Патрик Тили
Кървавата река (4)

Глава 4

Бък Макдонъл беше прав. Наоколо наистина имаше мюти и не всички бяха — както вярваше Изо Уантанабе — в състояние на летаргия.

Макар определено да беше вярно, че в сравнение с останалата част от годината голяма част от зимните месеци прекарваха в сън и бездействие, Плейнфолк все пак бяха в състояние, когато се събудят, да размърдат мозъците си.

Подобно на другите майстори на желязо, които бяха прекарали известно време в отвъдморските райони, Изо Уантанабе беше по природа неспособен да извърши безпристрастно проучване на поведението на мютите. Също като трекерите, и той беше изпълнен с непоколебима вяра в собственото си превъзходство, разполагаше с информация от втора ръка и имаше предубеждения спрямо хората, с които щеше да има работа. Никой от резидентите агенти не беше живял достатъчно дълго по тези места, за да състави детайлна картина за ежедневния живот на мютите през една сурова зима и, което беше по-важно, това не беше нещо, което се изискваше да записват.

Като новодошъл Изо беше принуден да разчита на информацията, оставена от предишни резиденти, а те — поради посочените по-горе причини — бяха научили изненадващо малко за истинския начин на живот на мютите, за начина им на мислене — или за какво изобщо мислят. В резултат на това Изо не знаеше, че една от защитните тактики, използвани от мютите, беше да се преструват на по-глупави, отколкото са.

Много мюти бяха генетично обременени, което се отразяваше на връзката между частта от мозъка, която съхранява натрупаното знание, и устата. На компютърен език това означава да можеш да въвеждаш данни, но поради софтуерна грешка да не можеш да ги разпечатваш. Степента на проблема варираше силно между индивидите; но в социален контекст проблемът затрудняваше, а понякога дори правеше невъзможно да изразят с думи онова, което знаеха — за разлика от онова, което виждаха, мислеха или чувстваха. И тъй като мютите нямаха четмо и писмо, знанието, което притежаваха, оставаше заключено.

В плен, оковани и бити, третирани като животни и работещи като животни, те ставаха необщителни и мълчаливи. „Мют“, съкращение от мутант, бе станало синоним на „тъпак“. Но мютите съвсем не бяха глупави. В историческите архиви на Федерацията за тях се споменаваше като за „хитрите мюти“, но качествата, които се смяташе, че притежават, бяха обикновена животинска хитрост и жестокост. Кураж и интелигентност не бяха качества, които можеха да се припишат на тези полухора.

Трекерите — които смятаха себе си за единствените истински човешки същества, оцелели по време на Холокоста, знаеха как се очаква да изглеждат „истинските хора“. Тъй като мютите не отговаряха на този модел, те бяха считани за обезформени и грозни уроди и тази липса на симетрия, тази грозота беше доказателство за техния статус на полухора и за безнадеждната им тъпота.

Техните врагове от тъмните градове под пустините на юг, убедени, че имат за противник малоумни диваци, бяха успокоени от фалшиво чувство на сигурност. Убедени, че ги превъзхождат по огнева мощ и ум, командирите на надземните отряди в голям брой случаи бяха извършили тактически грешки, които вероятно не биха допуснали срещу по-уважаван противник.

Иронията беше, че когато настъпеше неизбежният крах, подземните хора, убедени, че са господарска раса, предпочитаха да търсят изкупителна жертва сред собствените си редове, вместо да приемат открито предположението, че са били надхитрени.

Същите тактики бяха използвани за справяне със заплахата от изток. Плейнфолк, чийто воински дух се основаваше на куража на индивиди в единоборство, бързо разбраха, че не могат да водят война на два фронта, и то срещу врагове, които притежаваха смятаните от мютите оръжия за масово унищожаване — дълго „остро желязо“, което може да убива или осакатява цели групи хора с един изстрел от голямо разстояние.

Ако не се брояха няколкото кървави сражения, когато корабите с колела бяха направили първите си нападения покрай бреговете на Голямата река, отношенията на мютите с майсторите на желязо бяха приемливо добри и взаимноизгодни въпреки факта, че чужденците явно търсеха изгода. Старейшините на мютските племена, които се събираха ежегодно на мястото за търговия, болезнено разбираха, че бартерните преговори, водени от маскираните жълти джуджета, накърняват техните интереси, но беше постигнато съгласие (между потомствени кръвни врагове, които се съгласяваха по съвсем малко въпроси), че лошата сделка е по-добра от никаква.

Можеше много да се научи, като възприеме ролята на плахи и не много умни диваци, и много да се спечели, като не показваха задоволството си — какъвто беше случаят с мютите, чийто зимен сън Изо беше нарушил толкова грубо.

Оказа се, че никой от жителите на трите селища, които Изо Уантанабе посети по време на първата си обиколка, не е видял стрелолисти да прелитат по небето или да падат на земята. В топъл пролетен или летен ден обещаната награда за намирането им би развълнувала мютите. Но само един идиот — или майстор на желязо — би могъл да тръгне през вихрушките, които вееха от север над дълбокия сняг.

Воините и старейшините го гледаха със сънени очи и отпуснати уста, като се преструваха, че не го разбират. Когато цялата предложена огнена вода беше изпита от малцината щастливци и надутото джудже накрая се отказа от опитите си да ги убеди да се присъединят в търсенето на неуловимите стрелолисти, мютите погледаха малко как майсторът на желязо подскача върху странното си четирикрако животно, а след това се върнаха в колибите да стоплят измръзналите си тела върху топлите камъни край огнището.

И докато Изо и изморените му придружители се бореха със снега, клекнали на рогозките за говорене, мютите си подаваха лулата с трева рейнбоу и се смееха на глупавото поведение на майстора на желязо. Само умни хора, бяха единодушни те, хора които използват мълчалива реч да записват всичко, което виждат и правят, но не разбират нищо, са способни на такава глупост. Зимата — периодът, известен на мютите като Бялата смърт — беше времето, когато Мо-Таун, Великата небесна майка, която вдъхваше живот на земята всяка пролет, тъгуваше. Когато ледените ветрове от северната пустош свалят листата от дърветата, нейното сърце замръзва и светът се покрива със замръзнали сълзи. Всички знаеха, че облачните воини — за разлика от мъртвешките лица — имат достатъчно здрав разум, за да останат в дупките си от края на Жълтеенето до времето на Новата земя.

Но не и тази година — както някои от кръвните им братя скоро щяха да открият…

 

 

Същите неблагоприятни атмосферни условия, които почти удвоиха времето за пътуване на „Дамата“ до реперна точка Айова Сити, провалиха надеждите на Стив за бързо бягство. Той се страхуваше, че Карлстром може да изпрати МХ отделение, но след като нямаше ясен план за действие, целта му беше да се отдалечи колкото се може повече от мястото, където бяха катастрофирали. Но тъй като се придвижваха болезнено бавно, им трябваха няколко дни да изминат малко над шестдесет мили. През два от тези дни хапещи студени ветрове, трупащи снежни преспи, не им позволиха изобщо да вървят и само опитните следотърсачи Кадилак и Клиъруотър ги спасиха от бяла смърт.

Макар че дремеше от болкоуспокоителното, Келсо вече се беше възстановил от първоначалния шок. От инжектираните от Джоди и Стив заместители на морфин той изпадаше в състояние на сънливост, редуващи се с периоди на ясно съзнание. И през тези моменти скоро стана очевидно, че въпреки раните си той е саркастичен и борбен както винаги — имаше случаи, когато на Стив му се искаше Келсо да си беше счупил челюстите вместо таза.

Осмият ден започна светъл и ясен. Те излязоха от боровата горичка и огледаха безоблачното небе и ослепителния бял пейзаж. Студът през нощта бе покрил вълнистия снежен килим с ледени кристали и го правеше да блести с безброй светли точки с цветовете на дъгата.

При всеки друг случай тази сцена би предизвикала чувството на чиста радост от това да си жив, но въпреки спиращата дъха красота четиримата се спогледаха над Келсо без никакъв ентусиазъм. Фактът, че нямаше вятър и че на хоризонта не се задаваше застрашителна снежна стена, означаваше, че нямат извинение да не продължат пътя си. Но същото това добро време можеше да подтикне воините на враждебните мютски племена да излязат на лов.

Всички знаеха, че ужасната виелица е единствената причина, поради която племената Плейнфолк от района не се бяха появили. Досега. И пак всички знаеха, че няма начин да стигнат до Уайоминг, без да минат през територията на враждебно племе. Сняг не сняг, беше само въпрос на време преди да се изправят лице в лице с първото предизвикателство. И също без някой да го беше обяснил, знаеха, че първата им среща с мютите ще бъде и последна. Ако ги нападнеше многобройна група, пистолетите, които носеха, щяха да им осигурят само кратка отсрочка и вероятно щеше да е по-добре да ги насочат към себе си. Самоубийството беше безкрайно по-добро от мъчителната смърт чрез ритуално осакатяване.

Въпросът за начина на защита, когато тази среща станеше неизбежна — и окончателна — беше зачекван на няколко пъти, докато се свиваха до огъня в нощните си заслони, но никой не предложи ясен план. Джоди беше останала с впечатлението, че мълчаливо са се съгласили ако наистина възникне такъв проблем, Клиъруотър да използва необяснимата си сила и да ги извади от затруднението.

След първия ден, когато се бяха олюлявали като пияни моряци през снежната фъртуна, вдигнали на раменете си носилката с Дейв Келсо, се бяха организирали по-добре. Люкът, за който беше завързан раненият, беше превърнат в шейна, която лесно теглеха по двама. Така Келсо пътуваше много по-безболезнено, а и освен това двамата, които не теглеха, можеха да носят запасите.

Към пладне опасността, която очакваха, се появи в облика на самотен облечен в кожи мютски воин — той изскочи сякаш изпод земята и спря, като видя Кадилак и Клиъруотър, които вървяха на около сто метра пред Стив, Джоди и Келсо.

Всички замръзнаха — включително мютът, който носеше арбалет. Стив прецени разстоянието и реши, че не може да направи много. Воинът беше на двеста метра от него — твърде далеч дори за Кадилак да го застреля с пистолет. А и той не опита, защото от двете страни на първия мют се появиха и други облечени в кожи мюти.

— По дяволите… — каза Джоди през зъби. — Какво ще правим?

— Не мърдай и брой — каза Стив.

Бяха тридесет души — пет ръце, — наредени в дълга редица, която започваше отдясно на Стив и завиваше покрай Кадилак и Клиъруотър, като препречваше пътя им напред. Поне една трета от тях носеха арбалети; останалите бяха въоръжени с боздугани с остри шипове и ножове-тояги. Без бърза намеса на Талисмана присъствието на толкова много стрелци извън обсега на техните пистолети правеше изхода от всякаква съпротива предрешен.

Стив и Джоди наблюдаваха със затаен дъх как Клиъруотър вдигна дясната си ръка и направи традиционния знак за поздрав. Едновременно с това Кадилак измъкна пистолета с дебела цев, който беше взел от скайрайдъра, и изстреля право нагоре бяла сигнална ракета.

Шиии-еххх! Съскащият мютски вик, означаващ учудване, страхопочитание и възхищение, избухна от гърлата на воините, докато наблюдаваха как заслепяващото огнено кълбо се издигна на двеста фута, после се изви над главите им и падна на земята зад тях, като остави след себе си опашка от пушек.

Това беше еквивалент на „бяла стрела“ — стрелата, която носи пушещо снопче суха трева като сигнал, че преследвачът или преследваният иска да преговаря.

След един изпълнен с напрежение момент, когато никой от редицата на мютите не реагира, четирима воини в центъра побързаха да вдигнат десните си ръце и да отговорят на поздрава на Клиъруотър. След това последва един втори, по-дълъг и задушевен разговор между водача на мютската хайка и Кадилак. Броят на кимащите глави подсказваше, че изглежда, е постигнато поне някакво споразумение. Стив погледна Джоди и въздъхна с облекчение.

Бързо почукване привлече вниманието им към Келсо, който лежеше на шейната между тях. Той чукаше с кокалчетата на пръстите на здравата си лява ръка по вътрешния плексигласов капак, който го покриваше от главата до петите. Джоди се наведе към него.

— Какво има, Дейв?

— Махни този капак и ми дай пистолет! — прошепна прегракнало той.

— Ти луд ли си?

— Ти си луда! Ако тези лайнари ще ни пленят, искам да отведа поне един с мен!

Джоди ахна разгневена, след това удари по капака над лицето му.

— Дейв! Направи ни една услуга! Заспивай!

Кадилак идваше към тях през снега; носеше двете раници. Клиъруотър все още разговаряше с четиримата водачи на мютската хайка.

Кадилак подаде раницата на Клиъруотър на Джоди, а своята на Стив.

— Не искам да прозвучи много обнадеждаващо, но може би имаме късмет. Страхувах се, че може да сме се натъкнали на племената Д’Троит, но тези са мюти М’Уоки — най-смелите от племето Коджак.

— М’Уоки не са ли приятели с Ши-Карго? — попита Стив.

Кадилак отговори на въпроса му с лека покровителствена усмивка.

— Това е прекалено опростенчески. Дори племената от една и съща кръвна линия се избиват, за да защитят територията си. Нека просто кажем, че Ши-Карго са им мъничко по-малко омразни от Д’Троит.

— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Това какво означава за нас?

— Че сме живи… за момента.

Джоди огледа невъзмутимата редица мюти. Фактът, че не крещяха войнствено, правеше положението да изглежда още по-застрашително. Тя сбута Стив.

— Не разбирам. Те вече би трябвало да са се нахвърлили върху нас. Да не са се уплашили от сигналната ракета?

— Не. Сигурно Кадилак им е казал нещо. — Стив се обърна към мюта. — Какво направи… съкруши ги с някаква огнена реч ли?

— Напротив. Те казаха нещо, което ме озадачи. — Кадилак хвърли поглед към Клиъруотър, след това бавно огледа редицата мюти и чак после се обърна към Стив и Джоди. — Причината да не сме мъртви е, че ни смятат за особени.

— Особени ли?!

— Да. Те са ни очаквали. — Кадилак видя, че се споглеждат озадачено, и обясни: — Коджак имат летописец като Мистър Сноу. Той е пазител на пророчеството за Талисмана, но е съхранил и друго предсказание, което, изглежда, се отнася за нас. Много странно…

Стив се ядоса.

— Кади, за Бога, спести ни напрежението! Ние оценяваме рекламата, но сега не е нито времето, нито мястото!

— Добре. Значи така. Освен че им е разказвал за Талисмана, техният летописец им е разказвал, че един ден… малка група Плейнфолк — Избраните — ще долети от изток в коремите на железни птици…

— Не може да бъде!…

— Почакай, не съм свършил… и тяхното пристигане ще възвести раждането на Талисмана и завръщането на техните изгубени — мютите, държани в Ни-Исан.

— Разбирам… — замислено каза Стив. — И затова те не ни убиха. — Той погледна Джоди. — Какво мислиш?

Кадилак се намеси преди тя да отвори уста.

— Що за тъп въпрос! Те мислят така! Ако вярват, че ние сме „Избраните“, защо да ги разубеждаваме? Нека си остане така. Може пък и да е вярно.

— Може — призна Стив — Ако вярваш в тази история. — Той огледа неподвижните воини. — Каза ли им, че сме долетели от Ни-Исан?

— Не.

— Тогава откъде знаят за „железните птици“?

— Оттам, откъдето Плейнфолк знаят за облачните воини и железните змии столетия преди ешелоните да се появят изпод пустините на юг. Това е магията на пророчеството.

— Ох…

Джоди, която следеше разговора им с нарастващо недоумение, каза:

— Ще ми кажете ли какво означава тази глупост за желязна птица? И кой или какво е Талисмана?

— Някой друг път, Джоди — каза Стив. — И така, къде отиваме сега?

Кадилак се усмихна.

— За момента вие тримата не отивате никъде. Не можем да рискуваме Келсо да се разприказва.

— Точно това имах предвид — каза Джоди.

— Искат да ни откарат в селището си, за да може летописецът им да ни разпита, но аз им казах, че нашият „кръвен брат“ се е заразил от болест, която върлува в земята на мъртвешките лица. И докато не стане на крака, по-добре да не го вкарват в селището. Обясних им, че ние не сме заразени. Че има опасност само за малките деца около болния.

— Хитро. Значи ние оставаме, а ти отиваш…

Стив погледна Джоди. Веждите й бяха вдигнати в мълчалив въпрос.

— Според мен е добре, Стив. Клиъруотър ни изрисува, но дори Дейв да си държи устата затворена, той не е ориентиран в ситуацията. Ти може би можеш да импровизираш, но няма да мине много време и те ще открият, че не сме мюти.

— Права си. — Стив се обърна към Кадилак. — Добре… как ще действаме?

— Ще заведат мен и Клиъруотър при техния летописец. Затова ви оставям раниците.

— И какво да правим? Да лагеруваме тук? — попита Джоди.

— Да. Няма да има никакъв проблем. Ние сме на тяхна територия. — Кадилак бързо огледа околността и посочи група високи борове — долните им клони бяха надвиснали под тежестта на натрупания сняг. — Това изглежда доста хубаво място. Защо не се настаните там?

— Ще се настаним — каза Стив намусено. — Къде ще ви отведат?

— Не казаха. Някъде на север оттук.

— Значи не знаеш кога ще се върнете?

— Не. Но те са леко облечени… което означава, че селището им не може да е много далеч. Предполагам, че до два дни ще се върнем.

— Или въобще няма да се върнете — каза Джоди.

Кадилак отговори с философско вдигане на рамене.

— Зависи как ще се разберем с техния летописец. Ако успеем да го убедим, че наистина сме Избраните, може да ни предложат постеля и храна три пъти на ден чак до края на зимата.

Стив кимна замислено.

— Това решава въпроса за вас двамата и може би за Джоди и мен. Но Келсо остава на студа… или неговата „болест“ неочаквано ще бъде излекувана по чудо?

— Стига вече, Брикман. И двамата знаем само един лек за Келсо и…

— Я почакай! — викна Джоди.

Кадилак се обърна към нея.

— Не! Какво да чакам? Без мен и Клиъруотър животът ти не струва пукната пара! Дори ако Мистър Сноу беше тук, не би могъл да излекува Келсо. Той се нуждае от операция… и само твоите хора мога да я направят…

— Но…

— Виж! Няма да споря. Келсо е ваш проблем… и вие имате два дни да решите как да постъпите.

— Жалък дивак! — Джоди се хвърли напред, протегнала ръце към гърлото на Кадилак.

Стив видя, че Клиъруотър тича към тях, и застана между двамата.

— Спрете! Кристофър Кълъмбъс! Какво искате да направите — да провалите цялото споразумение ли?!

— Няма да ви позволя да го убиете!

— Млъкни! — изсъска Кадилак. — Прощавам ти за последен път. — Той още повече понижи глас. — Единственият шанс, който имаме да се измъкнем оттук живи, е да се преструваме, че сме онези, за които ни смятат. Което означава вие двамата да минете за Плейнфолк мюти и следователно — той я посочи с пръст — трябва да се държиш като мют. За Плейнфолк смъртта е само част от продължаващия цикъл на съществуване. Когато един воин е тежко ранен…

— Така ли? Е, в такъв случай ще трябва да се отървеш и от мен!

Кадилак махна с ръка.

— Това е положението. Аз направих каквото можах. По-нататък се оправяй ти, Брикман. — Той се обърна към дотичалата Клиъруотър и й изясни ситуацията.

Клиъруотър се опита да ги успокои.

— Джоди, моля те, знам какво изпитваш към Келсо, но ти само удължаваш агонията му. Ако ми позволиш да обясня…

— Не искам да слушам никакви обяснения! — изкрещя Джоди. — Вървете на майната си!

Стив я хвана за раменете.

— Джоди! Не викай!

Кадилак решително тръгна към водачите на мютската хайка. Насред път се обърна и повика Клиъруотър с властно махане на ръка. Клиъруотър му направи знак да почака — не искаше да тръгне, докато Стив не успокои Джоди.

— Говоря сериозно, Брикман. Няма да позволя да го убиете.

— Виж! Никой няма да убие Дейв. Обещавам ти! По този въпрос съм на твоя страна. Ще измислим нещо!

— Щом казваш. — Тя спря да се бори, но още трепереше от гняв.

— Добре. Сега се успокой. По дяволите… искам да кажа… след като преминахме през всичко това… ще е глупаво да се провалим сега.

Джоди го погледна възмутено и коленичи да провери как е Келсо. Беше заспал.

Клиъруотър отведе Стив настрана и каза:

— Ще се оправиш ли с нея?

— Да. Няма проблем. За теб се тревожа. Едва ходиш. Ще можеш ли да издържиш това тичане?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи за мен. Нали знаеш, че „мютите не чувстват болка“? — Очите й се замъглиха. — Не искам да те оставя, но трябва да отида с Кадилак. Разбираш защо, нали?

— Естествено. Грижи се за него — и за себе си.

— Ще се върнем бързо. Обещавам.

— Разчитам на думата ти. — Стив й махна да тръгва. — По-добре побързай. Твоят другар и господар става нетърпелив.

Предвождани от шестима мюти и останалите двадесет и четирима отстрани, Кадилак и Клиъруотър затичаха през снега, без да се обръщат. Стив ги наблюдава, докато не изчезнаха зад един хълм, после се обърна към Джоди.

— Кадилак е прав — каза тя и метна на рамо едната раница. — Няма смисъл да спорим. Един повече или по-малко… какво значение има? Така мислят диваците. Очите й срещнаха очите на Стив. — Това е разликата между тях и нас, нали? Сигурно затова ние се водим добри, а те — лоши.

— Не е толкова просто, Джоди.

Тя се засмя подигравателно.

— За теб никога не е. Но ти всъщност не си вече един от нас, нали?

Хванаха въжетата на шейната на Келсо и тръгнаха към дърветата, без да кажат нищо повече.

 

 

Водени от Гас Уайт, четирите скайхока се издигнаха на пет хиляди фута и полетяха на изток успоредно един на друг, като всеки пилот поддържаше визуален контакт със съседа си. Четири десетина минути след излитането патрулът прелетя над Мисисипи — зацапана сива линия, която се виеше през покрития със сняг пейзаж като първа несигурна драскулка, направена от малко дете върху чисто бял лист.

След около час най-северният планерист видя долния край на езеро Мичиган. Нито той, нито другарите му бяха виждали някога толкова много вода. В центъра на извитата брегова линия, между базата на Изо Уантанабе в Бентън Харбър и легендарния Град на ледената дъга, от който произхождаха мютите на Ши-Карго, лежеше реперната точка Гари, Индиана.

На картата, която ръководителят на въздушните операции Бакстър бе показал на десетимата планеристи на инструктажа, реперната точка Гари се намираше по средата на горния край на защрихования правоъгълник, който на земята беше петдесет квадратни мили. Това беше районът за претърсване. Някъде в него бяха двата скайрайдъра — или цели, или на парчета. Първата задача на изпратения от „Дамата“ въздушен патрул беше да открие къде са паднали самолетите. След като направеха това, от тях се искаше да изяснят съдбата на петимата души, за които се знаеше, че са били на самолетите. Ако не лежаха мъртви под останките, трябваше да се предположи, че са живи и продължават пеша на запад. Тогава въздушното звено трябваше да положи максимум усилия да открие настоящото им местонахождение и да помогне за тяхното връщане.

Това е причината, продължи Бакстър, поради която инженерите бяха направили четири комплекта ски по чертежи, доставени им по видеовръзка от Хюстън/Гранд Сентрал, които да помогнат на самолетите да кацат и да излитат на сняг.

Гас Уайт зададе въпроса, който се въртеше в главата на всички:

— Има ли определено време за изпълнение на задачата, сър?

— Не. Ще останем тук толкова дълго, колкото е необходимо — отговори Бакстър.

Прозвуча зловещо. Тъй като никой не искаше да е навън, това означаваше, че останалата част от екипажа непрекъснато ще ги притиска да изпълнят задачата си, така че всички да могат да се върнат навреме у дома за посрещане на Нова година.

Но имаше и още нещо. Бакстър беше завършил инструктажа с още една задача. Докато са в района за търсене и по обратния път те трябваше да записват положението и големината на всички мютски селища и да отбележат нивото на надземна дейност. Но не трябваше, повтори той, при никакви обстоятелства не трябваше да атакуват наземни цели — дори ако са обстрелвани от земята, — без да получат изрично нареждане лично от него. Единствената ситуация, при която можеше да се използва оръжие, беше да се защитят при кацане за изследване на ясно идентифицирани останки от самолетите или за евакуиране на оцелели.

Страхотно… хиляди благодарности, сър…

Бакстър усещаше скритото недоволство на десетимата пилоти и лично за себе си зададе въпроса за смисъла от „неагресивни“ патрули, но не получи никакъв отговор от Хартман. Командирът на ешелона споделяше резервите му, но беше получил ясни и точни инструкции от СИНК-ТРЕЙН, който, от своя страна, действаше по заповед от Овалния кабинет. Карлстром, оперативният директор на АМЕКСИКО, беше главният двигател зад операцията за търсене на Стив и неговите другари, но получаваше нарежданията си от Орел Едно — кодовото име на Генералния президент. Акронимът АМЕКСИКО никога не се беше появявал на никой видеоекран или на разпечатка и тази „невидимост“ беше една от причините, поради които през столетията съществуването на организацията беше останало в тайна за всички, освен за малцината избрани.

 

 

От момента, в който Келсо беше предал своя таен сигнал за бедствие и беше съобщил на организацията какво става на Лонг Пойнт, сложната система на АМЕКСИКО за прехващане контролираше радиочестотите, използвани от двата откраднати скайрайдъра.

При кратката размяна на сигнали с Келсо от намиращите се на самолетите апарати не беше имало време да се провери количеството на горивото в двата самолета. Келсо беше инструктиран да симулира повреда в двигателя, която му дава приемливо оправдание за промяна на курса около езеро Мичиган, вместо да го пресече. След като Кадилак беше с Келсо, Брикман щеше да бъде принуден да го следва. Много зависеше от това как Келсо щеше да се справи със събитията, но той трябваше да се опита да кацне в Айова, колкото се може по-близко до Мисисипи.

Едва след като връзката с Лонг Пойнт беше възстановена, Карлстром научи, че самолетът е излетял, без да е презареден. Дотогава беше невъзможно да контактува с Келсо и да промени уговорките, без да рискува да се разкрие.

Бързо изпразващите се горивни резервоари осигуриха на Келсо повече от добро извинение за промяна на курса, но скайрайдърите бяха принудени да кацнат в снежна буря на около двеста мили на юг от избраната от Карлстром точка. Разгорещените разговори между Стив, Джоди и Келсо относно опасното им положение бяха записани, но тъй като те бяха прекъснали връзката преждевременно, сигналите на АМЕКСИКО не можеха да определят точно мястото, където бяха кацнали. И оттогава бяха изчезнали от ефира.

Сега, почти две седмици по-късно, Карлстром не знаеше, че Келсо — човекът, на когото разчиташе да поддържа връзка — лежи с изпотрошено тяло, завързан за самоделна шейна, а компактният, но мощен уоки-токи, който бе използвал с такъв добър резултат на Лонг Пойнт, се беше счупил при удара на самолета в един голям бор.

Като взе предвид действията на Брикман срещу неговите оперативни сътрудници на Лонг Пойнт, Карлстром реши да не изпраща повече „мексиканци“. Първите трима бяха осакатени само временно, но ако опитът на Брикман да открадне самолета се беше провалил, последиците можеха да са много по-сериозни — дори фатални.

При търсенето на помощта на Сайд-Уиндър за бягство от Ни-Исан с Кадилак и Клиъруотър Брикман беше говорил за необходимостта да стигне до Уайоминг, за да плени „третата цел“: Мистър Сноу — най-силния повелител, известен на Първото семейство. Ако това беше вярно, ако Брикман само се преструваше, че е променил позициите си, Карлстром можеше да предвиди ситуация, при която — за да укрепи доверието на племето М’Кол — той може би щеше да бъде принуден да вземе по-драстични мерки срещу всеки нов опит от страна на АМЕКСИКО да арестува Кадилак и Клиъруотър преди той да е в състояние да ги докара. Неговата първоначална задача беше да залови и тримата. Може би планът, който беше разработил, се нуждаеше от присъствието на Кадилак и Клиъруотър като уловка за хващане на Мистър Сноу…

Тъй да бъде. Ако Брикман вярваше, че може да измисли някоя хитрост, нямаше смисъл да изпраща висококвалифицирани хора, които можеха да се използват по-ефективно на други места. Много по-добре беше да му даде по-голяма свобода. Ако той докараше тримата, какво значение имаше дали щеше сам да си надене въжето на врата? Затова Карлстром — който се самоласкаеше, че неговият собствен непочтен ум е много по-остър от този на Стив — беше избрал „Луизианската дама“ да извърши издирване в района.

Тъй като Стив Брикман и приятелите му нямаха необходимите дрехи и оборудване да извършат дълго и мъчително пътуване посред зима, той може би щеше да реши да продължи самичък. Ако изпратеше сигнал, помощта — в каквито и размери да се искаше — щеше да бъде осигурена бързо и дискретно.

От друга страна, ако трябваше да се дадат необходимите жертви, те също щяха да се осигурят — от екипажа на „Дамата“.

Всичко това се градеше на допускането, че главните играчи са оцелели при принудителното кацане и свързаните с него опасности. От ежедневните си контакти с Роз Брикман, сестрата на Стив, Карлстром беше убеден, че са оцелели. Така че ако се изключеше някакво непредвидено бедствие, беше само въпрос на време кога Стив и Джоди Казан ще се явят пред старите си другари. Да… Щеше да бъде интересен тест на нейната лоялност и степента на неговото лицемерие и двуличие.

 

 

Докато двамата с Клиъруотър тичаха на север с ескортиращите ги воини, Кадилак видя двата патрулиращи скайхока да минават над тях. За момент мютите спряха и загледаха с отворена уста стрелолистите. Няколко воини насочиха арбалетите си, но Кадилак им викна да не хабят ценните стрели — самолетите бяха много високо, за да могат да пронижат кожите им.

От контактите с другите мюти в търговския пункт племето Коджак знаеше за стрелолистите и че тяхната поява предвещава появяването на някоя от ужасните железни змии, но до този момент на изток от Мисисипи не се бяха появявали стрелолисти. Това само по себе си беше учудващо, но какво търсеха те тук по време на Бялата смърт, когато, според Ши-Карго, железните змии — нахранили се с кръвта на Плейнфолк — изпълзяваха обратно в леговищата си под пустините на юг?

Водачът на хайката, Дет Лепард, махна на колоната да продължи. Стиснала зъби, но без да се оплаква — използваше душевните сили, които мютите притежаваха да блокират болката — Клиъруотър продължи да тича наравно с всички. До нея Кадилак със задоволство откри, че въпреки липсата на практика не се задъхва.

Поглеждаше нагоре от време на време и видя как двата самолета — поддържаха курс на изток — се превърнаха в мънички точици и скоро изчезнаха в синьото небе. Кадилак вярваше, че знае защо са тук, но моментът не беше подходящ да говори за такива неща.

 

 

По пътя към района на търсене патрулът на Гас Уайт съгледа шепа хора и движение на земята. И четиримата пилоти много искаха да стрелят по тях, но пластмасовите намордници, монтирани на картечниците им, щяха да издадат всеки, опитал се да наруши заповедта да не се стреля.

След като не успяха да открият следи от разбити скайрайдъри в определеното им време, Гас нареди на другите да се върнат на „Дамата“ и продължи да търси, докато не му остана гориво само колкото да се върне. Тайно се надяваше да открие поне единия самолет и по този начин да припише цялата заслуга на себе си. Не успя да намери нищо, но си тръгна назад доволен, че допълнителното му усилие няма да остане незабелязано от офицерите.

Включи се в радиолъча на „Дамата“ и постепенно се спусна на височина две хиляди фута, за да огледа по-отблизо покритата със сняг повърхност.

 

 

Веднага щом Келсо беше настанен под боровете, Стив остави Джоди при него и излезе с два пистолета с надеждата да набави прясно месо. През времето, прекарано на повърхността, и Джоди, и Келсо бяха преодолели отвращението, което имаха всички трекери към истинската храна — трудна задача за човек, израснал на диета от попара от синтезирана соя.

Стив обеща да се върне след час, но минаха близо два часа преди Джоди да го види през далекогледа. Облекчението й от завръщането му беше примесено с разочарование, когато видя, че е с празни ръце.

Тя излезе да го посрещне.

— Лош ден, а?

— Да. — Той потри нараненото си бедро. — Видях всякакви животни, но или бяха много бързи, или много далеч.

— Няма значение, винаги можем да отворим… — Джоди млъкна, защото Стив вдигна глава към нещо в небето.

Тя погледна натам, видя синьо-сиво петно и бързо фокусира далекогледа върху него. Размазаният образ се превърна в самолет с прави крила, боядисан в стандартния за Федерацията син цвят; летеше директно към тях.

Когато видя знака в края на бялото крило, Джоди ахна.

— Не мога да повярвам… Стив! Погледни! От „Дамата“ е!

Преди да падне със самолета си от ешелона по време на сражението в река Нау енд Ден Джоди беше член на екипажа на „Дамата“ вече пет години, като се бе издигнала от планерист до командир на звено. — Кристо! Какъв късмет! Разбираш ли какво означава това?

Стив, който беше служил само три месеца преди да бъде свален, не сподели радостта й. Погледна през далекогледа и изсумтя:

— Ха, късмет! Този самолет горе е от новите модели, за които ти казвах.

Стив я издърпа под прикритието на боровете, където бяха направили лагера.

Келсо, изглежда, спеше. Стив дръпна Джоди да се свият в снега и вдигна предупреждаващо пръст.

— Мълчи и не мърдай!

Джоди сграбчи лявото му рамо с две ръце и го разтърси развълнувана.

— Слушай! Ако Хартман и Голямото Д са все още на борда, няма да има никакъв проблем! Ако мога да установя контакт с тях и да се върна на борда, мога да обясня станалото с мен!

— И?

— Брикман! Аз изкарах с тези хора пет години на повърхността! Ако те свидетелстват в моя полза, ще имам по-голям шанс за справедлива присъда от съвета на оценителите! Мога да бъда възстановена!

— Те искат да си мислиш точно това — каза Стив. — За Бога, Джоди! Федерацията има поне двадесет ешелона на повърхността. Съвпадение ли е според теб, че този самолет просто случайно е от „Дамата“?

Вълнението на Джоди моментално изчезна.

— Това е първият случай, доколкото знам, когато един ешелон извършва офанзива през това време на годината. Но с изключение на това фактът, че точно „Дамата“ обикаля наоколо, не ме поразява като нещо особено злокобно.

— Наистина ли? За какво мислиш са дошли тук?

— На лов за мюти, за какво друго? Сам виждаш, че наоколо има много.

— Стига, Джоди. Ти си умно момиче. Онзи човек горе търси нас!

— Това пък откъде го измисли?

— Какво ти става? Да не би мозъкът ти да е премръзнал? Когато онази маймуна Сайд-Уиндър се е събудила и е открила, че сме изчезнали, той е разбрал накъде сме се насочили…

— Откъде?

— От мен. Като истински глупак, аз му казах! А онези двама пилоти са знаели докъде можем да стигнем с останалото в резервоарите гориво! — Стив поклати глава и изруга. — Трябваше да ги застреляме… — Очите му станаха сурови. — Келсо искаше…

— Знам. Аз го спрях.

— Голяма грешка. Но все пак наградата за най-голям глупак се пада на мен. Трябваше да изгорим скайрайдърите, вместо да ги оставим да стоят там като двойка пътепоказатели.

— Без телата вътре това нямаше да излъже никого за дълго. И макар никога да не съм летяла с нещо, което не се захранва с батерии, предполагам, че самолетите с празни резервоари не биха се запалили, освен ако някой не натрупа под тях цяла клада.

— Да… права си — промърмори Стив. — Но пък в този сняг е трудно да ги открият. Ако обаче са ги открили, ще знаят, че сме тук. Днес видяхме само един самолет, но е възможно да патрулира цялото въздушно отделение.

— Мислиш ли, че ни е видял?

— Не знам. Наоколо има много следи, нашите и на мютите. Но това няма значение, защото освен ако някой не сложи надпис до нашите, няма начин да се установи разликата.

— Мислиш ли, че ще се върнат? Имам предвид самолетите?

— Да. Длъжни са. Само правя предположение, но като имам предвид часа от деня и факта’, че този летеше на запад, мисля, че вече се прибират. Така че къде мислиш се намира „Дамата“ — оттатък Мисисипи?

— Звучи основателно…

 

 

Двамата разгледаха картата. Река Мисисипи не беше нанесена. Левият край на картата стигаше до Джолиет, Илиной.

— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Не вярвам Хартман да прекара войници през водата. Географията ми е малко мъглява, но мисля, че трябва да сме на около сто, може би сто и петдесет мили от реката.

Джоди изглади смачканата карта.

— Най-малко…

— Е, ти го познаваш по-добре от мен, но аз не виждам как Хартман ще изпрати бойно отделение толкова далеч без подходяща подкрепа… нали?

— Прав си. — Джоди захапа долната си устна. — Така че… какво става сега?

— За момента нищо. Ще останем в укритието, докато не разберем какво споразумение са успели да постигнат Кадилак и Клиъруотър.

— Ами ако няма споразумение? Какво ще правим, ако не се върнат след два дни както казаха? Докога ще чакаме тук… вечно?

Стив въздъхна нетърпеливо.

— Джоди, ако няма споразумение, съвсем скоро ще научим. Воините Коджак ще се изсипят върху нас.

Джоди прие тази непривлекателна перспектива със замислено кимване, после каза:

— Позволи ми да ти направя едно предложение. Ти си бил изпратен да върнеш тези интелигентни мюти. Добре. С известна помощ от Дейв и мен ти ги изкара от Ни-Исан. Но сега те изчезнаха… и може би няма да се върнат. Така че преди да се окажем в беда, без да можем да направим нищо, предлагам да захвърлим всичко и да се присъединим към „Дамата“.

Стив я погледна недоумяващо.

— Луда ли си?

— Брикман, бъди реалист. Какъв шанс имаме тук?

— Същият както всеки друг! Ти си преживяла една зима. Можеш да преживееш още една.

— Миналата година аз бях една от деветдесетте ренегати в добре организирана група. Ръководена от Малоун, не забравяй.

— Едва ли мога да го забравя. — В смеха на Стив имаше горчива нотка. — Но не съм забравил, че той успя да загуби тридесет нарушители, включително теб и Дейв. Добър организатор!

— Е, добре, той също прави грешки. Но той разбра твоя номер за нула време.

— Да, вярно. Той…

Джоди понижи глас.

— Искам да кажа, че бях с хора като мен. Не вярвам на онези мюти, с които твоите двама нормални се опитват да се договорят. Както казах, тези диваци скоро ще разберат, че аз не съм от тях, но дори да има някакъв начин това да не стане, аз не съм готова да дойда с вас, ако това означава да изоставя Дейв.

— Джоди! Бъди разумна! Направихме всичко, което можахме, за него. Повечето хора щяха да му теглят куршума и да го оставят сред останките на самолетите.

— Така ли? Е, аз не съм като повечето хора. Ти ми обеща, че никой няма да го убие… че ще измислим нещо. Сега говориш така, сякаш си готов да натиснеш спусъка. На чия страна си, Брикман?

— На вашата. Най-малкото опитвам се да бъда… но това не е лесно, когато непрекъснато променяте намеренията си!

Това обвинение я раздразни.

— По дяволите! Що за нахалство! Ругаеше ме за промяната на курса, а в Небраска ти си променяше програмата всеки път, когато се натъквахме един на друг. Първия път ми каза, че си облечен като дивак само за да си спасиш кожата. После се оказа, че си фед под прикритие, изпратен да отвлече някакви интелигентни мюти… и ми говореше, че съм истински Блу и как като ти помогна, ще спасиш задника на родната си сестра. А накрая, когато двамата с Келсо променихме мнението си… ти беше готов да изоставиш сестра си и да се сбогуваш с Федерацията! Всичко това просто не се връзва. Ти целиш нещо, Брикман. Сега не е времето и мястото да се разправяме, но аз не ти вярвам.

— Да… — Стив въздъхна тежко. — Имаш право да си подозрителна, Джоди, но неправилно тълкуваш нещата. Аз бях принуден да изпълня тази операции със заплахи срещу Роз. И, да, аз наистина поисках помощ от Федерацията. Ако не ни бяха помогнали, нямаше да оцелеем. Обещах да ти помогна да избягаш от Ни-Исан и го направих. Но никога не съм имал намерение да се връщам там.

— Тогава защо ми казваше, че съм истинска Блу и как всичките ще станем герои?

— Много просто. Не можех да го направя без теб. Но за да избягаме, аз трябваше да работя с Федерацията и ти трябваше да се съгласиш. Рано или късно ти щеше да попиташ откъде идва всичкото онова оръжие… затова трябваше да спечеля лоялността ти. Лоялност на един възпитаник на Линдберг към друг. — Когато мютите ни плениха, ти беше доста настроена срещу Федерацията, така че когато се съгласих да ти помагам, не можех да съм сигурен дали наистина си променила мнението си. — Стив млъкна и загледа как Джоди се изчерви. — Разбрах, че ме лъжеш, чак на лодката на път за Лонг Пойнт.

— Не съм те лъгала, Брикман. Аз наистина бях готова и желаех да се върна във Федерацията. Това беше просто, е… нагласено в Бу-фаро. И онзи човек, Сайд-Уиндър, не само боядисан, но и с израстъци на главата! Откритието, че Семейството има хора, които работят заедно с динките, ме изплаши. Неочаквано разбрах, че ние сме само малка част от много по-голяма организация, и почувствах…

— Че не струваш нищо? Ние никога не сме стрували нищо, Джоди.

— Да, прав си… Не знам защо това беше такъв шок за мен.

— Защото преди да се освободим и да можем да помислим трезво, никога не ни е идвало наум, че може да има алтернатива на онова, което ни се предлага. От момента, когато пораснем достатъчно, за да почнем да разбираме, на нас ни се набива в главите, че единствената причина за съществуването на един трекер е да умре, но да помогне мечтата на Първото семейство да се осъществи. Завладяването на Света със синьото небе… Но никой никога не е оспорвал тяхното право за това… или дали то си заслужава изгубените животи, жертвите, които са направени, и безброй други, които ще бъдат дадени преди те да осъществят мечтата си.

— Това не е само тяхна мечта — каза Джоди. — Тази мечта споделяме всички ние. Е, повечето от нас…

Стив вдигна далекогледа и погледна през клоните на запад. Скайхокът вече беше далеч, мъничка точка върху огромния безоблачен жълт балдахин, който висеше над западния хоризонт.

После го свали и пак погледна Джоди.

— Въпросът е… ако тази мечта се осъществи, какво ще стане с Плейнфолк?

Джоди вдигна рамене.

— Ако Федерацията осъществи плановете си, предполагам, че никой от тях няма да остане жив.

От устните на Стив изскочиха думите на Роз.

— Нима те нямат право на съществуване?

Джоди го погледна озадачено.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Те са хора, Джоди! Човешки същества като нас! Нашите прародители са били и техни прародители!

Джоди остана безразлична.

— И какво от това? Ако е вярно, в което се съмнявам, е било много отдавна. И дори ако можеш да го докажеш, кой ще повярва? Мислиш ли, че всички ще ги разцелуват и ще ги приемат след всичките жертви, направени от поколения трекери? Престани да се заблуждаваш, Брикман. Диваци и нарушители не общуват. Дали си вътре или вън от Федерацията, мютите са врагове и винаги ще бъдат. Ако ние не ги убиваме, те ще убиват нас.

— М’Колите не убиха теб и другите.

— Вярно. Само ни продадоха на майсторите на желязо, така че те да ни бият!

— Нищо ли не си научила, откакто си навън?! — изсъска Стив. — Кадилак и Клиъруотър ни помогнаха да избягаме! Ако не беше тя, сега нямаше да сме тук!

— И ние им помогнахме, но по различен начин. В Ни-Исан ние имахме общ враг — майсторите на желязо. Това споразумение престана да е в сила, откакто дойдохме на територията на Плейнфолк. Сега отново сме на тяхна територия. Те са сред свои. Просто погледни как се държи Кадилак.

Стив кимна.

— Става малко… по-твърд…

— Можеш да го повториш. Преди две седмици той се разпадаше и ти трябваше да го крепиш. Сега се държи като арогантен кучи син! — озъби се Джоди. — На теб може да ти харесва, но на мен — не!

Стив я погледна замислено.

— Знаеш ли какво? Мисля, че всички тези празни приказки, които ми наприказва за нас и за тях, кой какво и на кого е направил и дали можеш да ми вярваш, или не са просто глупости. Това всъщност е заради Келсо, нали? Ти си си втълпила, че ако можем да го качим на борда на „Дамата“…

— Какъв друг шанс има той? — извика Джоди. — Там има добър хирургически екип! Ако можем да се свържем, те веднага ще дойдат и ще го откарат там!

Стив погледна към Келсо. Той не се движеше.

Може би беше мъртъв? Никакъв шанс. Дейв не беше от хората, които биха направили услуга на всички да си заминат тихо…

Той пак се обърна към Джоди.

— Биха могли, но сега се самозалъгваш. Знаеш не по-зле от мен, че те няма да сложат Келсо на операционната маса. Ще му пуснат три залпа в черепа. Той е ренегат, не забравяй!

— Грешиш. Не е…

Стив се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Той е фед под прикритие. Като теб. — Стив я гледаше невярващо. — Не ми вярваш, нали?

— Откога знаеш за това?

— Откакто напуснахме Лонг Пойнт. Не си ли спомняш, че се върнах преди Келсо да излезе от склада на брега и как седяхме и го чакахме, и се чудехме какво по дяволите прави, а двигателите на самолетите работеха?

— Да…

— Е, докато го наричах с всякакви имена, които ми идваха наум, натиснах няколко копчета и ключове и… случайно хванах края на едно радиоизлъчване.

— Продължавай…

— Беше Дейв.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Говореше със Скай-Бъкит Три, същата група, с която твоят приятел с израстъци на главата влезе във връзка, след като кацнахме на Лонг Пойнт.

— Можа ли да чуеш за какво разговаряха Келсо и Скай-Бъкит?

— Не съвсем. Скай-Бъкит предаваше инструкции от някого, наричан Майка. Това говори ли ти нещо?

Лицето на Стив не разкри нищо.

— Малко…

„Майка“ беше псевдоним, измислен от оперативните работници на АМЕКСИКО за Карлстром. Бе станал популярен още преди едно поколение и тогавашният оперативен директор бе позволил официалното му кодово име МХ-Едно, да се замести с него. Карлстром, който оценяваше всички нюанси на значението, бе продължил традицията.

— Келсо използва ли кодово име?

— Да, Рат-Качър…

Стив прие откровението на Джоди спокойно. Нямаше никаква полза да се гневи.

— Защо чак сега ми казваш за това?

Джоди се поколеба, после каза:

— Моментът изглежда подходящ. Нека погледнем фактите. През последните няколко дни трябваше да мислим за по-важни неща. Кадилак винаги беше наблизо и… аз бях…

— Объркана?

— Да. Истината е, че не знаех какво да мисля. Бях изненадана, естествено. Прекарах близо година с Дейв. Е, понякога той е голяма досада, но станахме много близки. Мислех, че е обикновен нарушител. А след това… мислех същото и за теб. Малко се обърках, когато те видях облечен като мют. Но когато се срещнахме в Ни-Исан и накрая се изчисти и ми каза, че си фед под прикритие, плюс всичките други глупости… като връзката ти с вестителя…

Тя махна с ръка.

— Аз съм обикновен, съвсем лоялен човек, Брикман. С всичките споразумения, които правеше, от време на време губех представа кой, кой е. Първата ми реакция — след като се възстанових от изненадата — беше да си мисля, че може би ти и Дейв сте в тайно споразумение, но работите поотделно.

Стив кимна.

— Да, мога да те разбера. Ти си мислила, че…

— После ни се свърши горивото и начинът, по който постъпи Дейв, ме накара да мисля, че може би ти не знаеш какво цели той. И в този момент той се блъсна в дървото и се потроши целият.

— И ти започна да го съжаляваш…

— Какъв беше смисълът да ти кажа? Можеше да се опиташ да го застреляш на място!

Гневът на Стив нарасна.

— Какво те кара да мислиш, че няма да го направя сега?!

Джоди го хвана за ръката.

— Защото не бива да го правиш, а и аз няма да ти позволя! С какво може да ни навреди сега? Та той почти не може да се помръдне.

— Тогава какво ти пука? Просто не разбирам, Джоди. Той е причината да попаднем в тази каша. Защо се опитваш да го защитаваш?

— По същата причина, по която, когато ти беше завързан за кола с лице към трупа, измолих от Малоун да ми позволи да се върна и да ти помогна да се освободиш. Защото ми пука! И на Дейв му пукаше достатъчно да дойде с мен! По същия начин на теб ти пукаше достатъчно, за да ме изведеш от Ни-Исан — или пък ние с Дейв ти бяхме необходими, за да увеличиш бройката?

— Не! Обещах ти да те извадя оттам и го направих. Ние сме от „Биг Блу“, нали?

— Точно така. Най-добрите. Затова искам да направя най-доброто и за двама ви.

— Продължавай. Слушам те…

— Ако самолетите се върнат, ще им дам сигнал, че ние с Дейв сме тук долу. И ако попитат къде си ти, ще им кажа, че ти, Кадилак и Клиъруотър не сте се върнали от ловния излет. Че вероятно си хванат от мюти и единствената причина, поради която съм се спасила, е, че съм останала да се грижа за Дейв. — Джоди замълча. — Как ти изглежда?

— Продължавай…

— Вероятно ще трябва да им кажа, че си имал намерение да се опиташ да стигнеш до Уайоминг… но че всички трябва да забравят за това сега, защото ако все още не си мъртъв, вероятно скоро ще бъдеш. — Тя вдигна рамене. — Мютите убиват всеки, който нахлуе в тяхна територия, нали?

— Правилно…

— Разбира се, няма да им кажа нищо за онова, което Клиъруотър направи в Херън Пул. Във всеки случай те вероятно няма да го повярват. И освен това приказването за мютска магия е нарушение на Първи кодекс.

Стив почака малко.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Не забравяш ли нещо? Келсо може би е фед под прикритие, но ти си била с група нарушители цяла година. Какво мислиш, че ще направят те, Джоди — ще ти закачат медал за спасен живот на един фед? Ти си видяла твърде много и знаеш прекалено много. Ако те върнат във форт Уърт, вероятно ще завършиш изправена до стената.

— Знам. Но това е единственият начин, по който мога да спася вашите задници. Два живота срещу един. — Тя се намръщи унило. — Съотношението не е толкова лошо.

— Това е лудост. Трябва да има някакъв друг начин да откараме Келсо на борда и да запазим теб от…

— Не! — Джоди стисна здраво китката му. — Аз искам да отида. — Тя погледна в очите му за някакъв знак на поощрение, но не откри такъв. — Знам, че изглежда, като че ли бягам от теб, но… — тя спря неловко — това е най-добрият шанс, който някога ще имам да оправя нещата.

— Тогава го използвай. С командването на „Дамата“ като свидетели за твоя случай може да излезеш по-чиста и от бельото на Генералния президент.

— Приятно е да мислиш така, но ако изтегля билет за стената, ще им кажа какво мисля. Имам достатъчно какво да кажа, Брикман. — Устата й се изкриви в уморена усмивка. — Някога вярвах във Федерацията — вярвах, че Първото семейство не може да прави нищо лошо. После Дейв и Малоун, и Медицинската шапка ми показаха съвсем друг начин на живот, на чувстване и мислене и аз повярвах в това. — Разбрах, че сме захранвани с лъжи, а после открих, че Дейв — един от хората, които ми спасиха живота — също не е истински. Не го мразя за това, но то ме накара да разбера, че никъде не може да се намери истината, Брикман. Така човек може да приеме най-удобната лъжа и да живее с нея.

— Мисля, че грешиш, но знам какво искаш да кажеш. — Стив въздъхна с искрено съжаление. — Решението е твое, Джоди. И така, сега какво?

— Е… за да не направя нещо прибързано, може би трябва да обсъдя нещата с Дейв.

— Остави това на мен — каза Стив и видя как в очите й трепна тревога. — Не се тревожи. Няма да му създавам проблеми. Почти съм сигурен, че той дойде с теб, защото искаше да види накъде ще тръгна. Вероятно е имал заповед да не установява контакт. Високите жици, които ръководят този мръсен бизнес в Гранд Сентрал, имат някои странни представи. Те не обичат хора като нас на предната линия да се сприятеляват.

— Кажи ми нещо…

— Какво?

— Когато пресичахме езеро Ери. Ако Дейв и аз не ти бяхме казали, че не искаме да се върнем, какво смяташе да правиш?

— Щях да ви упоя като другите — каза Стив.

Джоди огледа небето, след това се изправи и излезе на открито, обърна се и погледна Стив.

— Когато през 2889 дойде новото попълнение, Голямото Д ми каза, че трябва да те следя. Не съм изненадана, че са те направили фед под прикритие.

Стив скромно вдигна рамене. Нямаше план. От момента, в който се бяха качили на борда на кораба с колела за Бу-фаро, той сам беше решавал какво да прави. Беше объркан — докато не се появи Роз на тяхната „частна линия“ с уверението, от което се нуждаеше. Но при сегашното опасно положение не бе време да проявява слабост или нерешителност. Ако Джоди беше убедена, че той е десет хода по-напред в играта от всеки друг, защо да й отнема илюзията?