Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Изпитание

Исторически роман

Редактор: Георги Константинов

Контр. редактор: Петър Кръстев

Художник: Иван Кирков

Художествен редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Тодор Попов

Коректор: Анастасия Андрова, Прогреса Тодорова

Държавно военно издателство, София, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

4

С котильона, за който князът покани г-жа Екатерина Каравелова, танците бяха открити.

Като придружи госпожа Кояндер до нейното място в ъгъла, Мартинов сметна, че е изпълнил задълженията си и към нея, и към княза. Изпълнил ли ги беше в действителност? Заповедта на княза беше „да ухажва“ г-жа Кояндер. Но какво значеше „да ухажва“? Стеснителен и свит по характер, Мартин Мартинов нямаше много точна представа за съдържанието, което князът влагаше в тази дума. Той се бе задоволил да се движи час и половина в обществото на госпожата, да бъде любезен към нея, да й прави неизбежните малки услуги („Бихте ли поискали един чай за мене?“, „Ще имате ли добрината да…“ и т.н.) и най-после — да я покани за котильона. Всичко това той изпълни с естествената галантност на своя характер, която не позволи да се забележи изпълнителността на флигел адютанта. Ако „да ухажва“ представляваше сборът от тези неща, той бе изпълнил бляскаво заповедта на княза. Но ако „да ухажва“ означаваше още да отговаря на многозначителните премрежени погледи на госпожата, да отвръща на обещаващото й притискане по време на фигурите на танца, да задържа в ръката си нейните пухкави пръсти, които показваха готовност да останат там едва ли не до второто пришествие — тогава Мартинов се бе провалил главоломно и безвъзвратно.

— Искрено ви благодаря, madame — каза той на френски, като се поклони. — Аз танцувам много рядко. Но да се танцува с вас е истинско удоволствие.

Той казваше истината. Въпреки неблагодарната си фигура госпожа Кояндер бе показала великолепно чувство за ритъм, сигурност при изпълнение на фигурите и онова пълно сливане на човека с танца, което, ако не се притежава от рождение, не може да се придобие и от сборните усилия на всички учители по танц в света.

— Ah, vous êtes un flatteur incomparable, monsieur![1] — изчурулика тя кокетно. — Аз съм вече тъй стара и неподвижна! — Но тонът й изразяваше: „Кажете ми, че не е вярно! Нали се уверихте сам? Кажете ми, че не съм нито стара, нито тромава! Моля ви!“

Мартинов се поклони. Поклонът му означаваше и всичко, и нищо.

Той се запита дали ще бъде обидно, ако произнесе някакво банално извинение и се оттегли. Но не стана нужда да опитва. Към тях приближи д-р Стоилов — дали не беше изпратен също от княза? — и се провикна с престорено негодувание:

— Mais vous êtes un insupportable égoïste, mon lieutenant![2] Отвлякохте ни госпожа Кояндер и не допущате никого до нея! — Той целуна меката ръка на дамата. — C’est mal, mon vieux. Vous devez être puni![3]

Мартинов с удоволствие се остави да бъде наказан. Избъбра някакво неясно извинение, поклони се и се отдалечи.

Потърси с поглед семейство Хаджиспасови. В котильона бе съзрял Олга да танцува с барон Корвин, чернобрадия немски адютант на княза, но сетне я загуби из очи. Огледа се, после премина в малкия салон и във вестибюла. Забеляза бащата на Олга да разговаря с Иван Адженов, но семейството му не беше с него. Върна се в големия салон точно когато започваше мазурката. Очите му веднага попаднаха на Олга, която танцуваше със Стамболов. Бяха наистина чудесна двойка! Живият ритъм отлично подхождаше на темпераментната природа на Стефан Стамболов. Буен и страстен танцьор, той водеше дамата си с увлечение и вихрен устрем; поддала се на неговия начин на танцуване, Олга не му отстъпваше нито по живост, нито по умение. Те се носеха бурно и стремително, улавяха се за ръка, за да направят няколко ситни стъпки, после се завъртаха в шеметни пируети, сякаш не танцуваха, а летяха, подхванати от неземна сила, на няколко пръста над земята. Някои от околните двойки спряха и се загледаха захласнато в тях. Мартинов също ги следеше с възхитен поглед. Не чувствуваше нито ревност, нито съжаление, че не е на мястото на Стамболов. Изпитваше само неподправен възторг.

С последните акорди на оркестъра се разнесоха и ръкопляскания. Ръкопляскаше и Мартинов. Привикнал от Народното събрание към аплодисментите, Стамболов се разкланя театрално. Но Олга се смути, поруменя, повдигна с ръка полите на тъмновиолетовата си рокля и изтича при майка си. Мартинов я проследи с поглед. Майката и дъщерята Хаджиспасови седяха близо до вратата към хола.

Мартинов измина няколко крачки нататък, после сякаш се разколеба, защото свърна към прозорците. Две чувства се сблъскаха в него и в раздвоението между тях той се чувствуваше безпомощен и жалък. Цялото му същество се стремеше към Олга. Мартинов мечтаеше, не, жадуваше да бъде до нея, да усеща присъствието й, да диша въздуха, който диша и тя. Но заедно с това той изпитваше и може би неоправдан, но болезнен смут. „Аз съм безподобен глупак! — каза си той. — Как мога да се срамувам от нея, от Олга? По-лесно ли беше да правя компания на госпожа Кояндер? Та не е ли Олга най-естественото и мило същество на земята?“ Говореше си така и в съзнанието му всичко беше много убедително, но краката му отказваха да тръгнат. Най-сетне събра смелост и крадешком приближи.

Младото момиче беше скрито зад гърбовете на трима мъже. Без да вижда лицата им, Мартинов ги позна. Бяха хофмаршалът барон Ридезел, адютантът барон Корвин и немският секретар на княза фон Менгес — безспорно най-отбраната свита, привлечена от някоя дама в салона. В този момент поручикът беше благодарен на тримата мъже. Зад техните широки, охранени гърбове той щеше да намери още една спасителна минутка, за да се пребори със смущението си.

На две крачки от Олга седеше майка й и разговаряше с госпожа Хаджиминчевич, майката на Султана. Още малко по-нататък беше и самата Султана, увлечена в приказки с Рачо Петров.

Разговорът в групичката около Олга не го заинтересува. И все пак Мартинов се почувствува щастлив. Той беше до нея. Това му беше достатъчно.

Но присъствието му не остана дълго незабелязано.

— Та това е поручик Мартинов — провикна се Елисавета Хаджиспасова. — Защо стоите така настрана, господин Мартинов?

— Ако няма да ви е скучно — допълни г-жа Хаджиминчевич, — елате да побъбрете с две стари жени като нас.

Тримата събеседници на Олга се извърнаха. Между тях за миг надзърна и русото лице на девойката.

Мартинов се изчерви и като се престори, че не е забелязал г-ца Хаджиспасова, вдървено направи няколко крачки към двете жени.

— Не ви виждам да се веселите както подобава на млад човек — атакува го веднага Елисавета. — Защо? Не танцувате ли?

— А, напротив, танцува — отговори вместо него майката на Султана. — Видях го да се носи в катильона с жената на Кояндер.

— Жената на Кояндер? — Елисавета не снемаше поглед от него. — Онази русата ли? Тя не ви подхожда, господин Мартинов. Поне по възраст… — Тя се сепна и млъкна изведнъж. Помисли си, че г-жа Кояндер надали я превишава по години, а Елисавета още далеч не се смяташе излязла от „подходящата възраст“.

— Много се лъжете, мила — отмени го пак г-жа Хаджиминчевич. — Госпожа Кояндер танцуваше с удивителна лекота. Просто да не очаква човек от…

— „От една рускиня“ ли щяхте да кажете, мила? Но нали казват, господин Мартинов, че Кояндер не бил руснак?

— Бил уж балтийски немец — с готовност отговори г-жа Хаджиминчевич. — Но жена му, разправят, била чистокръвна рускиня, московчанка.

Мартинов нямаше нищо против този оживен разпит, в който нито веднъж не се наложи той самият да отвори уста. Но удоволствието му не продължи дълго. Елисавета Хаджиспасова му отправи един въпрос, в който г-жа Хаджиминчевич не би могла да го замести:

— Но нали сте офицер, господин Мартинов? Защо не сте в униформа? Другите офицери просто блестят в парадните си мундири…

Как трябваше да й отговори? Как да й обясни, че той, поручикът и флигел адютантът, беше облякъл униформата по принуда? Че принадлежността му към армията не беше нищо друго освен недоразумение, едно от хилядите подобни недоразумения в младата българска държава?

Мартин Мартинов се бе появил на света преди двадесет и осем години, когато родителите му — средно имотни русенци — отдавна се бяха примирили с мисълта, че ще останат бездетни. И както всички къснородени деца той стана кумир за тях. Янаки Мартинов, баща му, бе останал почти неграмотен и умееше само да се подписва несръчно и да чете, сричайки, Наустницата в неделя и празник. Но същевременно той бе и един от онези напредничави българи, които повече по инстинкт, отколкото от умозаключения долавяха значението на науката или „книжовността“, както я наричаха по онова време. И той реши да даде на сина си всичко, което сам нямаше. След като го изучи в школото на Русе, той му нае учители, които го подготвиха за приемния изпит, и после — тринадесетгодишно, момче — го проводи в прочутия цариградски „Роберт колеж“. Таксите в училището бяха високи, в пансиона — още повече. Но бай Янаки стискаше зъби. Не го разколебаха нито лишенията, нито продадените нивици, нито мъката по изпратеното надалеч единствено чедо. Не го повика дори когато лежеше на смъртния одър. И стана така, че когато Мартин се завърна в Русе, не можа да покаже на баща си донесената от колежа блестяща диплома…

Руско-турската война и Освобождението свариха Мартин Мартинов чиновник в Отоманската банка в Русе. На 8 август 1878 година той бе повикан новобранец. В казармата руските офицери не обърнаха внимание нито на отвращението му към военщината, нито на философията му на убеден пацифист. Те търсеха хора, които да подготвят за свои заместници, и не можеха да пропуснат такъв високообразован младеж като него. На всичките му възражения те отговаряха с напомняне за патриотичния му дълг и го изпратиха в току-що откритото Военно училище. Така Мартинов бе превърнат в частица от онази машина, която никога повече не го изпусна.

На 10 май 1879 година той бе произведен подпоручик и веднага изпратен в Русенската дружина. Но още по пътя към родния му град бе застигнат от телеграма: „Назначен сте флигел адютант на Негово Височество княза. В срок от четиридесет и осем часа се явете…“ и т.н.

Изборът на княжеските адютанти създаде големи затруднения на временното руско управление в България. То разполагаше с малко български офицери, а адютантът освен офицерското звание трябваше да притежава и много други неща — представителна външност, образование, владеене на чужди езици, светско възпитание. Князът вече пътуваше от Варна през Търново за София, а временното управление още не беше направило своя избор. И именно тогава си спомниха за Мартинов…

Княз Александър бе веднага очарован от своя флигел адютант и най-искрено се привърза към него. Но това ни най-малко не помогна на Мартинов да се освободи от мундира — сам войник по възпитание и дух, Александър бе последният човек, способен да разбере съображенията на своя адютант. В петте години досега той не само че не позволи да се каже и дума за уволняване на Мартинов, но напротив — правеше всичко, за да го превърне от случаен в съвършен войник. Едва дочакал производството на адютанта в поручик, той го изпрати в руския Императорски стрелкови батальон за практическо изучаване на службата, а оттам — в петербургската Офицерска стрелкова школа. Мартинов никога не узна, че в съпроводителното писмо, дадено му от княза за началника на школата, пишеше: „Настоявам школникът да премине двегодишния материал в шест месеца. За това си позволявам да разчитам на вас…“ И с цената на нечовешки усилия поручикът трябваше да завърши школата за половин година, защото князът не можеше да се лиши задълго от своя любимец.

Ето как Мартинов стана подготвен офицер, но без любов към военната служба. Можеше ли да обясни всичко това на г-жа Хаджиспасова?

Оркестърът поде лансие и барон Ридезел поведе Олга към средата на салона. Мартинов продължи да отговаря на неизчерпаемите въпроси на двете дами, но погледът му неотстъпно следеше танцуващите. За какво го бяха разпитвали Хаджиспасова и Хаджиминчевич, той по-късно не можа да си спомни. Въпроси около близката (според клюките) женитба на княза, годежът на неговия брат Хайнрих Батенберг с английската принцеса, следващото производство на офицерите — само това беше останало в паметта му от половинчасовия разговор с двете госпожи.

Следващият танц беше валс и той намери достатъчно смелост, за да покани Олга. Девойката прие поканата му мълчаливо, с някаква особена тържественост, като че ли всичко у нея казваше: „Знам, че това ще бъде повече от танц. Искате да ми говорите, нали? Да, аз знаех това и го очаквах.“ Но Мартинов не познаваше добре жените и не умееше да чете неизречените им мисли. Пламнал от радостно смущение, той обгърна крехкия стан на девойката, увлече я в ритъма на валса и цял се отдаде на завладялото го блаженство. Забрави пищния салон, украсен в бяло, червено и златно, забрави шумящите наоколо хора, забрави всичко, освен едно — доверчиво облегнатата на ръката му девойка.

— Олга — каза той неочаквано и за себе си, — вие знаете чувствата ми към вас. Има много време, откакто ви ги признах и вие не ги отблъснахте. — В този момент той виждаше само русите й коси и малкото й ушенце, което внезапно порозовя. Този знак на смущението й му вдъхна смелост. — Позволявате ли ми да говоря вече с вашия баща?

Направиха още няколко кръга, преди тя да отговори. Тези секунди му се сториха безкрайни.

— Да, господин Мартинов. Щом още имате желание, вие можете да говорите с баща ми.

Той чувствуваше, че трябва да й говори, да й благодари, да сподели с нея обзелото го щастие, но до края на танца не изрече нито една дума. Струваше му се, че е загубил дарбата си да говори.

След свършването на валса Олга не се върна на мястото си, а застана права зад стола на г-жа Хаджиспасова. Мартинов, отчасти възвърнал спокойствието и хладнокръвието си, размени няколко безлични изречения с двете дами. След малко към тях бавно приближи и Стамат Хаджиспасов. Беше навъсен и ядно гризеше мустака си.

— Какво? — обърна се към него Елисавета. — Изглеждаш…

Стамат кимна разсеяно на Мартинов (с г-жа Хаджиминчевич вече бе разговарял тази вечер) и отговори сухо на жена си:

— Нищо. Бяхме с Адженов… — Искаше да си придаде вид на безразличие, но разочарованието, което бликаше, от гласа му, беше по-силно от неговите усилия.

— Господин Хаджиспасов — заговори Мартинов. Гласът му беше по-висок, отколкото шумът в салона го изискваше. — Господин Хаджиспасов, кога бих могъл да говоря с вас по един въпрос… — той отново се смути, — по един въпрос, който живо ме вълнува?

Хаджиспасов се извърна към него и го изгледа с изненада. После премести очи върху Олга и пак ги върна към него.

— Когато поискате, господин Мартинов.

— Например утре?

Народният представител си спомни срещата, която бе определил на своя съгражданин Сумров, и леко се намръщи.

— Да, заповядайте утре вечер в къщи.

Мартинов се поклони и се оттегли.

Бележки

[1] Ах, вие сте един безподобен ласкател, господине (фр.).

[2] Но вие сте непоносим егоист, господин поручик! (фр.).

[3] Това е лошо, стари приятелю. Вие трябва да бъдете наказан! (фр.).