Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

5

Зад тях се чу едно силно „Тпру-у!“, изтрополяха копита и веднага след това изскърцаха яйовете на някакъв закъснял файтон. Христо Сумров и Михаил Катанчев хвърлиха поглед през рамо назад, но не се върнаха. Дворцовият бал бе престанал да ги интересува. Повървяха още петдесетина крачки мълчаливо, после Катанчев се обади:

— Вие накъде сте, ваша милост?

Тези обикновени думи, произнесени с топъл приятелски тон, изведнъж откъснаха Христо от апатията му. За какво мислеше досега? Той не можа да си отговори. Цялата вечер съзнанието му скиташе по непознати и неизбирани от волята му пътеки, луташе се, блуждаеше, понякога затъваше в тресавищата на безпричинната му меланхолия.

— Накъде ли? — Той повтори тези думи, за да има време да се окопити. — Ами че… ще се прибирам. Време е. И за вечеря, и за сън е време.

— Къде сте отседнали, господин Сумров? — продължи с въпросите си Катанчев.

— В един хан на Ючбунар.

— Да не е Делчовият?

— Делчовият? Да, така май се казваше.

Михаил Катанчев направи недоволна гримаса. Тя продължи само секунда, но Христо я забеляза и това накара Катанчев да я обясни:

— Най-лошият хан в София — каза той. — Мръсотия, гадинки…

— Но и най-евтиният — с мрачна твърдост отговори Христо. После сякаш се засрами от защитните думи, та продължи с тон на извинение: — Един грош[1] на нощувка и се грижат за добичето. Пътувах с кон, знаете.

Отново се възцари мълчание и то пак бе нарушено от Катанчев:

— Какво ще кажете, ваша милост, да се отбием ли в някоя бирария да полеем, запознанството си? Ще хапнем кебапчета, ще пийнем по чаша пиво и — лека нощ!

Думата „кебапчета“ припомни на Христо предишното изкушение. Но както и преди, той помисли за грошовете във възела на кърпата си, за погачата и бучката сирене и се поколеба. Великанът до него, изглежда, схвана колебанието му, защото побърза да добави:

— Сабахлен докарах стадо овце и, рече бог, веднага ги продадох на сметка. Хубаво спечелих. Ще ми позволите да почерпя по случая.

Ако Катанчев не беше заговорил за плащането, Христо може би щеше да откаже. Но сега — особено след разговора за Делчовия хан — думите за плащането засегнаха вродената му гордост. Той беше дошъл в София да моли помощ, но не беше изпаднал дотам, че да не може да си плати вечерята.

— Не, аз ще почерпя, господин Катанчев. Ще почерпя за това, че защитихте моята съседка от онези… — Той не намери думата. — Много съм ви благодарен за това.

— Добре, добре, да не спорим. На две крачки оттук зная една прилична бирария, „Родопи“ се казва. Прилична и евтина. Да идем там.

 

 

Христо не би го признал за нищо на света, но всъщност за пръв път вкусваше бира. Отначало му загорча, но още при втората глътка му хареса — приятната горчивина я правеше по-пивка и хем му засищаше жаждата, хем го караше още да му се пие. Пък и не беше скъпа — една голяма чаша, сигурно имаше половин кило, струваше само — гологан.

Пиха по една бира, после по още една. И по още една. Дали от умората или пък бирата беше по-силна, отколкото се усещаше на езика, но Христо усети леко замайване, приятна възбуда, която се разливаше по вените му. А в това време Михаил Катанчев говореше, говореше непрекъснато на своето напевно и малко смешно наречие. Той разказваше за трудностите в занаята му, за лошата цена на добитъка, за данъците и даждиите, за слабата печалба.

— Пък и ако дойдат сърбите…

— А — засмя се Христо, — от туй няма защо да се страхувате. Какво ще правят сърбите в Българско?

— Не е лесно да се живее на границата — замислено поклати глава Катанчев. — Ако рекат да я прескочат…

— Как ще я прескочат, бе човек? — повиши глас учителят. — Какво има да търсят на българска земя?

— Нали знаете — загрижено продължи другият, — сега нещо се запече с тях. Спорът за Бреговската земя, идването на Пашич и неговите другари в България, всичко мирише на лошо. Защо си отиде Сава Груич, сръбският агент? Да не е за хубаво? — Той замълча загледан в бирата си. Само от време на време издигаше очи, за да хвърли бърз изпитателен поглед към събеседника си, и пак ги свеждаше надолу. — И двете войни помня. И в седемдесет и шеста, и Освободителната. Какво се случи? Сърбите на два пъти влязоха в Царибродско и първата им работа беше да вземат стадата на баща ми, за да изхранват войските си. — Катанчев се засмя подигравателно. — Е, даваха бележки, наистина. Сега с тези бележки баща ми си пали лулата…

— Кахърите ви са напразни, господин Катанчев — успокои го Христо. — Със сърбите сме братя, няма какво да делим.

— Абе то и братя се хващат сегиз-тогиз за гушата!…

— Със сърбите обаче няма да се хванем за гушите, помнете ми думата — настоя Христо с онази упоритост, която предизвиква алкохолът.

— А братушките? — подхвърли Катанчев и разговорът съвсем естествено премина на нова тема. — Чухте ли преди малко какво говореха хората за Кояндер, за царя и за княза?

Русите, братушките — това беше най-чувствителното място на Христо. Въстаник в 1876 година, той бе емигрирал в Румъния, за да се върне на следната година като опълченец и да се сражава на Шейново и Шипка рамо до рамо с братушките. Това не се забравя. Когато турски куршум прониза левия му крак, не друг, а Василий Денисич го изнесе на Орлово гнездо и го превърза. Това също не се забравя. При дванайсетата, най-лютата атака на Сюлейман, не друг, а Володя Шишкин му даде последната глътка вода от матерката си да я изпие. И това никога не се забравя.

— Глупости са това, господин Катанчев — завърши сухо Христо. — Глупости и празнодумства! Както руският народ не може да е против българския, така и руският цар не може да е против българския княз. Не може! Главата си залагам на тази дума!

Катанчев пак му хвърли един от своите бързи погледи и угрижено поклати глава:

— Страх ме е, че ще загубите главата си, господин Сумров. Покрай суватчилъка аз съм често тук, в София. Не знаете какви думи се пущат срещу княза и всичките тръгват от устата на Йонин, а сега — на Кояндер, минават през дяда Цанкова и плъзват по народа. На кого да вярва човек? На — как го рекохте? — Василий Денисич или на Кояндер? — Той отново поклати глава. — Кояндер е устата на Русия в Княжеството.

Христо Сумров се обърка. Така се объркваше той още от времето, когато за пръв път чу за недоволството на княза от руските генерали и на царя от княз Александър. Какви бяха тези недоволства, тези неприязнености? Със своето простодушно и праволинейно съзнание на революционер и опълченец Христо никога не бе успял да ги проумее. И сега знаеше, че трябва да възрази, чувствуваше се длъжен да възрази, но не знаеше какво да каже. И затова изрече първото, което му дойде на езика:

— Кояндер не говори от името на руския народ.

Ала Катанчев сякаш отдавна бе приготвил отговор на тези думи:

— Но Кояндер говори от името на руския цар. А руският цар и руският народ са едно и също нещо.

И Христо пак му възрази с първата дошла на езика му дума:

— Не е едно и също. Царят се занимава с политика, а народът знае само братство.

— Мигар мислите, че ако царят заповяда, Василий Денисич няма да насочи щик срещу вас?

Учителят си спомни сините очи на своя руски другар, топлата усмивка, заровена в чаталестата му брада, и отсече:

— Никога! — После допълни по-тихо: — Но и царят не може да заповяда такова нещо… Не, не! Думите ви са светотатство, господине.

Михаил Катанчев имаше желание да зададе и другия въпрос — дали пък Христо Сумров би отправил куршум срещу Василий Денисич, ако въпреки всичко този Василий би преминал като враг границата на Княжеството, — но видя възбудата на събеседника си и благоразумно се отказа. Кимна на келнера и заръча още две бири. След това заговори за непознатия му град К., заразпитва за учителството, заплатите. Тази тема беше охотно подхваната и от Христо, защото чрез нея той се избавяше от другата, болезнената.

— Не сме добре, господине — оплака се той. — Е, платата криво-ляво стига, ама…

— Ама? — подкани го скотовъдецът.

Христо не продължи, а подхвана от съвсем друго място:

— Младостта ми отиде в борба. Комитаджилък, въстание, война… Е, мина войната, освободихме се, слава богу. Но после? Никой няма да те храни затуй, че си бил комита или опълченец. Всякъде се търсят хора с подготовка, със знания. А докато другите, акраните ми, се изучиха и станаха хора, аз научих само „Ура, вперьод!“ и „Щиком!“ Но сега само с „Ура“ не върви…

— Е, не сте чак толкоз зле — окуражи го Катанчев. — Учител сте, платата стига — какво повече?

Но учителят не сподели бодрото настроение на Катанчев. Той бавно отпи няколко глътки от бирата, изтри с опакото на дланта полепената по мустаците му пяна и каза тихо:

— Лошо е, когато човек не се чувствува на мястото си. Какво зная аз? Взаимнонагледната метода, както нявга учихме в школото на даскал Радко. А сега хората искат ново, съвременно обучение, европейско, както се преподава в Габровската гимназия или тук, в Софийската. Пък да почнеш да се учиш на трийсет години — трудно е.

— Трийсет години ли? Та ние, значи, сме връстници?

— Роден съм в петдесет и четвърта — каза Сумров.

— И аз също — развеселено възкликна другият. — Наздраве! — Той вдигна чашата си. — Това съвпадение трябва да се полее! — После пак ловко промени темата: — А как сте в К.? Занаятът, търговията, вървят ли? Богатее ли народът?

— Не, не е добре, господин Катанчев. Западаме. Преди наши търговци с керваните си чак до Египет стигаха, италиански купци ни идеха на крака. А сега? Границата, бог да я убие, е на две крачки от К. Граница и митница! Те малко по малко убиват и търговията, и занаята. Защо ще работиш, щом няма да продадеш стоката?

— Да — съгласи се Катанчев. — Лошо е с тази Източна Румелия. Брат от брата откъснаха. — Той вдигна очи към Сумров, като изрече отчетливо: — Но няма да е за дълго!

— Няма! — твърдо го подкрепи учителят. — Ще прекипи някой ден на българина, ще хване кривака, пък „Свобода или смърт юнашка“!

— По нашия край хората негодуват — поде внимателно Катанчев. — Комитет даже има основан…

— При нас още няма. Пък и защо ли е комитет? Само някой да каже „Хайде, братя“, нито един мъж няма да остане в къщи до огнището. Аз например, с кьопавия си крак и болката, пръв ще грабна пушката.

— Но Русия, казват, била против съединението.

— Русия? Глупости и бабини деветини! Русия, дето искаше Свети Стефанската България, да е против съединението! Това, господине, и да го видя, няма да го повярвам.

— И все пак Кояндер…

— Оставете го вие, Кояндер — прекъсна го нетърпеливо Сумров. — Кояндер не си е лял кръвта за Свети Стефанска България!

Катанчев замълча, сякаш обмисляше думите на учителя. Дали беше по природа песимист или знаеше повече от Сумров, но той очевидно не споделяше неговия войнствен възторг.

— А Сърбия? — подпита той по едно време.

— Ех, вие, господине, с вашата Сърбия!

— Сърбия ще се почувствува заплашена от една обединена България — настоя Катанчев. — Съединението ще ни направи по-силни от нея, а това надали ще се хареса на крал Милана…

— Пак си знаете вашето — възнегодува учителят. — Сърбия, че пак Сърбия. Казах ви: със сърбите сме братя, няма какво да делим. Онова, което е било преди векове, било е и е минало. Заедно пъшкахме под ярема, с кръв и въстания си извоювахме свободите. Може ли сърбите да не се радват, ако се съединят българите от двете страни на Балкана?

— Ами ако все пак ни нападнат? — упорствуваше Катанчев. — Тогава? Кажете какво ще правим тогава?

Христо Сумров махна с ръка, сякаш да пропъди нелепото предположение на събеседника си.

— Казвам ви и ви повтарям, господине. Ако направим съединението и сърбите воюват, те ще воюват не срещу нас, а заедно с нас против турчина. Запомнете го от мене.

Катанчев не продължи спора. От джоба на жилетката си той извади излъскан от употреба часовник, отвори капака му и подсвирна:

— Охо! Станало десет и половина. Утре и двамата ни чака работа.

Той направи знак на келнера и поиска да плати сметката. Сумров се възпротиви. Това беше една особена черта на учителя: ако имаше пари, той би приел почерпката; но сега, когато грошовете и рупчетата[2] в джоба му бяха преброени, почерпването изглеждаше в очите му като приемане на милостиня — нещо, което гордостта му никога не би допуснала. Спорът им, изчакан от келнера с нескрито изражение на досада, продължи дълго и накрая двамата оставиха по два гроша на масата.

Когато излязоха, Катанчев подаде ръка на учителя:

— Прекарахме хубава вечер, господин Сумров. Сбогом или по-скоро — довиждане. Нали има една приказка, че планина с планина не се среща, но човек с човека се среща?

— Ако се срещнем, ще ви припомня днешния ни разговор, господине. Или тогава може би сам ще се смеете на днешните си думи и страхове…

Разделиха се. Христо Сумров си сви пак една цигара и със замислени очи проследи как новият му познат изчезва в криволичещите мрачни улици на столицата. После въздъхна и бавно пое към Ючбунар.

Бележки

[1] Монета от 20 стотинки.

[2] Монета от 5 стотинки.