Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Engel aus der Geisterstadt, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
marvel (2011 г.)

Издание:

Джек Слейд. Ангелът от града на духовете

Превод: Мария Илиева

Редактор: Андрей Илиев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Формат: 84/108/32

ИК „Калпазанов“ — Габрово, 1993 г.

ISBN: 954–8070–82–0

История

  1. — Добавяне

12.

Пленниците стояха строени на площадката пред голямата дървена къща. Нощта беше достатъчно ясна. Освен това Торпе бе наредил да запалят и многобройните лампи.

Всички слушаха с известна доза страхопочитание убедителното му слово. Справяше се дяволски ловко.

— Аз естествено трябва да знам със сигурност дали ще мога да разчитам на вашата честност — патетично изрече той. — На вашата почтеност. Само при това условие мога да се разпоредя да ви бъдат свалени веригите.

На това място той ловко замълча за момент. Пленниците се разкрещяха един през друг. Всички изразиха шумно своята готовност да се държат прилично и да не кроят тайно бунтове или други подобни размирици.

„Де да можеше всичко това да мине така лесно — мислеше си Ласитър. — Тридесет и трима търсени от закона бандити. Те никога няма да оставят този шанс да им се изплъзне току-така и ще ни пречукат като нищо, ако само се опитаме да ги възпрем. Или пък все пак може би няма да успеят?“ — продължи размислите си той и във въображението му изплува една ужасяваща картина на страхотна сеч с много убити и ранени. Защото и той самият щеше да се бие за живота си.

Но Торпе, който беше добър стратег, също би трябвало да е наясно с това. Ласитър все не можеше да се освободи от усещането, че този изпечен мошеник държи поне още няколко скрити коза в ръцете си.

Но какви ли все пак бяха намеренията му?

По всяка вероятност бе намислил някакъв страхотен номер.

Торпе вдигна повелително ръце, за да въдвори тишина. Дивашкият рев на тълпата постепенно замря.

— Да излязат напред четиримата отговорници на групите! — нареди убиецът и Коноф, Симпсън, О Рурк и Шекли пристъпиха няколко крачки, усмихвайки се лукаво.

Сега вече Ласитър разбра какво всъщност ставаше тук.

Осъзна го в момента, когато видя как Артър Шекли тихичко прошепна нещо на Торпе. Успя да дочуе само няколко откъслечни думи, но съумя да схване част от изречението и по движението на устните му.

— Не ги влудявай толкова много, Дан…

Значи те двамата се познаваха от по-рано. И Торпе вече беше влязъл във връзка с Шекли. Всъщност, още докато братята Мак Леод управляваха тук, той можеше свободно да се движи навсякъде из каньона. За тях новият шериф на Силвър Сити беше изключително сигурен човек.

Сега вече Ласитър беше абсолютно уверен, че убиецът има поне още няколко съюзника зад гърба си за в случай, че той, Ласитър, направеше някой погрешен ход.

— На вас четиримата най-напред ще ви бъдат свалени веригите — обяви Торпе на всеослушание. — После ще получите оръжие. Ще ви държа лично отговорни за реда тук. Ясно ли е?

— Ясно, сър — в един глас отговориха четиримата и усмивките им станаха още по-нагли и подигравателни. Но те се присмиваха не на него или на Ласитър, а на останалите пленници.

После престъпникът продължи:

— Всички други естествено ще останат невъоръжени. Поне докато разбера доколко мога да разчитам на вас.

После махна с ръка на ковача да свали веригите на четиримата отговорници.

Всичко мина като по вода. Дори и когато освободиха от оковите и останалите пленници, те запазиха спокойствие. Цареше наистина миролюбиво настроение.

Торпе кимна на Ласитър:

— Ела с мен вътре!

Големия мъж го последва в къщата. Убиецът гледаше на него като на свой подчинен, а не и като на равноправен партньор.

— Това беше само първата крачка, Ласитър — каза престъпникът и наля уиски в две чаши.

Ласитър отпи една глътка.

— Рискована стъпка, Сам.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти не би постъпил така?

— Не знам. Мислиш ли, че повечето от тях няма да се опитат колкото се може по-бързо да офейкат оттук?

— На нито един от тях и през ум не му минава подобна мисъл. Да се обзаложим ли?

— Значи те знаят, така ли?

— Ще направя така, че в най-скоро време да разберат. Артър Шекли ще се погрижи за това. Той е мой стар познат.

— Успях вече да забележа.

Торпе се усмихна лукаво.

— Имаш набито око, Ласитър.

— Налага ми се при тази наша работа.

— Точно затова те избрах за свой партньор. Утре рано ще отида до града. Ще трябва и там да разкажа същата история. Ти през това време ще се грижиш за реда тук.

— Няма ли да е по-добре и аз да дойда с теб? Тогава ще можем да се появим заедно и всичко ще изглежда много по-правдоподобно. Не мислиш ли?

С този си въпрос Ласитър целеше нещо съвсем друго. Затова и се стараеше да говори така, сякаш пита някак между другото.

В случай че Торпе се съгласеше, то това вече щеше да означава победа за него. Тогава по пътя към града той щеше да може да се справи с този опасен престъпник, след това щеше да се погрижи един силен отряд доброволци да заварди изхода на Ваулчърския каньон и така щеше много бързо да сложи край на цялата тази драма.

За момент дори му мина през ум да се справи с убиеца още тук. В къщата, и да спечели после останалите на своя страна, но това все пак щеше да бъде доста рисковано.

Със сигурност всички току-що освободени бандити щяха да застанат на страната на Торпе. За тях той беше техният освободител. Достатъчно бе само да си припомни за ликуващите им възгласи преди малко, за да се откаже от тази идея.

Настроението навън все повече се подобряваше. Вероятно сега вече раздаваха и уиски. Чуха се първите песни. Необуздани смехове отекваха в нощта.

Торпе се втренчи в Ласитър с хитрия си змийски поглед.

Сякаш някак случайно точно тогава в дъното на голямата стая се отвори една врата и прозвуча гласът на Ед Монахан:

— Имаш ли някакви други нареждания, шефе?

— Не, всичко е наред, Ед — засмя се убиецът. — Но ти заслужи едно питие. Ела тук и си налей!

Студени тръпки полазиха по гърба на Ласитър.

Даде си сметка, че за малко щеше да направи ужасна грешка. Ако беше се опитал да се справи с Торпе тук, в къщата, сега с него самия щеше вече да бъде свършено.

Разбра, че предчувствието му не го бе излъгало. Престъпникът беше се подсигурил много добре. Вероятно бе се уговорил предварително с Монахан да му даде някакъв таен знак, при който той да влезе вътре при тях.

Убиецът вдигна с усмивка чашата си.

— Е, тогава за наше здраве. А що се касае до твоето предложение, Ласитър, мисля, че ще бъде по-добре да отида първо сам до града. Човек не бива да оповестява изведнъж промените. В случая е необходимо да се води една политика на постепенните стъпки. Разчитай на мен. Аз си знам работата.

— Уверен съм в това.

— Тогава значи всичко е наред.

— Не, не ми се вярва — отбеляза Ед Монахан. — Шефе, мисля, че трябва да си държим очите и ушите много добре отворени. Някои от момчетата очевидно замислят нещо. Има известни признаци за това.

— Кои по-точно имаш предвид?

— Нямам никакво доверие в бандата на Ханзен.

— Така си и мислех — невъзмутимо отвърна Торпе. — Най-добре ще бъде да ги накажем веднага за назидание на всички останали.

— Какво възнамеряваш да направиш? — запита Монахан.

— Ще им раздадем оръжия. Тук има достатъчно. Братята Мак Леод порядъчно са се запасили. Арсеналът, който са натрупали, ще стигне за въоръжаването на три пъти повече мъже. Да, Мак Леод бяха предвидливи хора.

— Подцениха единствено тебе, Сам — отбеляза надзирателят. — Ти си наистина най-великият. Когато за първи път те видях в каньона, веднага разбрах, че ще се случи нещо важно.

— Така и стана — усмихна се поласкан престъпникът. Дори и такъв хладнокръвен тип като него беше уязвим за някои ласкателства. — Всъщност това би било една отлична задача за теб, Ласитър. Иди и нареди да бъдат раздадени оръжия на пленниците!

— Добре, Сам.

И той излезе от стаята. Усети как двамата престъпници, снизходително усмихнати, го изпроводиха с погледи. Сега обаче не можеше да действува. Трябваше най-напред добре да разузнае действителното положение на нещата. В противен случай рискува да бъде размазан като попаднал между два огромни воденични камъка.

Отвън пред вратата, на бледата лунна светлина, веднага различи силуетите на часовоите. Те стискаха пушките си готови за стрелба. И тук вече всичко изглеждаше учудващо добре организирано.

Ласитър все повече и повече се убеждаваше, че ударът на Торпе е бил най-грижливо подготвян от много отдавна. Инцидентът от преди малко с него самия го бе навел на тази мисъл, но едва сега напълно му стана ясно, че се намира в капан, който всеки момент можеше да щракне зад гърба му.

Торпе все така продължаваше да се съмнява в него. Той щеше най-вероятно да нареди да го следят на всяка крачка. Затова Ласитър трябваше да се прояви по някакъв начин. Не биваше повече да дава и най-малък повод за недоверие.

Предложението, което бе направил преди малко, се беше оказало достатъчно рисковано. Затова и Ед Монахан веднага бе влязъл през вратата, зад която навярно през цялото време е стоял и е подслушвал.

На много места горяха лагерни огньове. Мъжете седяха на групички около тях и печаха нанизано на дълги шишове месо. Напитки също имаше в изобилие — уиски, бира и вино. Доскорошните пленници вероятно се чувствуваха като в рая.

Първият от отговорниците, на които Ласитър се натъкна, беше Арт Шекли, който, както и Ед Монахан, се бе оказал стар познайник на Торпе.

Бандата на Ханзен, в която влизаше и Петер Фароу, братът на Сара, се числеше към групата на Шекли.

Четиримата се бяха обособили в една отделна групичка. Когато Ласитър се появи край огъня и заговори с Шекли, те втренчиха в него мрачните си погледи. Чуваха много добре за какво ставаше въпрос.

Арт Шекли само повдигна равнодушно рамене, когато чу за най-новата заповед на Торпе.

Братята Ханзен и Петер Фароу неволно източиха шии веднага щом разбраха за какво става дума. Лицата им светнаха, въпреки че те се стараеха да изглеждат равнодушни.

Ласитър предусещаше какво означава всичко това и какво всъщност целеше престъпникът с това свое най-ново нареждане.

Тези четирима мъже бяха преизпълнени с жажда за отмъщение, особено Фред Ханзен, който все още се считаше за годеник на Сара.

— Е, тогава значи всичко е ясно, Арт — каза Ласитър. — Ханко ще отключи за вас арсенала и вие ще си разпределите пушките и револверите.

— По колко муниции ще получи всеки?

— За това не сме говорили. Смятам, че двадесет броя ще бъдат достатъчни като за начало.

— И аз така мисля, Ласитър.

Той понечи да продължи нататък, но чу в следващия момент нечии забързани стъпки зад гърба си.

Една ръка се впи в рамото му и го дръпна назад.

— Вярно ли е това, което разбрах, Ласитър? — лицето на Фред Ханзен бе се изкривило от яд и омраза. — Имал ли си наистина нещо със Сара?

— Бъди разумен, Ханзен! — предупреди го Шекли. — Или искаш пак да си навлечеш някоя беля.

— Говоря с Ласитър — изръмжа той.

— Послушай Шекли, Фред — посъветва го Ласитър. — Това е нещо, за което бихме могли да си поговорим по-късно. А сега се върни обратно при другите!

Но вече нищо не можеше да възпре Фред Ханзен.

— Ти си я изнасилил! — изрева той. — Гаврил си се с нея против волята й. Ах, ти, кучи син такъв…

И цялата му трупана от дълго време безсилна ярост изведнъж избухна в него. Очевидно някой беше го насъскал срещу Ласитър, като му беше пуснал тази муха за изнасилването.

А Ласитър, от своя страна, можеше много добре да се досети по чие нареждане бяха разпространени тези отвратителни истории за изнасилвания и други подобни гадости.

Торпе очевидно много разчиташе на слуховете.

Като някакъв разярен бик якият Фред Ханзен се нахвърли върху Ласитър. Вече нищо не беше в състояние да обуздае младия бандит.

Нападението дойде толкова неочаквано, че в началото Ласитър не съумя да избегне първите няколко силни удара.

И така започна всичко. Той политна назад и се препъна в един камък.

Падна на земята, а Фред Ханзен с яростен рев се хвърли отгоре му.

Сега отново всичко беше много сериозно. Ласитър не биваше повече да го щади. За Фред битката беше на живот и смърт. Той стисна силно противника си за гърлото, но Ласитър знаеше много добре как да се освободи от такава хватка.

Фред Ханзен изрева от болка и се претърколи настрана, а в следващия момент двамата отново се изправиха един срещу друг.

Още докато лежаха на земята, Ласитър можеше да го удари така, че окончателно да го срази, но съвсем не искаше да приключи толкова бързо боя. Щеше да му бъде от полза, ако всички веднъж завинаги разберяха, че с него шега не бива.

Така за няколко минути Фред получи един безплатен урок по бокс. Самият той също размахваше като обезумял юмруците си, но това с нищо не му помогна. Не успя да улучи противника си нито веднъж.

После се свлече безсилен на земята, като се задъхваше и стенеше от болка. Беше на края на силите си.

Малко по-настрани от тях Петер Фароу и останалите двама братя Ханзен наблюдаваха всичко това, освирепели от дива ярост. Приличаха на някакви хищници, които все още не се осмеляваха да се нахвърлят върху плячката си.

— Има ли други кандидати? — запита хладнокръвно Ласитър.

Те сведоха погледи.

Зад гърба им се разнесе подигравателен смях.

— Само така, Ласитър! Очевидно все още има някои хора, на които трябва да им се покаже кой всъщност командува тук.

— Да им дадем ли и на тях оръжия след този случай, шефе? — запита Арт Шекли. — Може би ще направиш изключение.

Торпе поклати глава.

— Никакви изключения, Арт. Реших да се доверя безрезервно на всеки един от вас. Впоследствие ще видим дали всички ще се окажат достойни за това доверие. Нали така, Ханзен?

И при тия думи той погледна Крис Ханзен, най-стария и най-свирепия от братята, който навремето бе осъден задочно на смърт в Аризона. За него Ласитър беше чувал ужасяващи истории. Останалите от бандата му едва ли бяха по̀ стока. Само младият Петер Фароу, доколкото му беше известно, досега почти не беше се проявявал.

Сара очевидно много държеше на брат си, за да се жертвува така за него и приятелите му.

А дали тя действително бе обичала толкова силно и Фред Ханзен или всичко е било само възхищение, породено от факта, че благодарение на него вероятно за първи път е усетила полъха на охолния живот на богатите хора?

Това бе се случвало вече неведнъж с много момичета, родени и израснали в оскъдица. На всеки би могло да му се завърти главата, когато най-внезапно изпита насладата от някои удобства, за които допреди е можел единствено да мечтае.

Крис Ханзен се беше изправил. Той имаше едра, внушителна фигура. Излъчваше някаква първична сила, но сега бе застанал съвсем смирено, с леко приведена глава.

— Аз исках да го възпра, шефе — изрече той. — Но Фред вече не се удържаше. Буквално обезумя заради Сара.

— Това си е лична работа, която нас не ни засяга — отвърна Торпе. — Ласитър и Фред трябва сами да се разберат помежду си. Но не искам Фред отново да пощурее. Ако това се случи още веднъж, веднага ще наредя отново да го оковат във вериги. Разбрано ли е?

Двамата по-възрастни братя Ханзен и Петер Фароу кимнаха в знак на съгласие. Само Фред не реагира.

— Фред! — гласът на Торпе звучеше строго.

— Добре де — изръмжа той, забил мрачния си поглед в земята.

Лъжешерифът махна небрежно с ръка.

— Раздай оръжията, Шекли! На всички.

— О’кей, шефе!

Торпе кимна на Ласитър.

— Би ли дошъл с мен?

И те закрачиха заедно обратно към къщата. Тя беше разположена на едно възвишение, така че от верандата й спокойно можеше да се види какво става в по-голямата част от каньона.

— Аз все още нямам доверие на братята Ханзен — тихо отбеляза Ласитър. — Може би щеше да бъде по-добре да не им даваме засега оръжия.

Те се изправиха на верандата на голямата дървена къща и се загледаха надолу към сградата, която служеше за арсенал. Пред тежката й, обкована с желязо врата сега се бяха наредили доскоро невъоръжените пленници. Арт Шекли подаваше на всеки от тях по един револвер и по една пушка. Помагаха му другите трима отговорници на групите — Симпсън, О’Рурк и Коноф. Сред пленниците вече се оформяше известна йерархия.

— Знам, че това е предизвикателство — каза Торпе. — Но аз ще го приема, при това с удоволствие. Предпочитам фронтовете веднага ясно да се очертаят.

— Ами ако всички те се обединят срещу нас?

Убиецът се усмихна презрително:

— Изглежда си ме подценил, Ласитър — отвърна той. — Погрижил съм се предварително това да не може да се получи. Само не си мисли, че нанесох този удар слепешката. Всъщност жребият трябваше да бъде хвърлен едва след два дни, но пък тогава се случи този инцидент с тебе. Ако това не беше станало, аз щях да поизчакам още малко.

— Значи част от хората вече са на твоя страна?

— По-голямата част — отговори Торпе. — А тези, на които не може да се разчита, скоро ще си проличат. И тогава ние ще си разчистим сметките с тях. Не смяташ ли и ти, че така ще бъде най-добре?

— Естествено. Как иначе?

— Със сигурност ще има и други убити, Ласитър.

— Така си и мислих.

— Няма да щадим ранените. Още повече ако са от пленниците. Това ясно ли ти е?

— Защо питаш?

Престъпникът отново впи в него своя премрежен, дебнещ поглед.

— Защото ти ми изглеждаш доста сдържан човек, Ласитър, човек, който прави твърде много компромиси. Това би могло да се окаже доста опасно за всички нас.

— Да, аз понякога предпочитам компромисите — призна той. — Но никой не може да се промени така бързо.

— Като мой партньор трябва да се научиш да бъдеш безкомпромисен — отсече твърдо Торпе. — В противен случай пътищата ни отново ще трябва да се разделят.

— Безкомпромисен?

— Да, Ласитър, безкомпромисен — отвърна убиецът и си запали една цигара. — Много скоро няма да имаш никакъв друг избор. Често пъти съвсем не е достатъчно само да напердашиш яко някого. Съществуват и такива хора, които никога няма да се пречупят. И точно те трябва веднъж завинаги да бъдат извадени от играта. Като Бъртън например. Тогава ти само го съсипа от бой, а ако беше го застрелял, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин.

— А какво щеше да правиш тогава ти, Сам? — подигравателно запита Ласитър. — В този случай едва ли щеше да можеш да го ограбиш.

— Да, какво ли изобщо щеше да стане тогава? — замисли се Торпе. — Имаш право, Ласитър. Съдбата обикновено размесва картите по много по-различен начин, отколкото на нас ни се иска. Дори и една съвсем незначителна случайност понякога е достатъчна, за да насочи събитията в съвсем друга посока. Изживявал съм го многократно. Навремето заради една глупава случайност за първи път убих човек. При това единственото ми прегрешение беше, че продадох една пушка от работилницата на моя шеф. Става дума за едно по-особено оръжие, специална изработка на „Спенсър“. Продадох я тайно на черно, за четиристотин долара. При една официална разпродажба би струвала двойно повече. Имаше само две такива специално изработени пушки и те се намираха в един отделен сандък. Подмених я с едно копие и няколкото малки разлики между него и оригинала не би могъл да забележи никой друг освен моя майстор. И тогава той действително пробута копието на един богаташ, който съвсем случайно минаваше през града. Майсторът ми се бе запознал с него в бара. Продажбата на пушката станала посред нощ. След като клиентът си тръгнал доволен от покупката, моят бивш работодател се изкачил съвсем тихо по стълбата на горния етаж. Толкова тихо, че ние, аз и жена му, изобщо не го чухме. Тя беше млада и дяволски хубава. Освен това непрекъснато му изневеряваше. Това беше публична тайна за целия град и единствено старият, изглежда, нищо не подозираше. И тогава той внезапно се озова в спалнята и тикна пищова си под носа ми. Хилеше се като някакъв дявол и аз естествено веднага грабнах револвера си изпод възглавницата и го застрелях. Това обаче се оказа едно ужасно недоразумение. Когато се свлече на земята, малко преди да издъхне, майсторът ми със сетни сили успя да ми каже, че е искал само да ме похвали за това, че съм направил такова сполучливо копие. А историята ми с жена му му била известна много отдавна. Искал само малко да ни изплаши… Да, и тогава се наложи да офейкам, Ласитър. Но си мисля, че въпреки всичко все пак имах късмет. Под името Сам Крамер ще започна съвсем нов живот като шериф и губернатор на цял един град. Градът Ваулчър Сити, който ще основа в този каньон. И понеже ще бъда богат и влиятелен, никой вече няма да ме пита за миналото ми…

И той замечтано зарея погледа си нагоре към лунния сърп и изпъстреното с ярки звезди дълбоко нощно небе.

Конски тропот разцепи нощната тишина.

Един самотен ездач спря пред къщата.

— Кой ли може да е по това време? — измърмори сърдито Торпе. — По дяволите, бях й наредил да остане в Града на духовете!

Ездачът, който рязко спря коня си под верандата на голямата дървена къща и с усмивка вдигна поглед нагоре към двамата мъже, беше Сара Фароу.