Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

4

5 ноември

Вървяха вече шести час. От Брезник тръгнаха към седем вечерта, сега беше един след полунощ. След двете безсънни нощи, сраженията, походите и напрежението те вървяха в състояние на някакъв унес, на зашеметяване, граничещо с пълна безпаметност; вървяха затъпели, изтощени, сънуващи с отворени, очи, водени не от краката, а от волите си, не от разума, а от устрема. Спреше ли някой — заспиваше прав; паднеше ли — не можеше да стане. Нямаше строй, нямаше команди. Знаеха, че трябваше да стигнат навреме, и това беше всичко.

Беше най-страшната нощ на войната. Непрогледна: не пътя, не краката, а носа си не можеш да видиш. Мракът, гъстата мъгла и дъждът се бяха съюзили, за да превърнат нощта в кошмар, пътя — в изпитание на волите, местността — в истински ад.

От Брезник тръгнаха подредени по дружини и роти, водени от двама проводници. След един час проводниците се изгубиха в тъмнината, пътят изчезна под краката. И тръгнаха напосоки, през ниви и оврази, през реки и шубраци, през сипеи и камънаци. Вървяха и халюцинираха. Пред очите им се мяркаха сенки от високи планини и баири, до които никога не достигаха. Привиждаха им се села и лесове, мигновени блясъци от огньове, широки реки и бездънни пропасти. Понякога приклякваха и с разранени пръсти търсеха неясните очертания на пътя. Друг път блъсваха челата си в стръмните скали и едва тогава разбираха, че отново са се отклонили. Мълчаха или говореха безсмислици, псуваха или бълнуваха, но никой не се оплакваше. Припадналите оставаха на местата си, докато се свестяваха, и отново тръгваха напред. Изчерпалите силите си захапваха пушките със зъби и продължаваха по лакти и колене. Къде отиваха? През къде минаваха? Колко път бяха извървели? Колко им оставаше? Никой не знаеше, но и никой не питаше. На Сливница се решаваше съдбата на България. На Сливница ги чакаха. И те трябваше да стигнат…

Началник на колоната беше Мартинов. Но всъщност какъв началник беше той, който нито виждаше частите, нито можеше да им даде команда, нито дори да провери дали са тук? От Брезник тръгна начело на колоната. Сега беше някъде по средата — по-яките и по-издръжливите го бяха изпреварили. Крачеше в полусън, задъхан, преуморен, неспособен да мисли, превърнал цялото си същество в движение, в устрем, в посока. Гърбът го болеше, краката си не чувствуваше, сърцето му сякаш щеше да се пръсне. В ръцете му — кой знае кога и кой знае как — се беше озовала войнишка пушка. На гърба му — сандъче с патрони. Кой му ги беше дал? Кому беше помогнал? Не помнеше. И не искаше да помни. Вървеше.

Два часът след полунощ… Дъждът се превърна в сняг, който бързо закриваше и последното, което можеше да се види от пътя. Хлъзгаво — земята сякаш сама се измъкваше изпод краката. А острите кристалчета шибаха лицата и заслепяваха и без това невиждащите очи.

Три часът… Мартинов отново вървеше начело. От едната му страна беше капитан Тошев, от другата — непознат войник от Дунавския полк. Вървяха редом, уловени подмишниците. Мартинов крачеше и спеше, а другите го крепяха. После войникът се олюля и падна. Тогава се смениха — Мартинов и Тошев застанаха от двете страни и полуводеха, полуносеха спящия. След малко щеше да дойде редът и на Тошев…

Пет часът… Пред погледите им внезапно пробляснаха огньове. Не повярваха. Вече имаха опит: след миг и този мираж щеше да изчезне. Но мина миг, мина минута, а огньовете продължаваха да блестят. Разтъркаха очи. Огньовете бяха пред тях, разположени в правилни редици, както е във всеки бивак. Какви бяха хората, налягали около тези огньове? Свои или чужди? Врагове или приятели? С прегръдки ли щяха да ги посрещнат или с куршуми?

Мартинов разгъна онова, което беше останало от колоната, във верига и се приготвиха за бой. Залегнаха. Главите тегнеха за сън, но очите оставаха отворени. Частите бавно прииждаха и заемаха някакво място в бойния ред. Не им го посочваха нито Мартинов, нито Тошев, нито някой друг от дружинните или ротните командири. И да искаха, не можеха да го направят в непрогледната тъмнина. Пък и не беше нужно — всеки се стремеше да застане там, където ще бъде най-полезен…

Когато се развидели, Мартинов излезе на разузнаване. И скоро откри истината — пред тях беше Алдомировци, бяха нашите…

Мартинов се спусна в селото и попита за най-старшия началник. Упътиха го към къщата, в която нощуваше капитан Савов. Докато влачеше подбитите си крака по калните пъртини между сновящите нагоре-надолу войници, някои от които — не познавайки в него офицер — му подхвърляха ободрителни закачки, той изведнъж забеляза нещо, което го прикова към земята и спря дъха му. Един просторен двор беше превърнат в превързочен пункт и сред него, с червен кръст на ръката, беше Олга. За миг му се стори, че отново халюцинира. Отвори широко очи и се загледа. Нямаше съмнение: беше Олга, заета да превързва раните на някакъв сръбски войник. Мартинов полека приближи до ниския стобор. Усетила настойчивия му поглед, девойката вдигна глава, огледа се и спря очи върху него. Не го позна. Пък и как би могла да го познае? Мартинов сега беше облечен в неощавени кожи, с цървули на краката, със сплъстени коси, които се подаваха изпод несръчно съшитата гугла, мръсен, брадясал, с опушено от барутен дим и окаляно лице. За секунда погледите им се срещнаха, после Олга отново се приведе над ранения и продължи да работи с памука, лекарствата и бинтовете.

„Не ме позна — помисли той. — И по-добре. Пътищата ни се разминаха, нямаме какво повече да си кажем. Но защо е тук, сред този пъкъл? Кой я е пратил? Чия заповед изпълнява? Аха, разбирам — каза си той горчиво. — Превързва сърби. Дори и сега, във войната, тя е останала вярна на любовта си! Какво пък…“

Той направи усилие да се откъсне от стобора и се затътра нататък, където го викаше дългът му. Намери къщата на Савов, но не и самия него — началникът на левия участък вече бе излязъл на позицията. Мартинов взе един вестовой за водач и тръгна да го търси.

— Боже мой, нима това сте вие, Мартинов! — възкликна капитан Михаил Савов, когато най-сетне се срещнаха. — Вие! — Той го притисна до гърдите си и го разцелува по брадясалите бузи. — Знаете ли на какво приличате, човече? На първобитен дивак. Ах, колко се радвам! А ние ви смятахме ранен, ако не и… Разкажете веднага. За боя при Врабча всички ви се възхищаваме безмерно. С шест роти да задържите един ден цяла дивизия! Това е чудо на чудесата!

— Не ми напомняйте — мрачно каза Мартинов. — Не мога да се примиря с поражението. По-добре ми кажете какво да правя.

— Водите ли някакви части?

— Първа и втора дружина от Бдинския полк, трета от Струмския, първа от Плевенския и две непълни дружини от Дунавския полк.

— Дявол да го вземе, това е повече, отколкото сме и сънували. Как успяхте да ги доведете в тази адска нощ?

— Довел съм ги, колкото и те мене — поклати глава Мартинов. — Хората сами знаят как са дошли. За дванадесет часа изминахме двадесет и два километра…

— А духът на хората?

— Добър. Казват: „На Сливница ще видим кой кум, кой — сват.“

Капитан Савов накратко го запозна с положението и завърши:

— Трета дружина от вашия полк е в резерв на дясното крило. Там, както ви казах, днес е критичното място на позицията. Оставете тук Струмската дружина, а останалите водете нататък. — Той се заслуша. — Чувате ли? Топовни гърмежи. На десния фланг въртележката вече започна. Колкото и да са уморени, вдигнете хората и тичайте на север. Сега там всяка пушка е нужна.

В гласа на Савов имаше нещо, което шибна като камшик нервите на Мартинов. В един миг той забрави умората, трите безсънни нощи, болката, вкочанелите крака и не тръгна, а се затича към своите войници.

В негово отсъствие дружинните командири бяха успели да подредят частите си. Мартинов веднага изпрати струмци в Алдомировци, после застана пред фронта на останалите и с прегракнал глас извика:

— Братя! Войници! Изходът на войната и съдбата на отечеството зависят от нас. Преуморени сме, зная. Но ще останем ли тук да наблюдаваме безучастно как мрат нашите другари, как врагът помита последната преграда към сърцето на България? Там — той посочи на север, откъдето се носеше глухият тътен на артилерийската канонада — се решава съдбата на България. Който е истински българин, който усеща в сърцето си кръвта на Раковски и Левски, нека тръгне след мене!

Не дочака отговора, обърна се и закрачи към Сливница. Зад него проехтя такова „ура!“, което заглуши оръдията, раздра въздуха и се понесе, войнствено и неудържимо, по цялата позиция. Какво беше това чудо? Каква беше тази свръхестествена сила, която превъзмогна умората, изправи гърбовете, изпъчи гърдите и вля нова мощ в отпадналите крайници? Откъде се взе този дух, който за секунда превърна капналата от нечовешкото нощно усилие тълпа в жадна за бой войска?

Войниците запяха „Шуми Марица“ и в стройни редици тръгнаха след своя командир…

Сражението при Сливница на 5 ноември започна между сръбската Конна бригада в с. Голямо Малово и отреда на капитан Бахчеванов, който заемаше връх Леща. Относно началото на сражението командирът на Конната бригада полковник Прапорчетович доложи: „Около 10 ч. пр. пл. българите от върха над лагера на Конната бригада отвориха чест огън и започнаха да настъпват; нашата спешена конна верига ги посрещна с пушечен огън и ги отби. Три пъти българите подновиха нападението и три пъти бяха отбити. По-късно се видя, че това е било само маневра, за да скрият своето главно намерение — превземането на Мека Црев.“ Капитан Бахчеванов, комуто Прапорчетович приписва демонстративните нападения, в релацията си дава друго обяснение: „10-а рота на десния фланг начена престрелка с неприятеля, който с разездите си беше достигнал до с. Василевци. Неприятелят атакува нашия десен фланг, като се движеше още по вдясно. 10-а рота отби четири такива яростни атаки, но не отстъпи, защото аз бях приказал, че отстъпление няма.“

От противоречието между двамата командири става ясно едно: че никоя от двете страни не е атакувала и че всяка от тях си е въобразявала, че е атакувана. А както често се случва на война, истината съвсем не отговаряше нито на докладите, нито на представите на началниците.

Предната вечер полковник Прапорчетович беше получил диспозицията за атаката на Сливница, в която му се предписваше да подкрепи атаката на Дунавската дивизия, като действува срещу крайния десен фланг на българите. Заповедта за отменянето на атаката не беше стигнала до него и не подозирайки за нея, той още сутринта нареди бригадата да тръгне, като съобщи решението си на съседната Дунавска дивизия. Изпълнявайки заповедта му, ескадроните настъпиха и предните разезди се натъкнаха на българската 10-а рота. Започна престрелка, в която сърбите постепенно вкараха нови спешени части. Междувременно полковник Прапорчетович получи от командира на Дунавската дивизия генерал Йованович записка, в която се казваше: „Днес войските ще почиват. Аз ще разузнавам и за споразумение благоволете да дойдете на позицията на 9-ти полк, където ще бъда с щаба си.“ Изненадан от новината, Прапорчетович реши да прекрати битката, започнала, макар и без вина, по негова причина. Той нареди частите, които имаха съприкосновение с 10-а рота, да се оттеглят. От височината на връх Леща капитан Бахчеванов забеляза оттеглянето на сърбите и го прецени като отстъпление. Същото впечатление имаха и войниците. Принудени досега само да се отбраняват и да отстъпват, в оттеглянето на сърбите те видяха възмездие за всичките терзания, които бяха изпитали през последните дни. Разнесоха се „ура!“ и толкова настойчиви подкани, че Бахчеванов не устоя и поведе частите си в атака срещу Конната бригада. Веднага след потеглянето на частите тяхното място бе заето от батареята на капитан Силяновски (същата, която бе отбранявала Врабча под командата на Мартинов), която откри поразяващ огън срещу сръбските части.

Като забеляза отстъплението на Конната бригада, преследвана отблизо от българите, генерал Йованович насочи своя 9-ти полк да атакува настъпващите българи във фланг и по този начин да облекчи положението на кавалерията.

Бендерев, който беше поел командата над десния участък на позицията, следеше боя от връх Градище. Мъглата и силно начупената местност му пречеха да вижда всичко, но затова пък гърмежите се чуваха ясно. В 11 ч. и 10 мин., когато отвъд Леща стрелбата взе необикновени размери, той изпрати до щаба на корпуса следното донесение: „Не трябва да оставим капитан Бахчеванов на погибел; обезпечете колкото можете левия фланг и всички свободни войски вдигнете на десния фланг. Чакам Букурещлиева и последната рота на капитан Попова, за да настъпя.“ За да настъпи, трябваше да има изрично разрешение от командуването. Бендерев обаче не дочака разрешението, и в 11 ч. и 15 мин. настъпи в две направления. Пет роти, една батарея и една чета опълченци той изпрати под командата на своя помощник ротмистър Кърджиев по посока на връх Леща. Колоната беше посрещната от силен пушечен и артилерийски огън и уплашени, опълченците не удържаха и побягнаха. Тогава Олимпий Панов, случайно попаднал на пътя им, извади сабята си и ги принуди да се върнат в бойния ред. Частите на Кърджиев залегнаха и откриха огън. В същото време първа дружина от 5-ти Дунавски полк, водена лично от неустрашимия Бендерев, напредна към връх Мека Црев и подгони един сръбски ескадрон. Но когато се изкачваше по гребена между Леща и Мека Црев, един сръбски батальон, разположен на 300–400 крачки пред дружината, откри яростна стрелба и я принуди да спре настъплението си до 1 часа следобед. Едва тук Бендерев разбра колко неразумна е била неподготвената му и несъгласувана атака.

Междувременно капитан Мартин Мартинов доведе частите си до резерва на дясното крило и като се срещна там с майор Гуджев, поиска разрешение да се включи веднага в боя. Гуджев прецени, че войските от Брезник са много уморени, за да издържат напрежението на една атака, но че могат да заместят отпочиналите войски от резерва, затова разреши на Мартинов да поведе третата дружина от Бдинския полк в помощ на Бендерев. По пътя към подстъпите за Мека Црев към Мартинов се присъедини и капитан Кутинчев, командир на дружината, с която Бендерев бе атакувал върха.

— Току-що пристигнах — каза Мартинов в отговор на въпросите на ротмистъра — и се поставям под ваше разпореждане.

— Но не сте ли уморен, Мартинов? — продължи да пита Бендерев, като не снемаше смаяни очи от необикновения изглед на флигел адютанта. — Безсънието, този нощен поход…

— Оставете — махна с ръка Мартинов. — Имам да отмъщавам за Врабча!…

— Добре, да не спорим. Капитан Кутинчев, разгънете вашата дружина в боен ред и настъпете към Мека Црев. Вие, Мартинов, настъпете с Бдинската дружина вдясно от Кутинчев, като се стремите да установите связ с Кърджиев и Бахчеванов, които са някъде отвъд Леща. Общ командир на отряда назначавам капитан Мартинов.

Но въпреки назначаването на Мартинов за общ командир Бендерев остана при частите до превземането на Мека Црев.

Дружините на Кутинчев и Мартинов настъпиха едновременно от две посоки към Мека Црев. Докато напредваха, мъглата изведнъж се разкъса и пред бдинци се появи един сръбски батальон (трети от 9-ти полк), който напредваше срещу тях по заповед на полковия командир подполковник Стокич. Време за колебание нямаше. Разстоянието между батальона и дружината беше не повече от сто крачки — един пропуснат миг означаваше неминуемо поражение. Но Мартинов не се поколеба, не пропусна мига. С него се бе случило онова, което предвиждаше Гуджев — дървото беше изгоряло, а под дървото се оказа закалена стомана. Той заповяда 10-а и 12-а рота да открият огън, извади сабята си и поведе другите две в атака „на нож“. Опиянени, възторжени, — войниците нададоха гръмогласно „ура“ и се впуснаха след своя командир. Срещата беше кратка — само две минути, — но кръвопролитна. Ударът на бдинци, стремителен и неудържим, се стовари върху още неокопитилия се батальон и го помете. Батальонният командир и двама ротни командири паднаха убити, редиците се поколебаха и покосявани от огъня и щиковете на българите, побягнаха в безредие. Напразно подполковник Стокич се опита да поеме командата над разбития батальон. Огънят на бдинци стана още по-смъртоносен и го принуди да се оттегли към Три Уши.

Окрилени от победата, бдинци отново се извърнаха на юг и се впуснаха в атака срещу Мека Црев. От другата страна на върха се разнесе музика — капитан Кутинчев бе заповядал полковата музика да свири марш. Батальонът, укрепил се на върха, се помъчи да окаже съпротива, но напразно. Нападнат от две страни, видял отблизо разярените лица на дунавци и бдинци, той не устоя, огъна се и като застла пътя си с убити и ранени, избяга на запад.

Полковник Прапорчетович видя поражението на двата сръбски батальона и за да им помогне, заповяда на своята спешена верига да настъпи. Ала Конната бригада не само че не успя да напредне, но скоро премина в отбрана и даже в отстъпление, тъй като отредът на капитан Бахчеванов, подпомогнат от батареята на Силяновски и от ротите на Кърджиев, се втурна отново в атака. И в този именно момент полковник Прапорчетович се уплаши. Изведнъж той се видя нападнат от всички страни, включително и от Мека Црев. Ако българите му отрежеха пътя към Драгоман, щяха да го притиснат до връх Чепан и да го принудят да се предаде или да унищожат бригадата до крак. И като заповяда отстъпление, той пръв се качи на коня и препусна назад към Драгоман.

Във всяка война и във всяко сражение влияе и един могъщ фактор, за който по неписано правило теоретиците и военните историци не споменават и дума. Те говорят за замисъл и контразамисъл, за маньоври и контраманьоври, за атаки и контраатаки, но в нито една книга няма да срещнете името на онзи фактор, който е станал причина за безброй победи и поражения: случайността. Случайността — това е великата сила, която не се подчинява на никакви закони, капризна, благосклонна към онзи, който съумее да я превърне навреме в свое оръжие, катастрофална за другия, който я е пренебрегнал, ненадейна, винаги ненавременна, понякога смешна, често трагична, удивителна и нерядко съдбоносна. Нейно Величество Случайността разби Великата армада и спаси старата Англия. По едно нейно хрумване Блюхер пристигна навреме на Ватерло, а Груши закъсня и Наполеон се озова на Света Елена. Нейните оръжия са коварни и наглед толкова незначителни, че понякога и най-опитните военачалници пропущат да ги забележат. Тя си служи с вятъра, с подхлъзването на един кон, със спрял часовник, с хремата на един куриер, а после се кикоти над книгите на историците, които отново са пропуснали нейното име, за да припишат всичко на хитроумните планове или на невероятните грешки.

Кой предизвика сражението на 5 ноември при Сливница? Капитан Бахчеванов ли, както твърди Прапорчетович? Или полковник Прапорчетович, както доказва Бахчеванов?

В този ден сърбите бяха решили да почиват и да се преустройват; българите не мечтаеха за нищо повече, отколкото за един ден отдих, за да привлекат нови защитници на позицията. Тогава кой е виновен, че не се сбъднаха нито плановете, нито мечтите?

Пак тя. Случайността.

Случайността стана причина заповедта за отменяването на атаката да не стигне навреме в Конната бригада. Отново случайността избра най-неподходящия момент, за да научи Прапорчетович закъснялата заповед. Да, тя, случайността, не желаеше да допусне един ден, затишие на Сливница. Като се намеси, тя даде шанс на сърбите да поправят грешката си, извършена с отменянето на предвидената атака. Но сърбите проспаха и не се възползуваха от тази възможност. Полковник Петрович, който се смяташе ученик на Молтке, забрави, че именно Молтке под „тактическа интуиция“ разбираше използуването на случайността за достигане до победата и че пак той, педантичният прусак, понякога завършваше заповедите си с думите: „Действувай по вдъхновение“. От това, което сърбите пропуснаха, спечелиха българите. Бахчеванов случайно прецени оттеглянето на Конната бригада като отстъпление и премина в атака. Примерът му увлече Бендерев, който чрез Мартинов и Кутинчев, завладя Мека Црев. Резултатът? — Два батальона от 9-ти сръбски полк разбити, Конната бригада в безредно бягство се озова в Драгоман. И още: за пръв път в тази война българите се научиха, че могат не само да отстъпват, но и да нападат, да побеждават; и пак за пръв път сърбите се научиха да обръщат гръб и да се спасяват с паническо бягство.

Защото от случайността, която сръбските генерали и полковници пропуснаха с нехайство, неопитните, но дръзки и вдъхновени български капитани изковаха една победа.

 

 

След като се отби за четвърт час на Три Уши, където генерал Милутин Йованович го запозна накратко с обстановката, крал Милан, придружен от многобройната си свита, препусна към връх Забел, зад разположението на Дринската дивизия. Чувствуваше се в отлично настроение. Частите се придвижваха точно по установения план, спокойно и с видима увереност в силите си заемаха изходните позиции за утрешната атака, навсякъде владееше атмосфера на сигурност и вяра в превъзходството над противника, а това не можеше да не повлияе и на краля. Той слезе от коня, хвърли поводите на йегера си (в състава на свитата, която броеше около стотина души, освен полковниците и генералите от Главния щаб и многобройните адютанти, ординарци и куриери влизаха още кралските камериери, йегери и пр.) и със самодоволен вид се заразхожда наляво и надясно, като от време на време спираше, оглеждаше с бинокъла нещо — впрочем и той не знаеше какво, — издаваше неопределени възклицания и отново продължаваше разходката си.

По едно време откъм българската позиция се разнесе силно „ура“ и невидима музика засвири „Шуми Марица“. Кралят се заслуша. Какво ли можеше да означава този неуместен израз на радост? Не виждаха ли тези диви българи, че още само двадесет и четири часа ги деляха от пълното поражение?

Виковете и „Шуми Марица“ не се подновиха, но затова пък отляво, някъде от разположението на Дунавската дивизия или на Конната бригада, се чу честа пушечна стрелба.

— Аха! — присмехулно рече някой от свитата, — днес нападат българите…

Тази реплика се хареса на Милан. В нея имаше презрение и воинско високомерие към налудничавите напъни на българите да правят и нещо друго, освен да обръщат гръб на напредващите сръбски дивизии.

— Слушайте, слушайте! — обади се друг глас. — Вече се намеси и артилерия.

— Това е сигурно една батарея, и то наша — отговори Атанацкович. — Онази, която е придадена на Конната бригада. Ако беше някоя дунавска, гърмежите щяха да се чуват по-близо.

— Като че ли може да се познае по звука — иронично подхвърли д-р Джорджевич — дали е наша или българска батарея!

Пак Джорджевич! Като че ли за този дебел доктор не беше достатъчно по цял ден да тъпче ненаситното си гърло, а все гледаше да подхвърли някоя от заядливите си забележки, които можеха да изкарат от кожата и много по-спокоен човек от краля.

След още десетина минути един офицер от щаба на Дунавската дивизия пристигна в кариер и предаде на краля някаква записка. Милан я прочете — беше донесение на генерал Йованович за началото на сражението при Конната бригада — и лицето му просветна. Озърна се и кимна на своя предпочитан адютант:

— Капитан Нешич!

— Заповядайте, Ваше Величество.

— Вземете двама-трима гвардейци, и изтичайте на нашето ляво крило. Изразете моята благодарност на Прапорчетович за достойното държане на Конната бригада. Надявам се, че утре, при общия напад на Сливнишката позиция, ще се покаже пак така със своето смело действие към София.

Нешич козирува и след минута вече препускаше към Три Уши.

Когато минаваше зад северния връх на Три Уши, Нешич изведнъж налетя на тълпа сръбски пехотинци, които бягаха в безпорядък. Това беше толкова неочаквана и непривична гледка, че отначало капитанът не повярва на очите си. Той се опита да спре няколко войници, за да ги разпита, но те го заобиколиха, като викаха:

— Разбише нас бугари, ево их за нама![1]

Разстроен и объркан, Светозар Нешич продължи пътя си и стигна при Конната бригада, която водеше сражение с почти всичките си части и въпреки това бавно, но непрекъснато отстъпваше под ударите на две български колони. Горе, от Мека Црев към Три Уши, други пехотни части не отстъпваха, а бягаха. Нешич се втурна към тях да ги спре и обърне срещу неприятеля, но изведнъж пред него изникна познатият му подпоручик Джура Суботич, адютант на подполковник Стокич, който бягаше гологлав и без оръжие. Когато го забеляза, подпоручикът извика отчаяно:

— Господин капетане, помоћ што пре! Изгибосмо от проклетих бугара, који нас због магле изненадише и разбише. Водимо толико време сами очајну борбу, а нико нас не помаже. Помоћи за бога, што пре помоћи! Бар једну батерију! Сви ћему изгинути, ако помоћ одмах не доће!…[2]

А обезверените войници наоколо го подкрепяха:

— Помоћ! Пропадосмо данас!…[3]

Какво можеше да помогне капитан Нешич? Какво изобщо можеше да се направи с тези захвърлили оръжието си войници? Той се спусна зад северния връх на Три Уши и там намери, един батальон от 7-ми полк, командирът на който обаче не пожела да тръгне, защото имал заповед да не мърда без нареждане от командира на полка. С онази решителност, която понякога отчаянието дава на силните натури, Светозар Нешич измъкна револвера си и от името на краля заповяда на батальонния командир да изнесе напред батальона и да спре настъплението на българите. Уплашен повече от оръжието, отколкото от името на краля, офицерът се подчини, разгъна ротите и те откриха толкова силен залпов огън, че френетичното „ура“ на българите престана. Някъде назад остатъците от 9-ти полк бавно започнаха да се събират.

Като се увери, че положението засега е стабилизирано, Нешич отново яхна коня си и го пришпори към връх Забел. Още потресен от злокобната картина, която бе видял при Дунавската дивизия, той не проумяваше как така онези българи, които досега крачка по крачка отстъпваха, днес нападаха с такъв буен и неудържим налет. Дали сръбската бавност и нерешителност в критическите моменти не беше превърнала обърканите млади български офицери в храбри и смислени вождове?…

Той се яви при краля и възбуден и задъхан, доложи обстановката.

Рапортът на Нешич смая и обърка краля. Той беше готов да чуе всичко друго, но не и новина за поражение. Поражение? Как изобщо можеше да става дума за поражение? И то днес, когато Милан предвкусваше сладостта на победата?

Отляво отново проехтяха залпове и Милан не можа да скрие едно нервно потреперване — сега, когато знаеше, че това бяха залпове на напредващите български дружини, в неговите уши те съвсем не звучаха като ободряваща музика.

— Колко пъти сме му казвали — рече той ядосано, като говореше за Йованович — да тика вляво всичко, което има! Защо е приковал трите батальона от 7-ми полк на тази позиция, която никой не напада!? Коко̀!

Артилерийският полковник Кока Милованович, когото по някакво предишно хрумване Милан бе свикнал да нарича Коко с ударение върху второто „о“, сякаш бе име на папагал, направи крачка напред.

— Коко̀, чини ми се, че онези там горе съвсем са се объркали. Идете веднага и поемете командата над лявото крило.

— Разбирам! — просто отговори полковникът, яхна коня си и изчезна към Три Уши. По пътя той се размина с един конник, който носеше на краля следния рапорт:

„Изпратено на 5 ноември, 1 ч. и 14 мин. след пладне.

До Негово Величество краля.

Лявото крило, по донесение на един офицер, започнало да отстъпва. Изпраща се подкрепление. Моето дясно крило премина в настъпление. Моля Дринската и Шумадийската дивизия да преминат колкото се може по-скоро в настъпление на лявото българско крило, защото изглежда, че българите са нападнали с всичките си сили на моето ляво крило.

Генерал Милутин Йованович“

Кралят прочете два пъти бележката, изсумтя нещо, което можеше да се схване като „Коко̀ ще ги научи!“, после нервно смачка листчето и го подхвърли на един от щабните писари. Полковник Петрович измъкна хартийката от ръцете на писаря и също прочете съобщението.

— Моля Ваше Величество за позволение — обади се пак капитан Нешич — да спра още веднъж вниманието на Ваше Величество върху важността на борбата при нашия краен ляв фланг.

— Говорете — разсеяно рече Милан, докато оглеждаше с бинокъла си българската позиция срещу Дринската дивизия.

— Господарю, там, при нашата Конна бригада, сега се решава съдбата не само на днешния бой, но може би и на цялата война. — Нешич говореше твърдо и с леки нотки на упрек. Кралят свали бинокъла и го погледна с любопитство. Капитанът се изчерви, извърна поглед към земята, но продължи ясно: — Ако българите пробият с всичките си сили в тази точка, за нашата войска може да настане катастрофа. Защото щом българите се докопат до Калотинската река, нам е пресечен и главният път на отстъплението, и Драгоманското поле е затворено в тила ни.

Милан въпросително погледна своя началник на Генералния щаб, който също бе чул тревожните думи на Светозар Нешич. Но полковник Петрович съвсем спокойно и с тон на превъзходство възрази:

— Безпокойството на капитан Нешич не ми изглежда съвсем обосновано. Българите не са луди да напуснат своята позиция на Сливница, дето могат да се опрат със съсредоточени сили, за да пробват вратоломни авантюри по върховете. Но даже да допуснем такова безумно рискуване от страна на българите; да допуснем, че те ще напуснат Сливница и с всичките си сили ще се хвърлят на нашето ляво крило, да пробият до Калотинската река. Какво от това? Добър им път! Ние ще командуваме „Дясното рамо напред!“, а като се появи Моравската дивизия при Перник, а Шумадийската нападне на лявото крило на Сливница, докато Дринската и Дунавската държат центъра и дясното им крило, любопитен съм да зная какво ще правят българските главни сили при Калотина и Цариброд и докога биха стояли там!

— „Дясното рамо напред!“ — чу се ироничният глас на Владан Джорджевич. — Ясно и просто, като две и две — четири.

За втори път днес крал Милан се престори, че не е чул забележката на своя главен лекар. Разсъждението на полковник Петрович видимо му хареса. След като дълго мълча и мисли, сякаш заслушан в ужасната артилерийска канонада, пригласяна от трясъка на пушечните залпове, той най-сетне каза:

— Въпросът е кога ще стигне на линията Шумадийската дивизия. Ето пладне отдавна премина, а от нея няма никакво донесение. Също така не знаем нищо за Моравската дивизия. Българските части, които отстъпиха от Власина, Трън и Врабча, вероятно ще се опитат още един път да дадат отпор при Брезник. Колкото и да са малки тези отделения, когато се съединят, могат да задържат Топалович цял ден, ако не и два. Между това проникването на българите в нашия ляв фланг, ако и да не носи катастрофа, все пак не трябва да се допусне, защото от него моралният упадък на Дунавската дивизия може да стане опасен. Когато на лявото крило сме така слаби, не ни остава нищо друго, освен със силно нападение на центъра да принудим неприятеля да се отслаби от нашето ляво крило. — Последното изречение той произнесе като някакво особено свое откритие, забравяйки, че идеята се съдържаше в рапорта на генерал Йованович. — Нека Мишкович веднага въведе в боя вдясно от 4-ти полк едновременно 5-ти и 6-ти пехотен и артилерийския полк.

Полковник Петрович предаде решението на Атанацкович, Атанацкович — на един гвардейски офицер, който веднага полетя към щаба на Дринската дивизия.

След половин час всички оръдия на Дринския артилерийски полк избълваха огън и желязо, като застлаха низината пред Сливнишката позиция с перест синкав дим. Когато димът малко се разсея, от връх Забел можаха да видят как ротите и батальоните на двата полка уверено тръгваха в атака…

 

 

Спаха ли в тези пет часа? Сън ли беше това пропадане в небитието или кратковременна смърт?

Когато пристигнаха в София и ги отведоха до отреденото за нощуване училище, беше точно полунощ. Предложиха им топла храна — никой не се докосна до нея. Нямаха сили за нищо, дори да вдигнат лъжицата до устата си. Не лягаха, а падаха, строполяваха се безчувствени, сякаш умираха. Първо заспиваха, а после се поваляха на земята. Един през друг, един до друг, един върху друг. Поваляха се и заспиваха така, както бяха вървели — с неизсъхналите струйки пот по лицата, с пушките на рамо, с премръзналите крака и вкочанелите гърбове. Заспиваха и като че ли в същия момент преставаха да съществуват.

Христо Сумров пак пристигна с последните. Пристигна в някакво състояние на несвяст, на пълно затъпяване, на безчувствие. Вече не помнеше колко пъти беше припадал след Вакарел. Не помнеше нищо. Дори не знаеше защо вървеше, а само — че трябва да върви. И той вървя. Понякога бе залитал като пиян. Друг път се бе влачил като червей на лакти и колене по земята. Събуждал се бе след припадък и отново потеглял. Бяха му помагали и той бе помагал на други. Бяха го изоставяли и той бе изоставял други. Къде бе лежал в кал и лепкава тиня? Къде бе свлякъл кожата от пръстите си? Къде бе раздрал лицето и дрехите си? Не помнеше. И не се опитваше да си припомни. Да си спомниш се иска усилие. А всяко възможно усилие Христо Сумров бе превръщал в движение. В извървяна крачка. В изпълзян сантиметър. Силите му се изчерпиха, преди да стигне някоя от стаите на училището. Рухна и заспа там, докъдето беше достигнал — върху каменните стъпала…

Вдигнаха ги в четири и половина. Изправиха се, без да се събудят. Ядоха, не, погълнаха храна, без да се разсънят. И в пет отново тръгнаха заспали. Имаха нужда от четиридесет часа почивка, а получиха само четири. После пак на крака. Пак на път. Никой от тях нямаше ясна представа за понятието родина. Но родината ги призоваваше и те вървяха. Никой не мислеше, че в този час извършва подвиг, че извършва чудо. Чудесата са винаги красиви и приятни. Ако беше за нещо приятно, за най-голямото богатство на света, никой от тези примрели мъже не би се помръднал. Те вървяха, защото отиваха да умрат.

Вървяха ли? Не, те се влачеха. Те се носеха като призраци. Те умираха на едната крачка и възкръсваха на другата. Всеки метър поглъщаше толкова сили, колкото обикновено поглъща цял километър. Краката тежаха или се прегъваха. Дъхът не стигаше. Клепачите се превръщаха в олово; нищо не можеше да ги вдигне, но те все пак се вдигаха. Празните стомаси се гърчеха болезнено. Пресъхналите устни се напукваха. Оголелите и разранени ходила оставяха кървави отпечатъци по земята.

А хората вървяха…

Нямаше строй, нямаше заповед, нямаше колона. Никой не командуваше. Никой никого не подканяше. И все пак имаше нещо, което ги теглеше, което ги шибаше да бързат. Пред тях оръдията гърмяха и в ушите им това означаваше: отечеството е в опасност. И те бързаха. Бързаха със сетни сили и с несигурните крачки на прощъпулници, но бързаха.

По пладне, когато ги деляха още седем километра от Сливница, срещу тях се зададе един ездач на запенен кон. Упътиха го към офицера, който водеше колоната. Докато конникът се представяше и връчваше запечатаното писмо, изпратено от командира на корпуса, смазаните от умора войници сключиха кръг около двамата.

— Разбихме сърбите на десния фланг — каза куриерът, отговаряйки на въпросите, които валяха като градушка върху него. — Бягат, че подметките им се отлепиха от чизмите… А каквото не избяга, лежи там с куршум в сърцето. — После лицето му помръкна. — Ама вляво сме зле. Напират, а резерви няма. Пробият ли там, свършено е!

Офицерът прочете записката и вдигна глава.

— Братя! — Гласът му трепереше от вълнение. — От нас днес зависи не само позицията, но и войната. Не стигнем ли навреме, чака ни погром и вечен позор. Затуй напред, братя! Бегом!

Който е служил войник, той знае колко условно е съдържанието на заповедта „бегом“. „Бегом да си лъснеш ботушите!“, „Бегом на храна“, „бегом“ за това, „бегом“ за онова, а за войника думата означава да се затича няколко метра и после да продължи ходом или най-много с ускорени крачки.

Но тук, пред Сливница, стана невероятното. Тези окаяници, които едва се крепяха на краката си, дори не дочакаха думата на своя началник, а се втурнаха да бягат. Да бягат, както не се бяга нито в казармата, нито на учение. Да бягат с такъв устрем, с какъвто може би бягат хората, които не отиват, а се спасяват от смъртта.

Кой им вдъхна сили? Кой премахна умората от отеклите крака? Какво ги тласна тях, полумъртвите, че така полетяха след своя командир? Заповедта ли? Или празната дума „бегом“? Това „бегом“ ли накара Христо Сумров, който вече дванадесет часа не усещаше левия си крак, да се втурне така, както може би не би тичал, за да спаси детето си? Как е възможно хора, които стискат зъби, за да не изпуснат душите си, да изминат в бяг седем километра, — след като са извървели сто и тридесет?

Когато влязоха в село Сливница, часът беше точно два и половина следобед.[4] Посрещнаха ги с „ура“, с тържествените и ободряващи звуци на „Шуми Марица“, а сам князът им изрече няколко от онези думи, които намираха веднага пътя до сърцата и тайната на които той владееше:

— Вие не сте вървели; вие сте летели. България винаги ще се гордее с вас!

Отговориха му с гръмовно „ура!“, за което по-късно един очевидец писа: „Приличаше, сякаш небето се срутява над главите ни.“

Четирите километра до Алдомировци изминаха на един дъх. Изминаха ги в мъглата, сред шума и пукотевицата на стрелбата, като си подвикваха, за да не се загубят. После изведнъж някой запя:

Напред, напред за слава

на бойното поле…

Песента бързо се разпростря по цялата дължина на колоната. Пееха всички: доброволци, опълченци, войници. Къде остана умората? Какво стана с отеклите и разранени крака? Със студа и глада? Пееха и пристъпваха със същата крачка, с която преди ден и половина тръгнаха от Саранбей.

Пред Алдомировци ги посрещна един русоват подпоручик:

— Нима вие сте новодошлите от Тракия? — Той не можеше да повярва, че в онези, които са изминали пътя от Пловдив до Сливница, ще има сили да дишат, камо ли да пеят. После погледна нозете им и разбра всичко. — Положението е опасно. Атакуват. Пред Братушково ги спряхме, но тук, при Преславския редут, завзеха предните окопи. Не ги ли отхвърлим…

— Не познавам обстановката — каза началникът на колоната.

— Назначен съм при вас — доложи младият подпоручик. — Изпрати ме капитан Савов, който командува левия участък, да ви преведа през мъглата и да ви укажа посоката.

Отново тръгнаха. Избиколиха селото, превалиха някаква височина, спряха и залегнаха. Наоколо пищяха куршуми, с глух трясък се пръскаха гранати, а в промеждутъците долитаха ту „живео!“, ту „ура!“. Санитари с ранени на ръце търчаха някъде назад. Два коня без ездачи, полудели от ужас, се втурнаха сред залегналите мъже и изпотъпкаха неколцина; опитаха се да ги уловят, но те отново изчезнаха в белите облаци на мъглата. Тичаха ординарци и вестовои, които викаха нещо с цяло гърло, но думите им се стапяха в гръмотевиците на битката.

После над позицията сякаш премина някаква гигантска метла, която отнесе със себе си мъглата. Мъжете надигнаха глави и се огледаха. Намираха се зад третите окопи. А там, в първите, се мяркаха сиво-сини униформи, които бавно пълзяха по стръмнината на склона.

— Ето! — посочи ги русоватият подпоручик.

Пушките изтрещяха като една. Залп… Втори… Трети… Офицерът се изправи и вдигна сабята си. От желязо ли беше този човек? Той също имаше сто и четиридесет километра зад гърба си, а сега се извисяваше като чутовен титан, като огромна скала, която всеки миг ще се търколи надолу, за да помете всичко пред себе си.

— Щикооом!…

Ето, за този миг бяха изтърпели всичките мъки по пътя: за това нечовешко „ура“, с което отговориха на командира си, за възторга, който напираше в гърдите, за устрема, с който полетяха подир офицера. Двадесет… петдесет крачки… Сиво-сините шинели залегнаха, и откриха огън. Нека! Остават още сто крачки… Още осемдесет… „Уррааа!“… Няма изранени крака. Няма вкочанели гърбове. Няма натежали от безсъние глави. Има само порив. Напор. Неудържим подем. Стремителност. Хората не са вече хора, а стихия. Още петдесет крачки… Полк ли е пред тях? Или дивизия? Няма значение. Ако ще, нека да е цялата Нишавска армия. „Уррааа!…“

Офицерът, който — със сабя в едната ръка и с револвер в другата — тичаше пред всички, изведнъж падна. Препъна ли се? Не, на челото му се чернееше рана. Войниците се поколебаха. Спряха. Заоглеждаха се. Какво, дотук ли беше всичко? Затуй ли извървяха тези сто и четиридесет километра, за да обърнат гръб в позорно бягство? Не, един доброволец в продрана опълченска униформа грабна сабята на убития офицер, издигна я над главата си и извика:

— Напрееед!…

Никой не знаеше, че това е един обикновен учител от К., човек със стара и болезнена рана на крака, спечелена някога на Шипка. Никой не се запита дали този самозванец има право да заповядва, да ги води. Той беше символ, а не войник. Беше въплътен устрем, а не заместник на падналия командир. Неописуемо „Уррааа!…“ отговори на неговия призиви веригата, не, лавината продължи да лети напред, сякаш босите изранени ходила не докосваха земята.

Сиво-сините шинели не издържаха. Огънаха се. Един побягна. След секунда го последваха други десет. След още една — всички останали…

Спри. Изстреляй куршум. „Бягаат, напрееед!…“ Гони ги. Зареди в движение. Така, сега още един куршум. Улучи ли? Няма значение. Не спирай. „Напрееед!…“

— Напрееед!… — продължаваше да вика Христо Сумров, като размахваше сабята на офицера.

После… После по крака му — все този проклет ляв крак — премина пареща болка. Христо падна по очи. Опита се да стане, да продължи, но не успя. Съзнанието му потъна в някаква черна и дълбока, много дълбока бездна…

— Бате Христо! Бате Христо!…

Сънуваше ли? Не беше ли това гласът на малкото Оле, което преди десет години с радостни викове и пляскане на ръчички поздравяваше дървените въртележки, които Христо му дялкаше? Не се ли намира в двора на Хаджиспасови?

— Бате Христо!…

Учителят усети някаква остра миризма и отвори очи. Не, не сънуваше. Над него се бе надвесила тя — не малкото Оле от спомените му, а кръшната мома Олга Хаджиспасова, която преди година бе видял в София, държеше някакво шишенце под носа му, а в очите й се бе събрала голяма, неизмеримо голяма грижа.

— Сърбите?… — промълвиха устните му.

— Не се тревожи, бате Христо. — Очите й се изпълниха с радостни сълзи. — Няма ги. Прогонихте ги.

Той бавно си припомни всичко: безкрайния път, атаката, падането. Огледа се. Наоколо не беше застланият със сиво-сини шинели склон на планината, а селски двор.

— Оле, ти ли си? Къде се намирам?

— Тук е превързочният пункт, бате Христо.

Едва сега Христо забеляза червения кръст на ръкава й, стенещите по двора войници, мъжете с бели престилки, които шетаха там, под навеса. Наведе очи и разбра. Панталонът му беше раздран и бедрото — увито в бели бинтове, върху които се очертаваше малко кафеникаво петно.

— Кракът ли, Оле?

— Нищо страшно, бате Христо. Ударил те е куршум, но раната е лека. Само в месото. За една седмица ще я забравиш. Погледни тук!

Той извърна поглед. Олга му сочеше нещо светло и сребристо, закачено на изкаляната му опълченска униформа.

— Какво е това?

— Кръст за храброст — произнесе Олга тържествено. — Сам князът го е изпратил за тебе.

— За мене? — Той опули очи. — Че какво толкова?…

— Повел си хората на атака, така рече офицерът, който го донесе. Князът поръчал, като оздравееш, да му се представиш лично.

Учителят уморено отпусна глава. Поканата не му направи никакво впечатление. Знаеше, че никога няма да се възползува от нея.

 

 

От височината на връх Забел крал Милан видя отстъплението на Дринската дивизия и с припряно движение свали бинокъла. Той приближи до една купчинка хора от своята свита и каза с пресъхнало гърло:

— Как ме нервират гърмежите! И особено това, че днес нищо не свършихме! Толкова загуби, а резултати — никакви. Ето на стотина крачки сме от главната българска позиция. Нима не може сега под закрилата на мрака да се нападне и заеме? Но къде са войските? Ах, как е тежко да се води война в планински край…

Не бързаха да отговорят. Ако ставаше дума за победа, всеки би се изтъкнал напред, биха се надпреварвали в приказките. Но сега ставаше дума за загуби и за печални резултати, а това трудно развързваше езиците. Пръв се обади най-младият от групата, капитан Светозар Нешич:

— Господарю, не е напусто проливана кръв днес, ако се продължи започнатата работа. Моментът, когато трябва бързо да се решава, е настанал. Мъглата ни помага, та се приближихме така бързо и без загуби. Нека преустроим Дринската дивизия и утре сутринта тя да продължи атаката. Нощес има време да се нареди и Шумадийската дивизия да излезе и нападне на левия фланг на Сливнишката позиция. Моравци нека продължат диверсията към София. Господарю, само с бързи действия можем да изненадаме и поразим българите. Победата укрепва духа на войника и е лек за умората. Българите днес ни нападаха; ако продължи така и утре, то значи да ни отнемат инициативата в действията. Но, господарю, затова Върховната команда не трябва нито за миг да се отделя от войските на бойното поле. Тук, на бойното поле, тя най-добре вижда обстановката и може да издава най-добрите заповеди.

Милан мълчаливо изслуша младия офицер, после хлъзна въпросителен поглед по останалите. Полковник Кока Милованович, който се бе върнал от лявото крило, пристъпи от крак на крак и каза горчиво:

— Какво ще бъде с пехота без офицери и без подофицери? Щом загине или бъде ранен едничкият офицер в ротата, и тя се пръсне. А българите като да имат нарочно назначени стрелци да мерят нашите офицери.

— Защо и ние не стреляме техните? — попита кралят и Милованович вдигна рамене:

— Всеки гърми както си иска. Никой не мери, нито поправя мерника според приближаването на противника. Пък когато гърменето на вятъра вземе връх, ти свири с тръба, колкото щеш, „прекрати стрелбата“ — никой не те слуша. Муницията се харчи немилостиво. За мене, като артилерист, днешното безредие в пехотата беше истински пъкъл!

— Да, трябва да свършим колкото се може по-скоро с българите — замислено произнесе Милан, като всъщност отговаряше не на полковник Милованович, а на капитан Нешич. — Ще отида в Цариброд, а утре рано ще се върна. Тук ще оставя началник щаба. — Той отново помълча малко, после повтори настойчиво, сякаш се мъчеше да убеди сам себе си: — Щом веднъж се е почнало, трябва да се свърши с българите. Но по-напред се налага да се изцери Дунавската дивизия от треската, която е получила в днешния бой.

И Милан наистина „изцери“ дивизията, като продиктува заповед, с която отнемаше Дунавската дивизия от генерал Йованович и я поверяваше на австрийския полковник Хорстиг, който досега командуваше Дунавския артилерийски полк…

Уволнението на дивизионния командир предизвика в групичката по-голямо оживление, отколкото поражението на Дринската дивизия, което се бе разиграло пред очите им. Заговориха в един глас, надпреварваха се да сипят предложения, да настояват за сложни маньоври и военни хитрости. Пръв между всички беше Йован Петрович — злополуката на генерал Йованович така го разтърси, такива мрачни предчувствия го обхванаха за поста му на началник на Главния щаб, че той приказваше колкото всички останали, взети заедно, и неизменно заключаваше:

— И моля да се върна с Ваше Величество в Цариброд, за да мога да установя връзка с Моравската дивизия по телеграфа.

За никого, включително и за Милан, не беше тайна, че истинският му мотив беше да не позволи положението му пред краля да се разклати. Това поласка суетната натура на краля и той кимна в знак на съгласие.

— Добре, елате в Цариброд, Петрович. Елате и изработете следната диспозиция за утре. Дунавската дивизия да остане на мястото си, но да закрепи левия фланг на армията. Дринци утре да продължат атаката, като я насочат вляво, по-близо до Дунавската дивизия. Шумадийската дивизия да обхване лявото крило на позицията, но основният и удар да бъде към Алдомировци. Да се съобщи на Моравската дивизия да напредне към Сливница, като нанесе удар вдясно от Шумадийската.

Всички се стъписаха. С последното изречение кралят фактически изменяше първоначалния план за войната. Нали Моравската дивизия имаше задача да напредне през Брезник и Радомир за София? Защо сега й се заповядваше да измени посоката си и предначертания път? Оправдано ли е един неуспех, който всички смятаха частичен и временен, да промени целия ход на войната? Всички си зададоха тези въпроси, но единствен д-р Джорджевич дръзна да ги изрече гласно:

— Защо и Моравската дивизия, Ваше Величество? Нейната задача не е ли да следва пътя към София?

— Войната ще се реши тук, а не в София — с нетърпящ възражение глас отговори Милан. — Тук, и то утре. Затова трябва да се действува енергично и с всички сили. Пехотата да се застави да приближи до неприятеля и след достатъчно подготовка с огън да атакува съвкупно, а не поотделно. — Той се огледа. — Разбрано ли е, господа?

В израз на потвърждение всички козируваха.

Милан направи знак да доведат коня му.

 

 

Към осем часа вечерта, в онази стая на хаджи Мановия хан в Сливница, в която квартируваше княз Александър, българските висши офицери се събраха на военен съвет. По двата дървени нара, единствена мебелировка на стаята, насядаха князът, Гуджев, Паприков, Бендерев, командирът на Плевенския полк капитан Петров, който заместваше ранения в днешното сражение Блъсков, Савов, Олимпий Панов, Мечконев и хофмаршалът на двореца барон Ридезел. Бяха още разгорещени, от изпитанията през днешния ден, но въпреки това в стаята цареше загриженост за утрешния.

Александър: — Започнете вие, капитан Паприков.

Паприков: — Ще започна с това, което не се отнася пряко до нас. На север — той имаше предвид отделния северен отряд на капитан Узунов — действията се водят с променлив успех. След двудневно сражение нашите са отстъпили Кула, но затова пък водят бой при Брегово на сръбска територия, а събират сили и за сериозен отпор при Белоградчик. Видин е вече готов за отбрана.

Гуджев: — Споменете и за клетвата, Паприков.

Паприков: — Да, заслужава да се каже. Всички защитници на крепостта днес доброволно са положили следната клетва: „Кълнем се всички до един да умрем на местата си, нежели да помислим за каквото и да е отстъпление.“

Бендерев: — Това се казва истински мъже!

Паприков: — Поручик Зафиров е отстъпил с Комщицкия отред. — Той изкриви лицето си в кисела гримаса. — Чуден човек е този Зафиров. Добре подготвен офицер, пък… Капитан Паница се е обадил от Бучино и е поискал разрешение да настъпи към Туден. Навярно тази нощ или най-късно утре ще се срещне със Зафиров.

Панов: — И слава богу. Иначе Зафиров ще стигне до морето, без да даде нито един изстрел…

Паприков: — В Радомир командирът на 2-ри Струмски полк капитан Кисов е сформирал отделен отред, който Главният щаб е нарекъл Радомирски. Той се състои от две непълни дружини от Струмския полк, пет роти от Бдинския и четата доброволци на дядо Ильо войвода. Конница и артилерия няма. Началник щаба капитан Рачо Петров е разпоредил отредът да брани пътя Брезник-Радомир, а ако Моравската дивизия тръгне към Сливница, Кисов да я удари в тил и да я задържи, пък ако ще това да коства пълното унищожение на отреда.

Александър: — Мъдро решение. Телеграфирайте на Рачо Петров, че напълно одобрявам действията му.

Паприков: — Сега да видим положението при нас. В рапортите си и тримата началници на участъци говорят, с възхищение за юначеството на войските си.

Савов: — И на тракийските войски, господин капитан. Ако не беше тяхната помощ… Просто да не повярва човек, че тези хора, които не тръгнаха, а полетяха в атака, за ден и половина са извървели пътя от Саранбей дотук. Нападаха така неудържимо, че не слушаха никаква заповед и трябваше най-сетне сам да отида, за да ги спра и върна.

Бендерев: — Всичко е добре, но аз не зная къде са частите ми. Къде ли не ги търсихме в мъглата — напусто. А от тези, които знаем, няма нито един взвод цял.

Александър: — Не мога да повярвам, че моите славни войници, които днес извършиха такива чудеса, са се разбягали или укрили. Трябва да се потърсят. Навярно са се загубили из мъглата.

Бендерев: — Дайте ми свежи сили, за да продължа утре нападението срещу неприятеля.

Паприков (остро): — С готови отреди всеки знае да воюва. Тъй и баба знае, ротмистър Бендерев. Дайте ми свежи сили… Че откъде да ги вземем, тези свежи сили? Ако искате утре да се сражавате, първо съберете дружините си!

Бендерев (буйно): — Как смеете да ми говорите с такъв тон? Разбира се, че ще искам свежи сили. Аз целия ден съм атакувал, не съм играл ръченица.

Паприков (още по-високо): — Ако успехът ви се състои само в загубването на дружините, по-добре да бяхте играли ръченица!

Александър (примирително): — Господа, господа, предупреждавам, че сме се събрали да говорим за съдбата на позицията и войната, а не да се караме. Забранявам да се повишава тон. Вие, ротмистър Бендерев, знаете, че със свежи сили не разполагаме. Нека не говорим за това, което ни липсва, а как с наличните сили да се справим утре.

Гуджев: — Моето мнение е, че войските от Мека Црев и Малово трябва да се оттеглят на позициите, които заемаха преди атаката.

Бендерев: — Да се оттеглят? Затова ли дадохме толкова жертви днес?

Панов: — Майор Гуджев е прав. Нямаме сили да продължим настъплението. А ако сърбите ни ударят между Мека Црев и Леща, всички изнесени напред части ще се окажат обкръжени.

Мечконев: — И аз подкрепям предложението. Да изчакаме. Ако се удържим още един ден, ще пристигнат нови подкрепления от Тракия и тогава ще можем да мислим за по-сериозни настъпателни действия.

Никой, дори и Бендерев, не възрази повече и това бе сметнато като знак на съгласие.

Александър: — Значи, решено е. Ротмистър Бендерев ще изтегли частите си на вчерашните позиции и ще ги преустрои.

Паприков: — Въпросът не е толкова прост. Говорим за малкото, а не виждаме цялото.

Савов: — Какво значи това, господин капитан? Говорите иносказателно, като притчите от Библията, а аз, честно слово, не разбирам за какво намеквате.

Паприков: — Ние приличаме на доктори, които са се заловили да вадят тръна от петата на човека, а не виждат, че той се е разкапал от охтика.

Панов: — Още по-ясно, капитан Паприков. Какво искате да кажете?

Паприков: — Днешните успехи ни въодушевиха повече, отколкото трябва. Унищожихме два батальона и отхвърлихме Конната бригада, а захванахме да мислим, че едва ли не сме разбили цялата сръбска армия. Това, господа, е погрешно. Днес срещу нас бяха, само две дивизии, а утре ще бъдат четири. Как ще се справим с тях? Какво ще им противопоставим? Нашите единадесет дружини и изнемощелите от похода тракийци?

Всички погледи се съсредоточиха в началник щаба на корпуса. Думите му бяха сурово реалистични, но днес, когато младите български началници за пръв път изпитаха сладостта и опиянението на победата, те изглеждаха по-скоро жестоки.

Александър: — И какво предлагате, господин Паприков?

Паприков: — Смятам, че повече не можем да удържим позицията. Предлагам да се оттеглим към София.

Бендерев, Мечконов, Савов, Петров и Панов: — Да се оттеглим!? Вие луд ли сте, Паприков?

Паприков: — Не съм луд, а гледам на нещата трезво и обективно.

Александър: — Изяснете се, капитан Паприков.

Паприков: — Въпросът е ясен. Той се свежда до това: трябва ли да се остане на Сливница при вероятност да се загуби армията или трябва да се отстъпи, за да се запази армията. Войната ще се реши от армията, а не от временно отстъпените територии. Ако на Сливнишката позиция армията бъде разбита, то столицата сама по себе си ще падне и частите, които идват в подкрепление, също сами по себе си ще отстъпят. Но ако армията отстъпи, то сърбите по-рано от два дни няма да дойдат пред София. А в това време в столицата ще пристигнат още двадесет дружини, които, заедно с войските от Сливница, ще бъдат напълно достатъчни не само за отбрана, но и за преминаване в настъпление.

Александър: — Какво мислят останалите по това предложение?

Гуджев: — Страхувам се, че капитан Паприков е прав. Едно оттегляне в София не е поражение, докато разбиването ни тук ще означава край на войната.

Бендерев (крещи): — Прав ли? Не само че не е прав, ами е направо предател!

Паприков скочи срещу него. Бендерев го посрещна с издигнати юмруци. Останалите се спуснаха между тях и ги разделиха, като изпревариха ударите.

Панов: — Бендерев говори невъздържано и дължи извинение на Паприков.

Бендерев: — И вие ли, Панов? Най-малко от вас очаквах…

Панов: — Не. Аз съм решително против отстъплението. Осъждам ви за невъздържаните думи, но подкрепям смисъла им. Ще се бием и ще умрем тук, на Сливница.

Александър: — Помислете добре, господа, преди да дадете отговорите си. — Всъщност Паприков защити онази идея, която князът бе поддържал още на съвещанието в София и в правотата на която все още вярваше. — Капитан Паприков не е нито предател, нито пораженец. Помислете добре, защото рискуваме не само кожите си, а и бъдещето на България. — Той бе имал желанието да остане над спора, да си запази ролята на арбитър, но сега изведнъж усети, че защищавайки началник щаба на корпуса, бе издал и своето становище. И побърза да се поправи: — Мислете зряло и кажете мненията си. Аз ще говоря последен.

Мечконев: — Отстъплението ще изиграе пагубна роля върху духа на войската, а духът — това е единственото, в което превъзхождаме противника. Решително се противопоставям на идеята за отстъпление.

Петров: — Аз също.

Савов: — И аз също. Отговарям с главата си, че лявото крило ще издържи.

Везните съвсем очевидно наклоняваха към отбрана до последна възможност. Ясният стратегически поглед на Паприков, далновидността на Гуджев, неговият, на княза, намек, всичко се оказа безплодно срещу упоритостта на тези въодушевени млади хора. Можеше ли Александър да им се противопостави? Безспорно — да. Като княз и главнокомандуващ, като председател на този съвет, който имаше последната дума, той можеше да заповяда. Но какво щеше да се случи по-нататък? Те биха се подчинили и… Александър завинаги би се сбогувал с българския престол…

Докато обмисляше, той изведнъж си зададе въпроса, дали пък истината не беше на тяхна страна. Днес войските не показаха ли, че могат да печелят победи и срещу многочислен противник? Духът, за който говореше иначе благоразумният и трезв Мечконев, не беше ли оръжие, по-могъщо от пушките и топовете? Не беше ли именно той, който днес даде устрема на бдинци и крила — на тракийци? Онези, които извършиха чудесата на Мека Црев и Алдомировци, не могат ли да ги повторят и утре? Сигурно могат. Иначе нямаше пет от всичко седемте офицери да настоят против отстъплението.

Александър: — А вие, барон Ридезел? Какво е вашето мнение?

Ридезел (който досега бе мълчал и объркано наблюдавал буйната разпра между българските висши офицери): — Was?

Князът му преведе. Но преди смутеният Ридезел да отговори, махна с ръка и се отказа от мнението на своя хофмаршал: ако Ридезел посъветваше отстъпление и Александър го възприемеше, това би било нова струя вода във воденицата на онези, за които немският произход на княза беше като трън в очите.

Александър: — Благодаря за мненията ви, господа. И така — той усети, как погледите на всички просто изтръгваха думите от устните му, — и така, оставаме. Целта ни ще бъде да разбием сръбската атака пред позицията, като не допуснем тя да достигне нашите окопи и укрепления. Ще избягваме всякакви рискове. Това го казвам за вас, ротмистър Бендерев. Ще преминете в отбрана, като заемете таз сутрешните си позиции, и обърнете особено внимание на височината Леща. Пристигналите днес части ще вземете вие, капитан Савов. Погрижете се да отпочинат добре, за да разчитате по-пълно на тях утре. И внимавайте! Положението при вас е опасно, дори по-опасно, отколкото на десния участък. Съществува възможност да бъдете обкръжени откъм Гълъбовци. — Той погледна часовника си. Беше единадесет. — Това е всичко, господа. Идете по местата си и се гответе. Утре на разсъмване аз ще бъда в центъра на позицията, при славната батарея на капитан Иванов.

Офицерите се изправиха, отдадоха чест и излязоха. При княза останаха само барон Ридезел и майор Гуджев.

Александър отиде до прозореца, отвори го, за да изчисти гъстия тютюнев дим от стаята, и застана до него, загледан в непрогледната чернилка на нощта. Леденият лъх на вятъра, примесен със ситни снежни кристалчета, го накара да потрепере. Устните на княза прошепнаха:

— Бедните войници! Ще прекарат страшна нощ по височините!…

Двамата зад него не отговориха. И неочаквано през отворения прозорец до тях долетя гласът на Бендерев, който казваше на някого от другарите си:

— Тоя немец разбира от стратегия, колкото… — и завърши с едно грубо и цинично сравнение, което не може да бъде написано.

Александър се сви, сякаш някой го беше ударил през лицето. Той знаеше неприязънта на Бендерев, но за пръв път го чуваше да говори така разпасано и дръзко. Уязвен дълбоко, той изпита желание да направи нещо, да си отмъсти, но стисна зъби и се овладя. В минути на върховно изпитание няма място за лични вражди!

Обърна се и с привидно спокойствие седна пак на дървения нар. Само бледостта на лицето му изразяваше мъчителното чувство, което го изпълваше. Гуджев се наведе към него и каза развълнувано:

— Аз моля, Ваше Височество, да не следвате решението на тези млади хора. Повечето от тях не са били друг път в бой, не знаят що е война. Те считат личната си храброст за стратегия!

Нестабилният и до болезненост чувствителен характер на княза се огъна. Само допреди минута той се бе увличал от ентусиазма на своите млади офицери, бе се въодушевявал от тяхната непоколебима сигурност в победата, почти бе споделил вярата им в утрешния ден. Сега чу една дума и всичко в него се обърна. Мислеше си: не можеше да не се вслуша в нея. Гуджев не беше просто един човек, „някой“; Гуджев беше офицер със значителен опит зад гърба си и командуващ целия Западен корпус. Кой по-добре от Гуджев имаше цялостна представа за положението на Сливница? Паприков? Но нали и Паприков съветваше да не се рискува и да се отстъпи към София?

Князът мълча повече от четвърт час, после каза тихо:

— И аз мислих за това, господин майор. Във войната освен храброст се иска и ум. Но да заповядам отстъпление сега, след съвета — не мога. На всеки случай ще пратя телеграма на господин Каравелов, че отстъплението все пак е възможно. Това засега е достатъчно, нали?

Той седна до масата и написа телеграмата, с която предупреждаваше министър-председателя за възможното отстъпление и му нареждаше хазната да се изнесе на сигурно място в провинцията, а архивата на двореца да се пренесе в германското дипломатическо агентство…

Бележки

[1] Българите ни разбиха, ето ги зад нас! (ср.).

[2] Господин капитан, помощ колкото се може по-скоро! Изгинахме от проклетите българи, които, възползувани от мъглата, ни изненадаха и разбиха. Водим толкова време отчаяна борба, а никой не ни помага. Помощ, за бога, по-скоро помощ! Поне една батарея! Всички ще изгинем, ако веднага не дойде помощ!… (ср.).

[3] Помощ! Пропаднахме днес!… (ср.).

[4] Повтаряме, че походът е описан по легендарния преход на 8-ми Приморски полк. Всичко в него, до последната минута, е абсолютно достоверно. Данните са взети от книгата на швейцарския подполковник Хунгербюлер (H. Hungerbühler — La mission militaire suisse sur le théâtre de la guerre Serbo-Bulgare, Lausanne, 1886, стр. 114), в чиято обективност никой няма основание да се съмнява. За 36 часа и половина, от които 8 прекарани в почивка, частите са изминали 95 км по въздушна линия, или 140 по пътищата, в снежно и ветровито време и през планински терен: постижение, каквото историята на всички войни и на всички армии не познава. Един Наполеонов полк е изминал 145 км за три дни; описаният поход е равен по разстояние, но в два пъти по-кратко време. По сръбски източници (д-р Владан ћорћевић, Историја Српско-бугарског рата 1885, Београд, 1908, стр, 734) от 3000 войници е имало изостанали само 621. Този поход накара някои сръбски историци да кажат по-късно с ядно възхищение: „Княз Александър дължеше короната си на краката на своите войници!“.