Кат Мартин
Сладко отмъщение (1)

Първа глава

Лондон, Англия

Март, 1807 година

 

Проклет глупак!

Рейн Гарик, четвърти виконт Стоунлей облегна широките си рамене на червената облегалка в лъскавата си черна карета и силната му длан се сви в юмрук. Много добре знаеше, че не бива да се забърква отново с тази дама, но го бе направил най-вече от скука.

Сега се чудеше дали да прекара нощта в леглото на сладострастната жена, или да се готви да посрещне гнева й и да застане пред пистолетите на съпруга й на следващата сутрин.

Рейн грубо изруга. Кой дявол го беше накарал да обърне внимание на страстните й излияния? Много добре съзнаваше, че ще си навлече неприятности. Откак се бе появила в Лондон с пищните си копринени рокли, Дженевив Мортън, лейди Кемпдън, създаваше само неприятности около себе си. И все пак, кой би могъл да предположи, че на опита му да прекъсне мимолетната им връзка, тя ще отвърне със заплахата, че ще уведоми съпруга си за него?

А старият глупак беше достатъчно луд, за да го извика на дуел.

Хиляди дяволи! Проклинайки собствената си глупост и преди всичко болезненото напрежение в слабините, което го бе довело до всички тези неприятности, Рейн надникна през прозорчето на каретата. Навън беше тъмно — нямаше луна, нито звезди. Улиците бяха сравнително празни, с изключение на няколко елегантно облечени дами и господа, излезли от луксозните си домове в Уест Енд, за да прекарат вечерта някъде в Сити.

Рейн чу пронизителното изсвирване на кочияша, който дръпна юздите и каретата зави покрай Хаймаркет, а после по Кинг Стрийт към градската къща на лорд Доринг, която се издигаше близо до площад „Сент Джеймс“.

През последните няколко години Доринг приемаше всеки вторник членовете на своя боксов клуб. Малката група мъже, които тренираха в салона на Джексън, се събираше в дома на Доринг да пийнат и да поиграят карти. По-късно през нощта посещаваха любовниците си, уговаряха си срещи или се отдаваха на удоволствия в някой от скъпите публични домове.

Рейн бе прекъснал връзката с последната си любовница преди няколко седмици, беше се върнал за кратко време при лейди Кемпдън, с която нямаше намерение да се среща повече. Сега пред него се очертаваше приятна вечер с игра на карти, а след това няколко часа при мадам дю Монт, която държеше най-елегантния публичен дом в центъра на Лондон. Ако обаче се поддадеше на изнудването на Дженевив, щеше да бъде принуден да се види с въпросната лейди най-малко още веднъж.

Рейн се намръщи. Дали една нощ на сладострастие щеше да бъде достатъчна да убеди похотливата графиня да не излага на опасност живота на своя ревнив съпруг?

Може би. Ако съумееше да овладее избухливия си характер — нещо, което рядко му се отдаваше.

Рейн си мърмореше в мрака на кабриолета. Ако не беше едно, щеше да е друго. Просто имаше нужда да смени темпото, да започне нещо различно, което да не предизвиква строгата критика на обществото. Не че отдаваше някакво значение на общественото мнение. Но му беше необходима искрицата, която да запали истинския живот в него; която му бе липсвала през цялото време, откак бе напуснал армията и се беше завърнал в Лондон.

Сега повече от всякога беше очевидно, че последното нещо, от което се нуждаеше, бе някоя проклета жена!

 

 

— Виждаш ли го, Джоли-Боли?

— Ще дойде. Можеш да се обзаложиш на последния си петак. Проклетото копеле ще пристигне след по-малко от петнайсет минути — както всеки път.

Брауни се подсмихна и дълбоко от гърдите му се надигнаха хриптящи звуци.

— Права си, Джоли-Боли. Негова дяволска светлост е по-редовен от мензиса на всяка хитра курва.

Джо усети как бузите й поруменяват. Би трябвало вече да е свикнала с циничния хумор на Брауни — слушаше го всеки ден през последните две ужасни години. Всъщност самата тя вече бе усвоила жаргона на скитниците и джебчиите и го използваше с лекота твърде често, а това й помагаше да остава незабелязана сред цялата измет, с която бе принудена да живее из мръсните улици на Лондон.

Щеше да е много забавно, ако не беше толкова тъжно — Джоселин Асбъри, някогашния пример за изискана аристократка, а сега крадла и джебчийка, която се наливаше с ром, заедно с последните отрепки на Лондон и можеше да затвори и най-мръсната уста на всеки от пристанищните нехранимайковци, да се крие тази вечер край най-долнопробната кръчма на кея „Санта Катерина“.

— Ей го, идва! — каза Тъкър, едно слабичко русо момче на тринайсет години, което двамата с Брауни бяха включили в малката си парцалива банда. — Каретата завива на ъгъла. Сега ще го видите, като минава под уличната лампа. Всеки момент ще тръгне по алеята.

— Слизай! — прошепна Джо.

Следвайки внимателно своя план, те притичаха, приведени зад живия плет край къщата откъм улицата. Това беше само на няколко крачки от мястото, където щеше да спре каретата на виконта, един изстрел от мястото, където високият широкоплещест мъж щеше да слезе и да се запъти към къщата. Човекът, отговорен за нейните ужасни години на бедност и скръб.

Джоселин извади тежкото оръжие от пояса на овехтелите си кафяви панталони, които не можеха да скрият изящните й форми; риза с дълъг ръкав от домашно платно и дрипаво, някога елегантно елече, с втъкана потъмняла златна нишка. Беше прибрала късите черни кичури около лицето си под плетена вълнена шапка, прихлупена ниско над челото й.

Господи, Исус Христе, дай ми сили да го направя!

— Готови! — прошепна тя и пръстите й се впиха в дръжката на пистолета. Джо затаи дъх. Всеки момент каретата на виконта щеше да спре. Той щеше да скочи и да поеме нагоре по стълбите. Още няколко секунди — и Джоселин Асбъри щеше да се появи иззад плета и да изпълни клетвата си за отмъщение.

 

 

— Пристигнахме, Ваша светлост.

Лакеят отвори вратата на кабриолета и застана отстрани, докато слезе Рейн.

Той взе шапката си с тясна периферия от съседната седалка и мислено обходи местата, които смяташе да посети по-късно тази вечер. Слезе от кабриолета и лакеят затвори вратата.

Беше направил само две големи крачки, когато усети допира на студеното дуло в ребрата си и чу звука от вдигането на предпазителя — нямаше как да го сбърка.

— Дотук, гос’дарю.

Един по-възрастен мъж, с гърбица, дълга посивяла коса и гъсти мустаци беше насочил иззад плета дълъг пистолет към гърдите му.

Друг, по-млад, по-слаб и близо един фут по-нисък от Рейн — също пристъпи напред.

— Надявам се, Ваша светлост, че нито вие, нито слугите ви ще имате глупостта да направите някое по-рязко движение.

Рейн хвърли светкавичен поглед към кочияша си, след това направи знак на лакея да стои настрана. Забеляза слабото русо момче зад себе си и направи презрителна гримаса.

— Ако ви трябва кесията ми, взимайте я и се махайте.

Рейн бръкна внимателно в джоба на бялата си жилетка, извади малка кожена торбичка, пълна с монети, и я подхвърли на човека с посивялата коса.

— Давай и другите! — сивокосият пъхна кесията в пояса си и смушка силно Рейн в ребрата с пистолета. — Такова богато конте като тебе трябва да има още толкоз от златничките.

Като проклинаше, Рейн бръкна в другия си джоб.

— Не ни трябват мизерните ти грошове — обади се рязко по-младия, като хвърли бърз предупредителен поглед към сивокосия.

Рейн повдигна тъмните си вежди.

— Така ли?

Младежът имаше най-сините очи, които Рейн бе виждал. Вгледа се по-внимателно в дългите му черни ресници и сочните, почти чувствени устни.

— Ако не парите ми, тогава какво искате?

Кожата на младежа беше свежа, а чертите му — толкова изящни, че изглеждаха почти женствени. Всъщност… Рейн присви изпитателно очи и погледът му се спря на заоблените извивки под износените кафяви панталони и на малките, но съвсем ясно оформени връхчета на женските гърди. Той посегна към вълнената шапка, нахлупена до острите черни вежди, и я дръпна от главата й.

— Махай си мръсните ръце! — извика жената. По красивото й лице се разпиляха смолисточерни кичури и чертите му се изопнаха от гняв. — Още едно такова движение, Ваше дяволско благородие — и се кълна в Бога, че ще натисна спусъка.

Рейн изучаваше крехката й фигура. Момичето бе дребно на ръст и едва ли имаше двадесет години.

— Вие сте същите, дето се опитахте да спрете каретата ми миналата седмица по алеята зад Будълс.

Тогава не бе успял да ги види ясно, но във фигурата на жената, застанала до него, имаше нещо познато и този път той беше подготвен.

— Точно тъй, гос’дарю — каза сивокосият и се изхили грубо. — Такваз черна душа кат Ваша светлост си го заслужава — макар да имаше шкембе, раменете му бяха широки и силни и в чертите му се долавяше твърдост, която не оставяше съмнение, че никак не е приятно да си имаш работа с такъв като него. — Губим си времето. Давай, Джоли-Боли, кажи му там к’вото знаеш, и да свършваме.

— Хайде, Джо, застреляй го — подкани я мършавото русо момче.

Рейн насочи вниманието си към момичето. Лицето й беше изопнато от напрежение, устните й бяха здраво стиснати. Само един поглед към студените й сини очи му бе достатъчен да разбере, че единствената й цел е да го убие. Само че Рейн нямаше намерение да позволи това да се случи.

— Сега, Финч! — извика той към кочияша и със светкавични движения се хвърли към сивокосия, като в същия момент успя да ритне силно момичето. Кочияшът извади пистолета, който държеше винаги под седалката, а през това време Рейн вече бе успял да измъкне оръжието от ръката на сивокосия. Освободи се от него с рязко движение, изви се бързо и изби с крак пистолета на момичето, което тъкмо го насочваше към него. Миг преди това се чу изстрел, който разцепи притихналия нощен въздух.

— Бягайте! — заповяда момичето на двамата си съучастници. — Изчезвайте веднага оттук!

Двамата останаха за миг като заковани и наблюдаваха как тя се мята в ръцете му, без да изпускат от очи дулото, което Финч бе насочил към тях.

— Който мръдне, е мъртъв! — предупреди ги кочияшът.

— Бягайте! — извика отново момичето, явно уплашено повече за приятелите си, отколкото за себе си. — Духвайте веднага към Нюгейт!

Думите й сякаш задействаха някакви невидими пружини у тях. Момчето се метна към плета, а по-възрастният се понесе като отвързан кон.

— Спрете, казах!

Финч размаха неуверено пистолета, прицели се и натисна спусъка. Изстрелът отекна в нощта. По-възрастният се олюля малко преди ъгъла, но бързо се окопити. После двамата изчезнаха в мрака.

— Остави ги — изръмжа Рейн и стисна още по-силно тънкия кръст на момичето, така че то едва си поемаше въздух, но продължаваше да се съпротивлява яростно.

— Мръсно копеле!

Дори когато я влачеше към каретата, тя риташе и дращеше, удряше го по гърдите и се опитваше да го ухапе. Той изруга и изви едната й ръка зад гърба, отвори вратата и я набута вътре.

— Да се махаме оттук — извика Рейн на кочияша и той шибна конете.

Момичето, на име Джо, се огледа, спря за миг поглед върху решителното лице на Рейн и се хвърли към вратата.

— О, не, няма да стане — каза той, сграбчи я за лъскавата черна коса и я запрати на мястото й на отсрещната седалка. — Бих те посъветвал да си седиш там и да се държиш прилично!

Тя го изгледа, преценявайки шансовете си; гърдите й се издигаха и отпускаха всеки път, когато си поемаше дъх.

— Няма да увисна на въжето заради теб, педераст мръсен!

Той я изгледа с леден поглед, зад който често прикриваше буйния си нрав.

— Може би ще се случи точно обратното — и с теб, и с двамата ти приятели.

— Майната ти, копеле мръсно!

Тя изпищя като продавачка на риба и се нахвърли отгоре му със свити юмруци, като го риташе с малките си крака по кокалчетата и през цялото време го наричаше с такива мръсни имена, каквито Рейн не бе чувал, откакто бе напуснал армията.

— По дяволите! — изруга той като се опитваше да избегне ноктите й. Хвана я за китките, вдигна ги над главата й, след това ги изви и я затисна под себе си на седалката. — Кротувай, да те вземат мътните! Няма да ти направя нищо… освен ако не ме принудиш… Нямам намерение да те видя обесена. Поне докато не ми кажеш защо, по дяволите, се опита да ме убиеш.

Тя преглътна, все още с изопнато тяло, като дишаше още по-неравномерно отпреди.

— Тогава къде… къде ме караш?

Той я изгледа изпитателно, долови страха, който се опитваше да прикрие, усети я как трепери, забеляза, че въпреки парцаливите си дрехи лицето и ръцете й са чисти, дъхът й — приятен, а косата й — лъскава. Миришеше на евтин сапун, но уханието му се смесваше с нежния мирис на жена.

— Как се казваш?

— Това ще разбереш в мига, преди да натисна спусъка.

Едно мускулче потрепна на бузата му.

— Така ли?

Тя го изгледа враждебно, но не каза нищо повече. Просто прикова в него студените си сини очи, в които се четеше отвращение. С твърдостта, която се опитваше да покаже, нямаше вид на захвърлено дете, нито пък на закоравяла блудница. Дори в говора й имаше нещо подозрително. Понякога говореше на жаргона от лондонските докове, но от време на време се изразяваше почти изтънчено.

Рейн се чудеше какво ли е било миналото й и коя ли, по дяволите, е тя. И какво общо имаше всичко това с него.

— Попитах те къде ме караш — каза момичето и му хвърли злобен поглед, ала той отново усети, че тя едва се сдържа да не се разтрепери цялата. Виждаше как се опитва да запази самообладание, как сините й очи потъмняха, как гъстите й черни ресници се сведоха надолу, за да прикрие неувереността си, как гърдите й се повдигнаха под мръсната дрипава жилетка.

— Стоунлей.

Единствената дума сякаш отекна в каретата и в същия миг момичето престана да се съпротивлява.

 

 

Стоунлей. Джоселин не можеше да повярва. В продължение на три дълги години огромният каменен дом в пустата местност Хемпстед Хийт — на север, близо до Лондон — бе присъствал неизменно в кошмарите й и бе подклаждал жаждата за мъст в наранената й душа. Стоунлей! Беше мечтала да влезе вътре, омагьосана от величествената му красота и ужасена от неговия порочен, коравосърдечен господар.

Стоунлей. Тя погледна човека, който носеше същото това име, и изведнъж в съзнанието й се прокрадна мисълта, че и къщата, и стопанинът са пропити от красота, сила и жестокост. Макар да бе следила всички действия на виконта през последните две години, като се изключат някои навици, тя не знаеше почти нищо за него.

Беше забелязала, че е красив, но сега — отблизо — установи, че в него има нещо повече. Излъчваше някаква сила, някаква груба, чувствена мъжественост, която правеше другите мъже да изглеждат крехки. Около него витаеше и нещо опасно. Фатален магнетизъм се излъчваше от всеки мускул на силното му, стегнато тяло.

Не беше го забелязвала досега, поради лекотата и небрежността, с която той се движеше в безупречно ушития си редингот и удобния тъмнокафяв брич и с която носеше елегантния си бял шал. Не беше го забелязала и вече беше прекалено късно. Тя се изви под него и в следващия момент потръпна от лекотата, с която той държеше и двете й ръце.

— Ръстът ми е два пъти по-голям от твоя, така че трябва да се откажеш.

Джоселин усещаше силата на мускулите около мишците и гърдите му, докато я притискаше към червената кадифена седалка. Грамадните мощни ръце, които я бяха сграбчили за китките, й отнемаха всякаква способност за движение, но странно — въпреки това не усещаше никаква болка. Досега не я беше удрял, макар че му бе дала достатъчно поводи да го стори. И все пак това не означаваше нищо. Тя знаеше що за човек е, помнеше какви престъпления е извършил и нищо на този свят не бе в състояние да я откаже от намерението й да го накара да си плати за това.

— Ако обещаеш, че ще престанеш да ме удряш, ще ти пусна ръцете — каза Рейн.

Джо го изгледа със студен поглед.

— Върви на майната си — тя се опита отново с всички сили да освободи ръцете си, след това цялото й тяло потръпна, когато само с едно движение Рейн я принуди да седне обратно на мястото си.

— Вече те предупредих — дръж се по-прилично.

— И защо трябва да се държа по-прилично?

— Защото в противен случай ще се ядосам и ще те напердаша, както заслужаваш.

— От човек като тебе може да се очаква всичко.

Устните му се разтеглиха в нещо като усмивка.

— Значи няма да бъдеш изненадана, ако започна с това, да ти нашаря малкото палаво задниче.

Джоселин ококори очи. Сигурно щеше да го направи. И тя щеше да бъде безсилна да го спре. През годините, откакто бе напуснала дома си, бе преживяла най-различни унижения, но за щастие не и това. И мисълта, че тъкмо омразният виконт може да посегне по този начин на достойнството й, правеше тази ужасна перспектива още по-отвратителна.

— Добре, печелиш — кимна сковано тя и веднага си помисли: „Засега“. Освен това, защо трябваше да не му се подчинява? Не я караше нито към Флийт Стрийт, нито към Нюгейт — поне така беше казал. Вместо това — сбъдваха се мечтите от детството й — Джоселин Асбъри отиваше в Стоунлей.

Тя вдигна поглед към лицето му и забеляза, че той я наблюдава. Опита се да разбере дали има намерение да удържи думата си.

— Даже и за миг не си помисляй, че няма да изпълня обещанието си. Уверявам те, всеки удар ще ми достави огромна наслада — той отпусна ръцете й и Джо се освободи от него, все още притиснала гръб в червеното кадифе на отсрещната седалка.

— Русото момче те нарече Джо. Така ли се казваш?

— Не ти влиза в мръсната работа.

Чувствената му уста се сви в мрачна линия.

— Не е лошо да внимаваш какво говориш, катеричке, иначе ще изпълня заканата си — просто за удоволствие.

Джо усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Това, че си по-голям и по-силен от някого, не ти дава право да издевателстваш над него.

Тъмните вежди на виконта се вдигнаха рязко. Джо осъзна, че в последните й думи нямаше и следа от уличния жаргон, и побърза да добави:

— Върви на майната си!

— Както я карате с твоите приятели, вярвам, че ще ме изпреварите поне с няколко години.

Джо не отговори. Може би в думите му имаше някаква истина. Особено, ако успееше да изпълни отмъщението си. Не че щеше да се остави да я хванат, но все пак…

В следващия миг й хрумна нещо друго. Беше напълно възможно внезапното й залавяне да се превърне от провал в предимство. След като пристигнеха в Стоунлей, ако изчакаше подходящия момент и бдителността на виконта отслабнеше, поражението й можеше да се обърне в победа. Въпреки че се оказа много по-трудно да натисне спусъка, отколкото бе предполагала, може би щеше да изпълни клетвата си да убие Стоунлей.

Мрачният поглед на виконта се плъзна по тялото й. Преценяваше всяка педя, спираше се критично на всяка извивка и накрая се закова на връхчетата на гърдите й. Джоселин потръпна. Стоунлей беше студен, подъл, безсърдечен човек. Не можеше да предположи какво ще прави с нея, когато пристигнат в дома му.

Надяна на лицето си маската на спокойствие. Нямаше да му позволи да спечели! Нямаше!

Едно беше ясно — през следващите няколко часа съдбата й щеше да се реши. Скоро и двамата щяха да разберат, кой ще бъде победител в тази игра на живот и смърт.

 

 

В мрака на безлунната нощ каретата мина по Хемпстед Роуд, зави покрай къщите на Кемпдън и пое към Хемпстед Хийт. Джоселин поглеждаше през прозорчето и зърваше от време на време неясните табели на някои странноприемници — „Черния крак“ и „Кралска щедрост“, както и на една крайпътна кръчма. Цареше пълна тишина, въздухът беше прохладен и приятен.

Миризмите и задухът на лондонските улици вече бяха изчезнали; носеше се ароматът на цъфтящи цветя.

По-голямата част от пътя премина в мълчание. Виконтът се бе облегнал небрежно на седалката. Беше отпуснал главата си назад, очите му бяха полуотворени, но нямаше съмнение, че я наблюдава.

— От колко време ме следите с твоите приятели?

Неочакваният въпрос я откъсна от бляновете й. Тя спря поглед върху лицето му.

— Достатъчно дълго, за да разбера, че пиеш като последния моряк, залагаш по цели състояния на комар в клуба… Достатъчно дълго, за да науча, че си непоправим развратник, спал с половината леки жени на Лондон.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Доколкото разбирам, не одобряваш това — погледът му се плъзна по дрипавата й жилетка и по панталона, впит в ханша и бедрата й. — Една дама с твоята чувствителност сигурно намира подобен живот за отвратителен.

Джо се изчерви.

— Що се отнася до жените, с които съм споделял леглото — би било интересно да разбера доколко разбираш от тези неща. Би ли ме осветлила по въпроса?

Червеният цвят на бузите й стана още по-наситен.

— Знам какво се прави между мъж и жена. Не съм някоя глупачка.

— Достатъчно глупава, за да се оставиш да те хванат, докато приятелите ти те зарязаха най-спокойно.

— Майната ти!

Стоунлей се подсмихна, но в тона му нямаше и следа от шеговитост. Минаха през една област в предградията с няколко краварника и свинарника, след това покрай някакъв разсадник. В каретата беше тихо. Чуваха се само потракването на железните колела и ритмичният тропот на конските копита. После изчезнаха дори и тези звуци.

Бяха пристигнали в Стоунлей.

Когато лакеят в червено-бяла ливрея с родовите цветове на Стоунлей отвори вратата, Джоселин се загледа с копнеж навън, но едрото тяло на виконта изключваше всякакъв шанс за бягство.

— Не ми се иска да те връзвам — каза той. — Но, ако се наложи, ще го направя. Какво мислиш по въпроса?

— Защо, по дяволите, трябва да бягам? Това сигурно не е проклетият Нюгейт.

— Не, не е.

Рейн я стисна за ръката толкова силно, че не й оставаше друг избор, освен да прави каквото се искаше от нея. След това той скочи и й помогна да влезе. Прекосиха алеята към широкия портал и Джо несъзнателно забави крачка.

Огромната каменна къща на повече от сто години, построена във френски стил, се издигаше пред нея с величествените си три етажа, с двете огромни колони отстрани на входа. По продължение на всяко крило и по средата се очертаваха високите рамки на прозорците на втория етаж, докато третият бе украсен с прекрасен покрив от каменни плочи и цяла редица малки прозорчета.

— Впечатляващо, нали?

Стоунлей също беше спрял, но вместо да гледа към къщата, наблюдаваше нея.

— Прилича на мавзолей.

Виконтът само се засмя, сякаш знаеше, че тя не говори това, което мисли.

— Построена е в началото на седемнайсети век от прапрадядо ми — първия виконт. Известно време той е бил посланик при френския крал.

— Хайде, бе!

— При твоята добра осведоменост просто съм изненадан, че не знаеш.

На устните й се появи лека усмивка.

— Знам много за проклетите ти пороци, но нямам представа за мръсното ти благородническо потекло.

Той стисна още веднъж ръката й.

— Можеш да си сигурна, че преди да е приключило всичко това, ще знам за теб не по-малко, отколкото ти знаеш за мен.

Рейн я поведе напред. Минаха покрай иконома, който стоеше до масивната входна врата, и влязоха в големия коридор. С блестящите си мраморни подове, изящно извити корнизи и сводести тавани, украсени със стенописи, домът й се стори по-прекрасен от всичко, за което някога би могла да мечтае. Искаше й се да спре и да разгледа отблизо всеки майсторски изработен детайл, но този път виконтът не забави крачка.

— Къде ме водиш? — попита Джоселин и заби пети на място, като го принуди да спре.

В ъгълчето на устните му трепна усмивка.

— Ами, качваме се в стаите ми, разбира се. В края на краищата, след като съм прелъстил всички леки жени на Лондон, защо да не опитам и с теб?

Джоселин пое шумно въздух.

— Как смееш да допуснеш, че аз… че аз…

Рейн я сграбчи за раменете и я вдигна така, че тя едва опираше пода с пръсти.

— Ти не си никаква мръсна уличница, макар че се справяш изключително добре с тази роля. Коя, по дяволите, си всъщност?

— Казах ти — ще разбереш в мига, преди да те убия — Джо впи поглед в него.

Виконтът отвърна на погледа й.

— Фартингтън! — извика той иконома, който чакаше почтително встрани.

Дребният човек изтича напред.

— Да, Ваша светлост?

— Придружете госпожица… Смит до гостната над спалнята ми. Пригответе й банята, докато й намеря нещо подходящо за обличане.

— Да, сър.

Рейн хвърли мрачен поглед към Джо.

— Хората ми ще имат грижата да не напускаш тази къща. Вярвам, че двамата имаме доста неща за обсъждане.

— Нямам какво да говоря с теб, освен това, което може да се каже и с пистолет.

— Само опитай — и наистина ще прекараш нощта в Нюгейт. А сега се качвай горе и махни тези парцали от себе си.

Джоселин вирна брадичка и погледна дребния иконом. Той се взираше презрително в нея, устата му се бе свила в израз на ужасно неодобрение. После предаде нарежданията на виконта на един от слугите, хвърли й още един презрителен поглед и тръгна нагоре по стълбите.

Джо не помръдна от мястото си.

Икономът направи още няколко крачки и стъпките му отекнаха по мрамора, преди да осъзнае, че тя не е тръгнала след него.

— Бихте ли били така любезна да ме последвате, моля — принуди се да каже той.

— За мен ще бъде чест — отвърна Джоселин надменно на безупречен английски. Сепнатият иконом не можа да скрие смайването си, а виконтът — раздразнението, което се изписа на красивото му лице.

— Очаквам с нетърпение да поговорим, госпожице Смит — каза той подигравателно, но Джо продължи нагоре по стълбите, без да покаже с нищо, че го е чула.