Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (5)

5.

Ласитър се почувствува като новороден, след като си хапна здраво и се изкъпа. Извиканият по негова поръчка лекар проми раните му и го посъветва най-загрижено през следващите два-три дни да остане в леглото.

Той си отпочина няколко часа, след това обаче отново излезе на обиколка из града. Навсякъде, откъдето минеше, се оглеждаше за шерифа, но никъде не го видя. Навярно се бе усамотил с бутилка уиски да се утешава за горчивото си поражение и да крои планове за отмъщение.

Или може би бе се осъзнал и щеше скоро отново да потърси начин да влезе в контакт с него?

Ласитър реши да изчака. Сега вече поне знаеше откъде тръгва всичко. Нужно беше само да издебне този хитър негодник и да сложи край на произвола му. Знаеше, че е дошъл неговият ред.

Съвсем не можеше да предположи колко много се заблуждаваше.

Той се поогледа също и за пламенната Ивона и ревнивия й годеник, но те също никъде не се виждаха.

Точно тогава обаче Ласитър съзря едно друго прелестно създание, което моментално го накара да забрави хубавата Ивона.

Никога досега не беше срещал в Силвър Сити това очарователно момиче, което сега премина покрай него в малката си двуколка.

Носеше съвсем обикновена, закопчана догоре рокля и беше наметната с черна плетена пелерина. Изпод дръзката й шапчица върху нежните й рамене се спускаха дълги кестеняви коси. А те бяха наистина нещо великолепно.

Ласитър се загледа по-внимателно в тях. Действително ли бяха кестеняви? Не, сега му се сториха по-скоро червеникави, с цвят на излъскана мед.

И какво прелестно личице само! А стройната й фигура, приятно очертаваща се под тънката материя на роклята й!

Беше съвсем обикновена рокля, както Ласитър успя да установи със зоркото си око на специалист, но изключително умело скроена.

Тя профуча покрай него и му се стори, че успя да го прецени само с един-единствен бърз поглед. При това върху устните й играеше невероятно прелестна усмивка.

Той беше като омагьосан. Спря се и се загледа след двуколката. На около стотина крачки по-нататък впрягът също спря пред магазина и жената влезе вътре вероятно за да направи там своите покупки.

Няколко минути по-късно Ласитър я видя да изчезва в една малка странична уличка. При всяка нейна стъпка хълбоците й описваха прелестна извивка, което го караше да се досеща каква красота беше скрита под тънката материя на зелената й рокля.

Това момиче знаеше как да привлече вниманието върху себе си. Беше точно по неговия вкус.

Той влезе в първия изпречил се насреща му бар и си поръча едно уиски. Беше ранен следобед и затова там нямаше много посетители. Един от мъжете на бара го заговори:

— Бъртън много бързо те пусна на свобода. Това не е в неговия стил.

— Дължа го на съдията — отвърна Ласитър.

— Говори се, че си платил на Лърч доста солидно обезщетение — продължи да разпитва непознатият. Той беше дебел мъж с широки рамене и огромни мустаци. Не изглеждаше опасен, а само любопитен или така поне във всеки случай го прецени Ласитър.

— Ако не бях платил, нямаше да ме пуснат — отвърна той.

— Но ти все пак беше невинен — отбеляза мъжът.

— Е, поне бях замесен — засмя се Ласитър, после си плати и излезе.

Очакваше да чуе нещо за шерифа, но Бъртън очевидно още на никого не бе казал какъв стабилен пердах е отнесъл.

Сега той или кроеше планове за отмъщение, или размишляваше върху това, как най-лесно би могъл да го изнуди.

При тази мисъл Ласитър се усмихна. Разполагаше с достатъчно време. Щеше търпеливо да го изчака да направи фаталната си грешка.

* * *

Сара Фароу влезе в офиса на шерифа през една малка задна вратичка. Познаваше много добре тайната пътечка зад къщите, която водеше към нея. Беше минавала много пъти оттам.

Обзе я неприятно чувство както винаги, когато трябваше да посети Бъртън. Ненавиждаше се заради тази своя „работа“, но беше твърде слаба и нерешителна, за да може да сложи край на всичко това. А и Ърл Мак Леод достатъчно ясно й бе дал да разбере, че няма никакъв шанс да се отскубне от тяхната организация. Но дори и да успееше, тогава за брат й и за другите щеше да стане още по-лошо.

Шерифът вече я очакваше. Беше я видял от прозореца на офиса си да пристига в града.

Той седеше някак отпуснато и неестествено в големия стол зад бюрото си. Беше се вкопчил здраво с двете си ръце за облегалките му, сякаш се бореше с някаква силна вътрешна болка.

— Пристигна ли най-сетне? — измърмори недружелюбно при влизането й.

— Къде да намеря човека, за когото става въпрос? — запита делово тя. Нямаше никакво намерение да се бави тук повече, отколкото бе необходимо. Веднага щом научеше това, което й беше нужно, щеше да потегли, за да приключи по-бързо с този въпрос.

Странно бе, че Бъртън все още не ставаше, за да я посрещне. Друг път обикновено винаги й предлагаше по нещо за пиене и се усукваше около нея като някакъв зажаднял за любов пес.

Очевидно я смяташе за момиче, което ляга с всеки срещнат. Ясно защо, как иначе щеше да подмамва мъжете в своя запустял град. Естествено че трябва като за начало да им предложи нещо съблазнително, нещо, с което наистина да ги накара да се възпламенят.

Беше й страхотно навит и тя много добре усещаше това. Вече на няколко пъти й беше подхвърлял недвусмислени намеци, но Сара винаги го бе изрязвала.

Не можеше да понася този брутален тип. Не й харесваше излъчването му.

Но какво му ставаше днес? Защо се държеше толкова странно и по-различно от друг път?

— Наел е стая в Силвър Стар — отговори й намусено шерифът. — Едър мъж е, няма как да не го забележиш. Лицето му в момента е малко поохлузено. Беше се забъркал вчера в един побой.

— Мисля, че вече знам за кого става въпрос — рече тя. — Минах преди малко покрай един такъв. На ръст е горе-долу колкото теб, но изглеждаше много добре, въпреки няколкото лепенки по лицето му. Освен това беше облечен със съвсем нови дрехи. Може би старите са се изпокъсали по време на боя, така ли е?

— Да, изглеждаше доста очукан, когато го арестувах вчера.

— Ти си го арестувал?

— Наложи се да го направя. Пияните скандалджии трябва винаги на първо време да се тикнат зад решетките. Това е обичайната практика в такива случаи. Тази сутрин съдията отново го пусна на свобода.

— Опасен ли е?

— Трябва да бъдеш нащрек с него. Той е изпечен мошеник. Ще те изяде с парцалите, ако само забележи нещо.

И Бъртън извади от чекмеджето на бюрото си една обява за издирване, побутна я към нея, при което едва се въздържа да не изпъшка от болка, и чак в последния момент успя да потисне стенанието си.

— Ето, виж това! Търсят го заради четири убийства. При това две от жертвите му са жени. Богати вдовици, които първо е прелъстил, а после убил и ограбил. Опасно копеле е този Бил Финегън. Сега се представя тук като Ласитър.

Върху обявата за издирване беше изписано името Бил Финегън, а описанието на престъпника съвпадаше донякъде с външността на Ласитър.

— Мислех, че става дума за някакъв Дан Торпе — отбеляза изненадано Сара. — И че той се представя като Сам Крамер. Да не би междувременно да си намерил някой друг, Бъртън?

— За Крамер все още не съм съвсем сигурен — измърмори шерифът. — Но Финегън е доста по-едра риба. Много повече си заслужава да пипнем него, отколкото Торпе. Кажи на другите, че по отношение на Торпе ще трябва да посъбера още някои сведения. Веднага щом науча нещо ново, ще им го съобщя.

Тя сви безразлично рамене.

— Както искаш. Е, тогава аз ще се заема с този Ласитър.

— Но действувай внимателно! Вече знаеш, че той не би се поколебал да убие и жена.

— Знам как да се отбранявам, ако се наложи.

След тези думи Сара се обърна и излезе. Лицето на Бъртън се изкриви в злорада усмивка.

— Сега вече ще си получиш заслуженото, Ласитър — изръмжа злобно той и извади изпод бюрото си една бутилка уиски, надигна я и отпи жадно. Тя беше вече полупразна, а на него почти не му личеше, че е пил.

Докато се наливаше, гневът му към Ласитър нарасна. В началото му мина през ум първо да го обере и едва след това да го предаде в ръцете на братята Мак Леод.

После обаче реши, че това е твърде опасно. Вече беше усетил, че в негово лице се е сблъскал с противник, способен да го унищожи.

А Бъртън съвсем не искаше да поема този риск.

Разсъдъкът му беше дотолкова размътен от уискито, че въобще не му мина през ум мисълта, че той всъщност все още нищо не знаеше за този чужденец.

Беше преровил само бегло обявите за издирване и се бе натъкнал на името на Бил Финегън. Описанието на убиеца спокойно би могло да прилегне и за Ласитър.

Междувременно шерифът вече бе повярвал сляпо, че наистина се касае за Бил Финегън.

Това копеле!

От Торпе със сигурност щеше да спечели повече. Още вчера престъпникът му бе дал да се разбере, че свободата му наистина си струва десетте хиляди долара, но беше поискал още малко време за размисъл.

Шерифът беше сигурен, че Торпе не можеше да му се изплъзне. Той щеше да предаде и него, както и Ласитър, на братята Мак Леод.

Бъртън ядосано запокити празната вече бутилка към стената и тя се разби на парчета. В следващия момент в стаята влезе помощникът му. Той беше младо, неопитно момче. Нямаше и най-малка представа за мръсотиите, с които се занимава неговият шеф.

Още от сутринта шерифът го беше изпратил на контролна обиколка извън града, тъй като имаше намерение да смаже от бой Ласитър и да измъкне от него колкото се може повече пари.

— Какво търсиш тук, Сидни? — изломоти едва разбираемо Бъртън. — Обирай си крушите и не ми се мяркай днес повече пред очите!

Помощникът разбра, че шефът му е пиян, и понечи веднага да изчезне.

Когато шерифът беше в такова състояние, от него можеше да се очаква всичко. Човек би могъл дори и да се страхува за живота си.

— Чакай! — спря го гласът на Бъртън. — Първо ще ми купиш още една бутилка. Днес съм ужасно жаден…

Помощникът му Сидни Хайдън изхвърча като стрела. Взе от най-близкия бар една бутилка, като каза, че е за шерифа. В този случай естествено не беше необходимо да плаща, а така беше по-добре и за самия него. Защото, ако я беше платил, това щяха да бъдат пари, дадени на вятъра. На следващия ден шерифът вече нищо нямаше да си спомня. Помощникът му занесе бутилката.

— Свободен си до утре сутринта — изломоти Бъртън. — А сега да те няма!

Сидни изчезна бързо навън, като реши в най-скоро време да си потърси някаква нова работа. Отдавна вече не му харесваше тук.

Сега той най-сетне окончателно взе решение да осъществи старите си планове и да напусне.

Младият помощник-шериф тъкмо беше излязъл, когато в стаята влезе Торпе или така нареченият Крамер. Той се вмъкна през задния вход, откъдето преди половин час беше дошла и Сара Фароу.

Шерифът изпсува с изненада и неволно посегна към револвера си, но посетителят му вече беше насочил дулото на своя пистолет към челото му.

— Нямаш никакъв шанс, Бъртън — ухили се издирваният заради няколко убийства престъпник. — Дори и ако беше трезвен, пак нямаше да имаш никакъв шанс срещу мен.

Разсъдъкът на шерифа изведнъж отново заработи с пълна сила.

— Прибери си ютията, Торпе!

— Ами ако съм дошъл, за да те застрелям, шерифе? — ухили му се престъпникът. — Нима не го заслужаваш?

— По дяволите, Торпе! Направих ти само едно напълно почтено предложение. Предложих ти закрилата на една могъща организация. Приемеш ли, няма да има от какво повече да се страхуваш и няма постоянно да бягаш от палача. Там, където ще те заведа, ще бъдеш в абсолютна безопасност. И всичко това ще ти струва съвсем малко.

Торпе се настани на стола пред бюрото му. Изцяло владееше положението и се наслаждаваше на чувството си за превъзходство.

— И къде ще ме заведеш, шерифе?

Въздействието на алкохола, изглежда, беше се изпарило. Бъртън изведнъж отново се почувствува трезвен.

— Аз никъде няма да те водя, Торпе — отвърна той. — Ще дойде човек да те вземе и ти ще бъдеш безкрайно изненадан.

— Може би породистата мадама, която те посети преди малко? Тя ли е ангелът, който ще ми покаже пътя за рая?

Шерифът едва забележимо потрепери.

— Ангел ли? Как ти хрумна това?

— Мисля, че сравнението се натрапва от само себе си.

— Ах, да, имаш право, Торпе. Да, така е в известна степен. Тя е пратеничката, която ще влезе във връзка с тебе, когато се стигне дотам.

— И кога ще се стигне дотам?

— Веднага щом си платиш. Услугата струва десет хиляди долара. Плащат се предварително, и то в брой.

Торпе постави револвера върху бюрото пред себе си.

— Добър бизнес въртиш, а? Какво ще кажеш?

— Не е лош. По-голямата част от парите обаче отиват за организацията.

— Що за хора са тези от организацията?

— Ти сам ще ги опознаеш, когато се решиш.

— Всъщност може би трябва само да проследя момичето. В този случай бих си спестил доста парици.

— Ще удариш на камък, Торпе.

— Не ми се вярва — лукаво отвърна престъпникът.

На Бъртън постепенно започна да му става горещо. Едри капки пот избиха по челото му. Пък и тези проклети болки под ребрата!

— Какво си намислил, Торпе?

— Кажи ми какъв е случаят с Ласитър, шерифе!

— Издирват го, както и тебе.

— И после?

— Той вече се откупи.

Дан Торпе знаеше много добре как стоят нещата. Тази сутрин съвсем случайно бе се озовал пред вратата на офиса и беше подслушал всичко.

— И колко заплати той? — поиска да узнае престъпникът. — Толкова, колкото поиска и от мене ли?

— Ес-естествено — заекна Бъртън. — Сега дамата ще го заведе някъде, където ще бъде в пълна безопасност. Затова и ти ще трябва да почакаш малко.

Торпе се ухили още по-широко.

Шерифът започна още по-силно да се поти.

Какви ли намерения имаше този кучи син? Изглеждаше така, сякаш беше надушил доста тлъста плячка.

Нима възнамеряваше накрая…

Бъртън не се осмели да довърши мисълта си. Внезапно му се стори, че някакво огромно чудовище го е стиснало здраво за гърлото.

Почувствува се разкрит и заловен.

Защо ли изобщо беше се впуснал в разправия с този проклет Ласитър?

— Къде са парите? — запита тихо Торпе.

— Не са тук. Те, те са в едно скривалище извън града. Никой друг, освен мен, не може да се добере до там.

Престъпникът отново взе револвера в ръката си. В лявата си ръка, защото дясната му в същия момент изчезна под бюрото.

— Предупреждавам те, Бъртън — процеди през зъби той. — Няма да можеш да ме баламосаш. Парите са скрити тук, в тази къща. Искам да ги видя, и то сега. Веднага!

Шерифът все по-ясно осъзнаваше, че се намира в много неизгодно положение. И то само заради този проклет Ласитър. Ако не беше се появил той, сега сделката с Торпе щеше вече да е безпроблемно уредена.

— Аз, аз…

Пъшкайки, Бъртън се наведе напред. Беше го обхванал ужасен страх.

— Тук са, тук, в чекмеджето.

И той го изтегли бавно. Очите му горяха лукаво. В това чекмедже държеше един пистолет „Деринджър“ за всеки случай. Шерифът беше от хората, които винаги се подготвяха предварително за всякакви опасности.

Той пъхна дясната си ръка вътре и изстена приглушено, защото всяко едно движение му причиняваше невероятна болка.

После изкрещя тихо, когато ръката му внезапно се оказа приклещена в процепа. Торпе бе се втурнал със светкавична бързина към него и беше блъснал чекмеджето обратно.

После опря револвера си в главата му.

— Или пусни веднага това, което държиш вътре, или още отсега можеш да се считаш за мъртъв — заповяда той.

— Няма да посмееш. Всички ще чуят изстрела.

— Имам и нож — ухили се престъпникът. — Нима мислиш, че ще бъда толкова глупав, та да стрелям.

— Добре, печелиш — изпъшка Бъртън. — Пусни най-сетне това проклето чекмедже! Не издържам повече.

— Готово, шерифе! — Бъртън извади ръката си без деринджъра, който допреди малко държеше. — А сега ми покажи парите си!

Шерифът се надигна бавно. С отпуснати рамене той влезе в килера, измъкна една от дъските на пода и посочи едно малко пакетче, завито в омазнена хартия.

— Няма да стигнеш далече, Торпе. Организацията ни е много по-могъща, отколкото би могъл да си представиш. Не ще можеш да ни се изплъзнеш.

Престъпникът се ухили злокобно, но шерифът нямаше как да види това, тъй като беше с гръб към него.

— А защо изобщо си мислиш, че ще ме преследва тази твоя организация? — лукаво запита убиецът. — На никого и през ум няма да му мине, че точно аз съм те убил.

И той се изкиска зловещо. Бъртън се извърна ужасен и падна на колене пред него.

— Моля те, Торпе, недей! Не можеш да постъпиш така с мен. Вземи парите и изчезвай! На никого нищичко няма да кажа. Организацията ни също няма да научи за това. Кълна ти се, че ще ти помогна съвсем безплатно. Аз… Не! Не! Моля те, Торпе, имай милост! Не можеш просто така…

Престъпникът стискаше един дълъг нож в ръката си.

Шерифът отвори уста, за да изкрещи отчаяно, но не издаде нито звук.

Дан Торпе беше хладнокръвен убиец. Знаеше много добре как светкавично бързо да принуди някого да замълчи завинаги.

После завлече мъртвеца обратно в кантората му и го постави зад бюрото. Всичко изглеждаше така, сякаш той е бил нападнат и прободен там.

След това престъпникът умело заличи всички следи в килера. Искаше да създаде впечатлението, че Бъртън е бил нападнат и ограбен в офиса си.

И сега привидно съществуваше само един-единствен човек, който можеше да бъде заподозрян в това убийство.

Той беше действувал, воден от желанието за мъст.

Името му беше Ласитър…