Кат Мартин
Сладко отмъщение (16)

Шестнадесета глава

Тази нощ Рейн хе напи до забрава, а на другия ден работи шестнайсет часа, без да обръща внимание на ужасното главоболие. През следващите три дни излизаше много рано и се прибираше късно, за да не среща Джо. Един-два пъти се хвана, че мисли какво ли правят двамата с португалеца, но бързо отхвърляше тази мисъл.

Напиваше се всяка нощ, но това бе единственото средство, което му помагаше да заспи. Веднъж, докато яздеше по пътя към плантацията, беше видял изящната фигура на Джоселин, надвесена над лехите — една малка черна точица сред избуялата трева, и все пак я позна.

Беше я виждал два пъти да се спира при децата на работниците. Чувал бе смеха й. Спомни си за сиропиталището, за любовта и загрижеността й към децата. Това никак не отговаряше на представата му за една жена, изпълнена с омраза, и все пак знаеше, че тази представа не може да не е вярна.

Беше я видял да насочва пистолета, беше видял сребристия отблясък на дулото точно преди да прозвучи изстрелът. Още усещаше лепкавата кръв по пръстите си, избухването на куршума в гърдите си.

Болката в гърба постоянно му напомняше за това и все пак…

Работеше като луд от сутрин до вечер, хранеше се в кабинета си или си вземаше храна на полето. Беше наваксал голяма част от изгубеното тегло, от тежката работа мускулите му бяха заякнали, кожата му бе загоряла от жаркото слънце.

До края на седмицата и последните ниви щяха да бъдат изчистени и подготвени за сеитба, макар и корабът с кафе за семе още да не беше пристигнал. Очакваха го в началото на следващата седмица.

Рейн седеше на бюрото си и поглеждаше часовника на камината. Наближаваше полунощ, а не можеше да заспи. Затвори счетоводната книга и допълни чашата си с бренди, което бе донесъл заедно с последните провизии.

Все още се чувстваше прекалено трезвен и само преди минута бе чул Дулсет да говори с Джоселин, която се качваше по стълбите. Долови веселия й смях, предизвикан от нещо, което високата мулатка й каза.

Виждаше я във въображението си с онази прозрачна бяла нощница, която бе облякла в нощта, когато отне девствеността й, лъскавата й като гарваново перо коса и гладката й нежна кожа. Дойде при него с усмивка, прие ласките му, като успя да го заблуди, че наистина го желае.

Той се засмя горчиво.

Тялото й я бе предало, както тя бе предала него. Спомни си целувката на прага на стаята й. Тя го искаше и щеше да го приеме в леглото си.

Рейн изпи остатъка от брендито. После отмести рязко стола си назад и като се олюляваше леко, излезе от стаята. Беше махнал папионката си и сега, докато се качваше по стълбите, разкопчаваше ризата си. Когато стигна до стаята на Джоселин се поколеба за миг. Може би щеше да се върне, ако не бе усетил движение и не бе видял светлината, която се процеждаше под вратата. После натисна бравата, отвори тежката врата и пристъпи в полумрака.

Джоселин вдигна поглед от книгата, която четеше на светлината на голямата свещ, и очите й се разшириха. Затвори рязко книгата, остави я на малката масичка до леглото си и бавно се изправи.

— Какво правиш тук? — попита тя, когато Рейн пристъпи към нея.

Не беше с бяла прозрачна нощница, но той не остана разочарован. След нощта, когато я бе видял в градината, семплата й памучна риза му се видя дори по-възбуждаща.

— Какво искаш?

— Какво искам? — чу се да казва Рейн. — Не вярвам да ти е толкова трудно да се досетиш, любов моя.

Той се отпусна на един стол до леглото и тихо изруга.

— Ти си пиян — каза тя и го хвана за разкопчаната риза. — Махай се оттук!

Той се усмихна.

— Защо? Не го ли искаме и двамата?

Джоселин замръзна на мястото си, макар да знаеше, че той говори истината. Желанието беше в нея, в учестилия се пулс, в начина, по който несъзнателно овлажни устните си.

— Грешиш. Това е моята стая. Нямаш място тук. И никога вече няма да имаш.

Той вирна вежда.

— Така ли? Защо не дойдеш при мен да проверим?

Тя само отстъпи назад.

— Мозъкът ти е замъглен. Ако се опиташ да ме докоснеш, ще викам и слугите ще дойдат. Това ли искаш?

— Това, което искам, моя малка сладка Джо, е да си свалиш нощничката и да легнеш в леглото. Искам да си разтвориш краката и да ме поемеш в себе си с предишната страст.

Гневът в погледа й не му убягна. Искаше да я ядоса. Затова беше дошъл тук — и за повече от това.

— Казах ти да се махаш. Говоря сериозно.

Джо грабна книгата, която четеше и я запрати по него. Тя се удари в рамката на леглото и падна на пода. Рейн само се усмихна.

— Винаги съм се възхищавал на огнения ти темперамент, Джо. Мисля, че точно той те прави така страстна в леглото.

Той пристъпи към нея. Замайването от алкохола отстъпи пред желанието, пулсиращо лудо в тялото му. Вече бе готов и дори го болеше. Бричовете му бяха издути.

Джоселин се отскубна от ръцете му, грабна голямата порцеланова ваза и я запрати с всичка сила към главата му. Той се наведе в последната секунда и вазата се разби на пода.

Рейн се усмихна студено.

— Ще трябва да потренираш, скъпа.

Той се спусна към нея. Джо се втурна, опитвайки се да стигне до вратата, но нощницата й пречеше. С два скока Рейн я хвана за ръката.

— Пусни ме! — извика тя, като се мъчеше да се отскубне, но той я държеше здраво.

— В теб има живец, обич моя. Това ми харесва. Имам нещо, което ти искаш, и искам да видя как го поемаш.

— Не!

Тя тръсна упорито глава. Черните й коси се разпиляха, погледът й не се отместваше от лицето му. За пръв път изглеждаше уплашена и нещо се сви в стомаха му.

— Уплашена си? Не би трябвало. Няма да те нараня. Просто искам да стоплиш леглото ми.

— Не, да те вземат дяволите!

Когато тя отново се опита да се отскубне, Рейн хвана горната част на нощницата й и я раздра до кръста. Джо направи крачка назад с разширени от ужас очи, като се опитваше да загърне гърдите си.

Погледът му попадна върху златната верижка, която случайно бе попаднала в ръката му.

Ако до този момент бе разкъсван от гняв и желание, сега беше направо разярен.

— Какво е това, любов моя? — продума подигравателно той, без да й даде възможност да отговори. — Спомен? Или трофей? Сувенир, който да ти напомня колко майсторски си ме правила на глупак?

Джоселин издаде болезнен звук, когато той сграбчи колието и го запрати на пода. Заслепен от гняв, Рейн пристъпи няколкото крачки, които ги разделяха, и я хвана, преди да избяга.

— Дължиш ми го! Искам да видя как си плащаш!

— Пусни ме!

Но той дори не я чуваше. Грабна я и я повлече към леглото.

— Ти си имаш трофей. Сега аз ще си получа моя.

Като я затискаше с тялото си, той измъкна разкъсаната нощница през главата й. Гола и беззащитна под него, Джоселин най-после притихна. Рейн съзря в очите й гняв, който тя не си правеше труда да крие. Но в тях имаше и още нещо — болка и горчиво отчаяние. Сякаш някаква последна надежда й бе отнета, заедно с разкъсаните й дрехи. Не можеше да понася този поглед, не можеше да повярва, че е стигнал до такава низост.

Исусе Христе! Та той не беше някакъв извратен тип!

Рейн пусна ръцете й, но не се отмести от нея. Само се взираше в очите й. Искаше да ги види светнали от любов и смях както преди.

— Защо, Джо? — изстена накрая той, с натежал от болка глас. — Защо?

Очите й потърсиха неговите, блеснали от сълзи. След това той сведе глава и докосна устните й с най-нежната целувка на света. Езикът му обходи долната й устна и усети как тя потреперва. Щеше да вкуси от това блаженство, закле се той, само този път — и после щеше да се махне.

Допря устни до нейните и усети нежната им извивка. „Само този миг — повтаряше си той, — само този последен миг.“

Пръстите му докоснаха кичурите коса и неуверено ги отместиха от лицето й. Искаше да се отдръпне, да излезе и да я остави на мира. Но в този момент усети, че пръстите и се плъзват по косата му и го притеглят, почувства как устните й се разтварят под неговите. Докосна върха на езика й.

Тялото й се изви под него, малките й заоблени гърди се притиснаха в неговите. Езикът му вече потъваше в устата й. Той целуваше устните й, очите, носа, бузите й. Галеше гърдите й, играеше си със зърната им, докато станаха твърди като камъчета. Усещаше как фините й пръсти рошат космите на гърдите му и отмятат ризата от раменете му. Рейн откъсна последното копче в нетърпението си да я свали от гърба си, след това разкопча бричовете си и освободи натежалия си от възбуда член.

Ръцете на Джоселин вече бяха там, докато той сваляше панталона си, насочваха го към най-нежната й сърцевина, опитваха се да го вкарат вътре. Усещаше я как трепери, усещаше топлината на тялото й и пламъците на желанието лумнаха неудържимо в кръвта му.

Езикът му намери едното й розово зърно; той го обхвана нежно с устни и я чу как стене. В следващия миг разтвори бедрата й, докосна сочната, хлъзгава и влажна плът между краката й, вкара пръстите си вътре, за да я подготви за мощното проникване.

Тя го искаше. Беше сигурен в това. Сърцето й биеше лудо, тялото й страстно се извиваше и той се отдаде на насладата.

Джо също.

Тя чувстваше изгарящата страст на Рейн и това я възпламеняваше. Чувстваше движенията на пръста му в себе си и треперещото й тяло се изпъна нагоре. Вече не чуваше разума си. Не го чуваше от мига, в който видя болката, изписана върху лицето на Рейн, болезнената му нужда от нея, болезнената страст, която бе потискал толкова дълго в себе си.

Пръстите й се плъзнаха по мускулите на раменете му, започнаха да ги мачкат, усетиха невероятната им сила. Той я целуна отново. Огнената вълна я погълна и я запокити някъде високо, високо. Тя забрави насилието и страха, който я беше завладял преди малко. О, Господи! Как можеше да не ги забрави! Точно това бе искала. И двамата бяха искали това. Но нещо дълбоко в нея й подсказваше, че докато нещата помежду им не се изяснят, не бива да го правят.

И все пак не можеше да устои. Не и когато удоволствието бе толкова силно, огънят — толкова горещ и всепоглъщащ. Не и когато близостта заличаваше болката и мъката от миналото, макар и само за миг.

— Рейн — прошепна тя, ала жадната му целувка заглуши думите й.

Вече нямаше нежност, нито тя имаше повече нужда от нежност. Той искаше да проникне в нея, да я изпълни, да я обладава, докато насити тази разяждаща жажда, това невероятно, болезнено желание.

И той го направи. С един мощен тласък проникна в нея. Твърдият му член ги съедини, сякаш в тази минута се сляха всички техни любовни игри.

Рейн! Тя крещеше наум името му и се молеше сърцето му да чуе нейното.

Не искаше да изпитва такава нужда от него. Не искаше да го обича. Искаше да го мрази, да се освободи от робството, в което я държеше, но не можеше. Не и сега. Не и в този сладостен, божествен миг. Не и когато отново беше с мъжа, когото обичаше.

Усети напрежението в тялото му и страстта й избухна с нова сила. Той проникваше все по-дълбоко и по-силно, като се движеше бясно напред-назад. В следващия миг тя отново се озова там — сред червените, златни и сребристи вихри. Цялото й същество се изпълни с такава енергия и небесна радост, че за миг си помисли, че може да умре.

В този момент за нея нямаше значение нищо друго, освен усещането, че е с Рейн, че вървят заедно към неповторимия връх на блаженството. Отдаде се изцяло на страстта, усети как той потъва дълбоко в утробата й, усети топлата течност, когато се изпразни в нея… След това и двамата заслизаха от омайните върхове.

Трябваше им доста време, докато се върнат към реалността. Докато Джо осъзнаваше какво точно бе станало, Рейн вече бе прав и закопчаваше черните си бричове. Изразът на лицето му бе неразгадаем — студена маска на безразличие, която я нараняваше повече от жлъчните подигравки, които й беше отправил, когато влезе в стаята.

Известно време той не каза нищо, само я гледаше, сякаш тя беше някоя, която бе срещнал много отдавна.

— Очевидно се оказах прав. Ти имаш нужда от това — каза той и я прониза със студения си безизразен поглед. — Отсега нататък ще го правя както искам и когато поискам. Най-добре ще е да свикнеш с това.

Джоселин се дръпна, сякаш й бяха ударили плесница.

— Ако… ако, макар и за миг ти е минала мисълта, че ще позволя това да се повтори, значи си по-голям глупак, отколкото предполагаш.

Устните му се изкривиха в злобна усмивка.

— Ще видим, любов моя.

Той вдигна резето и отвори вратата.

— Предупреждавам ви, милорд, че ако се опитате отново да ме изнасилите, този път наистина ще ви вкарам парче олово в гърдите!

Рейн свъси вежди. Едва ли можеше да приеме сериозно думите й след това, което се бе случило.

— Веднъж вече ти обясних как стоят нещата по този въпрос. Ако се опиташ да избягаш, властите ще те заловят до две седмици. Съветвам те да приемеш съдбата си и да улесниш нещата и за двама ни — с тези думи той излезе и затръшна вратата след себе си.

Джоселин продължаваше да се взира в мястото, където беше стоял, неспособна да осъзнае докрай какво се бе случило. Усещаше тялото си отпуснато и преситено и все пак дълбоко в нея вече се зараждаше желанието да я докосва. Как можеше да желае мъж, който я презираше? Как бе възможно да се поддаде на един-единствен поглед?

Тя докосна с разтреперани пръсти подутите си от целувки устни, по които все още усещаше страстта на Рейн. Сърцето й натежа като олово. Гърлото й гореше от сълзите, които всеки миг щяха да рукнат от очите й.

Стана като замаяна от леглото, прекоси стаята и коленичи на твърдия дървен под. Стисна в дланта си малкото колие, което Рейн бе захвърлил с такова отвращение. С разтреперани ръце и разкъсваща болка в гърдите, тя го занесе до светлината на свещта. Красивата златна верижка бе непоправимо разкъсана, но изящното колие светеше с предишния си блясък. Джоселин затвори бавно пръсти и го притисна към гърдите си.

Искаше й се да ридае и да вие от болка заради участта си и разбитите си мечти. Искаше, но не можеше.

И все пак болката беше там — дълбока и пареща — и разкъсваше сърцето и душата й. Те се бяха възродили от онзи единствен поглед, от онзи миг на нежност в очите на Рейн.

Заради това не я беше изнасилил.

Само миг преди да я пусне, тя бе осъзнала, че няма да го направи.

Щом затвореше очи, отново виждаше мъката в погледа му и болезнената му нужда от нея.

Интуицията й подсказваше, че това не е илюзия, и отчаянието, което изпитваше, не можеше да обземе докрай душата й. Не, нямаше да се признае за победена, не още. А от опит знаеше, че на сутринта ще се чувства по-добре.

Слънцето щеше да огрее земята и тя щеше да работи цял ден в градината. Щеше да й бъде приятно и леко. Щеше да взема това, което можеше да получи, и това щеше да й бъде достатъчно.

 

 

Паоло Баптист наблюдаваше Джо, наведена над лехата. Дългите й, изящни пръсти пресяваха грижливо черната рохкава пръст. Дори Негова светлост да не признаваше, Паоло знаеше, че тази жена принадлежи на виконта с такава сигурност, все едно бе присъствал на венчаването им в църква. То се усещаше в начина, по който Рейн я гледаше, в собственическия начин, по който се държеше с нея.

И Джо го гледаше по същия начин, макар и двамата да не го съзнаваха, макар да се опитваха да изглеждат безразлични един към друг. Паоло се чудеше каква е ползата от всичко това.

— Bom dia, menina.

— Bom dia, senhor — отвърна Джо.

— Днес не си сложила бонето си — отбеляза Паоло и приклекна до нея. — Не те ли е страх от силното слънце?

Тя се усмихна.

— Днес имам нужда да усещам лъчите му. Искам да поема от топлината му.

Паоло я изгледа колебливо.

— Да, виждам, че си малко бледа. Сигурна ли си, че не си болна?

— Добре съм, Паоло. Но все пак ти благодаря за вниманието.

Паоло бе най-близкият й приятел, откакто бе пристигнала тук. Дулсет и Гуен също бяха приятелски настроени към нея, но езиковата бариера правеше общуването с тях по-трудно.

— Самотна си, а? Забелязвам го по лицето ти, докато работиш.

Тя отскубна някакъв бурен изпод храста и го хвърли на купчината при другите.

— Мисля, че в известен смисъл си прав. Хубаво би било да има още една жена, с която да си говоря, някой, с който да споделям.

Спомни си за Брауни и Тъкър и за това, колко много й липсват. Спомни си за Кончита и Доли и се замисли какво ли правят сега.

— Жена на твоите години трябва да се омъжи. Имаш нужда от съпруг и деца.

— Бих искала да имам деца. Кой знае… може би някой ден, ако имам късмет, ще намеря някого.

Черните очи на Паоло потърсиха погледа й.

— Мисля, че вече си го намерила. Виждал съм как го наблюдаваш и как той те наблюдава.

Джоселин се изчерви.

— Нищо не разбираш.

— Разбирам кога един мъж иска една жена. Забелязах същото и в твоите очи, иначе щях да се опитам да те спечеля за себе си.

Джоселин вдигна рязко глава.

— Сигурно не говориш сериозно. Мислех, че с теб сме просто приятели. Мислех…

— Знам какво мислиш, querida, но и аз съм мъж. И аз имам същите нужди като него. Ако не беше негова жена, щях да те направя своя.

— Но…

— Да не говорим повече за това, meu bela. По очите ти разбирам какво е в сърцето ти, дори красивите ти устни да не го изговарят.

Джоселин не каза нищо повече, но погледът й несъзнателно потърси Рейн. Добре поне, че не се беше върнал в стаята й. Денем обикаляше надалеч, за да не е близо до нея. Макар и да не си го признаваше, той също бе потресен от случилото се.

— Недей да работиш дълго без боне — каза Паоло. — Тук ще изпълняваш съветите ми.

Джоселин почти се усмихна. Беше силен, грижовен, любезен и мил. Би станал чудесен съпруг на някоя красива жена. В едно малко кътче в сърцето си искаше това да е тя.

 

 

Кончита Васкес се наведе над нощното си гърне и повърна. Обикновено не й се повдигаше толкова късно през деня, но миризмата на престоялата риба, която бяха сложили на скарата в кухнята, я беше накарала да хукне към стаята си.

Madre de Dios, понякога се чувстваше толкова зле, че просто й се искаше да умре. Старият негодник, естествено, не я оставяше. Дори след като му каза за бебето, той я караше да работи, докато коремът й се изду и натежа така, че едва се движеше. Чита настръхваше при ужасната мисъл. Dios mio, дали щеше да я изхвърли на улицата?

— Чита! Слизай веднага тук, курво мързелива! Имаш да вършиш куп работи!

Това беше стържещият глас на готвачката. Жената бе също толкова безсърдечна, колкото и господарят й.

Чита наля вода от умивалника в ъгъла и изплакна устата си.

— Чита!

— Идвам!

Тя блъсна вратата към кухнята и миризмата на риба я блъсна в лицето. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да потисне яда си.

Изведнъж Чита забеляза един едър мъж, в когото веднага позна човека, откупил Джо.

— Сеньор! — извика тя и забърза по коридора към него. — Бихте ли ми казали как е най-добрата ми приятелка?

Той я изгледа от глава до пети.

— Приятелката ти е добре. Скоро сама ще се убедиш в това.

— Джо ще дойде тук? — възкликна тя и цялата засия. — Ще я върнете ли?

Рог Dios, толкова щеше да е хубаво да има с кого да си говори, да има някой край нея, когато наближеше да ражда. Толкова се страхуваше!

— Боя се, че не. Събери си нещата. Ще дойдеш с мен.

— Ще дойда с вас! Ще ме вземете със себе си! Ще ме заведете при Джо!?

Красивото му лице остана безизразно и неразгадаемо.

— В Махагоновата долина има много работа. Имаме нужда от още работници. А сега направи както ти казах и си събери нещата.

— Si, senor.

Без да е сигурна дали да се радва, или да се плаши, Чита се спусна към кухнята. Каквото и да я очакваше, не можеше да бъде по-лошо от живота й при Хопкинс. Всъщност, кой знае?