Цончо Родев
Изпитание (30)

4

Имаха да говорят за хиляди неща, а мълчаха. Както при последното им свиждане през есента, те пак се срещнаха при църквата „Свети Крал“ и тръгнаха към Бали ефенди. Докато и крайната къщурка не остана зад гърба им, никой от двамата не проговори. Олга се измъчваше от смътни предчувствия за някаква близка злина; той крачеше начумерен, възбуден, с мрачна решителност в очите и в припрените движения.

— Е? — тихо рече Олга. — Снощи каза, че искаш да ми говориш?

Изведнъж закапа дъжд. Отначало паднаха няколко редки и топли капки, после се сгъстиха и след половин минута вече валеше като из ведро. Михаил Катанчев наметна девойката със сюртука си, улови я за ръка и двамата се втурнаха назад към града. Пролетният дъжд ги шибаше в лицата, стичаше се на малки струи по косите им, мокреше дрехите им. Влязоха в първата къща, която попадна пред очите им. Стопаните ги нямаше и двамата намериха подслон под някакъв навес. Избърсаха водата от лицата си, седнаха върху един обърнат сандък на каруца и едва тогава Катанчев заговори.

— Олга — започна той. Гласът му, нервен и приглушен, се сливаше с шумоленето на дъжда върху покрива на навеса. — Аз наистина трябва да ти говоря. Обичам те и ти ме обичаш. Между нас не може да съществува никаква неистина, никакво премълчаване.

— Нима досега е имало? — попита тя, като го гледаше с широко отворени, уплашени очи.

— Ще ти говоря и ще ти кажа всичко — продължи Катанчев, като избягна въпроса й. — Моля те да не ме прекъсваш. Този час е съдбоносен. Единственото, което искам, е да ме разбереш. А ти ще можеш да ме разбереш само ако търпеливо и внимателно ме изслушаш. — Той помълча, после с вторачен някъде пред себе си поглед заговори: — Не съм българин и не съм суватчия от Царибродско. Наричам се Михаило Катанич, капитан от сръбската армия.

— Ти си сърбин! — възкликна Олга. — Сърбин и сръбски офицер!

— Обеща да не ме прекъсваш — напомни той.

— Но, значи, ти си ме лъгал?

— Не. Никога не съм те лъгал. Опитай се да си спомниш. Никога не си чула от мене, че съм българин от Царибродско и суватчия. Това ти го каза учителят от К. Христо Сумров, когато ни запозна. Моят грях към тебе е, че не те извадих от заблуждението ти.

— Това е едно и също! Няма разлика между това да излъжеш и да поддържаш умишлено заблудата у някого.

— Не искаш ли да ме изслушаш? — тихо запита Катанич след кратко умълчаване. — Обеща, че ще се опиташ да ме разбереш.

Тя извърна от него пламтящите си очи и се загледа в струйките вода, които се стичаха от покрива на навеса.

— Добре — отговори по същия начин. — Говори! Няма да те прекъсвам повече.

И Катанич заразказва. Описа й детството си, в което български преселници го бяха научили своя език, разказа й за учението си в гимназията и във военното училище, за първата офицерска нашивка, за участието си в двете войни и за бързото повишение. И най-сетне стигна до онази задача, която бе получил лично от Милутин Гарашанин през есента и която бе изменила издъно живота му.

— Как!? — почти изкрещя Олга. — Ти си бил… — Тя се поколеба, но после натърти: — Ти си бил шпионин!?

— Не ме прекъсвай! — извика й той.

— И все пак си бил шпионин!

— Не. Не съм бил шпионин! Аз съм сръбски офицер, дал клетва за вярност и подчинение, и трябваше, бях длъжен да се подчиня!

— Каквито и да са били подбудите ти, важното е, че си приел да шпионствуваш. И то да шпионствуваш срещу родината ми!

— Опитай се да ме разбереш! — кресна Катанич и стисна ръката й над лакътя. Олга се опита да стане, дръпна се, но той я задържа. — Не, ще ме изслушаш. После, ако искаш, си иди, но най-напред ще ме изслушаш. — Той беше извън себе си от възбуда. Гласът му звучеше рязко и едновременно умоляващо. — След като ме изслушаш, може да направиш каквото искаш. Съдбата ми е в твоите ръце.

Олга престана да се тегли и отново скръсти ръце на скута. Посинелите й устни едва помръднаха, когато изговори:

— Добре. Продължавай!

— На мен бе казано, че България се готви да ни нападне. Разбираш ли? — Той повтори натъртено: — Че България се готви да ни нападне. За мене това промени всичко. Задачата ми престана да бъде шпионска. Шпионин ли е войникът, който се промъква във вражеските редове, за да узнае числеността или плановете им? Не! Той продължава да бъде само войник. Ето, така схващах аз задачата си. После дойдох тука и разбрах, че съм се лъгал. Колкото повече опознавах българския народ, толкова повече виждах любовта му към нас, сърбите, толкова повече осъзнавах справедливостта на националните му идеали. Тогава… тогава срещнах и тебе…

— И все пак продължи да шпионираш моето отечество — горчиво вметна девойката.

— Не — отговори той буйно. — С моите доклади аз направих всичко, за да покажа на хората в Белград истината: че българите не се готвят да ни нападнат. А когато през декември бях отзован, аз не се побоях да повторя това и лично на краля. Уви, той и другите наши висши началници не ме разбраха. Не пожелаха да ме разберат. Но когато се опитаха да ме накарат отново да се върна в България — този път наистина като шпионин, — аз решително отказах и подадох оставката си.

— Значи вече не си офицер?

— Не, още съм офицер. За неподчинение бях наказан с три месеца арест — именно той ми попречи да се върна бързо при тебе, — но оставката ми не беше, приета. Единственото, което постигнах, беше, че сега съм в безсрочен отпуск. Започна ли да ме разбираш? Аз съм сърбин и се гордея, че съм сърбин. Офицер съм и се гордея, че съм сръбски офицер. Но аз не съм шпионин, не съм бил и никога няма да бъда. Олга! — Грамадният мъж почти проплака. — Сега знаеш всичко. От този миг нататък съдбата ми зависи от тебе.

— От мене? — изненада се тя.

— От тебе! — потвърди Катанич. — Слушай, над всичко аз поставям Сърбия. На второ място си ти. Не се сърди, че ти казвам истината. Може би по-лесно бих смилил сърцето ти, ако кажех, че ти си първото и единственото за мене. Но това би било лъжа. Аз обичам родината си, както… както ти обичаш твоята. Ти, Олга, си след нея. На трето място е офицерското ми звание. За тебе не бих се отрекъл от отечеството си, но ако кажеш една дума, аз ще престана да бъда офицер.

— Защо ще престанеш, щом като преди малко призна, че се гордееш с офицерския си чин?

— Изслушай ме докрай. Сръбските офицери нямат право да се женят за чужденки. Ако ти ме разбереш и ми простиш онова, което нарече лъжа или умишлена заблуда, и… и се съгласиш да станеш моя жена, аз веднага ще бъда заличен от списъка на сръбските офицери. Приемам тази съдба! В Бечня, моето родно място, притежавам малък имот. Той ще бъде достатъчен, за да доживеем заедно до старините си. — Катанич взе от земята едно камъче и го захвърли в локвата пред навеса. — Сега знаеш всичко. — Гласът му, достигнал до шепот, глъхнеше и се губеше в монотонния ромон на дъжда. — Твоята дума ще бъде моя съдба. Кажи я! Сега вече можеш да я кажеш!

Очите на Олга се изпълниха със сълзи. Защо плачеше? От мъка за Катанич или за себе си? И дали изобщо от мъка или от гняв? Тя не си задаваше тези въпроси, но и да си ги зададеше, не би, могла да си отговори. Струваше й се, че внезапно бе попаднала сред някаква вихрушка, сред истински хаос от чувства и мисли, в който всичко загубваше очертанията си и изглеждаше призрачно и недействително. Душата й беше раздвоена, не, душата й беше разкъсана на хиляди частици и всяка част едновременно и по своему чувствуваше и преживяваше онова, което се бе случило в последния половин час. Струваше й се, като че ли в себе си слушаше многогласен хор, в който всеки един от певците изпълняваше различна песен…

Изведнъж в съзнанието й се появи един отдавна забравен спомен.

… Тя е малка, не повече от пет-шестгодишна. Седи на коленете на дядо си, хаджи Спас, играе си с верижката на тежкия му турски часовник, люлее обутите си в нови кундурки крачета и слуша разказа му:

— Ние сме били велико царство, Оле — казва старецът, като я подрусва на краката си. — По-велико от всички други. Имали сме свои царе и своя войска, която е била по-силна от всички други войски.

— А сега защо нямаме, дядо? — пита тя и вдига очички към доброто лице на стареца.

— Защото тук са дошли турците и са ни надвили. Но туй няма да е за дълго, Оле. Ние пак ще съберем войска, още по-силна от предишната. Тогава ще вдигнем страшна битка срещу турчина и или ще го надвием, или всички до един ще умрем.

— И аз искам да се бия срещу турчина! — вика малкото Оле и стиска крехките си юмручета. — Нищо, че не съм момче. Ще се облека в момчешки дрехи и ще се пиша войник. Никой няма да ме познае, нали, дядо?

Добрият хаджи Спас отначало се усмихва, после лицето му изведнъж става сериозно:

— Така е, детето ми. Щом в тебе тече българска кръв, няма значение дали си мъж или жена, старец или дете. Важното е да обичаш рода си и да мразиш враговете му, каквито и да са те. Обещаваш ли ми, че ти винаги ще обичаш своя род и ще мразиш враговете ни?

Детето не разбира твърде думите на дядо си. За него „родът й“ означава хората, които всеки ден се събират около софрата: дядо хаджия, тате и мама, бате й Гавраил; врагът — онзи вечно пиян Шакир от Горната махала, който винаги гони с пръчка децата по улицата. Но то вярва на тези думи, за които има твърде неясна представа, защото й ги казва нейният дядо.

И малкото Оле отговаря с тънкото си гласче:

— Обещавам, дядо!

Олга извърна поглед към любимия си. Михаил седеше прегърбен, с глава, потънала между раменете, с безжизнен поглед, зареян някъде надалече. Видът му я порази — в този момент той не беше нито българин, нито сърбин, а само един нещастен човек, който я обичаше. В миг тя изпита желание да притисне тази красива глава до гърдите си, да я покрие с целувки, да изличи с устните си печалния израз от скъпото лице. Но това продължи само миг. В следващия Олга видя укорното изражение на дядо си. И поривът й замря също така внезапно, както се бе родил.

Тя се изправи. Катанич я изгледа и в очите му имаше цяла бездна от надежда, съмнение, устрем, отчаяние, смирение. Последна секунда на колебание. После Олга свали дрехата му от раменете си, остави я на сандъка до него и се затича през дъжда и локвите.

 

 

… Михаило Катанич лежеше облечен. Вече втори ден — от онзи нещастен разговор с Олга в петък сутринта — той не излизаше от бедната си стаичка. Небръснат, почти не ял, с подпухнали от безсъние очи, загубил интерес към всичко, той водеше жалко и безрадостно съществувание. Не очакваше нищо — развръзката бе дошла такава, каквато винаги я бе виждал в страховете си, и оттам нататък започваше пустотата.

Съжаляваше ли за случилото се? — И да, и не. Съжаляваше за резултата, защото се бе надявал, че Олга ще го разбере; но изобщо за случката не съжаляваше — в дългите дни, прекарани в ареста, той отдавна бе прозрял, че отношенията му с Олга трябва да бъдат изградени върху истината или иначе да не съществуват. Тя не го разбра и не му прости. Жалко, много жалко наистина. Но по-добре да каже истината и да бъде отхвърлен, отколкото непрекъснато да живее сред лъжа.

Катанич се обърна по гръб на твърдия одър и подложи ръце под главата си. Затвори очи и я видя пак такава, каквато я бе видял последния път — бледа, посърнала, с любящи очи, помръкнали от безкрайна тъга и разочарование.

— Не, ти не ме разбра — каза той гласно. — Не те обвинявам. Може би съм виновен аз, че не успях да ти разкажа всичко така, както то живее в мене. Ако ме беше разбрала, навярно щеше да ми простиш…

Изведнъж забеляза, че говори на български, а не на сръбски. Помисли върху това, после се усмихна тъжно — той говореше на Олга, а с нея винаги бе разговарял само на български…

На вратата се почука и в стаята влезе дядо Слави, хазяинът му. Катанич извърна лице към него, но не се изправи.

— Не, още не съм гладен, дядо Слави — рече той, недочакал думите на стареца. — Не се тревожи за мене. Когато огладнея, аз сам ще поискам нещо за ядене. Не се безпокой, не съм болен. Просто не ми се яде.

Но за разлика от друг път — в последните два дни те бяха водили няколко разговора на тази тема — дядо Слави сви устни и поклати бялата си глава.

— Не за яденето, сине. — Той снижи глас. — Дирят те.

— Мене? — Катанич спусна крака от одъра. — Кой ме дири?

— Една госпожа. Някоя от важните е. Със скъпи дрехи и с такова — старецът размаха пръсти пред лицето си — пред очите. Нищо не се види от нея.

— Къде е сега? — попита сърбинът развълнувано.

— Ето ме — обади се един познат глас от вратата.

Беше Олга.

Михаило Катанич се изправи бързо. Понечи да се спусне към нечаканата гостенка, но навреме се опомни — старецът беше още там и наблюдаваше сцената с хитри любопитни очи.

— Благодаря ти, дядо Слави — хрипливо произнесе Катанич и повече с жест, отколкото с думи подсказа на хазяина, че трябва да излезе.

И старецът наистина излезе, като дружелюбно мърмореше:

— Е, сега вече ще се оправиш, сине…

Двамата останаха сами. Олга свали воала, шапката и палтото си и ги остави на единствения стол в стаята. После дойде толкова близо до него, че той усети дъха й, когато изрече:

— Аз те любя, сърбине. Любя те и съм твоя. Не мога да приема жертвата ти и затова не ще се омъжа за тебе. Ти си щастлив и горд, че си офицер. Аз те обичам толкова, че не искам да те лиша от щастието и гордостта ти.

— Аз искам да бъдеш моя жена. Нищо друго няма значение.

— Не, премислила съм всичко. — Тя протегна ръце към него. — За мене е достатъчно да бъда винаги с тебе и до тебе…