Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (9)

9.

След като братята Мак Леод напуснаха с поредния си пленник Града на духовете, Сара постоя за известно време все така гола. Изглежда, изобщо не осъзнаваше, че няма нищо върху себе си.

Ярката слънчева светлина обливаше чудно хубавото й тяло.

Лицето й издаваше вълнение. Очите й горяха с дива решителност.

След известно време тя вдигна яростно юмруците си към небето, устните й бавно се раздвижиха и беззвучно произнесоха една клетва.

От този момент нататък Сара щеше да направи всичко възможно, за да разчисти сметките си с койотите от Ваулчърския каньон.

Ако някой изобщо беше в състояние да направи нещо срещу тях, то това беше тя — Ангела от Града на духовете.

Тя сведе поглед към разкъсаната си на парчета рокля и поклати глава. Съвсем не беше необходимо да я повдига от земята.

После огледа и самата себе си. Стори й се, че е ужасно мръсна, и потръпна от погнуса.

Отиде до кладенеца и започна кофа след кофа да вади вода от него и да я излива в поилката пред бара, докато накрая успя да я напълни до половината.

Дървеното корито й служеше като вана за къпане. Сара много добре знаеше, че може да се разхожда тук гола така свободно и непринудено, както някога Ева в рая.

Това беше едно от нещата, които тя особено много ценеше в своята принудителна самота. То я караше да се чувствува напълно свободна.

Преди да влезе вътре, Сара изля още две кофи вода върху себе си и се изтърка с една четка.

После седна във водата и се изтегна с наслада, притвори замечтано очи и извика в съзнанието си образа на Ласитър.

Откакто този мъж се бе появил в живота й, нещо в нея се беше променило коренно. И самата тя не можеше да си обясни как всъщност се беше случило това, но то наистина беше така. Дори само мисълта за едрия смел мъж будеше в душата й нови, непознати надежди.

Трябваше да бъде като него. Никога да не се огъва. Винаги да продължава да се бори, дори и когато усеща, че е на края на силите си.

Съвсем не бе забелязала, че откакто влезе в дървеното корито, за да се наслади на банята, нечии очи зорко я следяха. Доспа й се, докато се отдаваше на своите възможно най-прекрасни мечти в затоплената от слънцето вода.

И тогава до слуха й достигна лек тропот на копита.

Не се изплаши ни най-малко, а само хвърли бърз поглед през полупритворените си клепачи.

Всяка друга жена на нейно място би изпаднала в паника и веднага би изскочила от водата, за да изтича бързо в къщата и да се скрие от погледа на чуждия посетител.

Но на Сара, Ангела от Града на духовете, отдавна вече й бе непознато това, което другите хора най-общо наричат чувство на срам. Беше преживяла твърде много.

Тя видя, че ездачът се приближава бавно към нея.

След известно време успя да го разпознае.

Всъщност дори само това би било достатъчно, за да я изплаши, но то само я накара да подсвирне леко от изненада.

Точно този човек й беше необходим.

Беше Крамер, или по-точно Торпе. Върху ризата му блестеше шерифската значка. Тук, извън града, тя нямаше вече абсолютно никаква стойност, но той очевидно твърде много се гордееше с новата си служба.

Едва когато новият шериф вече беше достатъчно близо до нея, Сара стори това, което отдавна трябваше да направи: отметна внезапно главата си назад, отвори широко очите си и привидно учудена извика тихо.

После се престори, че уж иска да изскочи от водата, но се отказа в последния момент от намерението си и се сви колкото се може по-надолу в дървеното корито, за да успее да скрие поне част от тялото си от погледа на мъжа пред нея.

Той пристъпи небрежно напред като хищник, сигурен в плячката си.

— Здравей, Ангел. Изплаших ли те?

— Би могло да се каже, че наистина ме изплаши. Знаят ли братята Мак Леод за това?

— Да, питах ги. Те нямат нищо против.

И от седлото на коня си той погледна надолу към водата. Сара бе закрила с ръка окосмения триъгълник между краката си. Знаеше, че по този начин можеше още повече да го възбуди. С лявата си ръка прикриваше с престорен срам стегнатите си гърди.

От погледа й не убягна желанието в очите му. Как само го мразеше!

Но се налагаше да се преструва пред него. Трябваше да го направи. Беше готова на всякакви жертви, само и само да постигне целта си, за която отсега нататък твърдо бе решила да се бори.

— Можеш да напоиш коня си от кладенеца — изрече тя. — А после, ако обичаш, се обърни настрани, докато изляза от водата!

Той наистина подкара коня си на няколко метра назад към кладенеца, но Сара забеляза, че не я изпуска от погледа си.

Крамер извади ведрото с водата, постави го пред коня си и се върна обратно при нея.

— Този път май нямаш подръка някой „Деринджър“ — отбеляза подигравателно престъпникът.

Тя внезапно му се усмихна широко.

— А трябва ли да имам?

— Аз нищо лошо не ти правя — отвърна Крамер. — Поне животът ти не е застрашен ни най-малко.

Вече не можеше да прикрие изгарящото го желание.

— Сега, когато те виждам на дневна светлина — отбеляза тя, като се усмихна още по-изкусително, — си мисля, че съвсем не изглеждаш толкова лошо.

— Ти постъпи с мен като с последната отрепка.

— Беше поради паниката. Съжалявам.

Сара забеляза как той си отдъхна облекчено. Беше му дала да разбере, че сега вече може и да не бърза. Надяваше се, че е разтълкувал съвсем правилно думите й.

— Ти също ми харесваш много повече, отколкото миналата нощ — каза Крамер и също й се усмихна. — Имам чувството, че бихме могли доста добре да се разберем. Не мислиш ли?

— Възможно е — отвърна тя. — Най-малкото сега вече имаме шанса да се опознаем по-отблизо.

— И как си го представяш това?

— По съвсем мирен начин. Впрочем, изглеждаш доста прашен. Би могъл да се изкъпеш.

Той се огледа.

— Тук, на открито ли?

— Няма кой да ни смущава. Насам рядко идва някой, а ако все пак се случи, то това обикновено е някой от братята Мак Леод. А те нали знаят, че ти ще ме посетиш? — и тя го погледна настойчиво. — Или може би си ме излъгал?

— Не, не. Съвсем определено, не. Как иначе бих могъл да намеря пътя за насам?

— Да не би да са ти възложили някаква задача?

— Казаха ми само да се поогледам на първо време. Било много важно. Като тяхно доверено лице трябва много добре да знам какво всъщност става тук. Това също е важно.

— Каза ли им, че ти уби Бъртън?

— Какво друго ми оставаше?

— И те просто така се примириха, така ли? Бъртън беше важна фигура за тях.

— Аз ще го заместя.

— Сигурен ли си?

— Бъртън беше глупак. Аз имам много повече ум в главата си.

Сара междувременно се беше поизправила малко и бе подпряла лактите си на ръба на дървеното корито.

Сега Крамер можеше да види всичко през прозрачната вода. Очите му отново се втренчиха неподвижно в тялото й. Това беше много добре. Щеше да отклони мислите му.

— За тях ти се появи в най-подходящия момент — отбеляза тя. — Те така или иначе възнамеряваха да го извадят от играта. Бяха решили вече да го зачислят към останалите пленници в мината.

— Наистина ли?

— Бъртън беше станал неудобен за тях. Един ден това може да те сполети и теб, Дан. Всъщност как искаш да те наричам — Сам или Дан?

— Нека бъде Сам. Свикнах вече с това име.

— А харесва ли ти новата работа? — усмихна му се невинно Сара. Ако той само можеше да предположи какви мисли се таяха зад гладкото й чело!

— Станах уважавана личност — отвърна Крамер с неприкрита гордост. — Никога не съм допускал, че е възможно толкова бързо да се превърна в пълноценен член на обществото.

— Но би могъл и още по-бързо отново да паднеш много ниско — отбеляза тя. — Мислил ли си вече за бъдещето си, Сам?

Да, вече беше мислил за това.

Тя прочете отговора върху лицето му, което най-внезапно придоби замечтано изражение.

— Ако само знаех дали мога да ти се доверя! — промълви с колебание той. — Тогава щях всичко да ти разкажа. Всичко, Ангел!

— Моля те, не ме наричай така! Мразя тази дума! — избухна внезапно Сара и в очите й най-неочаквано заблестяха сълзи.

— Само думата ли мразиш, или най-вече мъжете, които те наричат така?

— Аз… аз…

И тя закри лицето си с ръце. Раменете й се разтърсиха от задавените ридания.

— Не бива да говоря за това с никого, Сам. Моля те, разбери ме…

После ненадейно изскочи от водата и протегна ръцете си към покрития с прах мъж.

Вкопчи се здраво в него и зарида горчиво.

Торпе, или така нареченият Крамер, се усмихна със задоволство.

Беше сигурен, че е постигнал целта си.

Тя също.

После те се целунаха. Прегръдката им ставаше все по-силна, бурна и страстна.

Дан Торпе, превърнал се неочаквано от преследван убиец в уважаван от всички гражданин, се озова отново на седмото небе от щастие.

Той естествено си въобразяваше, че дължи всичко това на вродения си чар на интелигентността си и на своя обаятелен външен вид. Нима нямаше да бъде странно, ако това момиче не се бе размекнало пред него!

Сега вече я държеше здраво в ръцете си.

Крамер се измъкна бързо от прашните си дрехи. Наоколо нямаше жива душа.

— Но първо се изкъпи — настоя тя.

Той със смях я повали в горещия пясък пред срутените къщи на Града на духовете.

— Не, сега, мила! Не издържам повече…

После те се любиха дълго под жаркото слънце на късния следобед. Това беше най-вълнуващото любовно приключение, което този мъж някога бе преживявал. Беше като опиянен.

Изкъпаха се заедно в дървеното корито. Сара се погрижи да набави сапун и прясна вода. Държеше се с него като жена, която наистина го обича.

Времето летеше неусетно.

Изпеченият мошеник Дан Торпе съвсем не забеляза, че Ангела от Града на духовете през цялото време се преструваше пред него.

Тя не можеше да се освободи от мисълта за Ласитър. Той беше мъжът, който бе обсебил мислите и мечтите й. Не беше в състояние да стори нищо против това.

Настъпи вечерта и въздухът навън захладня.

Сара приготви яденето. Разнесе се аромат на вкусна гозба. Те седнаха в пристройката на някогашния бар да вечерят, като отвориха и бутилка вино.

Мека лунна светлина обливаше всичко наоколо. Хладен ветрец галеше кожата им. Сара носеше копринена рокля, която обвиваше меко тялото й като някакъв пухкав облак. Торпе беше разкопчал чистата си риза така, че се виждаха яките му окосмени гърди.

— Никога досега не съм бил така щастлив — призна й той. — Допреди няколко дни палачът все още беше по петите ми, а сега вече съм почитан човек. Не съм и предполагал, че всичко може да се промени толкова бързо.

— Беше ли го запланувал от по-рано? — запита Сара.

— Не — отвърна Торпе. — Просто обстоятелствата се стекоха така. Нямах никакво желание да позволя на Бъртън да ме изнудва. Искаше да измъкне от мен десет хиляди долара. И тогава аз размислих и реших, че по същия начин вероятно е изнудвал и моите предшественици. Исках само да му дам един добър урок, но нещата просто така се развиха… — Той замълча и сви рамене.

— Не се ядосвай за това — успокои го тя. — Няма какво да съжаляваш за него. Той си беше просто един мръсник.

— А аз съм убиец.

— Да не би да имаш угризения на съвестта? По дяволите, Сам, само не ставай сантиментален сега! Не можем да си позволим такива чувства. Повтаряй си непрекъснато, че братята Мак Леод са сто пъти по-лоши от нас двамата, взети заедно. Когато решат, те ще ни затрият, без да им мигне окото.

Той кимна сериозно.

— В това можеш да бъдеш абсолютно сигурна, Сара.

— Най-напред ще се справят с теб, Сам.

Торпе поклати глава.

— Няма да успеят. Никога! Премислил съм всичко много добре. Вече имам дори и план, Сара. Но се нуждая от някого, на когото да мога да се доверя.

Те се целунаха страстно. Тя мислеше за Ласитър.

Изпитваше страхотно задоволство. Беше си намерила безценен съюзник. Торпе й разкри плана си…