Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

6

Скръстил крака по турски, разгънал вестник, Стамат Хаджиспасов седеше на канапето в красиво подредената одая на дома си. На масичката до него имаше салатка от краставички и репички, а в малката кристална чаша — ракия. На лицето му бе изписано доволство — най-голямото доволство на живота му досега.

— Ама хубаво са го казали, дявол да го вземе — възкликна той и посегна към чашката. — Кой каквото ще да разправя, бива го стария Данов. Няма друг вестник като неговия. Нито в Областта, нито в Княжеството.

Гавраил, който седеше с протегнати напред крака от другата страна на масичката, изсумтя неопределено. Той почти не скриваше, че радостта на неговия баща отдавна му е доскучала и че ако все още стоеше тук и слушаше, това беше само поради невъзможността да се измъкне.

Стамат изля парливата течност в гърлото си, хлъцна, въздъхна доволно и избърса уста с дланта си.

— От хубаво по-хубаво са го казали. Ашколсун на тези пловдивчани! — Той свали вестника и погледна сина си. — Искаш ли да ти прочета?

— Дай, аз сам ще го прочета — отегчено отговори синът. — По-бързо ще стане.

— Нямаме бърза работа — недоволно измърмори бащата леко раздразнен, че Гавраил не споделя възторга му. Той за нищо на света не би се лишил от удоволствието да прочете на глас това съобщение на вестник „Марица“, което вече пет пъти бе прочел наум. — Налей си една ракия да се разсъниш и слушай.

Те изпиха по една чашка, после Стамат подпъхна зад гърба си една везана възглавница и зачете:

— „София, 14 май 1885 година. Като имаше три дена време…“ А, туй не е важно. „В понеделник 13 того в «Хотел при Руский цар» се събрали 27 души българи…“ — Той пропусна още един-два пасажа и се прехвърли там, където върху вестника бе подчертал с нокът. — „Днес на 10 часа Министерский съвет отвори публичното си заседание в сградата на Народното събрание при присъствието на толкоз публика колкото когато заседава Събранието. Де да си е чужденец из София, дошел бе да гледа, когато ще се даде постройката на железницата.

Заседанието се отвори под председателството на министъра на външните работи и изповеданията Илия Цанова. Поканиха се желающите да поднесат офертите си. Минутите бяха тревожни.“ Чуваш ли, Гавраиле, как са го казали? — Той повтори, като разчленяваше сричките: — „Минутите бяха тревожни.“ Като четеш, тръпки те побиват. Сякаш пишат за падането на Плевен!… „Минутите бяха тревожни. Решаваше се: дали нещо от 17-те милиона български пари ще остане у населението или всичко ще се изнесе вън от чуждестранни предприемачи и работници. След няколко минути поднесе оферта представителят на френската компания… — той не можа да прочете името на фирмата, отпечатана с латински букви — господин Делагур. Още не бе се възвърнал да седне на мястото си и българи и иностранци се изненадаха, когато българинът търговец Иван Грозев се отправи към министерското писалище и подаде офертата си. Това никога не са очаквали чужденците и повечето от тях, без да щат, прочервиха се; напротив, у българите се съглеждаше великденска радост.“ Ашколсун! — прекъсна пак четенето Стамат. — Великденска радост! „Почака се още малко нещо, но никакви други оферти не се поднесоха. Заради това председателствуващий на Мин. съвет съобщи, че заседанието ще се поднови на 12 ½ часа, докогато желающите са свободни да поднесат офертите си на писалището.

На 12 ½ часа заседанието се отвори изново. Председателствующий съобщи, че други оферти не са постъпили, и помоли публиката да излезе от заседателната зала, според касателний член от закона за публичните търгове. Публиката и предприемачите се отстраниха. На 1 часа заседанието се обяви публично. Навлязоха в залата, ложите и галериите до 2000 души любопитствующи. Секретарят на Министерский съвет прочете по-напред предложението на френската компания. Представителят на тая компания потвърди офертата си от 10 того, т.е. поиска пак 18 ½ милиона лева, като приемаше да изпълни всичките поемни условия; при това добавяше, че е готов да направи някои намаления след предварителни споразумения с правителството. След това се прочете офертата на българина предприемач, представител на новооснованото дружество, Иван Грозев. Той предлагаше да направи железницата Цариброд — София — Вакарел за 16 990 000 лева, т.е. 1 510 000 лева по-малко от предложението на френската компания или 10 000 лева по-малко от предложението на правителството, приемаше да изпълни всичките предложени от правителството условия с изключение само на това, че вместо дъбови траверси да му се позволи да тури само ¼ дъбови, а ¾ борови. Прочете се второ или добавъчно предложение от Ивана Грозева, с което той оттегля изключението, което искаше, и напълно прие всички условия.

Председателствующий съобщи, че тъй като предложението на Ивана Грозева е най-износно и отговаря на всички условия, то той се прогласява от Мин. съвет за предприемач на железницата Цариброд — София — Вакарел.“ Ха! — възкликна Стамат. — Слушай сега нататък. „В тоя момент тръпки побиха чужденците, а българите заглушиха голямата зала на Народното събрание с викове «ура», «да живей България», «да живей българский народ». — Г-н Грозев биде акламиран.

Заседанието се затвори и публиката се разнесе. До вечерта българете търговци празнуваха. Тъй и трябваше да бъде. Не само те, но и всеки българин, от каквато и партия да е, е зарадван от тоя неочакван резултат.“[1] Е, кажи сега, Гавраиле. Прав ли бях, като ти думах, че са го казали… — Вместо да каже „отлично“, Стамат Хаджиспасов звучно целуна трите си събрани пръста.

— Абе за хубаво, хубаво е — съгласи се Гавраил. — Ама едно не ми харесва: „Г-н Грозев биде акламиран.“ Ти биеш тъпана, той обира парсата…

— Точно наопаки! — изкиска се бащата. — Грозев бие тъпана, а аз обирам парсата. Пара̀та, сине, няма да отиде при оня, когото акламират, а при баща ти, който държи най-големия пай от дяловете. И сега серсемите, дето акълът им идва един ден след байрама, като тръгнат да дирят дялове, няма да идат при оня, акламирания, че той едва има за себе си, а тук, при мене. И акъл-парасъ̀ ще плащат, само и само да докопат някое дялче.

— Е, чак пък толкоз! — присмя се Гавраил.

— Толкоз! По едно и половина и по две за едно ще плащат, помни ми думата. Ще плащат, че и ръка ще целуват. Слушай, вестникът и за това пише: „София, 19 май 1885 година. След ненадейното учреждаване на това дружество мнозина от по-състоятелните българе, които нямаха честта да бъдат учредителни членове — защото работата се държеше тайно, за да не би иностранното злато да осуети започнатото дело, — изказват желание да вземат участие с капиталите си. И разбира се, дружеството ще ги приеме. С повече сила по-добре ще се кара работата.“[2] Разбираш ли? Още не сме таврясали от пиенето и вече хленчат и протягат ръка за просия. Ей тука, на тази маса ще си оставят и кожите от гърба. И да не мислиш, че някой ще ме нарече обирник, скубач или душевадец? Напротив, драги. Всеки ще ми стиска ръката, ще ме нарече патриот и даже един ден паметник ще ми вдигнат. Това е положението, Гавраиле. — Стамат внимателно сгъна вестника и го остави до себе си на канапето. — Търчах, гърчих се, превивах гръб, теманета наляво и надясно правих, ама сега ще си стоя тука, ще си пия ракийцата, а парата сама ще се търкаля при мене.

Гавраил прибра крака и закопча елегантния си сив жакет с кадифена яка. Искаше да покаже, че след малко се готви да стане.

— Е, щом си доволен, добре е — подхвърли той заключително.

— Да благодарим на бога, доволен съм — рече бащата, като сложи ръка на гърдите и се поклони леко, отдавайки благодарност на бога, който щеше да дотъркаля пара̀та в джоба му. — Пък живот и здраве, следващата линия сами ще строим. „Хаджиспасов Сие Хаджиспасов“. Как ти се чини такава фирма, а?

Той очакваше, че думите му ще бъдат посрещнати с ентусиазъм — за пръв път споменаваше пред сина си своите по-далечни кроежи, — но Гавраил остана странно равнодушен. Това изненада бащата.

— Ама ти май не се радваш на кроежите ми?

Синът забави отговора си. През стъклата на пенснето очите му гледаха спокойно и дори малко надменно. Той само се колебаеше дали да каже мислите си сега или да изчака някой по-благоприятен момент.

— Ти винаги правиш кроежите си и за моя сметка, а не ме питаш дали и моите кроежи са такива, тате.

— Какво, какво? — подвикна бащата, не повярвал на ушите си.

— Точно това — потвърди Гавраил. — Аз не съм нито добитък, нито пеленаче. Имам и аз кроежи.

— И какви са те, тези твои кроежи? — язвително попита Стамат.

— Виж какво, тате. За Николина те послушах. Сгодих се и ако е рекъл господ, наесен и ще се оженя. Но за „Хаджиспасов Сие Хаджиспасов“ няма да го бъде. Аз няма да се занимавам с тази работа.

Думите на Гавраил достигнаха бавно до леко размътения от ракията мозък на бащата. Преди да проумее съдържанието им, той по чувство, по инстинкт разбра главното — синът му се бунтуваше. Не, и това не беше главното. Истината беше по-голяма и по-страшна. Семейството му се разсипваше. Строгият патриархален ред, въведен и поддържан от хаджи Спас, който беше съвсем естествен за К., сега постепенно рухваше. От здравата крепост, каквато беше в К., семейството му бе заприличало на външно красива къща, измазана и разхубавена, но с разкапани темели и с проядени от червеите греди…

Като схвана това, Стамат Хаджиспасов изведнъж изтрезня. Как бе започнало всичко? Той не си даде или не пожела да си даде сметка, че в началото беше неговото собствено решение да скъса с „живота на дребно“, да сметне родния си град за прекалено тесен и незначителен за неговите възможности и да потърси по-високи върхове за завоюване; не призна пред себе си, че именно идването в София и болезненият стремеж да застане като равен между равни със столичните първенци бяха лишили семейството му от неговите здрави корени. И видя само резултатите, проявени в Елисавета и децата: отдавна наченалото своеволие на Гавраил, изчезналият контакт с Елисавета (малко по малко те бяха загубили даже навика си да се разбират с малко думи), дръзкото разваляне на годежа, извършено от Олга, без да потърси мнението на родителите си… А сега бе дошло и откритото неподчинение на Гавраил!

— И какво си наумил да правиш? — попита той. — Ще стоиш у дома и ще четеш романчета? Сутрин ще киснеш по кафенетата, а следобед ще въртиш бастунчето по Цариградската? — Той се засмя презрително. — Защо пък не? Нали баща ти печели, няма защо ти да не живееш като търтей и да смучеш кръвчица от него.

— Не — отговори сериозно Гавраил, като пропусна иронията покрай ушите си. — Няма да седя у дома, нито ще кисна по кафенетата. Аз ще подхвана онова, което ти изостави: политиката.

— Какво, какво? — за втори път възкликна бащата. — Ще се заловиш за политиката? Ти да не си?… — Той завъртя пръст до челото си.

— Не съм, тате. Обмислих всичко. Ще постъпя чиновник и ще си заловя за политиката. Пък кой знае, ако нещата тръгнат на добре, може след някоя и друга година да те заместя в Народното събрание.

— Ще има да почакаш. Докато станеш на трийсет, много вода ще изтече под мостовете…

— Не се знае — все така спокойно възрази синът. — Стамболов не стана ли народен представител на двадесет и пет години? Издадоха му свидетелство, че е роден пет години по-рано и — готово.

Стамат се почувствува безпомощен. В разговора той бе встъпил неподготвен, докато Гавраил беше премислил всичко, а имаше преимущество и в спокойствието.

— Хайде де, поне недей се сравнява със Стамболов. Посмали Манго! Още сто години да живееш, на сто парчета да се разкъсаш, пак няма да станеш и половината на онова, дето е Стефан.

— В края на краищата Стамболов е само един буен революционер. Революциите, тате, се правят от буйните хора, а плодовете им се обират от умните, които вървят след тях.

Бащата се стъписа: той самият никога не би могъл да съчини такава сложна мисъл, каквато чуваше сега от сина си. Дали пък малкият нямаше право? Щом беше способен да разсъждава по такъв хитър и пресметлив начин и да изразява мислите си с такова красноречие, дали пък наистина нямаше данни да преуспее в политическата кариера? Той не знаеше и не подозираше, че Гавраил просто бе повторил думите на разните консерватори от четвъртъците на Елисавета, и под влияние на бащинската си гордост ги бе преписал изцяло като постижение на сина си.

— Искаш да кажеш, че няма да вървиш със Стамболов, а против него?

— Или след него, все едно.

— И с кого, ако смея да попитам?

— Със Стоилов и старите, тате. Чакай, не избухвай. Първо ме изслушай, че тогава ругай. Царството на либералите няма да е вечно. Ние сме монархия, а монарсите не търпят дълго на власт разпалени глави като либералите. — Гавраил продължаваше да повтаря заученото от „определения ден“. — Самите либерали пламтят буйно, но скоро ще прегорят. Вземи за пример себе си, тате. Ти уж си либерал, но скоро се насити на либералското многословие и се залови с дейност, която е напълно в духа на консерваторите. Същото ще стане и с властта. Ще минат няколко години и либералите ще си изпеят песента. Тогава ще дойде времето на умните и търпеливите. Помни ми думата! — Той реши да добави и една мисъл, до която бе достигнал сам: — Има и друго, тате. Либералите са на власт и са многобройни. Ако тръгна с тях, за да достигна до върховете, ще трябва да изместя, да речем, хиляда души. Това е мъчно нещо. С консерваторите е друго. Те са малко и разбити. При тях на пътя до върха има десетина-двайсет души. Разбираш ли ми сметката, тате?

Да, Стамат разбираше. Неговият просто устроен ум не можеше да се справя с абстракциите, но не му липсваше известен усет в практичното. И затова еснафският практицизъм в последните разсъждения на неговия син му беше не само понятен, но и близък. И той го разколеба. Бащата се почувствува безволен и нерешителен. Знаеше, че ако това се бе случило преди няколко години, той би „обърнал дебелия край“ и би наложил волята си с желязна ръка. Но сега не можеше. И се задоволи да каже:

— Ти си глупак! — Но в гласа му нямаше убедителност.

Гавраил се задоволи да се усмихне неопределено. Бащата си наля нова чашка ракия, гаврътна я изведнъж, после подпря месестите си длани на коленете.

— Значи така — обобщи той горчиво. — Залавяш се за политиката и ще ме изоставиш. „Изтъках си платното, ритвам ти кросното.“

— Не е вярно. — Гавраил се наведе към него. — Не си ме разбрал, тате. Нито ще те изоставя, нито ще се отделя от тебе. Ние пак и винаги ще бъдем заедно. Но аз ще дърпам конците в политиката, ти — в търговията. Така силата ни ще израсте от Витоша по-голяма.

Стамат го стрелна с поглед. По лицето му се четяха едновременно недоверие и надежда.

— Че как тъй? — попита той неуверено. — Нали сам казваше…

— Не си ме разбрал, тате. Ще ти обясня. — Гавраил облегна лакти на масичката и приближи глава до баща си. — Помниш ли как ходеше да молиш помощ от Мартинов и от другите големци? Как им обещаваше рушвети и дялове от дружеството? Помниш ли, а? И защо беше това? — Той сам отговори на въпроса си: — Защото големите удари не стават без подкрепата на политиците. За да завъртиш своето колело, трябва първо да смажеш техните. Сега помисли си, че след пет години аз съм един от тези влиятелни хора, които могат да наклоняват блюдата на везните на едната или на другата страна. Е, кажи, тогава ще бъде ли необходимо да превиваш гръбнак пред разните там Мартиновци?

— Я кажи, я кажи — подкани го оживено Стамат, който постепенно бе започнал да проумява скритата мисъл на сина си. Гавраил с готовност се залови да му обяснява:

— Да речем, че от мене зависи на кого да дам построяването на някой железен път. Какво ще сторя аз? Ще правя, ще струвам, но ще докарам работите така, че най-изгодно да изглежда предложението на „Хаджиспасов и Сие“, и на бърза ръка, без шум, ще му прехвърля концесията. Разбираш ли? На дружеството „Хаджиспасов и Сие“, защото официално аз няма да се водя член на дружеството, макар че в него ще бъдем пак ти и аз. И пара̀та пак ще остане тук.

— Хората не са толкова прости — недоверчиво, каза бащата. Той вече имаше опит в този род работи.

— Аз нарочно избрах най-простия пример. Всъщност работите наистина не стават така. — Синът намигна хитро. — За умния — пътища много. Да кажем, че железниците не зависят от мене, а от Иван или Драган. Тъй като Иван не е прост, той ще знае, че фирмата „Хаджиспасов и Сие“ е всъщност „Хаджиспасов Сие Хаджиспасов“, и сам, даже без аз да го моля, ще остави концесията на нея. Ама ще попиташ — защо? Защото, тате, няма нито един политик, който да се храни само от заплатата си. Кой едно, кой друго, всеки има нещичко странично зад гърба си. Аз имам тебе, а този Иванчо или Драганчо — например фабрика за шаяци. А не от друг, а от Гавраил Хаджиспасов зависи кой да вземе голямата доставка на шаяци за войската. И какво ще стане? Иван ще даде строежа на железния път на Стамат Хаджиспасов, защото после Гавраил Хаджиспасов ще даде на Иван доставката на шаяци за войската. Така стават тези работи. Така ще стават, дорде свят светува.

Стамат остана неподвижен. Колкото повече мислеше върху думите на сина си, толкова повече разбираше дълбоката истина, която се съдържаше в тях. Далеч, много далеч щеше да отиде синът му. Колкото — според него самия — Стамат отиде напред от баща си, толкова, ако не и повече, щеше да го изпревари Гавраил. Това поласка бащата, но подразни търговеца в него. Защото както Стамат наричаше в мислите си хаджи Спас „нескопосан бакалин“, тъй един ден и Гавраил щеше да нарича него.

Изведнъж мисълта за спечелената в търга победа престана да му се услажда. Напусто са били дългите колони с хвалебствия в „Марица“; напусто е било тържеството на Стамат Хаджиспасов над такива страшни имена като барон Хирш, Утин, Делагур или този хаирсъзин Адженов. Нищо не е било това. Игра на ашици — дори и чисти петстотин хиляди надали щеше да спечели. Дребно боричкане за кокала, както и купуването на местата около София, докато агнетата ги ядат такива, какъвто — той не се съмняваше в това — щеше да стане един ден Гавраил.

Споменът за купуването на имотите още повече го ядоса. В този момент то му се стори също така дребно и незначително, както някогашното продаване на сол в бакалницата на хаджи Спас.

— Добре — каза той сломено. — Да бъде както ти казваш. Ще ликвидираме имотите и ще основем…

— Не — прекъсна го синът с тон на човек, който си е извоювал правото да командува и да изисква подчинение. — Във вировете има много вода, но и тя се състои от отделни капки. Големият търговец се стреми към големи удари, но не се срами да вдигне от земята намерения гологан. Ще караме както до сега и ще чакаме да дойде нашето време.

— Да бъде както ти казваш — повтори Стамат Хаджиспасов. Чувствуваше се така, че му идеше да се тръшне на одъра и да не стане.

В одаята надникна Елисавета. Беше облечена в най-новите си дрехи и както често ставаше напоследък след отсъствията й от къщи, очите й грееха с някакъв особен влажен блясък.

— Хубаво — каза тя. — Приятно е човек да види баща и син поседнали на чашка ракия.

Двамата не отговориха. Бяха премного заети с мислите си.

Бележки

[1] Автентична — в. „Марица“, бр. 715/21 май 1885. Правописът отчасти запазен.

[2] Автентично — пак там.