Джек Слейд
Ангелът от града на духовете (2)

2.

В един от уединените каньони, достъпен само за онези, които знаеха за съществуването му, буйно пламтеше огромен огън.

Под нещо като скеле на бесилка стоеше изправен гол до кръста мъж. Единственото му облекло бяха протритите дънки „Левис“. Беше бос, с насилствено изпънати нагоре ръце, тъй като китките му бяха стегнати в железни пръстени, спускащи се от напречната греда на скелето. Той по-скоро висеше, отколкото стоеше, защото едва докосваше земята само с пръстите на краката си.

Лицето му беше изкривено от болка. От време на време надаваше болезнени викове, но мъчителят му, размахващ камшика, не знаеше що е милост.

Доуз Мак Леод бе наредил Ед Бенет да бъде наказан с тридесет удара с камшик, което беше едно от най-леките наказания при опит за бягство. Имало бе и много по-тежки случаи. Повечето от тези, които се опитваха да се изплъзнат от ада на Ваулчърския каньон, биваха екзекутирани набързо.

Ед Бенет бе имал късмет. Той беше един от силните пленници и определено щеше да може още дълго време да работи здравата в мината, докато някой ден грохне или бъде засипан от свличащи се камъни при някой от многобройните нещастни случаи тук.

Във Ваулчърския каньон постоянно ставаха такива инциденти, при които много от пленниците се разделяха без време с живота си и затова непрекъснато трябваше да бъдат подсигурявани нови попълнения.

Братята Мак Леод се грижеха за това с дяволска изтънченост.

Виковете на Ед Бенет заглъхнаха в едно последно изхъркване. Сега той висеше като мъртвец на железните пръстени с безжизнено клюмнала върху гърдите си глава.

Един мъж пристъпи към него и плисна кофа вода върху изтерзаното му тяло. Ед Бенет разтвори устата си и се опита да глътне малко от скъпоценната течност.

Точно тогава пак добавиха дърва в огъня и огромните му пламъци се извиха, потрепвайки, до тялото на наказания. Главата му отново клюмна безпомощно върху гърдите.

Зад скелето стояха строени тридесетте останали пленници и наблюдаваха с безсилна ярост тези издевателства. Бяха ги принудили да присъствуват на изтезанията. Всичките носеха вериги на ръцете и краката си. Това, което трябваше да изтърпят, беше много по-лошо от онова, което би могло да им се случи в който и да е от нормалните затвори.

Те обаче бяха бягали от тях с надеждата, че тук ще могат да се укрият от закона.

И бяха попаднали в самия ад.

Бягството оттук беше невъзможно. Не съществуваше никаква надежда за преждевременно освобождаване. И макар че непрекъснато им го обещаваха, всички пленници вече отдавна бяха разбрали, че единствено смъртта би могла да ги избави от целия този кошмар.

Ед Бенет беше един от малкото, които бяха се опитвали да избягат. С дълъг и упорит труд той бе престъргал малко по малко веригите си, а след това без тях бе успял да достигне почти до изхода на Ваулчърския каньон.

Там беше завършил злополучният му опит за бягство.

Бяха го заловили и върнали обратно.

— Ще остане да виси така до утре сутринта — разпореди се Доуз Мак Леод. — И оттук ще отиде направо на работа. Горко му, ако не работи както трябва. Тогава вече наистина ще му се случи нещо лошо.

Едва сега той се обърна към конника, появил се преди няколко минути в края на хвърляната от огъня светлина.

— Какво ново, Франк?

— Един интересен тип се появи наскоро в града — отвърна небрежно Франк Бъртън, шерифът с исполински ръст. — Чувал ли си някога за Дан Торпе? Търсят го в няколко щата, само не и при нас, в Невада. Мисля, че е дошъл тук, защото иска да се укрие.

— Слушал съм за него. С истинското си име ли е тук?

— Не. Казва, че се нарича Сам Крамер.

— Як ли е?

— Така изглежда.

Доуз Мак Леод кимна със задоволство. Отдавна вече работеше в съдружие с шерифа на Силвър Сити. Всъщност Бъртън съвсем не беше истински шериф. Местните златотърсачи сами го бяха провъзгласили за такъв, без да провеждат избори така, както го изисква законът. Просто бяха избрали този, който им вдъхваше най-голям респект.

А на Франк Бъртън това му се удаваше. Като златотърсач не бе имал особено голям късмет из тези планини, въпреки че умееше да работи като вол, така че бе доволен, когато му възложиха длъжността на шерифа.

Това беше добра работа с доста странични доходи. Например когато изпразваше джобовете на арестантите си или вземаше подкупи. Най-много обаче припечелваше при братята Мак Леод. Тъй като познаваше много добре всички обяви за издирване на престъпници, единствено той беше в състояние да им даде ценни сведения, когато в града отново се появеше някой разбойник, за чиято глава бе обявена висока награда.

Само чрез Бъртън братята Мак Леод можеха да разберат дали си заслужава да хванат още някой, който да им работи безплатно в мината.

За тях шерифът беше изключително ценен информатор. Не получаваше особено големи възнаграждения за услугите си, които им правеше, но за сметка на това винаги печелеше двойно.

Домогваше се до съответния престъпник и разговаряше съвсем приветливо с него, като по време на тези разговори му даваше да разбере, че би могъл да си затвори очите, ако за това съответно му бъде заплатено. Впрочем би могъл също така и да го посъветва приятелски къде най-добре може да се укрие от преследвачите си.

Това беше много хитро измислена система и до днес всички бяха се хващали на въдицата. Всички тези мъже работеха като роби тук, във Ваулчърския каньон, единствено само срещу храна и легло. Те бяха истински роби, както през най-мрачните времена от историята на човечеството. Бели роби, макар че между тях имаше и няколко негри, мексиканци, мулати и полуиндианци. Единствено индианците не бяха годни за физическа работа. Предпочитаха по-скоро да умрат, отколкото да се подчинят.

Доуз Мак Леод погледна към тримата си братя.

— Ърл, ще препуснеш ли до Ангела?

Ърл се ухили в отговор.

— Нищо друго не бих сторил с по-голямо удоволствие, Доуз. Най-добре да потегля веднага.

— Тръгвай тогава!

Ърл Мак Леод беше, както останалите си трима братя, снажен и хубав мъж. Всички те имаха едни и същи червеникави лъскави коси и еднакво приветливи лица. Можеха открито да гледат другите в очите и да бъдат невероятно мили. За тях човек никога не би могъл да допусне, че са в състояние да сторят някому нещо лошо. Затова и успяваха да се разпореждат спокойно в тайната си мина така, както на тях им се харесваше.

— Е, тогава значи всичко е наред — отбеляза шерифът. — Ще дойда да си получа възнаграждението, когато всичко приключи.

И той хвана юздите на коня си и понечи да препусне обратно.

— Почакай още малко, Франк!

Бъртън се спря.

— Какво има, Доуз?

— Необходими са ми още няколко човека. От северната страна започнахме прокопаването на още една нова галерия. Нещата обаче напредват много бавно поради недостига на работници. Така че дръж си очите отворени!

— Можеш да разчиташ на мене, Доуз.

После за миг се поколеба дали да не им спомене за Ласитър, но се отказа. Цялата тази работа се още беше твърде несигурна. Трябваше първо да разбере що за човек бе този мъж в действителност.

Вероятно Ласитър не е истинското му име. Освен това Бъртън искаше да го поизстиска още мъничко. Беше намерил в джобовете му няколко банкови пълномощни, които можеха да се окажат доста ценни.

Този тип бе се задържал само четири дена в Силвър Сити, а вече бе успял да пръсне доста пари на вятъра, или така поне бе научил междувременно Бъртън. Следователно от него можеше по всяка вероятност да се изцеди и още нещичко.

Най-сетне шерифът потегли. Доуз, Хари и Джордж го изпроводиха с погледи.

— Докога ще му се доверяваме, Доуз? — запита Хари, най-младият от този дяволски квартет. — Та той е истински чакал. И става все по-безсрамен в исканията си.

Доуз кимна сериозно.

— Имаш право, Хари. Това, което напоследък си позволява, наистина граничи с изнудването. Но, няма как, ще трябва да го изтърпим. За нас той е доста ценен, поне засега…

Доуз не се доизказа, но Джордж и Хари много добре знаеха какво всъщност има предвид.

Когато шерифът станеше твърде досаден за тях, те незабелязано щяха да се погрижат да изчезне. Пък и Бъртън беше първокласен работник, и при това доста по-силен от повечето други пленници.

Едва тогава с къртовска работа в мината той щеше най-сетне да възвърне обратно парите, които те му бяха заплатили досега за предателствата му.

Напоследък доста често бяха обсъждали поведението му. Бъртън действително ставаше все по-арогантен.

— Как само важничеше — изсумтя Хари. — Този тип всеки път ми става все по-неприятен.

Джордж и Доуз се усмихнаха развеселени. Знаеха много добре защо техният по-малък брат бе така ядосан.

Лошото му настроение нямаше нищо общо с шерифа. В случая той само изливаше гнева си върху Бъртън, а всъщност тайно негодуваше, защото Доуз не бе възложил на него да отиде при Ангела.

Тъй като тези разходки винаги бяха по-специални…