Патрик Тили
Кървавата река (14)

Глава 14

Малоун и четиримата му най-близки помощници изглеждаха доволни от описанието на Стив на бягството от Ни-Исан. Той пропусна от разказа си проекта Херън Пул, намесата на агентите на човека с приличащото на череп лице и инцидента в Лонг Пойнт и вместо това разказа за опасното пътуване на кораба с колела, който ги беше откарал на новите предни постове на източния бряг на езерото Мичиган. Това било, каза той, по време на пътуването за изграждане на нов пункт за търговия до реперна точка Чикаго. Тогава той и неговите приятели успели да взривят и потопят кораба, а едно мютско племе довършило операцията, като избило всички джапи, успели да достигнат брега.

Конете, оръжията и другите неща, обясни Стив, били техният дял от плячката — и за да предотврати всякакви неудобни въпроси от страна на Малоун и неговите приятели, им предложи да се почерпят със саке. Сакето оказа желания ефект, но Малоун бързо съзря опасностите от работа във вражеска среда с група, която постоянно е със завъртяна глава. На следващата сутрин, когато се събуди, прегърнал нежно полупразното буренце, Кадилак с ужас откри, че останалата част от запаса е педантично унищожена.

Едностранният акт на Малоун остави Стив външно съчувстващ, но тайно доволен. Клиъруотър изпитваше същите чувства. Буренцата със саке, които носеха по пътя си, бяха със същия разрушителен потенциал като буренца динамит. Стив гледаше как Кадилак ходи между разбитите буренца, разхвърляни по брега на близкия поток, и как не може да повярва, че ги няма, и трескаво притиска до гърдите си единствената полуоцеляла жертва. Беше направо онемял. Съкрушен човек, тихо оплакващ рухналите си надежди.

Дори обаче да изпитваше някакъв гняв, той не го показа. Или може би не се осмели. Малоун веднага подкани всички, които се чувстват нещастни от неговото решение, да излязат напред и да кажат възраженията си. Двама нарушители, които неблагоразумно си бяха присвоили ролята на говорители на мнозинството, приеха предложението му и Малоун ги разстреля, преди да могат да си отворят устата.

Освен мечовете и лъковете на майсторите на желязо, донесени от групата на Стив, единствено друго нещо, представляващо интерес, беше хергелето. Във Федерацията нямаше никакъв вид животни и това беше създало у трекерите антипатия към животните. Което беше проблем и за ренегатите, тъй като идеята да станат приятели с един животински вид беше чужда за техния ум. Животните съществуваха, за да бъдат убивани и изядени.

Лоялните трекери, които живееха във Федерацията, не ядяха животинско месо. Това беше едно от отвратителните неща, които вършеха мютите, а и освен това животните на повърхността бяха заразени с радиация. „Телешкият“ бургер, сервиран в дивизионните столови, беше соев. Тяхното меню включваше ориз, различни бобови растения и грудкови зеленчуци, но повечето от тях бяха продукти на високите технологии — безвкусни висококалорични боклуци. Ренегатите трябваше бързо да се адаптират или да умрат от глад, но това не беше лесно, а и не всички можеха да го направят. Старите навици трудно се забравяха и въпреки рисковете намираните с труд пакети с порциони се предпочитаха пред всичко, което можеше да предложи повърхността.

Всичко това означаваше, че ренегатите бяха любопитни относно разбирателството, което Стив, Кадилак и Клиъруотър бяха постигнали по отношение на хергелето, начина, по който използваха конете като транспортно средство, и необичайните умения на Клиъруотър да накара конете да й се подчиняват. За Стив нейните умения бяха полезен център на внимание, отвличащ интереса на Малоун и хората му от неговите собствени приключения, настоящия му вид и истинския характер на връзката му със спътниците му.

Работата с конете помогна и да се отклони вниманието на ренегатите от факта, че макар да бе облечена като мют, Клиъруотър беше силна, хубава жена с чудесно тяло. Единствената жена сред седемдесетте рошави ренегати и вероятно последната, която бяха помирисали от улавянето на Джоди. Не всеки мъж беше готов да се върти около фуста, но Стив беше готов да се обзаложи, че при подходяща възможност или достатъчна провокация половината от тях бяха готови да опитат.

Ако го направеха, двамата с Кадилак нямаше да могат да ги спрат. Клиъруотър трябваше да потърси външна помощ. Но Талисмана не беше направил нищо да я защити от ухажването на Накане То-Шиба и може би нямаше да й помогне и сега. Когато дебелият генерален консул падна от две хиляди фута и издълба дълбока дупка в земята, Стив бе изпитал огромно задоволство, но това не му попречи да бъде разяждан от ревност при мисълта, че Клиъруотър е била в прегръдките на джапа.

Всичко беше много странно. Предполагаше се, че тя е под закрила на Талисмана, но той не беше направил абсолютно нищо да я предпази от всеки, който я пожелае сексуално. Това беше още една причина Стив да одобри решението на Малоун да ликвидира запасите на Кадилак от сока на радостта.

Тъй като коне имаше повече от достатъчно за всички, Стив предположи, че ще е добре, ако Клиъруотър даде на ренегатите няколко урока по езда. Малоун, който разбра, че това е умение, което може да има полезни приложения, се съгласи да опита. Докато излагаше възможните изгоди, Стив пропусна да каже, че няколко часа тръскане на седлото гарантират, че след ездата всички ще накуцват и бедрата и задниците им ще горят като на огън. И че това ще заличи всякаква мисъл за бой.

 

 

Кадилак, разбира се, вече не бе щастлив човек. Историите, с които смайваше мютските племена, не представляваха абсолютно никакъв интерес за ренегатите на Малоун. А и ако беше споменал за тези неща, те щяха да поставят под съмнение обяснението на Стив за бягството им. След като за няколко славни седмици беше душата на групата, се дразнеше, че сега не му обръщат внимание. Сега Клиъруотър и нейните тъпи коне бяха в центъра на вниманието — и това също го дразнеше. Стиснал зъби, Кадилак търпеше мъжествено и болезнено миля подир миля, но лошият моряк се оказа още по-лош ездач и в резултат сега конете изместиха корабите от челното място в неговия списък на най-неприятните неща. Той се дразнеше от факта, че Клиъруотър не само общува с тези глупави животни, но и от това, че тя е много по-добър ездач от него. Като капак на всичко, за да подсили още повече обидата, Брикман също беше по-добър от него — е, поне засега.

Бандата главорези, на които се опитваше да се подмаже, не направи никакъв опит да скрие недоверието си към мютите. Това само по себе си беше разбираемо, но на Кадилак скоро му стана ясно, че е игнориран! Клиъруотър беше обкръжена от учениците си, а Брикман — въпреки че беше облечен от главата до петите като мют — беше канен непрекъснато от водача на ренегатите на съвет!

И — най-лошото от всичко — единственото, което можеше да му помогне да понесе тези обиди, му беше отнето. Тези вандали бяха разбили всички буренца със саке, освен едно! А то беше наполовина празно. Сега той беше изправен пред мъчителния избор да се задоволява с по няколко капки и да остава потискащо трезвен или да изпие всичко и да изпадне в забрава. Неспособността му да направи избор плюс знанието, че е допуснал потребността от алкохол отново да се върне, го хвърли в мрачно, отмъстително настроение.

Да… Трябваше да си го върне на някого…

 

 

За да избегнат всякакви проблеми, Стив, Кадилак и Клиъруотър сложиха спалните си кожи около малък огън в една плитка пещера под билото на хълма. Най-близките им съседи бяха часовите. Ренегатите лагеруваха на тридесетина метра на запад под тях, между дърветата в долния край на ската. Стив и Клиъруотър бяха разседлали конете и ги бяха оставили да бродят свободно и да пасат на воля. Силно привързани към новите си господари, те нямаше да отидат далеч. Когато дойдеше време, единственото, което трябваше да направи Клиъруотър, беше да вдигне глава и да ги извика с чуруликащ крясък, който ги караше да зацвилят от удоволствие и да препуснат в галоп към нея.

Това беше наистина странен звук. Първия път, когато ги беше извикала, крясъкът беше изскочил напълно оформен от устните й. Стив заключи, че той може би е стоял латентен в паметта й от рождение — но кой го беше поставил там? И защо тези мимолетни видения от друг свят, от друго съществуване минаваха през ума му всеки път, когато ги чуеше? Още една загадка…

Късно следобед на третия ден Стив се върна в пещерата и видя, че Кадилак седи унило и навъсено гледа пламъците. Малкото буренце беше до него. Стив реши, че е по-добре да не пита дали е празно.

— Много мило, че намина…

Стив сложи няколко дърва в огъня и седна срещу него.

— Защо седиш тук самичък?

Кадилак отвърна с подигравателен смях.

— Защо ли? Е, няма значение, няма да разискваме този въпрос. Може би ти ще ми кажеш кога ще тръгнем. Или вие с Клиъруотър сте прекалено заети и нямате време да помислите за това?

— Напротив. Много мислих по въпроса.

— Тогава кога тръгваме?

Стив се намръщи.

— Веднага щом стане възможно.

— И колко скоро ще е това?

— Не знам. След два-три дни.

— Защо не утре? Или довечера?

— Не е толкова просто.

— Никога не е просто.

— Слушай! Не започвай отново. — Стив посочи лагера в края на ската. — Долу има над седемдесет нарушители и Малоун е поставил пазачи навсякъде. Досега нещата вървяха добре, но все още не сме извън опасност. — Той поклати глава озадачено. — Нещо става долу. Не ми питай какво, не мога нищо да направя. Но трябва да сме внимателни.

— Малоун трябва да е внимателен — отвърна Кадилак. — Бих го убил, ако ми се удаде възможност, и съм сигурен, че и ти би го направил.

— Може би. Но сега не е време за разчистване на сметки. Малоун е човекът, който държи тези бандити заедно. Той и неговите четирима приятели са единствените с достатъчно ум да разберат, че като ни помагат, може би ще могат да сключат сделка с М’Колите при следващото събиране.

— Това ли му каза?

Стив вдигна рамене.

— Нищо не съм му обещавал. Но ако решат да спечелят няколко точки, като ни придружат…

— Но ние нямаме нужда от тях. Досега всичко вървеше по план. Как ще обясним присъствието им? Това ще доведе единствено до допълнителни усложнения!

— Не е така.

— Брикман. Много е лесно. Просто тръгваме!

— Да, но… те вече мислят, че може да е добре да задържат конете. — Стив замълча, за да може Кадилак да възприеме казаното, после добави: — Всичките.

— Разбирам…

— Точно затова ми трябват още няколко дни — да разбера какви са намеренията им. Ако не можем да се разделим като приятели, следващото най-добро нещо е да ги вземем с нас. Помисли за това. Ако се случи най-лошото, М’Кол винаги могат да ги продадат при реката.

Кадилак го погледна. Почти не можеше да повярва на ушите си.

— Ще направиш това на хора от собствения си вид?

— Ти не би ли го направил?

Кадилак скри раздразнението си, че е надхитрен.

— Да…

— Виж — каза Стив. — Знам как се отнасят към теб тези хора, но ти не си центърът на света. За тях агентите стоят по-ниско и от мютите. Аз не защитавам само твоя задник. Бях принуден да направя някои фантастични маневри.

Това беше случаят, който търсеше Кадилак.

— Е, когато се стигне до фантастични маневри, ти си ненадминат.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че макар да твърдиш, че ми спасяваш живота, и се кълнеш, че си мой кръвен брат, ти продължаваш да играеш двойна игра!

Стив посрещна обвинението със сух смях.

— За какво говориш, по дяволите!?

— За кораба с колела! Когато той пламна и се взриви, предположих — понеже ти не каза нищо, — че е дело на Талисмана! Можеш да си представиш изненадата ми, когато накрая накарах Клиъруотър да говори за това — и то не беше лесно, казвам ти — и да открия, че тя вярва, че корабът е бил атакуван от стрелолисти. От самолети от Федерацията!

Хванат неподготвен от неочаквания обрат на разговора, Стив инстинктивно даде уклончив отговор.

— И защо мисли така?

— Да не искаш да кажеш, че греши?

— Не точно.

— Добре, Брикман, какво точно казваш ти?

— Че правиш погрешно заключение.

— Значи, с други думи, Клиъруотър е права. Корабът беше атакуван от самолети!

— Виж… не те разбирам. Ние се измъкнахме, нали? И оттогава ти си в центъра на внимание.

— Е, и?

Точно в този момент Клиъруотър се върна. Усетила напрегнатата атмосфера, тя седна между тях, без да каже нищо, и почна да грее ръцете си над огъня.

Стив я изгледа многозначително и каза:

— Защо те интересува как е потънал корабът? Потъна. И край.

Кадилак се усмихна съжалително. Най-после… Шанс да отмъсти за оскърблението.

— Типично за теб! Ти си пълен с толкова лъжи и измами, че не можеш да признаеш истината. Ще оставя настрана подигравателната ти забележка, че съм в центъра на внимание. Ще ти кажа само, че не съм забравил, че ако не ми беше спасил живота, нямаше да съм тук. Но въпросът не е в това. Онова, което трябва да изясним, преди да направим и една стъпка напред, е да установим на коя страна си ти.

— Не е ли очевидно?

Кадилак вдигна умолително ръце към Клиъруотър.

— Разбираш ли какво искам да кажа?

Клиъруотър погледна Стив.

— Кажи ми, облачни воине… запалването на кораба с колела… — дело на твоите приятели от Федерацията ли беше?

— Да…

— Ти ли ги извика?

Стив не искаше да лъже Клиъруотър. Ако не намереше бързо начин да отклони този разпит, щеше да бъде принуден да каже истината. Той кимна.

— В известен смисъл. — Видя лицето й. — Да, добре, аз ги извиках! Но аз не работя с тях. Аз ги използвам. Това беше единственият начин да се измъкнем от кораба… и трябваше да го използваме!

— Съгласен съм — каза Кадилак. — Беше майсторски удар.

— Добре. — Стив го плесна по коляното. — Хайде да спрем дотук. Коджак са щастливи, вие сте на път за дома си и Талисмана доказа силата си. — Той погледна и двамата. — Какво повече искате?

— Искам да знам защо го направиха, Брикман. Ние направихме няколко пробойни в един от техните ешелони, забрави ли? За което ти предполагаше, че ще бъдеш обвинен. Очевидно някой… и може да се окаже, че този някой си ти… е оправил нещата.

Стив се намръщи.

— Защо мислиш така?

— О, стига. Не съм толкова наивен! Ако твоите господари са били готови да изпратят… — Той потърси помощ от Клиъруотър. — Колко бяха… четири?

— Пет…

— Пет самолета на деветстотин и петдесет мили да запалят кораба, те сигурно вярват, че ти все още работиш за тях. Аз не мога да измисля друга причина. Ти можеш ли?

Стив пренебрегна обвинението в предателство.

— Ти ми кажи. Ти си този, който знае всички отговори.

Търпението на Кадилак започна да се изчерпва.

— Затова не се съгласяваш с никого. — Той надигна буренцето и опъна една глътка.

Стив погледна за момент Клиъруотър, после каза:

— Попитай нея. Тя знае на коя страна съм.

Кадилак повиши глас.

— Така ли? Не ми се вярва.

— Слушай, това наистина е излишно… ясно ли е? — Стив се изправи и се опита да остане спокоен, но част от натрупания гняв се прояви в гласа му. — Ние сме квит. Нищо не ти дължа. В това число и обяснение! Свърших моята работа да стигнем дотук. Ако и това не е достатъчно… Омръзна ми да вадя кестените от огъня заради вас. — Той посочи западните хълмове. — Уайоминг е натам! Продължете! Тръгнете по залез-слънце! Аз ви оставям!

Но когато се обърна, Клиъруотър го хвана за ръката.

— Облачни воине!

— Стига. До гуша ми дойде от този човек! Откакто си пъхна носа в цялата работа, вечно е надут! — Той погледна през рамо към Кадилак. — Продължавай да създаваш неприятности, приятелче! Чудесно го правиш.

Кадилак се изправи и започна да си събира нещата.

— Да тръгваме! Без него сме в по-голяма безопасност!

Клиъруотър хвана ръцете на Стив, преди да може да ги стисне в юмруци и да се хвърли срещу Кадилак.

— Това е лудост! Какво ще направиш?

— Оставам с тези хора. Какво толкова, по дяволите? Те поне са от моя вид!

— Но те вече не са от твоя вид. Погледни си ръцете! Мислиш ли, че ще ти позволят да живееш между тях с такива шарки?

— Стига, скъпа! Това е само боя! Ще намеря сапунени листа и ще я измия. Кристо! Не е чак толкова трудно!

Клиъруотър се усмихна тъжно.

— Мислиш ли, че ще променят мнението си толкова бързо, колкото ще се промени цветът на кожата ти? Виждам как ни гледат. Наричат ни „диваци“…

— Да, знам…

Тя стисна ръцете му по-силно.

— В техните очи ти си нечист… каквито сме и ние. Ти няма да си в безопасност с тях. Тези хора може да са избягали от тъмните светове, те може да водят преговори и да не се бият с Плейнфолк, но в сърцата си ни мразят и се страхуват от нас.

— Тогава може би ще можем да ги научим на някои неща… да им покажем, че е възможно моят и твоят вид да живеят заедно. Не е точно както си го мислех, но е по-добро, отколкото да трябва да слушам този задник!

Кадилак кипна.

— От задник го чувам! — Той махна на Клиъруотър. — Хайде. Да си съберем нещата и да се махаме оттук, преди да съм направил нещо, за което и двамата ще съжаляваме.

— Не! Няма да тръгна, ако тримата не сме заедно! — Клиъруотър тропна гневно с крак. — Помири се с кръвния си брат! Веднага!

Кадилак вдигна юмруци към небето.

— Небесна майко! Каква горчива чаша трябва да изпия! — Той посочи обвиняващо Стив. — Няма да тръгна с тази лъжлива крастава жаба, докато не се закълне в главата си да ни каже истината!

Сините очи на Клиъруотър се втренчиха в Стив. Беше изумително как променяха цвета си в зависимост от настроението й. Този път те бяха дълбоки лазурни езера, които подканяха душата му да се гмурне в дълбините им.

— Направи го заради мен…

— Добре — каза Стив. — Да пукна, ако…

Тя хвана ръката му и я сложи на гърдите си.

— Моето сърце ще се пръсне, облачни воине. Ако думите ти не са верни, те ще убият мен, не теб.

Стив изпита тревожното чувство, че казва истината. И тримата седнаха. Клиъруотър вдигна буренцето със саке и го подаде на Стив. Учудващо, но Кадилак не възрази. Или не се осмели да възрази. Стив би искал да изпие много преди да му го върне, но се задоволи с две глътки, за да смаже езика си, и след това го върна с японската дума за „Наздраве!“, която бе научил от лидера на ронините Нобуро Нака-Джима: канпай!

С голяма неохота, която идваше от вкоренения му навик да пази истинските си мисли и чувства — плюс съображението, че всяка информация, запазена в тайна, може да послужи като тактическо предимство, той им разказа за телепатичната дарба, с която бяха родени двамата с Роз. Дарба, която, доколкото знаеше, имаха само те.

И описа как, когато беше свален с ръка, закована за шлема от стрелата на Кадилак, същите рани се бяха появили на дясната ръка и главата на Роз, за да изчезнат няколко часа по-късно, без да оставят следа. Това неизбежно доведе до необходимостта да обясни как тази дълбока хармония, която те пазеха в тайна от ранно детство, беше създала една нерушима връзка, „единство“, което се простираше отвъд най-интимните връзки на дружбата и което той не можеше дори да опише.

Разкрил дълбоката си тайна, Стив замълча смутено — надяваше се, че Клиъруотър може би ще разбере за какво говори. И че може би ще разбере посланието, което той се опитваше да предаде с очи — своите също толкова дълбоки чувства към нея. Клиъруотър беше отворила съвсем различна страна от неговата природа, беше събудила чувства, които отначало той не можеше да опише. Тя беше научила и двамата на значението и езика на любовта. Беше й го казвал много пъти. Искаше отново да й го каже, но не можеше да го направи пред намусения Кадилак.

— Обичаш ли я? — попита Клиъруотър.

— Не по начина, който имаш предвид.

— И какъв е този начин?

Двамата оставиха въпроса на Кадилак без отговор.

— А Роз? Тя обича ли те?

Стив замълча; спомни си за Сантана Дийп.

— Трябва ли да отговоря на този въпрос?

— Ти вече отговори. Какви чувства изпитва тя към мен?

— Тя не разбира.

— С други думи, смята ме за заплаха.

— Вината е моя, защото не съм й обяснил нещата правилно — каза Стив. — Ти знаеш какво искам да кажа… разликата между нашите отношения и онова, което чувствам към нея.

— Има ли разлика?

— Е, стига вече! — засмя се Стив. — Вече започваш да ме дереш жив. Какво имаш предвид?

Кадилак свали буренцето от устата си.

— Истината. — Той избърса устни с ръка. — Значи… господарите ти знаят за тази връзка между вас.

— Да. Откакто ти ме простреля със стрелата. Но в началото не знаеха, че можем да си предаваме мисли. Това споделено стресово явление, което лекарите наричат „психосоматична травма“ — то го разкри.

— Но сега знаят, че можете да си говорите от разстояние, нали? — настоя Кадилак.

— Разбира се! Роз трябваше да им каже! Това беше единственият начин, по който можеше да ни помогне.

— Очевидно. Онова, което ме поразява, е изключителната вяра, която те, изглежда, имат в способностите на сестра ти, и скоростта, с която реагираха. И организацията и усилието, необходими да изпратят пет самолета на такова разстояние, за да проведат атака през нощта! Само за да спасят твоя живот. Учудващо…

— Разбира се, те не знаят, че ти вече не си лоялен поданик на Федерацията — продължи Кадилак. — Но сигурно вярват, че Роз е надеждна. Защо иначе ще си правят целия този труд? Аз мога да измисля само едно обяснение. Тя трябва да е доказала своите достойнства преди този случай. Ти казваш, че са я държали заложница, за да си осигурят покорството ти, но е ясно, че те трябва да знаят, че не ти си вдигнал във въздуха ешелона. Иначе щяха да я заставят да ти направи нещо лошо. Чудя се какви други съобщения си предал?

— Никакви! Единственият път, когато имахме същия силен контакт като този на кораба, беше когато ние петимата и Сайд-Уиндър бяхме на път за Лонг Пойнт в надувните лодки. Думите или мислите… — Стив търсеше подходящо обяснение — … целостта на изживяването, които съставят всичко от онова, което искаш да знаеш, минават само… според нея… когато аз се отворя. В моменти на силно напрежение връзката се осъществява рефлексно, иначе е скрита. Ако аз не я включа, тя не може да достигне до мен.

Това не беше съвсем вярно, но Стив не знаеше за прогреса, който Роз беше постигнала в периода след тяхната среща — уредена с мълчаливото одобрение на Първото семейство — в Сантана Дийп.

— Какво ти каза тя по пътя към Лонг Пойнт? — попита Клиъруотър.

— Че онова, което съм намислил да направя, е правилно.

— И какво беше то?

Стив се обърна към Кадилак.

— Да остана с теб, да открадна самолетите и да отлетя на запад.

— Защо?

— Защото така бяха планирани нещата.

— От кого?

— Не ми каза.

Отново беше ред на Клиъруотър да зададе въпрос.

— Говорихте ли след като напуснахме Коджак?

— Не. — Стив се поколеба, после каза: — Опитах се да държа тази страна на мозъка си затворена. Освен ако не изпаднем в друга невъзможна беда, щях да държа ума си затворен, докато вие не се върнете у дома. Аз, хм… е, ще бъда честен, не искам да рискувам и да издам нашето положение. Роз няма да ме издаде, но… но работата е там, че не зная на какъв натиск е подложена.

Клиъруотър кимна, но не можеше да се каже дали му вярва, или просто потвърждава приемането на информацията. Стив гледаше предизвикателно Кадилак над огъня.

— Доволен ли си?

— Да. За момента.

Майната ти…

 

 

Когато падна нощта, се свиха около огъня в спалните си кожи. Клиъруотър лежеше с ръка, протегната към Стив, но според мълчаливо взаимно споразумение спяха отделно, за да не дразнят нараненото его на Кадилак. В селището на Коджак това не беше проблем: Кадилак имаше собствена колиба и достатъчно от така наречената от рибарите „нощна стръв“, която да слага на кукичката си. Но положението става по-деликатно, когато човекът, чието момиче си отнел, е на по-малко от метър, а момичето лежи в прегръдките ти… и изобщо не можеш да спиш.

Тази вечер беше различно. Стив се събуди и намери Клиъруотър под своите кожи.

— Какво…

Тя сложи пръст на устните му.

— Шшт. — Погали го по лицето и го целуна страстно. Беше гола — само по долната риза, която беше донесла от Ни-Исан. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и намериха връзката на кожите му за ходене.

Едно бързо издърпване на страничните връзки на триъгълната препаска около бедрата му откри достъп до арената за действие. Клиъруотър се плъзна върху него, възседна го и вдигна ризата си над главата. Легнал под нея, Стив успя да вдигне своята до подмишниците.

Тя дръпна кожената завивка над раменете си, наведе гърдите си до нетърпеливите му устни, после натисна със стъпала прасците му, раздалечи краката му и плъзна тялото си надолу, докато влажните устни на вагината й не спряха във втвърдяващия се пенис. Стив почувства твърдите й бедра да се затварят около него.

— Оооох-оооох-оооох! Оох, Небесна майко…

Клиъруотър заглуши гласа му с изпиваща целувка, която се премести от устата му върху лицето и врата. Сякаш искаше да го изяде жив.

Стив отговори по същия начин, ръцете му галеха гърба й, процепа между бедрата, после бедрата и тънката талия до очарователните извивки на гърдите.

— Притисни ме! — прошепна тя страстно.

Той сключи ръце около гърба й и я притисна силно.

— По-силно! — помоли тя. — По-силно!

Лежаха със сключени тела от главата до петите. Бедрата й продължаваха нежния масаж, притискаха се ритмично към него в такт с пулсиращия прилив на кръв в тялото му. Стив чувстваше как вагината й потрепва, сякаш иска да го погълне. Изгарящо. Разтопяващо. Разтварящо. Възхитително. Непоносимо.

Тя сложи устни до ухото му.

— Хайде, облачни воине! Хайде! Ох, ох, оххх! Любов моя! Златен мой! Бързо! Имаме толкова малко време!

И в този кратък момент, когато мозъкът му избухна като супернова звезда, Стив получи ослепяващо откровение. Беше правил любов с две жени, не с една. Роз беше в главата му от момента на проникване и тя беше играла двойна роля: сливайки се с психиката на Стив да стане мъжкия партньор в половия акт — и в същото време душевната защита на нейната женска психика се беше наложила над половината от действията на Клиъруотър.

На грубия език на пионерите тя беше чукала едновременно и двамата. Не само в ума си, но с ума си.

Стив знаеше, че не си въобразява. Това не беше предизвикано от някакви чувства за вина или предателство. Роз беше тук. Но не като ревнива съперница. Нямаше никакъв гняв. Желание — да. Изгаряща физическа потребност да бъде държана в топла прегръдка, да се слеят, но преди всичко трансформирането и възвисяването на цялото преживяване беше едно изумително чувство на любов. На споделяне. На разбиране.

И в същия миг Стив разбра, че Роз е наблизо и физически. Тя беше тук. На повърхността. На приближаващия ешелон „Ред Ривър“…

Стив и Клиъруотър лежаха прегърнати, краката им бяха сплетени, слабините им — пламнали от сладка треска. Клиъруотър беше положила глава на рамото му. Отри устни във врата му и прошепна:

— Тя беше тук, нали?

— Да… Но…

Клиъруотър прилепи устни към неговите.

— Не е нужно да обясняваш. Исках тя да бъде с нас. Повиках я в ума си и в тялото си. Повече няма омраза. Докато тя беше затворена под земята, умът й беше затъмнен от незнание. Но сега това е премахнато. Тя знае, че ние не сме съперници, а сестри по душа. Силата, която свързва теб с нея, свързва и трима ни.

— Но как може…

— Шшт! Когато станеш готов, тези неща ще ти бъдат казани.

— Добре. Но какво искаше да кажеш… „Имаме толкова малко време“?

Клиъруотър го погали по лицето, после се притисна до него.

— Преди зората, облачни воине. Преди зората…

Докато лежеше мълчаливо и наблюдаваше движението на завивката над телата им, Кадилак почувства, че не може да остане обективно безпристрастен, което беше отличителна черта на един истински воин. Той беше водач на Избраните и умът му трябваше да се занимава с по-възвишени неща — с въпросите на големия момент, а не със съмнителните удоволствия на плътта. Но точно горчиво-сладкият спомен от тези удоволствия беше възкресен при неговото връщане към сакето. Той се беше чувствал щастлив в Ни-Исан… докато не дойде Брикман и не развали всичко. И все пак…

Ролята на Кадилак, колкото и важна да беше, не компенсираше пълната липса на секс. Сакето беше премахнало задръжките му и го беше превърнало от колеблив любовник — обременен от тайна похот, но с вързан език от страх от отхвърляне и по този начин обречен на неуспех — в освободен, свръхуверен мъжкар.

Беше ирония на съдбата, че неговата първа любов и избрана другарка, момичето, с което беше израснал, беше тласната от Съдбата и може би от несподелен глад — в обятията на един лицемерен, сладкодумен авантюрист, когато той, Кадилак Девил, най-накрая бе получил истински статус и водеща роля, отговаряща на неговите таланти, и също беше способен да я задоволи като мъж.

Три достойнства.

Да… Както Мистър Сноу често му беше напомнял, да си роден в сянката на Талисмана беше голяма чест, дадена на малцина. Кадилак се стараеше, но Мистър Сноу беше пропуснал да му каже, че понякога да си Дете на Съдбата може да е истински недостатък.

 

 

Когато на следващата сутрин Стив и Клиъруотър се събудиха, Кадилак още спеше. За да не го събудят, те отидоха в лагера на ренегатите и закусиха заедно с Малоун. След това Клиъруотър се зае с уроците по езда. Стив остана с Малоун и неговите помощници и се опита да измъкне някаква информация за следващия им ход. Помощниците на Малоун не разкриха много. Те се интересуваха повече от онова, което Стив можеше да им каже за майсторите на желязо.

Към пладне Стив се върна по ската и намери Клиъруотър коленичила до огъня да готви на Кадилак. Великият кормчия беше седнал на една скала наблизо и гледаше мрачно в пространството. Не усети приближаването на Стив.

Стив и Клиъруотър се спогледаха. Малкото буренце беше до Кадилак. Празно. Стив го погледна, след това насочи въпросителен поглед над огъня към Клиъруотър. Очите й го молеха да внимава.

Стив отиде при Кадилак и му съобщи новината за Роз. Нямаше представа как ще реагира мютът, но очакваше да прояви поне някакъв интерес. Онова, което получи като отговор, беше подигравателен, войнствен смях. Стив го пропусна покрай ушите си и по очите му се опита да разбере какво става. Мютът не беше пиян, но беше пил.

Стив опита още веднъж.

— Не разбираш ли какво означава това? Тя е навън! Тук, горе, в реалния свят!

— И какво?

— Това е пролуката, която търсех! Ако намерим начин да я измъкнем от ешелона…

Кадилак слезе от скалата и тръгна надолу по ската.

— И как точно предлагаш да го направим?

— Още не съм го измислил. Но трябва да има начин. Ако Малоун и неговите хора се споразумеят с М’Кол…

— Кади! Месото ти е готово! — прекъсна го Клиъруотър.

— По-късно! Отивам до реката да се изкъпя.

Стив го хвана за ръката.

— Остави къпането. Това е важно!

— За теб може би. Но не и за мен. Тези отчаяни хора са твои приятели, Брикман. Искаш да работиш с тях? Чудесно! Но не намесвай моите хора в това. Няма да стане.

Усетила зараждането на поредния спор, Клиъруотър отиде при тях.

— Я почакайте. Просто ме чуйте, моля ви! Знам, че изглежда налудничаво, но… — Стив вдигна ръка да попречи на Кадилак да го прекъсне — … да предположим, че намерим начин и успеем да пленим един ешелон. За М’Колите това няма да е повече от куп боклуци. Но с помощта на тези хора можем наистина да го използваме. Можете ли да си представите колко изгодно ще е за нас?

Кадилак изсумтя иронично.

— Мечта, породена от лула с трева! Стига вече, Брикман! Ти ни забърка в достатъчно идиотски схеми.

— Да бе, идиотски — озъби се Стив. — Но задникът ти все още е цял… въпреки факта, че ти се постара да изпортиш работата.

Кадилак се опита да си тръгне, но Стив го дръпна и го спря.

— Какво ти става? Трудно ли ти е да се изправиш пред фактите? Куражът ти свърши ли се със свършването на сока на удоволствието?

— Не ми изнасяй лекции за моя кураж! Облачен воин… Ха-ха! Ти не заслужаваш да носиш това име! — присмя се Кадилак, после се обърна към Клиъруотър. — Чу гласа на твоя Златен, когато видя пламъците да облизват крилото на неговия скайхок. — Той имитира гласа на Стив: — „Помогнете ми… моля!“ Тогава нямаше й следа от непобедим герой. Беше жалък хленчещ нещастник! Никой мют, достоен да носи това име, не би молил милост от един враг! Той би предпочел да умре… гордо!

— Като теб на кораба…

Устните на Кадилак трепнаха.

— Това беше друго! Аз не се молех за живота си. Молех се за спасението на душата си!

— Хитро. Трябва да го запомня. — Стив се обърна към Клиъруотър. — И той ме нарича лицемерен кучи син!

— Как можеш ти, подземен човек, който не вярва в нищо, да разбереш какво имат предвид Плейнфолк под чест и кураж?

— Правя всичко, каквото мога. Което не може да се каже за теб. — Тези думи бяха последвани почти веднага от: „Пиян безделник“, но Стив успя да спре езика си навреме.

— Тогава разбери едно! М’Колите атакуваха една от големите железни змии! Онази, с която ти влезе в битката. Повече от триста племенни братя и сестри целунаха остро желязо онзи ден. Мъже, жени и деца. Застреляни и изгорени, и разкъсани на парчета от нейната ужасна бяла смърт!

— Да, знам. Прегрятата пара е истински убиец. Но вие вече знаете това. И имате сто пушки! Никой… дори и М’Колите, които са известни с храбростта си… не може да има успех, ако атакува като тълпа посред бял ден! Трябва да използваме мозъците си. Да намерим някакъв начин да се качим на ешелона. Не знам… може би дегизирани. Мислете! Трябва да има начин!

Кадилак не помръдна. Гласът му изведнъж стана студен.

— Няма начин, Брикман. Няма начин да накараш мен или Клиъруотър, или някой от моя народ да нападнем „Ред Ривър“, за да освободим сестра ти!

— Кристофър Кълъмбъс! Тя не е единствената причина!

— Но е главната…

Стив се обърна към Клиъруотър.

— Говори му, моля те! Накарай го да разбере. — Тя не отговори. Той пак се обърна към Кадилак. — Трябва да го направим, Кади. Може никога да нямаме друга такава възможност!

— Нито пък твоите господари…

Стив се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Кадилак се засмя злобно.

— Не ми играй игрички, Брикман. Защо мислиш сестра ти е на желязната змия?

— Нали си по-умен. Ти ми кажи.

— Тя е примамката на кукичката! И ти или ще се опиташ да я освободиш, или… — Кадилак видя предупреждаващия поглед на Клиъруотър.

— Или какво? Хайде, да чуем.

— Или ще ни продадеш на реката. — Гласът на Кадилак беше тих, но очите му не се откъсваха от очите на Стив.

— Разбирам. Мислиш, че са я докарали тук да упражни натиск върху мен.

— Можеш ли да измислиш по-добра причина? — Предизвикателният тон отговаряше на погледа му. — Ти не се ли върна за това? Съгласил си се да се опиташ да ни хванеш, защото са щели да я убият, ако откажеш!

— С други думи, въпреки всичко, през което преминахме досега, ти все още не ми вярваш.

Кадилак помисли над отговора си.

— Нека ти кажа последната си дума, Брикман. Мисля, че ти сам не си вярваш.

— Що за отговор е пък това?

— Единственият, който ще получиш. Ти често се отнасяш така с мен. Сега мога ли вече да се изкъпя?

— Да, мисля, че трябва — каза Клиъруотър. — Време е и двамата да се поохладите. Иначе няма да стигнем доникъде.

— Напротив — отсече Стив. — Време е да изясним нещата. — Той посочи Кадилак. — Искам да знам какво всъщност изкарва този човек от кожата му? Не понася конкуренцията? Иска всички да се оттеглим и да го оставим той да ръководи? Е, няма да стане. — Беше възможност да отмъсти на Кадилак. — Първото място трябва да се спечели, амиго. Трябва да си по-добър от всички. По-силен, по-подъл, по-умен…

Кадилак махна с ръка и мина покрай Стив.

— Стой! — заповяда Клиъруотър.

— Може би си прав да не ми вярваш — продължи Стив. — Определено, когато се отнася за теб. Отдавна чувствам, че ти го дължа, първо, задето ми спаси живота, и второ, задето на два пъти аз ти измъквах задника от огъня. Не защото исках, а защото трябваше да го направя. Ако не беше заради Клиъруотър и Мистър Сноу, отдавна щях да те изоставя.

— Така ли? Щял си да изоставиш мен? Ако не беше споразумението, което направих с Коджак, главата ти щеше да е на кол пред техните колиби! Кой видя, че идва корабът с колела? Кой предложи най-добрата идея как да се качим на него?

— Да. И след като го направихме, ти провали всичко, като си изтърва нервите! Провали се при най-елементарния трик! Кой щеше да храни сега рибите, ако не го бях извадил на брега?

Устата на Кадилак трепна — той се мъчеше да овладее гнева си.

— Не ти дължа нищо, Брикман! Моите хора изплатиха десетократно този дълг и онова, което те не ти дадоха, ти си го взе сам. Спасяването на змийската ти кожа беше най-лошото нещо, което съм направил през живота си.

— Да. И знаеш ли защо? Защото накрая се изправи пред истинска конкуренция… вместо пред онези диваци с провиснали джуки, които са те слушали толкова години!

Клиъруотър хвана Кадилак, за да не му позволи да си извади ножа.

Стив продължи да му се присмива.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Не можеш да ми простиш, че те извлякох от уютната ти дупка в Херън Пул, където можеше да обръщаш шише подир шише със саке и да се въргаляш с разни робини с дръпнати очи. Какви сладки малки мацки! Ти беше толкова зает с удоволствия, та не можа да видиш, че е само въпрос на време кога ще бутнат бурето под краката ти. Мислеше се за голям началник. А кой ти даде работа?! Аз! Ти никога не си имал нито една оригинална идея през целия си скапан живот! Всичко в главата ти, което заслужава да се знае, беше откраднато от мен! Всичко, което си знаел преди това, ти е било дадено от Мистър Сноу, и всички онези японски истории бяха глупости! — Той се засмя презрително, преди да нанесе унищожителния удар. — Искаш истината? Добре, ето я и нея, приятелю. Имаш посредствен ум с посредствени идеи. Мислиш се за роден да водиш Избраните? Аз не бих ти поверил да отговаряш и за купчина бизонски лайна!

Клиъруотър видя Малоун да се изкачва по склона към тях. Няколко ренегати го следваха. Тя застана пред Кадилак и се опита да предотврати боя, преди да е дошъл Малоун.

— Чуйте ме! Нека вятърът отнесе казаните гневни думи. Не им отговаряйте с остро желязо!

Думите й останаха без внимание. Те можеха да са кръвни братя, но обидите бяха твърде тежки, за да могат да се понесат. За тях трябваше да се отмъсти! Кадилак изрева гневно и острието на ножа му блесна като сребърен бял огън в светлината на следобедното слънце.

Стив измъкна бойния си нож и се приготви да отбие първата атака на противника си.

Клиъруотър се обърна към Малоун.

— Моля…

Той вдигна ръце.

— По дяволите. Не знам за какво е този спор, но ако искат да се колят, да си се колят.

Клиъруотър се опита да ги спре.

— Вие полудяхте ли? Спрете! Веднага! — Призивът й отново остана нечут — те продължиха да обикалят един около друг, да замахват и да приклякат, за да проверят реакциите си. Клиъруотър разбра, че трябва да направи нещо, но какво?

Отговорът дойде отвътре. Изблик на сила, която изникна от гнева й със смразяващ кръвта писък.

Малоун видя очите й да горят със син огън. Ръцете й се протегнаха и се насочиха към главите на дуелиращите се. Малоун се гордееше, че е твърд човек, но звукът, който излезе от устата й, беше толкова ужасяващ, че той почувства как ще напълни гащите.

Ефектът върху Брикман и мюта беше още по-поразяващ. За част от секундата те като че ли се вцепениха; ножовете паднаха от ръцете им, в следващия момент те полетяха на няколко метра в различни посоки, паднаха тежко и останаха проснати на земята от невидимия удар, нанесен от Клиъруотър.

Малоун никога не беше виждал такова нещо. Обърна се смаяно към Клиъруотър — и се ококори още повече: зад нея, над хребета, като смъртоносна птица се появи един нисколетящ скайхок и полетя право към тях.

Малоун се хвърли под една скала; няколкото други нарушители, които гледаха боя, изкрещяха уплашено. Но беше много късно. Потокът от куршуми, изстрелян от скайхока, вече ореше смъртоносна бразда през тревата и пръстта към Клиъруотър, откъртваше люспи от камъните и изпращаше виещи рикошети във всички посоки.

Вместо да се хвърли на земята, Клиъруотър се обърна към самолета, сякаш го предизвикваше. Около нея избухна облак от прах от камък и пръст…

Дори да бяха на крака, Стив и Кадилак бяха твърде далеч, за да я издърпат от линията на огъня. Ръцете и главата на Клиъруотър трепнаха неудържимо, после тя падна — беше ударена.

Стив изтръпна от ужас. Но ужасът беше достатъчен да отвори каналите, които го свързваха с Роз.

„О, благословена майко! Роз! Ако означаваме нещо един за друг, помогни ми!“

Клиъруотър бавно се обърна по гръб и се опита да повдигне лявата си ръка към скайхока, когато той се плъзна над главите им. Но от устните й излезе единствено кръв. Ръката й падна, пръстите й бяха протегнати към Стив.

Стив с мъка се изправи и тръгна със залитане към мястото, където лежеше Клиъруотър. Малоун тръгна с него. Кръв се стичаше през туниката и панталоните на избелелите й памучни дрехи на роб. На по-светлите места кожата й беше станала сивкавобяла. Не беше мъртва, но скоро щеше да умре, ако не…

„Да, малка сестричке, чувам те, разбирам те…“