Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Engel aus der Geisterstadt, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция
vens (2010 г.)
Корекция и форматиране
marvel (2011 г.)

Издание:

Джек Слейд. Ангелът от града на духовете

Превод: Мария Илиева

Редактор: Андрей Илиев

Коректор: Мая Арсенова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Формат: 84/108/32

ИК „Калпазанов“ — Габрово, 1993 г.

ISBN: 954–8070–82–0

История

  1. — Добавяне

10.

Ласитър остави кирката и започна да загребва с лопатата раздробената скала и да я изсипва във вагонетката. Трябваше да помага при прокарването на релси и изграждането на подпорни стени в тесните подземни галерии.

Единствено при взривовете пленниците не присъствуваха. Това не беше тяхна работа, защото иначе щяха да могат много лесно да се сдобият с малко динамит.

Братята Мак Леод винаги предвиждаха най-лошото и се грижеха за това на техните „роби“ никога да не могат да им хрумват глупави мисли. Те трябваше да работят до пълно изтощение и всяка вечер да са прекалено изморени, за да нямат време за каквито и да било бунтарски помисли.

Ласитър работеше като луд. Понякога някой от братята се приближаваше до него и го потупваше поощрително по рамото.

Отново си беше възвърнал силите. Чувствуваше се по-як от всякога. Поглъщаше ежедневно огромно количество храна.

Той бе говорил поотделно с Тоби Симпсън, Патрик О’Рурк, Артър Шекли и естествено с Алекс Коноф. Тези четирима мъже бяха отговорници на групите, бяха си извоювали известно уважение и братята Мак Леод непрекъснато ги уверяваха, че много скоро ще ги освободят от веригите им и ще ги направят надзиратели, защото вече са изплатили дълговете си към тях за услугата, че са ги спасили от палача.

Да, Ласитър междувременно се разбираше добре и с Тоби Симпсън. Двубоят му с него се бе оказал извънредно важна крачка.

Сега вече всички останали се държаха много добре с него, а четиримата отговорници на групите го считаха за равен с тях.

Постепенно той опозна и останалите пленници. Бяха общо 33 мъже, а Ласитър беше номер 34, но успя между другото да разбере, че преди време работниците в този лагер на ужаса са били дори и четиридесет.

Тук непрекъснато умираха хора. Някои от тях се самоубиваха. Това бяха онези, които окончателно бяха изгубили всякаква надежда и искаха да избягат от съдбата си. Други биваха затрупвани от падащи камъни или измираха от различни болести.

Тук можеха да оцелеят само най-силните, а тези, които бяха останали живи, все още таяха някаква скрита надежда.

И точно тази надежда ги караше да продължат да живеят.

Ласитър междувременно бе успял да понаучи доста неща. Голяма част от пленниците биха предпочели да увиснат на бесилката, отколкото да продължат да търпят всичко това тук.

Той се запозна и с братята Ханзен, както и с Петер Фароу, брата на Сара, който също беше от бандата на Ханзен.

Бе говорил и с част от останалите пленници. Опипваше бавно почвата, за да разбере мнението на всеки един поотделно. Внимаваше да не се издаде, тъй като се страхуваше от предателство.

Но измежду тях нямаше предатели. Всички те неизменно се поддържаха един друг.

— Има само един начин — обясняваше Ласитър на отговорника на своята група Алекс Коноф. — Трябва да се освободим от веригите, после ще си набавим оръжия и…

Коноф беше среден на ръст, доста неугледен мъж с дълги като на морж мустаци, които висяха около ъгълчетата на устните му и му придаваха леко тъжно изражение. Не създаваше впечатление на опасен човек, но откакто Ласитър бе разбрал историята на неговия живот, коренно бе променил мнението си за него.

Алекс Коноф, шеф на банда от Уоминг, беше един от онези, които трябваше да увиснат на бесилото. При това той съвсем не бе единственият престъпник със смъртна присъда тук. Всички те можеха да бъдат отлични съучастници, но и най-коварни предатели.

Затова и Ласитър беше изключително внимателен. През седмицата, която прекара тук, съвсем предпазливо и внимателно бе опипал почвата.

Алекс Коноф махна небрежно с ръка в отговор.

— Мислили сме вече за това — измърмори той. — Но ти не можеш да си представиш какви изпечени мошеници са тези Мак Леод. Подсигурили са се отвсякъде. Миналата седмица Ед Бенет успя да изпили веригите си и се опита да се измъкне от каньона, но не стигна много далече. Сега вече е мъртъв. Впрочем Ед беше от моята група. Пребиха го от бой с камшик. Дойде му твърде много. Цял ден след това лежа в бараката и после свърши, отиде си. Погледни само тези вериги. Аз все още не мога да се начудя как той успя да се справи с тях.

Ласитър вече беше оглеждал веригите. С повечко търпение човек би могъл да ги изпили, но това все още не означаваше, че е свободен. Коноф имаше право.

— Дори и да имаш ключ за тях — продължи Коноф — и дори и да си без вериги, пак нямаш никакъв шанс. Тези мерзавци са подготвени за всичко. Откажи се, Ласитър! Нас може да ни спаси само някакво чудо.

— Бихме могли да се бием и с веригите. Така както излязох срещу Тоби Симпсън. В някой подходящ момент ще нападнем охраната и ще им вземем оръжията. Ако действуваме задружно, ще бъдем достатъчно силни, за да…

— Нищо няма да излезе от тази задружност — обади се един подигравателен глас зад тях и в следващия момент Ласитър усети допира на едно студено дуло в тила си.

— Стани, Ласитър!

Той се надигна бавно от кръглия камък, върху който седяха с Коноф. Бяха се отдалечили малко от лагера след вечерята.

Бяха внимавали много и затова сега им се струваше голяма загадка как Хари Мак Леод бе успял да се промъкне зад тях.

— Тръгвай пред мен, Ласитър! Много ми е любопитно какво ще кажат братята ми за това. Хайде, размърдай се!

Той се подчини. Веригите задрънчаха силно, когато закрачи пред най-малкия Мак Леод към голямата дървена сграда, в която отсядаха четиримата братя при посещенията си тук. А иначе къщата, в която живееха, се намираше в един друг каньон, там, където беше в главната им мина, която обаче им служеше само за прикритие.

Изолираният Ваулчърски каньон беше в действителност главната им база.

Ласитър веднага беше обкръжен от няколко въоръжени мъже, които го блъснаха грубо в комфортно обзаведеното помещение. За момент той заслепен притвори очи.

Изпълнен със задоволство, Хари Мак Леод съобщи на останалите как е успял незабелязано да се промъкне зад него и Коноф и да подслуша разговора им.

— През цялото време го подозирах, че ще започне да крои разни планове — завърши накрая той. — Сега вече имаме доказателство за това. Трябва да го обесим за назидание.

Доуз Мак Леод махна небрежно с ръка:

— Би било твърде жалко. Не си ли чул досега, че е един от най-добрите ни работници? По мое мнение дори е най-прилежният от всички останали. Но, Хари… — и Доуз поклати с укор глава, преди да продължи — спомни си какво ни беше обещал за тези свои инициативи! Така доникъде няма да я докараме.

— Но той се опитва да подстрекава другите — изръмжа обидено най-малкият брат. — Трябва да го накажем, за да избием всички тъпи хрумвания от главите на останалите. Доуз, нима не чу какво ти казах преди малко? Говореше как всички пленници трябва да се обединят и да ни нападнат задружно без оглед на евентуалните загуби. Това би могло да предизвика истинско въстание, а те имат числено превъзходство спрямо нас.

Това накара братята му да се усмихнат снизходително.

— Ти сам си чул, че Коноф съвсем не е бил въодушевен от плановете му. Ласитър е сам с идеите си. Никога няма да успее да си намери достатъчно съюзници.

— Но той се опита! — изръмжа Хари.

— Това си е негово право — отбеляза Доуз. — А какво би сторил ти на негово място, Хари?

— По дяволите още веднъж! — изкрещя вбесен най-малкият брат. — Да не би всички вие да сте си загубили ума? На подбив ли ме вземате? Подигравате ли ми се? Този човек е опасен — и той посочи Ласитър. — Изключително опасен. Никой от вас ли не го е разбрал досега?

Доуз се усмихна коварно.

— Успокой се, Хари! Той ще си получи заслуженото.

После впи студените си очи в провинилия се пленник. От този поглед по гърба на Ласитър полазиха студени тръпки. Предполагаше, че го очаква нещо наистина ужасно.

— Ще го изпратим в бункера за особено тежки случаи. През следващите няколко седмици ще работи съвсем сам. Цял месец няма да има възможност да говори с когото и да било.

Ласитър вдигна ръцете си. Изглеждаше съвсем отчаян. Направи една крачка към Доуз Мак Леод, после още една.

— Но, Доуз, аз не мога…

Сетне с един-единствен скок се озова при него. Всичко стана съвсем внезапно. Никой не го очакваше.

Веригите издрънчаха силно, когато тялото му се блъсна в мъжа срещу него.

Останалите изреваха изненадани и вдигнаха оръжията си.

Но сега вече нищо не можеха да направят.

Ласитър лежеше под Доуз Мак Леод и беше притиснал веригите си към гърлото му.

— Ако го стисна малко по-силно, можете спокойно да го считате за мъртъв — изрече той в настъпилата тишина.

Беше действувал. Беше се осмелил да стори нещо, което всички останали считаха за невъзможно.

Воден от внезапния си порив, бе атакувал шефа им, като при това дори и за миг не се бе замислил дали изобщо би могъл да постигне нещо с това.

Братята Мак Леод, както и двамата други пазачи, вече държаха револверите в ръцете си, но никой от тях не се осмеляваше да стреля. Куршумите им неизбежно щяха да улучат шефа им, който служеше като прикритие за Ласитър.

Всички стояха така, сякаш се бяха вцепенили от ужас.

Как изобщо бе успял да стори това?

То всъщност беше невъзможно. Сега, когато си спомняха за неговия скок, той им се струваше като някакво вълшебство.

— Хайде, ставай! — изръмжа Ласитър. — Сега ние двамата с тебе ще си направим една по-дълга разходка.

Последва силен тласък. Доуз Мак Леод изрева диво, а сетне и двамата се изправиха на крака.

Всички присъствуващи отново се питаха в недоумение как този мъж бе успял да извърши това. Действията му граничеха с невъзможното. С просто око човек съвсем не би могъл да ги проследи.

— Какво си въобразявахте вие? — засмя се Ласитър. — Подценихте ме, за ваше най-голямо съжаление. Нима наистина си мислехте, че можете да правите с мен всичко, каквото си поискате!

Той беше обгърнал Доуз Мак Леод с окованите си една за друга ръце. Веригите притискаха гърлото на заложника.

— Можете да стреляте — продължи Ласитър. — Можете да правите всичко, каквото си поискате, но тогава Доуз ще пропадне заедно с мен в пъкъла. Куршумите ви не могат да бъдат чак толкова бързи. При всички случаи ще ми останат сили, за да го умъртвя.

Все още нищо не беше спечелено. Това му беше повече от ясно. Много важно бе точно сега да не им оставя никакво време за размисъл.

— Върви напред, Доуз! — заповяда му той. — Това е единственият ти шанс.

Доуз не се помръдна от мястото си.

— Какво още чакате? — изръмжа заложникът. — Защо не стреляте? Нали сме се споразумели как да действуваме при подобни случаи? Нали се бяхме разбрали да не се щадим един друг? Нали си го обещахме? Хайде, стреляйте най-сетне! Това е заповед.

Нервите му вече не издържаха. Гласът му премина в крясък. Всичко, което се бе случило досега, го беше изтощило прекалено много. Напразно се стараеше да прикрие страха си.

Тримата му братя вдигнаха пистолетите си.

Целеха се в Ласитър, затова той, от своя страна, още повече стегна веригата около врата на заложника си.

— Добре си помислете — предупреди ги. — Няма да можете отново да го съживите. Аз при всички положения ще го убия, без значение какво ще се случи след това с мене.

Самият той съвсем не беше толкова уверен в това. Не мислеше, че някой изобщо би могъл да убие човек по този начин.

Но достатъчно беше другите да му повярват. Тогава вече щеше да е спечелил.

Те все още се колебаеха.

Всъщност Ласитър вече виждаше как револверите им проблясват в ръцете им, насочени към него.

— Стреляйте най-сетне! — изрева Доуз Мак Леод. — По дяволите! Нима ще пристъпите клетвата ни?

Ситуацията беше изключително напрегната. И тогава навън отекна конски тропот. Някой спря коня си пред терасата на дървената къща.

Чуха се приглушени мъжки гласове. Но мъжете вътре нямаше как да разберат, че всички вън вече много добре знаят какво се бе случило.

— Ще надзърна за малко — изръмжа новодошлият.

Веднага след това вратата се отвори.