Кат Мартин
Сладко отмъщение (3)

Трета глава

Рейн остана буден известно време, прехвърляйки в съзнанието си струпалите се събития от вечерта, замислен за загадъчната девойка на горния етаж. Все още чуваше откъслечни движения в стаята точно над себе си, но накрая звуците стихнаха и той заспа.

Не след дълго го събуди лек шум. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че го е чул. Дълги години бе прекарал по бойните поля, твърде много смели мъже лежаха в земята поради непредпазливост, за да си позволи да бъде непредпазлив.

Не отвори очи, просто остана да лежи така, преструвайки се на заспал. Шумът се чу отново — някъде откъм вратата. Завъртане на бравата. Стъпки. Нежно шумолене. Рейн стисна зъби. Момичето бе влязло в стаята му.

Остави я да се приближи, разпознал вече леките женски стъпки, неуверени и същевременно решителни, долавяйки шума от движението на нощницата около краката й. Изчака я да стигне до леглото и да мине зад него. През полуотворените си очи виждаше как тя го наблюдава, изучава лицето му, къдравите косми по гърдите му. После облиза нервно устни, изпъна гръб и ръката й се вдигна високо над главата й. Сребърното острие проблесна на догарящите въглени в камината.

Рейн изчака ножът да приближи към него. Забеляза как крехката ръка трепери. Отвори по-широко очи, прикова поглед в нейния. Видя несигурност и противоречиви чувства. Едва сега тя осъзна, че я беше наблюдавал, от гърдите й се изтръгна вик на протест и острието се стрелна към гърдите му.

— По дяволите! — извика Рейн и светкавично парира удара.

Хвана ръката й във въздуха, изви я, докато затрепери, но тя продължаваше да стиска ножа. Изви по-силно, решил да я обезоръжи, но същевременно обезпокоен да не счупи нежната й китка. Най-после ножът падна и се търкулна на пода.

Разгневен, Райн скочи и я затисна върху леглото под себе си с цялата тежест на едрото си силно тяло. Тя се дърпаше и се бореше, но и двамата знаеха, че е безсмислено. Пръстите му за секунди се впиха в китките й и ги доближиха до лицето й.

— Ама че кръвожадна лисица. Знаех си, че не бива да й се доверявам — колкото и да беше разгневен, той усещаше нежните извивки на тялото й и връхчетата на гърдите й, които се притискаха в неговите. Бедрата й се допряха до краката му, усещаше гладкия й корем, тласъците на таза й. Гневът му се уталожи и го обзе ново, по-силно чувство.

— Пусни ме, жалък негодник!

Тя се опитваше да се откопчи, извиваше се и риташе колкото имаше възможност. Когото усети грубите косми по бедрата му, очите й се разшириха и едва сега осъзна, че той няма никаква дреха.

— Ти си… ти си съвсем гол!

Устните на Рейн се разтегнаха в студена усмивка. Гласът му прозвуча грубо:

— Влезе тук да ме убиеш, а единственото, за което можеш да мислиш, е, че съм гол? Какво очакваше, миличка? Че съм един от онези пикльовци, които спят с нощници? Съжалявам, че те разочаровах.

Дребното й тяло потръпна.

— Дяволски съм разочарована. Разочарована, че острието не влезе, където трябваше и че такова… животно като теб все още диша.

— Значи ролите отново са разменени — той плъзна поглед по тялото й и се загледа в гърдите й, които се повдигаха и отпускаха от задъханото й дишане. — Чудя се… дали наистина би могла да го направиш.

Джо се изви под него с убийствено изражение на лицето.

— Ти видя ножа — успя да каже тя.

Беше започнало да й става горещо, меката копринена материя, която разделяше голите им тела бе полепнала по кожата й. Рейн усети прилив на кръв в слабините и членът му щръкна нагоре.

— Къде го намери?

— Гадният нож за писма? Взех го от шибаното ти писалище.

— Колко непредпазливо от моя страна. Макар че дори да се бях сетил, че е там, не бих повярвал, че ще го използваш.

— Това само показва какъв си глупак.

— Да… — продума той и затегна хватката си. — Май че се проявих като такъв — Рейн се усмихна бавно, хищнически. Тази усмивка всяваше ужас в сърцата на хората му. — Но дотук — той повдигна ръцете й и ги сложи зад врата й, като ги стисна с една ръка, а с другата започна да вдига нощницата над бедрата й.

— Какво… какво правиш?

— Реших да си отмъстя — той се надигна колкото да запретне нощницата до кръста й, разтвори краката й с коляно и се настани между бедрата й. — Едно малко сладко отмъщение.

Викът заседна в гърлото й, когато ръката му се плъзна по нежната й плът и усети твърдият, гладък мускул, който по нищо не приличаше на нежната гладка плът на другите женски тела.

— Недей. О, Господи, моля те, недей!

Възбудата му бе стигнала до краен предел, цялото му тяло пулсираше от желание да проникне в нея. Дали и влагалището й бе толкова гладко и стегнато, както всичко останало? Дали щеше да се извива под него от страст, или щеше да се съпротивлява?

Тя се дръпна рязко при допира на ръката му върху гърдите й, но зърната им започнаха да набъбват под пръстите му.

— Не можеш да постъпиш така! — Джо направи отчаян опит да се освободи от хватката му, но това само го улесни да се настани по-добре между бедрата й. — Боже Господи, отне ми всичко на този свят… моля те, умолявам те, не ми отнемай и това.

Ръката на Рейн бе все още беше върху едната й гръд. Той я плъзна към малкото й закръглено дупе, а членът му се притискаше още по-силно в бедрото й.

— Сигурен съм, че не съм първият. Живяла си на улицата и е имало десетки мъже, които…

Но сълзите, които проблеснаха в красивите й сини очи, ужасът, изписан на лицето й и потръпването на малкото й крехко тяло говореха обратното.

— По дяволите! — изруга Рейн и се претърколи до нея, спусна полите на нощницата й и я изправи на крака. — За Бога, или ще ми дадеш някакво разумно обяснение на всичко това, или се кълна, че ще те насиня от бой!

Тя простена тихо, когато той я повлече през стаята и отвори масивния гардероб, откъдето измъкна виненочервения си халат. Пусна я, за да се облече, но тя не се опита да избяга. Вместо това вдигна глава и го погледна в очите:

— Можеш да ме пребиеш, щом искаш. Но няма да ме принудиш да ти кажа нищичко, докато не съм готова.

— А беше ли готова тази вечер? Сигурно си възнамерявала да ми кажеш, след като нанесеш смъртоносния удар?

Джоселин облиза нервно устни.

— Не знам…

В действителност изобщо беше забравила за това. Беше се заклела да каже на виконта в предсмъртния му миг, когато щеше да плати за всичките си грехове. Но когато бе застанала над него, мислеше само за това колко е красив в съня си, колко е силен и мъжествен.

Знаеше, че е здрав и силен, но никога не си бе представяла колко се красиви очертанията на мускулите му, колко стегнато и изящно е цялото му тяло.

Беше вдигнала дългия остър нож, но истината беше, че ако той не бе отворил очи и не я бе видял, сигурно щеше да се обърне и да излезе.

— Не знаеш? — повтори той, пронизвайки я с цялата сила на тъмните си очи. — Не знаеш дали би се решила да ми кажеш защо толкова много искаш да умра?!

Точно когато й се струваше, че ще замахне и ще стовари тежкия си юмрук върху нея, той въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Започна да ми ставаш досадна.

Рейн я сграбчи за ръката и я повлече към вратата.

— Къде ме водиш?

— Обратно в стаята ти. Този път обаче възнамерявам да те заключа.

— Върви на майната си!

Ала той продължи да я влачи по стълбите към третия етаж. Отвори вратата с едно рязко движение и я блъсна вътре. Тя чу превъртането на ключа, след това тежките стъпки на Стоунлей, който пое към стаята си. Странен човек — беше повече от сигурно. Нямаше нищо общо с това, което си бе представяла. Мили Боже, друг мъж би я пребил и може би дори щеше да я убие за това, което се бе опитала да му направи. Всеки друг би я изпратил в затвора още след като я хванеше на улицата.

Замисли се за станалото в стаята му. Все още усещаше топлината на тялото му, докато я притискаше към леглото, възбуждащото усещане на дланите му върху гърдите си. Можеше да го направи, но не го стори. Беше усетила страстта му, бе видяла навиреното доказателство за това, докато я влачеше гол през стаята.

И преди бе виждала голи мъже — разсъблечени мъртви мъже, захвърлени край кофите за смет, болни мъже, които продаваха последните си дрехи за къшей хляб. Но никога не бе виждала някого с неговото телосложение, още повече гол и възбуден. Гледката беше зашеметяваща. Несъзнателно се опита да си представи нещо толкова голямо и твърдо да прониква в нея, както бе чувала, че правят мъжете.

Разбира се, не знаеше точно какво би изпитала. Никога не би посмяла да пита Брауни — знаеше, че ще и обясни с най-вулгарните думи, а и не беше сигурна дали иска да го знае. Все още хранеше детските си илюзии за романтичните чувства и любовта между мъж и жена. Все още не бе готова да се раздели с тях.

Джоселин въздъхна в мрака. Беше уморена. Така уморена! Единственото й желание бе да се наспи и да се махне от тази къща.

Да се махне от Стоунлей.

Мина й през ума, че вече няма намерение да го убива. Това желание бе изчезнало с последния й отчаян опит, а може би дори и по-рано.

Той не беше убиец — това беше повече от ясно. Може би Стоунлей не бе такъв негодник.

А може би беше?

От цялото си сърце Джоселин желаеше никога да не бе се опитвала да убива, никога да не се бе клела да отмъсти на Стоунлей, никога да не бе ставала пленница в тази къща.

Въздъхна дълбоко и се отпусна в леглото. И утре е ден. Трябваше да реши какво да му каже, иначе можеше да се озове в затвора. Дори да успееше да докаже престъпленията му пред съда, беше сигурна, че това нямаше да повлияе на присъдата. Защо да го прави? В края на краищата, какво представлява една уличница в сравнение с човек като Стоунлей?

Джоселин се изтегна на широкото пухено легло. Беше по-меко от всички легла, на които бе спала през живота си. Главата й потъна в меката възглавница. Утре щеше да намери начин да избяга, да се добере до Лондон. Вечерта отново щеше да спи върху миризливите парцали край кръчмата на Босуел.

Отпусна се в меките пухени завивки, наслаждавайки се с цялото си тяло на лукса. Колко красиво бе всичко тук, колко чисто и приятно. Чудеше се дали виконтът съзнава какво щастие е да се живее в такъв дом.

 

 

— Джо! Джоли! Аз съм, Тъкър! — Джоселин чу в просъница тихо, но настойчиво чукане по вратата. — Джо! — Грубият шепот се повтори.

В следващия миг вече бе скочила от леглото и бързо се озова до вратата.

— Тъкър! Как, по дяволите, ме откри?

Говореха си през ключалката. Джоселин се молеше да не се е събудил някой от слугите и да ги чуе.

— Проследих каретата на Негово благородие, когато те качи и те докара тук. После изтичах до бърлогата да намеря Брауни. Беше на горния етаж с едно куршумче в търбуха — целия окървавен като шопар. Превързах го, колкото можах, Джо, но е зле, бая зле.

— Боже милостиви!

— Трябваше да се върна за теб. Извадих късмет и се скатах на задната капра на една карета. Влязох през един отворен прозорец. Пристигнах точно когато Негово благородие те влачеше нагоре по стълбите. Нали не ти е направил нищо?

— Добре съм, Тък. Сега Брауни има нужда от помощта ти. Как, по дяволите, бих могла да се измъкна оттук?

— Защо не скочиш през прозореца? Вече бях в съседната стая. Мога да отворя твоя, да минеш по покрива и да скочиш от другата страна.

— Не знам, Тък, много е високо.

— Ще успееш. По дяволите, скачал съм като маймуна по покривите на половин Лондон.

Така беше. Преди да тръгне с Джо и Брауни, Тък беше чирак при един коминочистач. Беше избягал и се занимаваше с джебчийство, за да оцелее, но преди това бе изгубил повече от половината си пръсти на ръцете и няколко на краката.

— Добре, да тръгваме — отсече Джоселин и прекоси стаята. Помисли си как би искала сега да е с красивата жълта рокля и се чудеше как ли ще изглежда с ефирната нощница из мръсните улици на Лондон.

Спря до прозореца, отвори го и се наведе над перваза. При тези високи стаи разстоянието до земята й се видя цяла миля. Погледна към съседния прозорец. Оттам се подаде русата глава на Тъкър, който се ухили насреща й.

— Фасулска работа, казвам ти. Само събери кураж и не гледай надолу.

Тя кимна и се покачи на перваза. Покривът беше покрит с гладки сиви плочи и бе доста по-стръмен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Джо направи една крачка към прозореца, където беше Тък, и затаи дъх, когато усети студения камък под босите си нозе. Направи още една предпазлива крачка, после още една.

„Проклета нощница“, помисли си тя, когато вятърът започна да я усуква между краката й. Но нямаше намерение да я съблича.

— Почти стигна, Джо. Хайде, още една крачка.

Тази крачка й се стори огромна. Краката й трепереха. Джо се наведе заради силния вятър и продължи да се придвижва напред с бавни, предпазливи стъпки.

— Хайде, Джо, побързай, преди някой идиот да погледне нагоре и да ни види.

Това бе тласъкът, който й трябваше. Не можеше да излага живота на Тък на опасност. Изправи се отново и продължи напред. Почти бе стигнала, когато вятърът я блъсна с нова сила, подхвана нощницата й и я вдигна нагоре, като откри най-интимните й части. Джоселин се опита да се закрие, направи няколко крачки и едва не политна надолу.

— За Бога, внимавай! — извика Тък.

Джо се опита да успокои бесните удари на сърцето си и си наложи да не поглежда надолу.

— Почти стигна — каза Тъкър и й протегна ръка, но Джоселин само хвърли бегъл поглед към нея.

Не искаше да изгуби равновесие. Олюля се за миг, направи още една несигурна стъпка, усети силния напор на вятъра, който вдигна полите й, опита се да ги прихване в кръста. Почувства как едното й стъпало се подхлъзна и изпищя.

— Джоли!

Джоселин се притисна към стената и пръстите и се вкопчиха в хлъзгавия сив камък. Цялото й същество се опитваше да се задържи. Видя как ръбът на покрива полита към нея и с последни сили се хвана за една издадена плоча. Разтреперана, тя се опита да се овладее. Сърцето й биеше в гърлото, въздухът не й стигаше.

Изтегли се съвсем бавно нагоре, като пресягаше със свободната си ръка към прозореца. Усети внезапно рязко движение и й се стори, че нещо изгори китката й, която сякаш щеше да се отдели от ръката й.

Джоселин вдигна поглед и видя Стоунлей — гол до кръста, надвесен над перваза. Силната му ръка я държеше здраво за китката.

— Спокойно — каза той, — хванах те. Издърпа я през прозореца в обятията си и Джоселин се учуди на себе си, че му позволява да я държи така. — Малка глупачка — продума Рейн и сега, когато тя вече беше в безопасност, гневът започна да се надига в него. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Махам се от мръсната ти къща — отвърна тя, но продължаваше да се притиска към него. Цялата трепереше, премръзнала до кости, и безкрайно благодарна, че е жива.

Сякаш прочел мислите й, Рейн я обгърна още по-силно и я притисна към гърдите си.

— Исусе Христе, малко оставаше да се пребиеш.

Джоселин се дръпна, макар че нещо дълбоко, дълбоко в нея протестираше.

— Щях… щях да успея. Щях да се махна от тази проклета къща и да бъда на свобода.

— И щеше да успееш, така ли? Просто вече щеше да си с натрошени кости.

Той наистина изглеждаше загрижен, макар че Джо не разбираше защо.

— Какво значение има това за теб?

Рейн се намръщи.

— Независимо какво си мислиш, не съм чак такова чудовище.

Макар и неохотно, Джо трябваше да признае, че представата й за него се бе променила.

— Къде е момчето?

Тя се огледа за Тъкър, доволна, че бе успял да избяга при появата на виконта.

— Какво момче?

— Малкият хитрец, който те накара да тръгнеш по покрива.

— Трябваше да избягам — отвърна тя, сякаш не бе чула въпроса му. — Брауни е прострелян. Може да умре, ако не отида при него.

— Имаш предвид онзи стар бродяга, с когото искаше да избягаш? Той ме ограби и щеше да ме убие. Получил си е заслуженото.

— Той ми е приятел. Трябва да отида при него.

— Кажи ми защо се опита да ме убиеш?

Тя само поклати глава. Изразът на лицето му се бе смекчил, но все още нямаше намерение да му се довери. Освен това какво значение имаше? Дори и за миг не допускаше, че ако му отговори на въпроса, ще я пусне.

— Тогава ще останеш заключена в тази къща.

Джо остана с отворена уста.

— Не, няма. Ще намеря начин да избягам.

— Напротив, ще останеш. Или ще ми кажеш истината, или ще изгниеш тук!

С тези думи той я сграбчи за китката и я повлече през стаята. Когато излязоха в коридора, я взе на ръце, макар тя да продължаваше да се дърпа, и я понесе надолу по стълбите.

— Всичко… всичко наред ли е, Ваша светлост? — чу се гласът на Фартингтън, който стоеше до стената с провиснала до коленете нощна риза и търкаше сънено очи.

— Всичко е наред — Стоунлей профуча покрай него. — Хвърли един поглед навън. Момчето сигурно се крие някъде тук. Не се тревожи, провери само дали са заключени сребърните прибори.

Той отмина стаята си и се запъти към съседната, определена за бъдещата му съпруга. Тръсна Джоселин върху голямото легло, издърпа единия копринен шнур от завесите и го уви около китките й. След минута беше вързана здраво към топките на таблата.

— Ако ти кажа истината, ще ме пуснеш ли?

Той я погледна в очите и разбра, че тя още не е решила да проговори.

— Не.

— По дяволите! Трябва да се махна!

Рейн се наведе над нея, тъмните му очи горяха заплашително.

— Чуй ме внимателно, малка палавнице! Скоро ще се съмне. Тази нощ ти се опита два пъти да убиеш мен и един път себе си. Ще трябва да дадеш доста обяснения, преди да излезеш от тази къща, а точно в този момент не съм в настроение да ги изслушам. Съветвам те да поспиш малко. Аз поне така ще направя.

Той й хвърли още един заплашителен поглед, прекоси стаята с широки крачки и тръшна вратата след себе си.

— Мътните да те вземат! — изруга Джоселин и започна да се извива в леглото, като се опитваше да разхлаби копринения шнур около китките си, но напразно. Всяка секунда беше ценна, а тя лежеше тук, вързана като животно за клане. Огледа се наоколо с надеждата да открие нещо, което да й помогне да се освободи. Забеляза жълтата муселинова рокля, закачена до вратата.

Ако се освободеше, поне можеше да облече нещо подходящо.

— Къде си, Тъкър! — прошепна тя доста високо, като се чудеше къде може да се е дянало момчето. Беше почти сигурна, че той ще се върне, че ще успее да я открие по някакъв начин и ще й помогне да избяга.

Не след дълго го чу или поне чу превъртането на ключа от другата страна на вратата. Тя се отвори и Джо видя ухиленото лице на Тъкър, който държеше голяма връзка ключове.

— Хайде! Намерих ги на бюфета в стаята на прислужницата. Реших, че с ключовете ще е по-добре, отколкото пак през прозореца.

— Много по-добре — съгласи се Джо. — Да побързаме.

Не му трябваше много време да я развърже. И след още няколко секунди, тя вече бе намъкнала жълтата муселинова рокля. Тъкър закопча няколко копчета на гърба, колкото да се задържи. Джо прибра намачканата нощница, която можеше да използва за превръзки. Двамата излязоха и поеха в тъмното. Бяха на повече от един час път с карета от Лондон. Ако имаха късмет, някой можеше да ги вземе.

— Стоунлей спи леко — предупреди го Джоселин. — Трябва да сме много тихи. — Тя продължи по коридора към масивната входна врата, но Тъкър я хвана за ръката.

— На входа и на изхода има слуги. Трябва да минем през прозореца, откъдето влязох.

Джоселин кимна и тръгна след него. Докато стигнаха до прозореца, тя беше вече толкова нервна, че й се виеше свят. Отдъхна си едва когато прескочиха перваза и скочиха отвън. На входната врата стоеше лакей, но до портата край конюшните нямаше никого. Успяха да излязат оттам, без никой да им попречи.

Когато поеха през тревата към Хампстед Роуд, Джоселин се замисли за мъжа, когото бе оставила зад себе си. Никога вече нямаше да го види — освен ако той не се обадеше на полицията за издирване. Но това не я притесняваше — с мъжките си дрехи из мръсните улици на Лондон почти нямаше шанс да бъде открита от полицаите.

В известно отношение бе доволна, че пътищата им най-после се бяха пресекли. Престъпленията му си оставаха същите, но тя беше открила нещо много важно за него — и бе разбрала още повече за себе си. И най-важното — сблъсъкът й с него беше й помогнал да скъса с миналото и да гледа напред.

Тази мисъл я натъжи. Години наред клетвата й за отмъщение бе смисъл на живота й, даваше й сили да преживява всеки, изпълнен с мизерия ден. Сега, когато целта й не съществуваше, бъдещето се изправяше пред нея празно и ужасяващо. Никакви мечти, никакви цели, никакво бъдеще. Имаше само Тъкър и Брауни.

Брауни. Сега единственото нещо, което имаше значение, беше милият стар скитник. На него дължеше живота си. Днес неговият живот беше в опасност и тя трябваше да му помогне. Длъжна беше, трябваше да го направи, а след това щеше да мисли за себе си.

 

 

Рейн остана до прозореца в кабинета си само за миг — колкото да види как пленницата му се измъква през задния вход и потъва в мрака. Знаеше, че момчето ще се върне. Знаеше, че двамата ще намерят начин да избягат.

Но това беше част от плана му.

Той излезе от кабинета, твърдо решен да ги следва по петите, докато стигнат до Лондон. Излезе през задния вход и се запъти към конюшните. На съненото конярче му трябваше по-малко от минута да оседлае Трафалгар, чистокръвния жребец, и в следващия момент Рейн вече се носеше по пътя.

Той се замисли за жената, която преследваше и един мускул затрептя по бузата му. Беше му предложила да му разкаже защо иска да го убие, но знаеше, че е готова да каже всичко, за да помогне на приятеля си. А той искаше истината и това беше единственият начин да се добере до нея.

В съзнанието му изплува мигът, в който тя бе застанала до леглото му в натруфената си бяла нощничка. Дали щеше наистина да го прободе? Все още виждаше лицето й, докато замахваше с ножа — смесица от гняв, съмнение, страх и нерешителност. Гордостта и бързата му реакция бяха осуетили намерението й. И все пак, той не знаеше какво престъпление бе извършил. Не я познаваше добре, за да е сигурен на какво е способна и на какво — не.

Ала тя бе завъртяла главата му още от мига, в който я бе зърнал — мръсно безпризорно момиче, с дълги, чудесно оформени крака и малко апетитно задниче. За какво ли го смяташе за виновен? Беше прекалено голяма, за да е негово незаконно дете, родено от някоя слугиня, за която отдавна бе забравил. Дали бе прегрешил със сестра й или майка й? Или пък бе зарязал някоя нейна приятелка, влюбена в него? Омразата, която бе доловил в погледа й, беше прекалено силна. Беше казала, че това няма нищо общо с войната — значи не ставаше дума за някой войник, когото да е убил или осакатил.

„По дяволите! — каза си той точно преди кръстопътя на Хампстед Роуд. — Какво ли може да е?“

Той опъна юздата и подкара Трафи съвсем бавно. На върха на склона, зад дебелия дънер на едно дърво, спря жребеца и слезе. По склона под него се очертаха силуетите на Джоселин и мършавото момче, които тичаха след една каруца за мляко, поела към града. Метнаха се отзад, настаниха се на капрата и се скриха между гюмовете с мляко. Рейн се подсмихна. Пътуването до Лондон щеше да е бързо и леко и скоро щеше да си отговори на всички въпроси.

Лондон. Дженевив. По дяволите. За пръв път тази вечер му хрумна, че е забравил напълно за лейди Кемпдън и за заплахите й. Въздъхна отегчено. Не искаше да я вижда. Съдбата се беше намесила и животът му бе тръгнал в определена посока. Дженевив можеше да прави каквото си иска; вече беше изпуснал момента да я спре. Надяваше се, че няма да е чак толкова глупава да изложи на показ жалката им връзка пред съпруга си, но ако го направеше, нейна си работа.

В съзнанието му се появи образът на друга красавица. Тя беше по-млада, изящна и грациозна, с високи и твърди гърди. Очите й бяха яркосини, с цвят на метличина, лицето й овално, краката й — дълги и съвършено оформени. Ако не бе толкова отмъстителна, щеше да се окаже най-привлекателната жена.

Замисли се за тънкия й кръст, за стегнатото й закръглено задниче и тялото му се изпъна, а бричът му се изду около чатала.

Момичето бе разгорещило кръвта му. По време на вечерята всеки път, когато я погледнеше, си спомняше как се бе извивала под него в каретата. След кратката схватка с нея в леглото непрекъснато мислеше за гладката й кожа, за изящните й крака, за гладкия й твърд корем. Спомни си усещането от допира на дланите му с гърдите й и пожела да ги види.

Когато бе чул шум в стаята й и изтича горе, където видя момчето и разбра, че се е качила на покрива, сърцето му щеше да се пръсне. Би могло да се случи. Можеше в този миг вече да е мъртва. Само при мисълта за това, нещо го стегна в гърдите.

Той беше причината да рискува живота си с това бягство. Беше усетил връхчетата на гърдите й през тънката памучна материя, извивките на примамливо закръгленото й задниче и му се бе приискало да раздере дрехите по това нежно и зряло тяло и да я люби с часове.

Ако трябваше да е честен пред себе си, би трябвало да признае, че това бе всичко, което искаше от малката привлекателна кокетка. И като имаше предвид на какво го беше подложила през последните дванайсет часа, просто трябваше да изпълни онова, към което го тласкаха инстинктите му.

На устните му се появи лека усмивка. „Ще видим, малка хитрушо, дали жаждата ти за отмъщение няма да те доведе в леглото ми!“ Рейн продължи след каруцата по прашния път, подсмихна се и препусна в галоп.