Патрик Тили
Кървавата река (1)

Глава 1

Ако на най-малкия му син не му беше хрумнало да изщапурка през полуотворената врата, докато майка му беше с гръб към него, Изо Уантанабе нямаше да скочи от писалището и да излезе на палубата на плаващия дом. Тогава зимните месеци щяха да си минат с тяхната обичайна, спокойна монотонност и животите на неколкостотин негови другари по оръжие щяха да бъдат спасени или най-малкото жертвани по-разумно.

Но не стана така. Съдбата под формата на бащинска загриженост го принуди да последва детето и когато го хвана и го вдигна, Уантанабе видя нещо, от което дъхът му секна.

Две тъмни неща с крила летяха в небето по траектория, която водеше директно над неговия кораб. Движеха се в югозападна посока покрай назъбения край на тежкия сив облак, който напредваше над езерото Ми-шига от северозапад.

Без да обръща внимание на гонените от вятъра снежинки, Изо Уантанабе стоеше с отворена уста, притиснал малкия си син до гърдите си, и наблюдаваше как нещата минават над пристана, на който беше закотвен корабът с колела, и стават все по-малки и по-малки, докато накрая напредващият снежен облак не ги погълна.

Стоеше, втренчил тъмните си лъскави очи след двете изчезнали крилати точки, и не усещаше малките пръстчета, които игриво подръпваха долната му устна. Въпросите, възникнали от току-що видяното, го бяха накарали да забрави причината, поради която беше излязъл, и едва писъците на жена му, Юмико, му обърнаха внимание върху факта, че голата глава на сина му е обилно покрита със сняг.

Уантанабе покорно й даде Томо и ги последва вътре.

Според традиционните закони на етикецията на една жена не се разрешаваше да укорява съпруга си, но на практика това нормално се спазваше само в присъствие на приятели, роднини, прислуга или началници. Жената беше длъжна да уважава съпруга си и да му се подчинява, но това не пречеше на по-смелите (или злобни) представители на женския пол насаме да кълцат сол на главите на мъжете си — или да проявяват неудоволствието си по други, много по-фини начини.

Уантанабе седеше на рогозката зад писалището и с почтително мълчание слушаше неизбежния взрив от думи за риска, на който беше изложил здравето на най-малкото им дете. Знаеше, че загрижеността на Юмико е основателна, но умът му беше ангажиран с други, много по-важни въпроси, които тя, като жена, не можеше да разбере.

Уантанабе бавно натопи върха на четчицата в мастилницата и остави гласа на жена си без внимание. Лишен от значението си, потокът от думи наподобяваше на кудкудякане на разтревожена кокошка, прогонена от току-що снесеното яйце, преди да е имала време да му се възхити.

Накрая, когато десетмесечното дете беше енергично разтрито и веселият му смях показа, че не се кани да умре, обвинителното кудкудякане се замести от нежно майчино гукане, използвано от хора и животни, когато се грижат за малките си. Малко след това, облечено в сухи, чисти дрехи червенобузестото дете беше връчено на бащата като дар за примирие.

Размишлявайки върху факта, че настроението на жена му е така предсказуемо, както нощта и денят, Уантанабе взе за кратко Томо в ръце, лепна една целувка на меката му пухеста главичка и го върна. За Юмико кризата беше преминала, хармонията бе възстановена. За нейния съпруг проблемите тепърва започваха.

 

 

Изо Уантанабе и жена му Юмико произхождаха от раса, известна на техните съседи като майстори на желязо — разслоена общност от азиатски кръвни линии, в която японците заемаха най-горния слой, следвани в низходящ ред от китайци, корейци и други етнически групи. Положението на всяка група беше свързано директно с разстоянието — в Света преди — на техните земи от едно свещено място, известно като планината Фуджи.

Последователни вълни от праотци на майсторите на желязо се бяха заселили по североизточния бряг на Северна Америка между 2300 и 2400 година. Сега, шест столетия по-късно, седемнадесет владения бяха изградили своя национална държава — известна като Ни-Исан, — простираща се от Атлантика до езерото Ери и от морския път Сейнт Лорънс до нос Фиър в Северна Каролина.

Семейството на Уантанабе дължеше феодална вярност на благородната династия на Яма-Шита, държател на изключителен лиценз за търговия с тревните маймуни, които бродеха из безкрайните западни равнини. Семейството на Изо бе част от японската управляваща класа, но той самият беше извънбрачно дете от една китайска конкубина на баща му.

Социалният позор от това, макар и не катастрофален, означаваше, че за него още от младини вратата за по-високи постове е завинаги затворена, макар и отворена за хора равни на него и бъдещата му жена — ако решеше да се ожени — трябваше да е китайка. Това стана причина да реши да влезе в търговията, защото в нея бяха процъфтели много китайски семейства, а връзките на баща му му осигуриха, макар и нисък пост в една от богатите търговски къщи с верига от складове от Бу-фаро на езеро Ери до Източно море.

Неговата интелигентност плюс умението му да борави с цифри и усетът му за организация му спечелиха бързо повишение и щастливо представяне пред Юмико — четвъртата дъщеря на един китайски търговец, който с проницателно око за големия шанс й даде богата зестра.

Бащините надежди за връзките на семейството на Изо не се оправдаха. След като Юмико роди син и дъщеря и вече носеше Томо, скритото неодобрение на старшия партньор на смесения брак накрая стана ясно — Уантанабе на два пъти беше подминаван в годишните повишавания, с което се тури край на надеждите му да достигне до висшите ешелони.

Отчаянието му обаче беше краткотрайно. Изо Уантанабе бе извикан в двореца в Саракуза и го прие представител на господаря Яма-Шита, който му предложи поста на резидент агент в отвъдморските райони.

Той, обясни оглавяващият търговията, щял да бъде един от петимата назначени пробно — първият, който ще бъде отвъд границите на Ни-Исан. Като осъзнаваше, че това е изпратена му от небето възможност да влезе в основата на едно пионерно начинание и да се измъкне от завоалираната, но отмъстителна дискриминация, която продължаваше да помрачава брака му и да пречи на кариерата му, Изо прие назначението без колебание.

Корабите с колела на Яма-Шита посещаваха двата утвърдени търговски пункта в Бей-сита и Ду-арута веднъж годишно от няколко десетилетия, но през лятото на 2990 година Яма-Шита беше решил да развие редовни контакти с мютските племена в районите, намиращи се във вътрешността на страната.

Изо и другите четирима назначени щяха да са първите в тази верига, която — ако резултатите бяха положителни — трябваше накрая да се разпространи по южните брегове на четирите свързани едно с друго езера, които образуваха Западното море — огромното водно пространство, което мютите наричаха „Голямата река“.

Всеки резидент щеше да живее със семейството си на борда на плаващ дом, по-малък братовчед на триетажните парни чудовища, с които се провеждаше годишното пътуване до Ду-арута. Предвиждаше се плаващите домове да бъдат трайно закотвени на кейове, построени специално за целта, но при нужда те можеха винаги да вдигнат котва и да отплуват. Щяха да бъдат осигурени домашни прислужници, а корабите щяха да бъдат поддържани и, ако се наложи, защитавани от малки военни части.

За Изо това означаваше поемане на ръководството на затворена общност от тридесет и пет души. До осигуряване на достатъчно местно задоволяване храна и други провизии щяха да се доставят по море.

Юмико не преливаше от радост пред перспективата от едно изолирано съществуване в пущинака, но шансът да започнат на чисто плюс голямата сума, която се плащаше при завършване на деветгодишния срок, и обещанието за тримесечна платена домашна отпуска за всеки тридесет и шест прослужени месеца в отвъдморските райони смекчиха протестите й.

Възможността тя и семейството й да не могат да оцелеят три години, камо ли пък девет, изглежда, не й мина през ума, а Изо благоразумно премълча за възможните опасности от пълчищата немити, неоковани във вериги диваци.

Първите четирима резиденти бяха назначени в Детройт, залива Сагино, Чебойган и Лудингтън. Изо Уантанабе, последната далечна връзка във веригата, пусна котва на място, известно като Бентън Харбър, на двадесет мили на север от точката, където, на картите отпреди Холокоста, границата на щата Индиана срещаше източния бряг на езерото Мичиган.

Главната им задача беше да създадат по-тесни търговски връзки, включително набиране на повече „гастарбайтери“. Трябваше да постигнат това чрез търговски и културни „съвети“, чиято цел беше да накарат мютите да възприемат отношението на майсторите на желязо към себе си не като студено и заплашително, а като… бащинско. Твърдо (тревните маймуни презираха слабостта) и все пак добро.

Това само по себе си беше грандиозна задача, но на резидентите беше възложена и друга не по-малко важна задача — разузнаване.

След първите набези на ешелоните на Федерацията в територията на Плейнфолк през 2989 година конфликтът между трекери и мюти се преместваше все по-близко до границите на Ни-Исан. И Яма-Шита реши да използва резидентите — в частност Уантанабе — за предни подслушвателни постове. Техните усилия за подобряване на търговските отношения щяха да им осигурят и прикритие, и възможност да събират информация за бойната машина на Федерацията и нейното напредване към Рънинг Ред Бъфало Хилс — името на Плейнфолк за Северните Апалачи.

Като специално упълномощен, Изо Уантанабе беше най-близко до мястото на действие. Досега разузнавателните действия на воините от пустините на юга, изглежда, бяха спрели на западния бряг на широката лъкатушеща река, наричана от чуждоземците Мис-Хипи. Реката водеше началото си от група езера на северозапад от Ду-арута. Уантанабе се намираше на този пост по-малко от четири месеца, така че имаше да открива още много неща, но според първоначалните му контакти железните змии никога не се бяха опитвали да пресекат този воден път. Дали не можеха, или не желаеха да го направят, тепърва щеше да се види.

Плейнфолк бяха казали, че железните змии предпочитат да вървят по следите на древните сухоземни пътища — повечето от които извън Ни-Исан отдавна се бяха превърнали в прах. От набавена срещу шест ножа карта на Федерацията беше ясно, че железните змии (наричани от техните собственици ешелони) трябва да пресекат множество по-малки реки, за да стигнат до Мис-Хипи.

Изо Уантанабе още не беше виждал някоя от тези страхотни убиващи машини, но може би поради огромния си размер или конструкцията си те не можеха да плуват по река като натоварена волска кола със завързани към нея надути животински кожи. Толкова по-добре. Това означаваше, че до построяването на мост или изграждането на подходящ сал железните змии щяха да бъдат държани на залива — може би неопределено дълго. Тълпите строителни работници бяха лесна плячка и можеха да бъдат атакувани и избити.

Мис-Хипи беше като широките ровове с вода, обграждащи дворците-крепости на господарите на Ни-Исан — представляваше една почти безкрайна защитна линия, която — доколкото знаеше Изо Уантанабе — може би заобикаляше на север около Западно море. Гъсто обрасли с гори и осеяни с езера хълмове съставяха първата отбранителна линия. Ако тя бъдеше преодоляна, железните змии щяха да бъдат спрени от широката река Сан-оранса, която защитаваше граничните области на Ни-Исан. Но не и небесата над тях, защото тези змии носеха крилати колесници, които можеха да пътуват през облачния свят на камите. Реките и планините не бяха препятствие за тях. Тревните маймуни наричаха тези колесници „стрелолисти“, а войниците, които ги яздеха, бяха известни като „облачни воини“.

До този момент всичките истории за стрелолисти, пускащи огнени цветя от небето и убиващи хора с дълго остро желязо, не бяха нищо повече от приказки. Преувеличени слухове. Никой от неговите информатори не беше виждал стрелолист. Изо Уантанабе също не беше виждал до днес — когато видя два! Само че тези две небесни колесници не бяха като самолетите, описани му от неговите информатори. Крилата им не бяха триъгълни, а се простираха навън от двете страни на корпусите като на рееща се морска птица. И имаха опашка — не ветрилообразна като на птица, но все пак опашка — прикачена зад крилата от двете страни на кръглото тяло.

Тяхната форма в известен смисъл беше нематериална. Изо Уантанабе не се съмняваше, че небесните колесници са продукт на Федерацията. Беше достатъчен само един поглед, за да го побият тръпки. Това бяха тъмни чуждоземски неща, чиято форма не би могла да бъде замислена в душата на един благороден самурай. Но какво правеха в небе, пълно със сняг?

Търговският капитан на господаря Яма-Шита му беше казал, че железните змии са се оттеглили на юг в подземните си леговища за през зимните месеци, и неговите собствени опитомени тревни маймуни бяха потвърдили това. Но… щом горе имаше небесни колесници, това означаваше, че някъде на югозапад се спотайва желязна змия. Криеше се може би в гората и ги чакаше да се върнат.

Да… Новината за нейното присъствие и точното й местоположение скоро щеше да достигне — ако не бе достигнала — до местните мютски племена. И някой щеше да му предаде тази новина с надежда да получи награда. За такива случаи Изо имаше няколко сандъка, пълни с малки подаръци — някои полезни, други просто дрънкулки.

Уантанабе погледна празния лист хартия пред себе си и продължи да върти четчицата в мастилницата. Това му помагаше да се съсредоточи върху обстоятелствата, свързани с появата на небесни колесници. През последните две седмици въздухът ставаше все по-студен, но небето беше ясно или осеяно с разкъсани облаци. И тази сутрин изгряващото слънце беше затоплило празното небе. Чак по-късно на северния хоризонт се появи сивият облак.

Двете небесни колесници бяха дошли от североизток и бяха отлетели на югозапад — към Мис-Хипи. Което означаваше, че са заобиколили или от север, или от юг — гонени от напредващия снежен облак назад към желязната змия. Но преди това трябваше да са летели в безоблачно небе — така че сигурно бяха забелязани от острооките мюти, живеещи по земите около езерото Ми-шига.

Може би най-близкият му съсед, Сейто Ейчи, резидентът в Лудингтън, чийто плаващ дом бе на около сто и двадесет мили северно от неговия, ги беше видял да пресичат езерото Ми-шига, когато носеното от вятъра снежно покривало беше все още отвъд далечния бряг. Облачен воин беше подходящо име за хора, достатъчно дръзки да карат крилатите си колесници над такъв огромен воден простор! Но ако някога имаха неблагоразумието да нахлуят над Ни-Исан, камите, които пазеха небето, щяха да ги запратят към земята и те щяха да паднат като птици, поразени от стрелата на ловец.

Изо реши да напише съобщение и да го изпрати на съседа си по пощенски гълъб. Трябваше да изчака да отмине снежната буря, но ако пуснеше гълъба по пладне на следващия ден, може би щеше да получи отговор, което щеше да му помогне да установи точното местоположение на ешелона. Ако обаче небесните колесници бяха заобиколили от юг, новината за тяхното появяване щеше да стигне до него по-късно. Но щеше да дойде — в това той не се съмняваше.

При пристигането си в тези отвъдморски район мелезът с благородно потекло беше използвал организационните си умения, полагайки най-много усилия в областта на юг и запад от пристанището Бентън. В резултат на сто мили от мястото, където се намираше сега, имаше малко тревни маймуни, които да не знаят за възможността да спечелят награда, като докладват първи при откриване на желязна змия или стрелолист.

Изо Уантанабе избра листче тънка хартия от една кожена папка и започна да пише съобщението до Сейто.

 

 

За Буфало Бил Хартман, командир на „Луизианската дама“, новината дойде под формата на кодиран радиосигнал в 06.25 стандартно време, около десет минути преди изгрев-слънце на 12 ноември 2990 година. Хартман тъкмо се измъкваше от койката си, когато зумерът на леглото му тихо зазвъня. Той погледна видеодисплея над малкото бюро в ъгъла и видя как екранът бързо се изпълва с редовете на кодираното съобщение.

Ешелонът на Хартман, който беше спрял за през нощта на седемдесет и шест мили южно от попътната станция Пуебло, вървеше по път — известен някога като магистрала 25, — който минаваше през реперна точка Тринидад и Ратън, Ню Мексико и през Канадската река, преди да завие на запад към Рузвелт — подземна база, разположена близко до отдавна изчезналия град Санта Фе. Тъй като картите на Федерацията за надземния свят бяха създадени на база на издания отпреди Холокоста, градските райони, държавните граници и главните магистрали бяха запазени като репери. Така въпреки че главната част на базата беше на неколкостотин фута под земята, тя беше известна като Рузвелт/Санта Фе.

Десет такива бази бяха изградени под земната повърхност под или близко до главните градове на южния Среден запад. Повечето бяха наречени на имената на последните президенти на Съединените щати: управлението на Федерацията Уошингтън/Хюстън — известна неофициално като Гранд Сентрал или Хюстън/Гранд Сентрал, Джонсън-Финикс, Рейган/Лабок, Никсън/Форт Уърт, Айзенхауер/Сан Антонио, Труман/Лафайет, Ле Мей/ Джаксън, Линкълн/Литъл Рок и Грант/Тълса. Последната, която още се изграждаше, беше Монро/Уичита.

Тези градове отдавна бяха изчезнали, бяха оставили само имената си върху картите, съхранени в компютърните архиви на Федерацията. Имена, които помагаха да се омекоти сивата анонимност на масивните плочести конструкции, заели тяхното място. Бункерите, които се притискаха към земята като изхвърлена на брега медуза в очите на скулптор, бяха връзката между подземния свят на Федерацията и Света със синьото небе над него.

Също като мрежата от по-малки попътни станции и работни лагери, те бяха продукти на третото хилядолетие. Някои бяха още от началото на двадесет и четвъртото столетие; освен тях бяха останали много малко следи от човешко присъствие. Всички външни знаци на двадесетото столетие бяха изчезнали — изпарили се от ядрени експлозии или изтрити от лицето на земята от кръвопролитни борби между полудели групи оцелели хора за контрол на незамърсени източници в периода непосредствено след Холокоста.

Руините, преровени от банди мародери, бяха бавно разрушени от вятъра и дъжда, бурите и ураганите и неумолимия ход на времето. Но въпреки нанесения й почти смъртоносен удар планетата беше оцеляла; беше започнала да оздравява.

Невъзпрепятствана в продължение на над деветстотин години, природата беше възвърнала господството си над преходните, несъществени творения на човечеството, беше смляла бетона на прах и покрила купищата тухли с пясък или килим от червена трева.

Подобно на границата между повърхността и подземния свят Санта Фе, към която пътуваше Хартман, ешелонът под негова команда също беше артефакт от третото хилядолетие. Построен през 2961 година, „Луизианската дама“ — за екипажа просто „Дамата“ — беше брониран влак, висок над тридесет фута, имаше шестнадесет вагона и беше дълъг деветстотин фута.

Това беше подвижен дом на хиляда пионери — мъже и жени, които ядяха, къпеха се, спяха, воюваха и умираха един до друг в продължение на девет месеца от годината, които ешелонът прекарваше в операции на повърхността на земята. Носеха едни и същи дрехи и това бе така от Холокоста. До днес генерален президент винаги бе ставал мъж и поколения жени бяха служили като майки-настойнички на неговите деца, но извън тези две неизменни функции нямаше никаква друга дискриминация на база пол. Във Федерацията мъжете и жените се радваха на пълно равенство в статус и възможности от почистването на тръби в инсталациите за отпадни води на ниво А до най-високия изпълнителен пост в Черната кула и воюване на предната линия срещу мютите.

Всеки вагон, свързан със съседния посредством гъвкав коридор, беше дълъг петдесет и пет фута и широк тридесет с пространство в него за три палуби; в двата края имаше двойки гигантски барабанообразни гуми с ниско налягане, високи дванадесет фута и също толкова широки.

Хартман седеше в „седлото“ — горната палуба на командния вагон. То приличаше на мостика на фрегата отпреди Холокоста и под него имаше версия на корабен огневи/команден контролен център. Заместникът на Хартман, лейтенант Купър, отговаряше за втория, дублиращ, команден вагон на опашката, поради което ешелонът нямаше преден и заден край. „Дамата“ можеше еднакво лесно да се движи назад и напред или да се раздели на два независими сегмента — тактика, която често беше обърквала нападащите мюти.

Съставът на ешелона можеше да се модифицира в зависимост от това дали „Дамата“ извършва продоволствен курс до попътните станции, или провежда бойни операции. В бойна конфигурация влакът теглеше десет бойни вагона, оборудвани с кули с многоцевни оръдия отгоре и отстрани, „кървав вагон“ с екип лекари, оглавявани от капитан-хирург Кийвър, и авиовагон, на който се намираше въздушната сила на ешелона — десет самолета „Скайхок Марк I“, едноместни с делта крило — едновековното им производство беше чествано през 2983 година.

Авиовагонът имаше плосък покрив с двойно по-голяма широчина, който служеше за миниписта за излитане. С широко отворени дроселни клапи скайхокът излиташе от поставен под ъгъл парен катапулт и се „приземяваше“ с помощта на спирателна кука също както самолетите на самолетоносачите през двадесетото столетие. Поради специалното разпределение на вътрешността авиовагонът и силовият вагон имаха по-малко оръжия от другите. Командните и бойните вагони буквално бъкаха от бойна техника — топлинни сензори, оптични уреди за нощно виждане и инфрачервени лазерни далекомери.

Също като екипажите на подводниците и бомбардировачите с голям обсег на действие от ерата преди Холокоста, пионерите живееха заобиколени от апаратура и оръжия. В десетки помещения под пода бяха разположени складове за амуниции, койките бяха сгъваеми и се ползваха на смени от дневния и нощен дежурен персонал и, както на подводниците от Старото време, нямаше прозорци. В критичен момент можеха да се отворят тесни процепи за гледане, но при нормални условия какво има навън се наблюдаваше на видеоекрани.

Ешелонът бе затворена среда, екранирана срещу радиацията, която още съществуваше в Света със синьото небе, и въздухът, който циркулираше вътре, грижливо и непрекъснато се филтрираше. За девет столетия от Холокоста условията значително се бяха подобрили, но пионерите все още „изтегляха трикове“ — жаргон основан на акронима ТРИК^[1].

Според Първото семейство за замърсяването на въздуха бяха отговорни полухората мюти. И всички знаеха, че това е вярно, защото те самите не страдаха от него. Мютите имаха отровни кожи, които, ако се допреш до тях с голи ръце, причиняваха на нормалните човешки същества загниване и освен това излъчваха отровни химикали, които замърсяваха атмосферата.

Всеки пионер, дишал нефилтриран въздух, беше изложен на риск. Дори ако не загинеха в бой, пионерите знаеха, че деветмесечен тур в операции над земята съкращава с няколко години и без това краткия им живот, но те правеха тази жертва без колебание. „Те умряха, за да живеят другите“ беше фраза, набивана ежедневно в съзнанието на трекерите още от двегодишна възраст, думите бяха изсечени на мемориалната стена на централния площад във всяка дивизионна база. Те можеха също да се видят изписани с огромни букви по стените на коридорите, галериите и тунелите на платформите на станциите на метрото и на радиалните и кръгови пътища, свързващи мрежата от жилищни шахти.

Човек трябваше да е сляп и глух, за да не приеме посланието, защото то редовно се показваше на екрана на програмите на деветте телевизионни канала, излъчвани във Федерацията, и често се включваше в звуковите съобщения заедно с множество други нравоучения на Първото семейство.

„Те умряха, за да живеят другите.“ Основна истина…

Макар продължителното излагане на радиация на повърхността да се смяташе за застрашаващо живота, през последните години нейното ниво спадаше и продължителността на живота непрекъснато нарастваше. Това се дължеше изключително на рязкото намаляване на броя на южните мюти, чието присъствие беше инфектирало щатите от Средния запад — Тексас, Аризона, Ню Мексико, Оклахома, Арканзас, Луизиана и Мисисипи плюс новите територии на Колорадо и Канзас — сега очистени и възстановени от Федерацията. Това беше голяма територия и изискваше постоянно поддържане.

По-голямата част от южните мюти, които не бяха избити или поробени, бяха прогонени към източните и западни брегове и в пущинаците на Мексико. Няколко мародерстващи банди бродеха из външните щати в търсене на отпадъци като враните, но правеха всичко възможно да избягват контакт с патрулиращите ешелони и се бяха научили да се крият от кръжащи „Скайхок“, чието присъствие предизвестяваше неизбежното пристигане на някоя от страхотните железни змии.

Настоящият план на Федерацията бе да завоюва отново Света със синьото небе, тоест огромните равнини зад новите територии. Северните мюти, които наричаха себе си Плейнфолк, представляваха по-трудна задача от южните си роднини. Възпитани да се бият и умират със същата решителност като трекерите, те притежаваха животинска хитрост, невероятна физическа издръжливост и самоубийствена смелост. За щастие те бяха неграмотни диваци, номади, живеещи ден за ден и въоръжени с примитивни оръжия — ножове, тояги-ножове и арбалети.

Сплотени в единна сила под ръководството на някой умен лидер, те можеха да намерят начини да неутрализират по-развитата технологически и военна сила на ешелоните, но времето и съдбата работеха против тях. Въпреки колективното си име племената Плейнфолк нямаха чувство за националност и се биеха помежду си със същата готовност, с която се биеха срещу Федерацията.

 

 

След като излезе от Никсън/Форт Уърт в началото на март за патрулиране, „Дамата“ прекара лятото в обикаляне по централните равнини — Канзас, Небраска и Южна Дакота — и помогна за по-нататъшно намаляване нивото на замърсяване на въздуха чрез унищожаване на седемстотин и двадесет и девет туземци с израстъци по главите. Някои от тях бяха още деца, но както често казваха старите пионери, „малките порастват и стават подли, грозни и големи като онези, които са ги отгледали“. Това беше израз на суров, но правилен здрав разум. Чрез избиването на младите и отглеждащи деца жени ефективно се неутрализираше племето. А и тяхната смърт най-често подтикваше оцелелите мъже и жени воини да започнат самоубийствени атаки срещу изпратените от ешелона бойни отряди пионери.

Екипажът на Хартман даде няколко жертви, но общо взето тази операция беше успешна, за разлика от първата катастрофална среща на „Дамата“ със силите на мютите в Уайоминг предишната година. Тогава при завръщане в депото Хартман и неговите офицери бяха изправени пред съвета на оценителите да отговарят по обвинение за безразсъдно излагане на опасност на ешелона.

Знаеше се, че туземците убиват пионери, но не се предполагаше, че могат да повреждат ешелони или да надхитрят техните командири. Със само двадесет и един в експлоатация и при сегашния темп на производство от по един на година ешелоните бяха най-ценният артикул в инвентара на Федерацията. Командният състав на „Дамата“ беше изживял няколко лоши момента, но накрая всичко се беше разминало със строго порицание и понижаване в чин.

Можеше да бъде много по-лошо. Хартман имаше разумно обяснение защо нещата бяха протекли толкова лошо, но като всички опитни хора не се опита да се защити, като каже истината. Ако кажеше, че ешелонът и неговият екипаж са се натъкнали на злобните сили на мютски повелител, щеше да си навлече истинска беда. Мютската магия — нещо, което много ветерани, участвали в операции на повърхността, приемаха като безспорен факт — беше табу във Федерацията.

В наръчника — видеоархив, съдържащ мъдростта, получена от Първото семейство, и норми за поведение, които регулираха живота на трекерите от люлката до гроба — имаше мъгляво загатване за минали твърдения за „мютска магия“ и последната дума на Семейството по въпроса. Официално такава магия не съществуваше. Споменаването й беше нарушение на Първи кодекс. Ако те хванеха да говориш за мютска магия или някой споменеше на полицията, че си говорил за нея, те обвиняваха в нарушение на Кодекса и не се приемаше никаква молба за помилване. Всеки обвинен в нарушение на Първи кодекс получаваше еднопосочен билет за стената.

Този път завръщането у дома щеше да е различно. „Дамата“ не бе могла да изпълни поставената цел да убие хиляда мюти, което щеше да й донесе почетна грамота, но след като се приспаднеше времето за продоволствени курсове, 729 беше впечатляваща цифра. А и имаше възможност по обратния път към Никсън/Форт Уърт да хванат някои успели да избягат мюти или да извършат допълнителни рейдове.

Въпреки отровното си присъствие известен брой мюти от вече разредените южни племена се използваха в надземни работни лагери. Трябваше да бъдат оковавани за през нощта, но понякога поради немарливост на охраната или външна помощ някои успяваха да избягат. Бегълците обикновено бяха невъоръжени, но тяхното преследване винаги беше интересно и понякога Хартман изпращаше хората си подир „въображаеми“ цели, за да ги поддържа във форма. Пък и опитът го беше научил, че често се случват неочаквани неща.

Този ден беше точно такъв. Дешифриран и показан на екрана, сигналът от Гранд Сентрал тури край на надеждите на Хартман за посрещане на Нова година с роднините си в Айзенхауър/Сан Антонио. На „Дамата“ се заповядваше незабавно да промени курса си и да се насочи на изток към реперна точка Канзас Сити.

След като пресечеше Мисури, той трябваше да откара ешелона на север през Демойн, Айова, след това на изток по старата щатска магистрала 80 до Сидър Рапидс. „Дамата“ трябваше да пропътува хиляда и двеста мили без обичайните нощни спирания и той трябваше да остави без внимание всякакви благоприятни цели по пътя. При пристигане в Сидър Рапидс трябваше да пусне самолетите да издирят и спасят една група, изпратена със задача отвъд Мисисипи.

Заповедта да се отправи на север толкова късно през годината, когато снегът вече валеше по ниските склонове на Скалистите планини, дойде като нежелана изненада. Зимата беше сезон за почивка и превъоръжаване. Хартман не очакваше да го изпратят на повърхността до март за снабдителни курсове и операции по сигурността във Федерацията. А когато стигна до мястото в съобщението, където се казваше кого трябва да търси, се изненада още повече.

Въведе съобщението в командния дневник — твърд диск, чиято памет можеше да се отвори само с комбинация от неговата идентификационна карта и гласов отпечатък — после нареди на дежурния радиооператор да изпрати до форт Уърт стандартния отговор НЕЗАБАВНО ДЕЙСТВИЕ. Радиооператорът знаеше къде да изпрати съобщението, но никой, освен Хартман не знаеше какво означава то.

Хартман отиде при навигатора и му съобщи за промяната на курса към Тринидад вместо към Санта Фе. Каза му също, че ще изчака да стигнат на десет мили до точката на отклоняване, преди да осведоми останалата част от екипажа.

Остави навигатора да изготви разписание на новия маршрут на база на трисменно пътуване и се прибра в квартирата си. Съобщението съдържаше и трета новина, която можеше да бъде посрещната със също толкова голяма изненада от пътниците на „Дамата“ — полковник Мари Андерсън, командир на попътната станция в Пуебло, и шестдесет и четирима офицери и бойци от нейния щурмови батальон от хиляда души, които трябваше да бъдат разтоварени на границата между подземния свят и Санта Фе.

Полковник Андерсън — дама със стоманеносива коса; подчинените й я наричаха Мери-Ан — беше извикана в Гранд Сентрал на сесия на Съвета за планиране. С нея пътуваше разнородна група: офицери и войници, техници и строителни работници, тръгнали на юг за първата си отпуска след две години, прекарани на предната линия.

За част от групата пътуването за дома щеше да свърши на хиляда и петстотин фута под земята с асансьора до ниво едно–1 в Рузвелт и неговата най-забележителна част — търговския център Ню Дийл; останалите, чиито роднини живееха в други дивизионни бази, трябваше да вземат совалката на подземната станция непосредствено под търговския център и след като похарчеха малко пари за топло ястие, за посещение на някоя от видеобитките или за участие в изкусните викторини в развлекателните галерии, щяха да се качат на пътуващия със сто и двайсет мили в час през земната кора Транс-Ам Експрес и след няколко часа също да са си у дома.

Но сега всичко това се беше променило. Когато Хартман влезе в квартирата си, цифровият стенен часовник отброяваше последните секунди към 07.05. Като командир на ешелон той имаше повече лично пространство от всеки друг, но въпреки това то бе ограничено. Протоколът на службата и обикновената учтивост изискваха от него да споделя квартирата си с полковник Андерсън и проектантите предвидливо бяха осигурили една допълнителна сгъваема койка за такива случаи.

Тъй като мястото едва стигаше за един, за двама бе още по-недостатъчно. Това изискваше известна координация между домакина и госта, но при това пътуване то не беше проблем — Хартман и Андерсън бяха добри познати.

Бяха колеги от военната академия „Макартър“ и двамата я бяха завършили с отличие. Назначението на Андерсън в пионерните корпуси, обслужващи попътните станции, бе станало причина да прекъснат връзката си за няколко години, но и двамата се движеха с еднаква скорост по йерархичната стълба и след назначаването на Хартман за командир на ешелона беше само въпрос на време кога пътищата им ще се пресекат.

През този период Хартман беше подписал документи за връзка с Лорен, една млада жена от трето поколение семейство на пионери. Няколко месеца по-късно двамата бяха уведомени, че тя е избрана за майка-настойница. Двамата се справяха добре от момента, в който бяха официално представени един на друг, и очакваха да отгледат детето, но някой в Института за живот обърка нещо и Лорен умря два месеца след имплантирането на микроскопичния ембрион — плод от семето на Генералния президент.

Трекерите още от раждането си се подготвяха да приемат загубата на роднини с фаталистично вдигане на рамене. Скръбта беше разрешена и в крайни случаи се предвиждаше утеха, но се очакваше човек да скърби насаме. Смъртта трябваше да се разглежда като победа, не като беда, което означаваше, че Хартман беше получил уведомление за случая, но не и обяснение. Смъртта на неговата партньорка поради немарливост — за което на никой никога не беше търсена отговорност — остави у него неприятно чувство и той реши да не влиза в друга официално одобрена връзка.

Тъй като не беше предразположен да изостави всичко, Хартман избра ергенлъка, като в свободното си време се задоволяваше с учебни видеопрограми и братска дружба с колеги офицери. Но винаги когато „Дамата“ получаваше задача да направи снабдителен рейс до Пуебло, което означаваше една нощ престой, той посещаваше квартирата на бившата си колежка и другар по койка Мери-Ан.

И въпреки неодобрението на тъмнокосата приятелка на Мари Андерсън майор Джери Хилър от време на време те изоставяха командирското бреме и поставяха коня между стръките. Казваха си, че това е просто заради старото време, но и двамата знаеха, че е нещо повече.

Когато той влезе, Андерсън подаде мократа глава иззад завесата на банята и каза:

— Здравей… — Видя го как заключи вратата, как сложи табелка „НЕ ВЛИЗАЙ“. — Май имаш да ми казваш нещо.

— Да. — Хартман набра заместника си.

На видеоекрана се появи лицето на лейтенант Купър.

— Добро утро, капитане.

— Добро утро, Купър. Следващите двадесет минути ще съм зает с някои въпроси, затова ще ти бъда благодарен, ако поемеш „Дамата“. СИНК-ТРЕЙН заповяда да променим курса и да преминем на трисменно пътуване. Кажи на господин Макдонъл да събере шефовете на секции в седлото в 07.30. Ти и останалите от щаба също трябва да сте там.

— Слушам, капитане. — Купър спря. — Нещо сериозно ли е?

— Е, на никой не му харесва да играе на сляпа баба — каза Хартман. — Но го пази в тайна, докато го съобщя — ясно?

— Разбрано…

Хартман превключи видеодисплея в режим на текст и звук, свали маслиненосивата си тениска и се приближи към душа с палци, пъхнати в колана на шортите си — приличаха на боксьорски.

— Нещо против да се присъединя към теб?

Андерсън дръпна завесата и той видя познатите линии на стегнатото й тридесет и шест годишно тяло.

— Заповядай…

Хартман влезе в нишата с душа. Нямаше начин двама души да стоят под струята, без телата им да се допират до няколко интересни места — но те отдавна бяха свикнали с това. В Академията мъже и жени имаха общи спални и бани с комунални душови клетки, в които можеха да се поместят четирима души едновременно — или шестима добри приятели.

Хартман си сипа сапун от дозатора и се насапуниса. Не отиде под душа при Мери-Ан, защото се чувстваше възбуден. Когато течеше водата, душът беше единственото място, където можеш да говориш без опасност някой да те подслуша. Хартман нямаше сигурни доказателства, че на влака има подслушвателни устройства, но не беше стигнал до ранг на командир, без да открие, че невнимателното говорене често ти струва живота.

— Да ти изтъркам ли гърба?

— Да. — Хартман се обърна към стената и Андерсън го прегърна през кръста. — Щеше да ми търкаш гърба.

— Спокойно, ще стигна и до него. Виж, обикновено правим това два пъти в годината. Два пъти в една седмица предизвиква нездравословни апетити.

— Времето и мястото са неподходящи, миличка. Слушай. Току-що се обадиха от СИНК-ТРЕЙН. „Дамата“ не се прибира у дома. Още не, във всеки случай.

Ръцете на Андерсън продължиха да се движат.

— И как ще стигна аз до Санта Фе?

— Ще те откараме със самолет.

— Бил, стига глупости. Никога не съм летяла с тези измишльотини от тояги и въжета и нямам намерение да го правя сега.

— Аз изпълнявам заповеди на СИНК-ТРЕЙН и докато си на „Дамата“, ще правиш каквото ти кажа. Което означава, че имаш около четиридесет и три минути да свикнеш с тази идея.

— Гадняр…

Андерсън го ощипа по задника с твърдите си като желязо пръсти, но Хартман очакваше това отмъщение и се беше стегнал, така че не го заболя много.

— Стига, Мери-Ан. Успокой се. Ще си пафнеш трева и ще ти мине.

— С удоволствие бих го направила, но никога не я нося… особено в Гранд Сентрал. Но това няма значение. Как ще ме откарат, по дяволите? Ако мислиш, че ще позволя да ме окачат като багаж на някой скайхок, много се лъжеш! — Гласът на Андерсън омекна, когато Хартман се отпусна. Слабините им се допряха и тя му се усмихна.

Хартман се успокои.

— Не се безпокой, СИНК-ТРЕЙН вече е помислил за това. Пращат от Санта Фе двуместен скайрайдър.

— О, чудесно…

— Ей… спри! Трябва да пазиш репутацията си. Нали те наричат Желязната лейди.

— Да. Но съм такава само когато краката са ми на земята…

— Виж, това е на сто седемдесет и две мили по суша. По въздух няма да продължи повече от час и половина. Просто трябва да поседиш малко неудобно деветдесет минути. Да не искаш да кажеш, че не можеш?

— Как беше при теб първия път?

— Все още чакам някой да ми предложи такова пътуване — иронично отговори Хартман и спря протеста й с една бърза целувка. — Ако почне да ти действа на нервите, просто затвори очи, облегни се назад и мисли за…

Твърдите бедра на Андерсън се отъркаха в него.

— Не казвай нищо, за което може да съжаляваш, момчето ми…

— Права си. — Хартман я прегърна. — Не е време да се държим глупаво. Даваш ли си сметка, че ни остават само още шест години… може би осем, ако имаме късмет? — Той въздъхна. — Бих желал да сме заедно…

Андерсън сложи глава под брадичката му, докато се олюляваха нежно под струите топла вода.

— Още ли ти липсва Лорен?

— Не толкова, колкото ще ми липсваш ти.

Андерсън плъзна ръка около кръста му.

— Накъде пътуваш?

— Сидър Рапидс, Айова…

— Къде е пък това?

— На около хиляда и двеста мили на северозапад оттук. На същата ширина като Чикаго.

— Кристо! Там не вали ли сняг по това време от годината?

— Така казват.

— Сигурно е нещо много важно, за да рискуват да те изпратят толкова на север. Имаш ли някакво подкрепление?

— Не, доколкото знам.

— Каква е задачата… или още не са ти казали?

— Откриване и спасяване на група. Поне така се казва в заповедта на СИНК-ТРЕЙН. Петима наши хора са изчезнали там. — Той вдигна рамене. — Хюстън иска да ги намеря и… да ги доведа.

— Фед?

— И да са, няма да ми кажат.

„Фед“ беше прякор, който се отнасяше за специални агенти, за които се смяташе, че работят за Първото семейство. Никой никога не беше попадал на сигурни доказателства, че такива хора съществуват, но това не беше разсеяло широко разпространеното мнение, че ги има.

— Единственият вид други хора, които бродят наоколо, са нарушители. Освен ФИНТЕЛ^[2], разбира се. Но за първи път чувам някой да работи на изток от Мисисипи.

— Да. Другото странно нещо е, че двама от тях са планеристи от „Дамата“ — Джоди Казан, ръководител на въздушното отделение, която направи пет тура с мен преди самолетът й да се взриви. В онази битка, за която ти разказах, когато…

— Когато сте се натъкнали на някаква неочаквана трудност…

— Да, същата. Вторият е мъж, Брикман. Един от тримата, които изгубихме, преди да побегнем на юг да лижем раните си. За другите трима нищо не знам… освен факта, че един е планерист… но всички мислеха, че Казан и Брикман са загинали над Уайоминг миналия юни. — Хартман вдигна рамене. — Изглежда, сме сбъркали.

— Този младеж, Брикман… да не би случайно да е 2102–8908 Стивън Рузвелт Брикман?

— Да, същият. Откъде знаеш името и номера му?

— Това е човек, който се запомня… по много причини.

— Но… как така?

— Той долетя в Пуебло на самоделен планер преди почти една година. Каза, че избягал, след като бил свален и взет в плен от едно мютско племе…

Хартман гледаше изненадано.

— Бил е пленник?

— Така каза. Ние съобщихме по радиото на „Дамата“ да проверят дали имате планерист с такова име. Твоят свързочник очевидно не ти е предал запитването ни. Във всеки случай той потвърди, че Брикман е един от тримата планеристи, записани като загинали на вражеска територия на североизток от Шайен на 12 юни, точно както твърдеше и нарушителят.

— Нарушител?

— Всеки, който идва от повърхността, напуснал частта си и без документ за идентификация, автоматично се смята за потенциален нарушител, докато не докаже противното. Знаеш го.

— Разбира се — изръмжа Хартман. — Но всички нарушители застават до стената. И каква беше историята му?

— Не знам. — Андерсън понижи глас. — Поискахме досието на Брикман от Гранд Сентрал и то беше с девето ниво на достъп.

— Което имаш право да четеш.

— Добре че не го направих. Иначе можеха да ми опекат задника. Брикман е в списъка за специално третиране.

Хартман повдигна вежди.

— Така ли? Добре, че ми каза, макар че, ако бъда честен, не бих казал, че съм много изненадан. Винаги говоря открито с новите планеристи, когато идват на борда, след това сравнявам мнението си с това на Макдонъл, коменданта на ешелона. Двамата преценихме, че той може да стигне далече.

— Знам какво имаш предвид — каза Андерсън. — Има един такъв особен поглед…

Хартман я притегли до себе си.

— Да. Очите. — И погледна нейните.

— Така че внимавай.

— Ти също. — Той я целуна по върха на носа. — Добре, удоволствието свърши. Да излизаме.

— Разбира се… — Андерсън дръпна завесата настрана. — Просто от любопитство… винаги ли се къпеш с чорапи?

Хартман погледна краката си.

— По дяволите! Виждаш ли какво става, когато си наблизо? — Той свали чорапите и започна да ги изстисква.

— Може би ще е по-добре, ако спреш душа. — Мари Андерсън излезе от нишата, взе две кърпи, хвърли едната на Хартман и започна енергично да се бърше. — И така, каква е новината за останалите от моята част? И те ли ще бъдат откарани със самолети в Санта Фе? Или ще трябва да отидат пеша?

— Нито едното, нито другото — отговори Хартман. — Ще останат при мен.

Мери-Ан спря да си бърше косата, хванала в ръце единия край на кърпата, а другия стиснала между бедрата си.

— Но тези хора трябваше…

— До три месеца да се приберат, да. Отлага се. Трудно е, но е така. Ще се върнат у дома заедно с нас.

— Това е жестоко… — Андерсън затърси решение. — Не можеш ли да ги свалиш в Монро/Уичита, когато минаваш оттам? Знам, че преходът не работи, но те могат да слязат през вентилационната шахта, която беше пробита през пода на старата попътна станция.

— Няма да минем през Уичита. Маршрутът ни е през Грейт Бенд и Салина. Теренът е по-лек и ще можем да поддържаме добра скорост и през нощта.

Андерсън изпсува, след това изля разочарованието си върху собственото си тяло с допълнително наказателно триене.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим!

— О, не зависи от „нас“. И не забравяй, че това е твоето тяло, мила.

— Благодаря, ще го запомня — каза тя раздразнено.

— Слушай, Мари, това е заповед. Ако не ти харесва, оплачи се в СИНК-ТРЕЙН… когато идеш в Санта Фе.

— Това означава да преодолея цял куп бюрократични прегради. Всяко оплакване, което правя, трябва да мине целия път до щаба на пионерния корпус, преди да бъде предадено на СИНК-ТРЕЙН. През което време…

— … при условие, че някога стигне там…

— … ти ще си отвъд Мисури.

— Точно така. Ти знаеш отговора… точно както СИНК-ТРЕЙН знае, че твоите хора знаят, че пътуват за дома с „Дамата“. Няма заповед да ги стоваря, защото никой от Гранд Сентрал не дава пукната пара дали те ще са у дома на Нова година, или не. Единственото, което е от значение за Гранд Сентрал, е този ешелон да отиде в Сидър Рапидс. И то бързо. Така че не ми пречи да изпълня заповедта.

Андерсън загуби интерес към него, прекара кърпата по бедрата си и надолу и назад по краката.

На Хартман не му беше необходимо да гледа лицето й, за да знае, че тя би предпочела да го удуши с нея. Той метна кърпата си на врата си и взе чорапи и бельо. Не беше съвсем сух, но имаше само четири минути да се облече, преди да съобщи лошата новина на помощниците си и на командирите на отделения — и това изобщо не го радваше.

Като командир, който се грижеше съвестно за хората си, той можеше да разбере нежеланието на Мери-Ан да изостави войниците си, но се подразни, като откри, че тя изглежда по-загрижена за тях, отколкото за него. След по-малко от тридесет минути щеше да отлети и да го остави с начумерения екипаж и нежелания проблем да се оправя два месеца с още шестдесет и четирима недоволни.

Той вдигна ципа на работния си комбинезон в защитен цвят и си сложи жълтата бейзболна шапка под установения ъгъл. Андерсън, вече по пликчета и тениска, пъхаше нещата си в полевата си раница. Все още беше с гръб към него.

— Стига, Мари… не се сърди. Тази нова задача ще е трудна за всички.

Тя се обърна. Стиснатите й устни бяха изкривени в кисела усмивка.

— За всички, освен за мен. Прав си. Ти си последният, на когото трябва да се сърдя. Извинявай.

— Не казвай „извинявай“. Просто кажи довиждане.

Прегърнаха се топло. Андерсън долепи лице до неговото.

— До следващия път, а?

— Разбира се. И не се тревожи за хората си. Няма да е пътуване за развлечение, но ще направя всичко възможно да се погрижа за тях. Устните им се срещнаха за кратко, после, когато се пуснаха с нежелание, Хартман взе ръчния си часовник. — Кристо! Закъснял съм! — Той го сложи на ръката си, стисна я за рамото и прошепна: — Слушай, този Брикман… Къде отиде, след като напусна станцията?

— Сложиха му качулка на главата, оковаха го и го откараха в Санта Фе със скайрайдър от Биг Ред Уан, откъдето са го предали на началника на военната полиция на Ню Мексико да го отведе в Гранд Сентрал. А от Гранд Сентрал ни посъветваха да изтрием името му от дневника на базата.

Хартман кимна.

— Това обяснява защо не ни беше изпратена информация. Ние все още го водим за убит в акция.

— Не разбирам — каза Андерсън. — След като е бил изпратен в Гранд Сентрал като нарушител миналия ноември, какво, по дяволите, прави горе в снега в Айова?

— Права си — съгласи се Хартман. — Но дори да го намеря, ние с теб никога няма да научим отговора. Младият господин Брикман е от списъка за специално третиране — ти ми го каза.