от срутилата се надстройка пък излизаха през зеещата горе дупка, подхранвани от въздуха, идващ през люковете по коридора покрай каютата, в която бяха затворени Стив и Кадилак. По този начин пушекът се засмукваше далеч от тях, но те усещаха топлината и знаеха, че всеки момент огънят може да погълне и тях, и мотаещия се пред вратата идиот, от когото зависеше животът им.

— Какво правиш? — чу се гласът на Изо Уантанабе.

Стражът нервно застана мирно.

— Евакуирам двамата затворници, господарю! Както заповядаха!

— Кой?

— Един офицер, господарю. — Стражът посочи към люка.

— Добре. Махай се. Изчезвай, докато можеш.

— Но… какво ще правим със затворниците?

Уантанабе взе връзката ключове.

— Остави ги на мен…

 

 

Тримата адютанти, получили заповед да екзекутират Изо Уантанабе и да измъкнат Стив и Кадилак от килията и да ги хвърлят в огъня, отдадоха чест на Морита и се обърнаха да излязат. Точно в този момент първата петдесетфунтова бомба удари предната галерия директно под мостика. Втората влезе през галерията долу на няколко метра вдясно. Следващите четири паднаха в зеещата пещ, която някога беше средната част на кораба; последните две удариха кърмата и разбиха колелото на парчета.

Морита, адютантите му, капитан Каваниши и останалите офицери на мостика чуха оглушителния рев и усетиха как подът под тях се повдига, когато горната половина на неизгорелите предни галерии изхвърча във въздуха — и после се срути. Морита изживя един последен кратък момент на яснота, през който разбра, че тялото му е едно от няколкото, изтъркаляли се към ослепителната погребална клада, която беше избрал за убийците; после мозъкът му замръзна от ужас, когато горящата маса избухна като свещената планина Фуджи и го разкъса на парчета с огнените си пипала.

 

 

Точно тази експлозия — почти едновременната детонация на четири петдесетфунтови бомби — разкъса вътрешностите на кораба и го спря. За Стив и Кадилак тази последна конвулсия донесе освобождение, но едва не ги уби.

Докато бомбите падаха към целта, Изо Уантанабе отвори вратата и се изправи пред тях, стиснал здраво меча с две ръце — само силует срещу светлината.

Стив гледаше треперещия връх на меча, докато двамата с Кадилак се изправяха. Динкът беше изплашен не по-малко от тях. Стив хвана краищата на стегата си на врата. Ако я извъртеше под подходящ ъгъл, може би щеше да може да парира първия удар и да даде възможност на Кадилак да се хвърли напред.

Уантанабе се поколеба — опитваше се да реши коя от жертвите му е по-опасна. Онзи, който говореше японски, или неговият по-набит другар? Той мушна с меча си към Кадилак — наслаждаваше се на момента на власт над двете коварни кучета, които бяха съсипали живота му — след това се отдръпна да нанесе смъртоносен удар.

Като използва силата на мимикрията, която за първи път беше приложил, въплъщавайки се в образа на куртизанката Иоко Ми-Шима, Кадилак пристъпи към острието и изкрещя:

— Съпруже! Моля те! Недей! Това са хора на шогуна! Помисли за мен и за децата!

За момент слисан, като чу гласа на Юмико да излиза от устата на убиеца, Уантанабе се поколеба и свали меча.

Стив и Кадилак се хвърлиха към него и в същия момент четирите бомби удариха кораба и го разцепиха на две. Носът се вдигна под тежестта на нахлуващата в машинното отделение вода. Уантанабе залитна и падна до задната стена. Стив и Кадилак паднаха върху него. Стив притисна гърлото му към дъските с дясната страна на стегата на врата си и се опита да избие меча от ръката му. Кадилак падна върху краката на Уантанабе, хвана другата му ръка и я задържа, като натискаше ъгъла на своята стега в слабините на джапа.

В коридора нахлу вода и започна да пълни каютата.

— Добре… държа го — изръмжа Стив. — Остави го на мен този негодник.

Кадилак се изтърколи настрана, а Стив се изправи на крака. Джапът разбра, че с него е свършено — но нямаше да загине легнал. Подпря се на стената. Водата вече стигаше до колене. Стив вдигна меча.

— Внимавай! — извика Кадилак.

— Не се бой! Щом иска да умре прав, така да бъде!

Но Уантанабе не беше съвсем довършен. Преди Стив или Кадилак да имат време да реагират, джапът се хвърли към отворената врата, сграбчи ценните ключове, които още висяха в ключалката, блъсна вратата от протегнатите пръсти на Кадилак и я затвори.

— Стив! — изпищя Кадилак. — Спри го!

Стив извъртя и мушна напред с всичка сила. Острието се провря през решетката и се заби дълбоко в гърдите на Уантанабе преди той да може да превърти ключа, но когато Стив го издърпа, тялото му се плъзна в надигащата се вода и мъртвата му ръка издърпа ключовете от ключалката.

— Мамка му! — извика Стив. Водата вече беше до нивото на решетката и с накланянето на пода надолу по-голяма част от задната стена бе под водата. Той подаде меча да Кадилак, насили вратата да се отвори и си подаде главата да търси ключовете.

Кадилак, който беше събрал безразсъдна смелост да се изправи пред страхотния Шакатак от Д’Вайн, се опита да овладее вълната на паника, надигаща се в него толкова бързо, колкото и водата, в която газеше. Това беше предвиденият от Стив момент. Моментът, от който се беше ужасявал. Пронизващата болка от студената стомана беше безкрайно по-предпочитана от безличния ужас, който очакваше душите на удавените.

Мютите от високите равнини винаги бяха много предпазливи при ситуации, с които не могат да се справят. Ако си достатъчно нещастен, за да умреш във вода, духът ти ще бъде завлечен в черния водовъртеж в центъра на земята, вместо да се издигне в ръцете на Великата небесна майка. Водовъртеж, пълен с отровни скорпиони, от които никога не можеш да избягаш…

Стив вдигна ръка от водата, стиснал връзката с ключове. Последва я главата му, зейнала за въздух.

— Освободи ми първо ръцете!

Кадилак взе ключовете и освободи китките на Стив.

— Добре. Нека освободя твоите… а сега стегата на врата… — Водата беше стигнала вече до гърдите им. — Страхотно. Сега моята. Можеш ли да я стигнеш?

— Да, но какво ще…

— Аз ще отключа краката. Не се тревожи! — Стив свали стегата си, грабна ключовете и се гмурна.

Кадилак чакаше, но нищо не се случи. Защо Стив сваляше най-напред собствените си окови, след като той, Кадилак, не можеше да плува? В стаята оставаше само съвсем малко пространство с въздух. Паниката се върна, когато той започна да пристъпва във водата. Ръце хванаха ритащите му крака, задърпаха го надолу. Оковите паднаха от глезените му, после той усети ръката на Стив да го обгръща за врата отзад и да го дърпа още по-надолу. В тъмното. Той зарита буйно, опитвайки се да се откопчи от Стив, но единственото, което успя да направи, беше да си удари пищялите в горния край на рамката на вратата, докато Стив го извличаше през нея. Устата и ноздрите му се напълниха с вода…

О, Мила майко! Щяха да се удавят!

 

 

На брега Клиъруотър и мютите Коджак, които бяха заели отбранителните линии, не чуха нито видяха нещо от кораба с колела, докато той не избухна в пламъци, осветявайки водата с оранжева светлина. Хората от племето зареваха от удоволствие.

Хеййй-яаааАА!!! Това беше ново доказателство за силата, сложена от Талисмана в ръцете на Избраните! И Коджак щяха да се покажат като достойни и храбри домакини!

Тъй като първите три бързи удара срещу кораба бяха извършени в почти пълна тъмнина, когато той беше на по-малко от две мили от брега, Клиъруотър нямаше представа, че са нанесени от външна сила. И дори когато корабът дойде по-близко и зорките мюти видяха пламъците, не можаха да разберат какво става.

Едва когато корабът беше ударен от последните бомби и Клиъруотър видя сивите, приличащи на птици самолети да влизат и излизат от огъня, вълнението й се усили. И тя започна да се чуди дали движещите се светли точки на небето не сигнализират присъствие на тъмна сила — подземните хора. Облачният воин ли ги беше повикал на помощ? Реши, че няма значение дали силата е човешка, или божествена, стига да се постигне желаният резултат. Талисманът имаше власт над всички неща и упражняваше волята си по странни начини.

Виковете по брега върнаха мислите й към проблема. Рибарите, застанали край сигналния огън до водата, бяха видели първите хора и коне да плуват към брега. Когато корабът на майсторите на желязо беше обхванат от пламъци, скритите под обърнатите лодки воини излязоха и закрачиха възбудено и важно по брега, заставаха на коляно и внимателно се прицелваха с арбалетите си.

Ззъън… ззъън… ззъън-ззжнк! Ззъън… ззъън… ззъън-ззжнк! Шестима самураи от първата вълна паднаха от седлата си във водата. Макар че Коджак имаха предимството да стрелят под прикритието на тъмнината, самураите също им отвръщаха. Мнозина бяха обтегнали лъковете си и дългите стрели намираха целите, осветени от сигналния огън на брега. Щом разбраха какво ги издава, най-близките мюти изтикаха двете рибарски лодки пред огъня и бързо го угасиха. После, когато откриха, че лодките могат да се използват да се крият зад тях и под тях, ги издърпаха по-назад и започнаха отново да стрелят, като се снишаваха зад тях, докато зареждаха арбалетите.

Защитата от покритите с кожа лодки беше повече въображаема, отколкото реална, както бързо установиха. Острите самурайски стрели минаваха през тях, но идеята, че са сигурно скрити от поглед, поддържаше куража на мютите.

Клиъруотър грабна алебардата, която беше направила от мачете и дълъг прът, и поведе група въоръжени със същото оръжие воини към брега. Духът на племето беше повишен от огнената смърт на кораба и тя се надяваше още повече да ги въодушеви, като им покаже, че майсторите на желязо, от които се страхуваха толкова много, умират също като обикновените смъртни.

 

 

Карлстром с нарастваща загриженост наблюдаваше как Роз се извива на стола и започва да се задушава. Гърдите й се повдигаха конвулсивно. Лявата й ръка беше вдигната и извита в лакътя назад към тялото, кокалчетата на пръстите бяха притиснати до шията; пръстите на дясната й ръка, свити като нокти на граблива птица, бяха протегнати нагоре, сякаш се опитваше да сграбчи нещо от тавана. Очите й, както винаги, бяха стиснати.

Той отиде до нея, готов да я хване, ако тя падне от стола. Лявата й ръка се изправи. Тя, изглежда, се опитваше да вдигне или да бутне нещо тежко от себе си; после падна напред върху бюрото, като кашляше и пръскаше слюнки, задъхана за въздух.

Накрая очите й трепнаха и се отвориха и част от ума й се върна към настоящето.

— Добре ли си? — Карлстром се гордееше, че е доста хладнокръвна личност, но винаги когато наблюдаваше Роз, изпаднала в транс, се смущаваше и впечатляваше. Излизаше от сеансите с чувство на учудване: чувство, че е привилегирован наблюдател на процес, който — ако използваме една дума, която никога не беше произнасял — се доближаваше до… чудо.

— Да… — Гласът й беше дрезгав шепот, лицето — безкръвно. Тя се отблъсна от бюрото. — Той е навън… и двамата са навън. Спасени са… — Тя се отпусна на стола, главата й провисна напред, раменете й се прегърбиха; изтощеното й тяло беше обхванато от друг пристъп на кашлица.

— Искаш ли да извикам лекар?

Роз вдигна очи и посрещна въпроса с печална усмивка.

— Аз съм лекар… или поне бях. — Тя пое няколко пъти дълбоко дъх, тялото й бързо се върна към нормалното си състояние.

Това беше, размишляваше Карлстром, наистина доста забележително. Роз отново беше демонстрирала способността си не само да знае, но и да отразява — със собственото си тяло — текущото физическо и умствено състояние на Брикман. Умовете им бяха свързани с дълбоко състояние на транс, но в моменти на силен стрес, като този, при който неговото тяло страдаше от силно травматично нараняване, тази телепатична връзка ставаше мигновено и без предупреждение.

Онова, което смайваше и смущаваше хирурзите на Първото семейство, които бяха видели психосоматичните рани на Роз, беше невероятната скорост, с която те бяха заздравели, и отсъствието на всякакъв белег или болка, която нормално съпровожда такива наранявания.

Когато Брикман избяга от Херън Пул, Роз вървеше по един коридор в института с група колеги. Те бяха забелязали, че е напрегната, но при предстоящите важни изпити кой не беше? Без предупреждение десният й крак неочаквано се прегъна и тя падна и се хвана за бедрото.

Когато приятелите й я изправиха, забелязаха между пръстите й да тече кръв. Тя каза, че й нямало нищо, но въпреки протестите й я отнесоха в кабинета за първа помощ и лекарите намериха рана, дълбока три инча и причинена от остър метален предмет, разрязал мускула със значителна сила. Роз, която споделяше ужасната тревога на Стив по време на разрушаването на Херън Пул, беше ранена от невидимото острие на стрелата, разцепила дървената паянта, преди да се забие в бедрото на Стив. Една невидима стрела, създадена и изстреляна със същата сила и в същия момент чрез силата на свързаните им умове.

Не беше учудващо, че Карлстром се чувстваше неспокоен. Той нямаше основание да се съмнява в лоялността и предаността на Роз, но като всички членове на Първото семейство, не обичаше да зависи от хора или неща, над които няма пълен контрол.

Но трябваше да се признае, че в този най-нов случай Роз се беше справила блестящо. Секунди след като Стив беше установил връзка, тя се беше затворила в една видеокаюта и беше изпратила съобщение до Карлстром, използвайки дадения й от него номер с висок приоритет. И миг след въвеждане на последната цифра КЪЛЪМБЪС беше активирал зумера в джоба на Карлстром и на най-близкия екран моментално се беше появило съобщение за обаждането й.

От краткия разговор Карлстром беше получил на екрана достатъчно информация да нареди на командващия въздушните сили на АМЕКСИКО веднага да се подготвят и да изпратят пет от неговите самолети — четири „Скайхок“ и един самолет-майка „Скайрайдър“ — на далечна мисия. Пилотите трябваше да са в „червена“ степен на бойна готовност; курса и подробности за целта щяха да получат по-късно.

Когато Роз пристигна със совалка в щаба на АМЕКСИКО с пълни подробности за затрудненото положение на Стив, самолетът на надземната база близко до Хюстън/ Гранд Сентрал беше зареден с боеприпаси и гориво, пилотите бяха екипирани и събрани в стаята за инструктаж и Карлстром беше разтворил на бюрото си карта на долната половина на езерото Мичиган.

Оттук нататък всичко беше минало като по вода. Дори Карлстром да беше имал някакви съмнения относно завеждането на Роз на ешелона „Ред-Ривър“ да помогне на брат си да докара Клиъруотър и другите две цели, след радиосъобщението на Макинън, че корабът е запален и вече потъва на около четиристотин метра от брега, те бяха изчезнали. При правилно отношение това момиче и нейният брат бяха нещо много силно. Вярно, Брикман беше неискрен кучи син, но пък такъв беше и всеки добър агент. Неговата интелигентност беше вън от съмнение и той беше доказал, че работата му е безукорна, находчива и дръзка. Беше и голям късметлия. Всъщност като се вземеха предвид трудностите, в които беше изпадал Брикман и от които току-що беше излязъл, би могло да се каже — ако вярваш в магия, — че води магически живот…

 

 

Стив не виждаше нещата точно така, но въпреки това беше радостен, че е жив. Бомбеният взрив беше откъснал фенера от куката на тавана в коридора пред тяхната килия, но светлината от горящите греди на покрива на разрушеното машинно отделение беше достатъчна.

После настъпи мрак и той трябваше да търси пипнешком пътя си в потъващия кораб, като в същото време се бореше да държи Кадилак. Нахлулият в коридора отзад воден поток ги изкара през люка на палубата горе и двамата имаха възможност да глътнат малко въздух, преди да бъдат избутани назад от лавина от различни останки, които се плъзнаха към тях, когато предната част на кораба започна да се накланя назад под все по-остър ъгъл.

Имаше един момент извън времето, когато Стив беше убеден, че ще умре; после за негова голяма изненада главата му изскочи над водата и той разбра, че а) е жив, б) лявата му ръка е все още върху врата на Кадилак и в) на една ръка от него плува почерняла от огъня обърната лодка.

Да преобърне лодката с помощта на веслото, като се мъчеше да държи главата на изпадналия в безсъзнание мют над водата, не беше лесна задача, но накрая Стив успя да се справи. Качването на Кадилак на лодката беше още по-трудно, но той хвърли веслото в лодката, след това успя да прехвърли и Кадилак до гърдите. Качи се откъм носа, измъкна и краката на мюта от водата и ги пусна на дъното на лодката.

Няколко минути силно натискане върху гърдите и корема изкараха по-голяма част от погълнатата вода. Кадилак се обърна на една страна и повърна.

— Умирам…

— Съмнявам се. — Стив стана, сложи веслото в ключа на кърмата и подкара лодката на югозапад успоредно на брега. Беше време да се махнат далеч от всички трудности.

От писъците и виковете и безпогрешния звън на удари на стомана, носен от вятъра над водата, беше ясно, че стигналите до брега майстори на желязо не се предават без бой. Стив почувства угризение, но Кадилак не беше в състояние да използва остро желязо. Беше време Коджак да покажат на какво са способни. Ако боят се затегнеше, на помощ винаги можеше да дойде Клиъруотър. Щеше да извади малко магия от въздуха и да натика джапите обратно във водата. Или да направи нещо друго.

По дяволите! Бяха свършили достатъчно за една нощ…