Кат Мартин
Сладко отмъщение (11)

Единадесета глава

— Как е той?

Александра вдигна поглед и видя Катрин Грейвънолд и съпругът й, които слизаха по стълбите.

— О, Катрин! — изстена през сълзи Александра и се хвърли в прегръдките на червенокосата жена.

— Успокой се, Алекс — каза нежно Катрин, като я галеше по косата. — Доминик и аз сме тук и смятаме да останем, докато брат ти се възстанови.

Александра се опита да се усмихне, но устните не й се подчиняваха и в гърлото й се надигна ново ридание. Грейвънолд се обърна към сивокосия мъж до него.

— Предполагам, вие сте доктор Чандлър.

— Точно така.

— Какво можете да ни кажете за състоянието на Рейн?

— Боя се, че не е много добре. Ранен е в гърдите, и то тежко. Успяхме да извадим куршума, но той е загубил много кръв. Доста е слаб и е безкрайно съкрушен от случилото се.

— Успяха ли да разберат какво всъщност е станало?

— Донякъде. От време на време Рейн идва в съзнание. Полицията му зададе някои въпроси, но съвсем накратко, като се има предвид сериозността на състоянието му. Разпитаха също слугите и Александра. Установи се, че жената, под името Джоселин Уиндъм и по-рано е била в Стоунлей. Истинското й име е Джоселин Асбъри.

Лицето на Доминик потрепна. Той знаеше за тази жена. Последния път, когато се бяха видели с Рейн, той му бе говорил дълго за нея.

— Какво друго се знае?

— Теофил Финч, кочияшът на виконта, твърди, че жената се е опитвала на два пъти да убие Негова светлост. Веднъж точно зад Будълс и втори път — когато виконтът излизал от дома на лорд Доринг.

Катрин подаде носна кърпичка на Александра, за да изтрие сълзите си.

— Нашият иконом Фартингтън казва, че Рейн довел тази жена направо от улицата — обади се Александра. — В нощта, когато пристигнала, била с окъсан мъжки брич. Рейн й дал назаем няколко от моите рокли, за да се облече. Той й купи тази къща. Отнасяше се с нея като с дама, за Бога, а ето как тя му се отплати! — Александра отново се разрида и Катрин я прегърна.

— Къде са я завели? — попита Доминик.

— Мисля, че в Нюгейт — отвърна докторът. Лицето му беше мрачно. — Кочияшът твърди, че са замесени още двама мъже. Тукашните слуги смятат, че това са същите двама души, които виконтът отскоро е наел на работа при себе си.

— Къде са тези мъже в момента?

— Заминаха. Буквално се изпариха във въздуха. За съжаление няма никакви доказателства, че са били близо до мястото на престъплението по това време.

— Рейн не е ли споменавал нищо за тях?

— Не. Каза само за момичето. Ако имате други въпроси, може би Негова светлост ще ви отговори. Той питаше за вас.

Доминик пристъпи тревожно към вратата.

— Мога ли да говоря с него?

— Бъдете кратък. Не казвайте и не правете нищо, което би могло да го разстрои.

Доминик пое дълбоко въздух, натисна бравата, влезе в стаята и седна до леглото. Лицето на Рейн беше восъчнобледо, а дишането му бе неравномерно. Току-що направената превръзка на гърдите му вече бе започнала да се напоява с кръв.

— Доминик?

Гласът на Рейн прозвуча по-тихо от въздишка.

— Дойдох веднага, щом научих — отвърна Доминик и хвана приятеля си за ръката.

— Радвам се… че си тук. Беше Джоселин — каза отчетливо Рейн.

— Знам.

— Къде… са я откарали? Никой не ми каза.

— Най-вероятно в Нюгейт. Обикновено така процедират.

Лицето на Рейн посивя и помръкна.

— Тя… ме обвиняваше… за смъртта на баща си. Дълга история. Напомни ми да ти я разкажа някой ден.

— Ще ти напомня — каза Доминик, преглъщайки буцата в гърлото си. — Веднага щом се оправиш.

Рейн кимна и затвори очи.

— Не искам… да бъде обесена. Знам, че… не трябва да ми пука. Нещо в мен дори… желае смъртта й. Но нещо друго… — той отвори очи с усилие и се вгледа в лицето на Доминик. — Измъкни я оттам, Дом. Погрижи се да я изпратят някъде надалеч. Не жали средства.

Доминик понечи да възрази. В момента му се искаше да види тази жена увиснала на въжето заради стореното.

— Сигурен ли си, че това е желанието ти? Тази жена се опита да те убие, Рейн.

И още не се знае дали опитът й е неуспешен.

— Не мога да понасям мисълта, че е там… в онова зловещо място. Знам какво е…

— Но мястото й е там. Трябва да си плати за това, което е направила.

Рейн се надигна толкова бързо, че Доминик не успя да го спре.

— Обещай ми, по дяволите! Независимо какво ще стане с мен — обещай ми!

— Добре, Рейн, успокой се. Знаеш, че ще го направя. Всичко, каквото поискаш.

— Благодаря ти — каза Рейн и се отпусна на леглото. — Има само… още едно нещо.

— Разбира се.

— Ако състоянието ми се влоши… ако не се оправя…

— Ще се оправиш, по дяволите!

— Ако не се оправя… обещай ми, че ще се грижиш за Александра.

Сякаш стоманен обръч стегна гърдите на Доминик.

— Това се разбира и без думи. Ще дойде да живее при нас с Катрин. Всъщност ние ще останем тук с нея, докато се оправиш.

— Смяташ ли, че имам шансове да се оправя? Искам да ми кажеш истината.

Доминик стисна още по-силно ръката на Рейн.

— Истината е, че сега всичко зависи най-много от теб. Познавам те като войник. Ако искаш да победиш тази рана, ще успееш. Искам да го направиш. Всички искаме. Но и ти също трябва да го искаш.

— Кое… те кара да мислиш, че не искам?

— От много време сме приятели, Рейн. Знам какво изпитваш към тази жена. Забелязах го в очите ти още когато ми спомена за нея.

Рейн отново затвори очи. Дълго време не каза нищо. Когато най-после заговори, Доминик трябваше да се наведе, за да го чуе.

— Казвах ти, че човек трябва да е глупак, за да се влюби в жена.

След това пръстите, които стискаха ръката на Доминик, се отпуснаха и Рейн се унесе в сън.

 

 

Джоселин Асбъри се загърна с прокъсаното вълнено одеяло. В малката тъмна килия беше студено. Въздухът бе зловонен и влажен. Заливаше я миризмата на човешки изпражнения и мръсни тела.

Все още беше с бледосинята си рокля, вече разкъсана на няколко места.

Беше цяло чудо, че изобщо е с рокля. Явно някой бе платил на стражите, за да проявят поне малко внимание към нея. Подозираше, че това е Брауни.

Тук или трябваше да платиш, или те събличаха гол. Такова беше правилото. Полицаите се бяха държали нагло и грубо с нея. Единият я бе хванал най-безцеремонно за гърдите.

— Някакъв тип плати за тебе — беше й подхвърлил един надзирател с похотлив поглед. — Предпочитам да не беше платил. Представям си какво има под тази фуста.

Чудеше се къде ли е Брауни сега. Мислеше за Рейн и не знаеше дали е жив, или не.

Сърцето й се свиваше при спомена за бледото му лице и безжизненото му тяло. Колкото повече мислеше за него, толкова болката й ставаше по-силна. Искаше й се да заплаче, но не можеше.

Чуха се стъпки и железният ключ изскърца в ръждивата ключалка.

— Хайде, размърдай си курвенския задник оттук. Имаш посещение.

Пръстите й се впиха в одеялото, дълбоко в съзнанието й проблесна лъч на надежда и тя прекрачи каменния праг, почти оглушала от ударите на сърцето в ушите си.

Дали Рейн се беше оправил? Дали им беше казал истината за случилото се? Дали пък не идваха да я освободят?

Тя мина покрай вонящите килии с разтреперани крака и с напрегнато от надежда и очакване сърце.

Беше Брауни. Джо забеляза изопнатите черти на измъченото му лице и разбра, че надеждите й се разбити.

— Брауни! — извика тя и изтича към него, когато надзирателят затвори вратата след тях. Той я притисна към себе си. Сълзи замъглиха очите й, но сега не беше време за това.

— Добре ли си, Джоли? Нали не са ти направили нещо?

Искаше й се да изкрещи. Разкъсаха ми сърцето. Болката е направо непоносима! Но не можеше да му обясни, не можеше да му каже, че скръбта и ужасът от този затвор я побъркват.

Само кимна и се опита да се усмихне.

— Не, нищо не са ми направили. Ти си платил на стражите, нали?

Той се усмихна, макар и не с особена симпатия.

— Взех пари от Негово благородие. Мислехме да я свършим двамата с Тък тая работа, ако видехме, че нещата между вас отиват на зле. Е, ясно, че не са били много наред.

— Значи Рейн е… — нещо я проряза в гърдите. Тя прехапа устни. — Мъртъв ли е?

— Още не — отвърна Брауни. — Почти си го убила, но той е жилаво копеле.

— Не съм стреляла по него! Аз го обичам! Никога не бих му направила нещо лошо. Мислех, че го знаеш.

Брауни я изгледа продължително.

— Не си застреляла този изрод?

— Не, разбира се, че не.

Значи още е жив! Сърцето й заби лудо.

— Щом не си ти, кой, по дяволите, тогава е стрелял?

— Не зная. Бог ми е свидетел, много се чудих, но сега, когато вече го познавам, просто не вярвам, че някой би искал да го стори.

— Е, все пак някой умира от желание да го види мъртъв.

Кой бе стрелял по Рейн? Умът й дълго време бе скован, за да помисли за това. Може би Харкорт или пък неговата любовница? А може би лейди Кемпдън, в пристъп на ревност?

— Не знам кой го е направил, Брауни, но ако Рейн не е мъртъв, ще им каже, че не съм аз — тя стисна ръката му, окрилена от нова надежда. — Не разбираш ли, Брауни? Всичко това е една ужасна грешка и щом Рейн оздравее, ще оправи всичко.

Лъч на надежда прониза сърцето й. Да, Рейн щеше да се оправи и тя щеше да излезе от това зловещо място и всичко щеше да тръгне постарому.

Брауни се изкашля неловко. Изглеждаше неуверен, но на Джо не й пукаше. Рейн беше жив. Жив! Нищо друго нямаше значение.

— Ще се опитам да дам още пари на стражите. Поне да си в безопасност, докато нещата се изяснят и излезеш оттук. Вземи тези монети. Може да ти потрябват.

Тя ги мушна в роклята си.

— Казваш, че си взел пари от виконта. Откъде знаеш къде ги държи?

— Не беше трудно да се сетя. Нямаше да ги докосна, ако не бе се случило това.

— Не знаят, че си ги откраднал, нали? Надявам се, че двамата с Тък нямате неприятности.

— Не съм го виждал. Сигурно е изчезнал, щом е подушил суматохата. Макар че нас не ни и търсят. Полицаите смятат, че ти си виновна. Но Бог ми е свидетел, че отдавна си бях наумил същото.

— Всичко ще се оправи, Брауни. Трябва само да се молим Рейн да се оправи.

Брауни я погали нежно по бузата.

— От години не съм се молил за нищо, Джоли. Но ако това помогне да излезеш от тая воняща дупка, ще се моля, докато ми се обелят коленете.

Джоселин се усмихна.

— Рейн ще се оправи. Знам, че ще се оправи. И тогава ще се погрижи за всички.

Брауни не отговори нищо, само се обърна при звука от превъртането на ключа. Джоселин мина мълчаливо покрай него и последва надзирателя към килията си.

 

 

— Пак имаш гости, госпожичке. Тая фустичка май е издувала гащите на много хора.

Отново беше надзирателят. Бяха минали три дни от посещението на Брауни.

— Някой друг ли е дошъл?

Надзирателят завъртя ключа и отвори тежката желязна врата. Беше дебел, плешив, с малки свински очички.

— Този път един гос’ин. Изглежда бая стабилен. Не е зле да внимаваш.

Господин? Не е Рейн; не е възможно да е дошъл той. Дали е решил да изпрати някого? Дали най-после щяха да я освободят? Отново я обзе надежда. Тя тръгна след надзирателя по коридора, като прокарваше нервно пръсти през косата си. Искаше й се поне малко да оправи външния си вид.

Минаха покрай мястото, откъдето охраната я беше извела. Бяха я преместили в отделението за благородници. Престъпниците тук бяха малко по-привилегировани или поне имаха повече пари.

— Влизай тук — каза надзирателят, като отвори една дървена врата.

Помещението беше добре осветено от големи свещи, в средата имаше голяма дървена маса и столове. Забеляза чернокосия мъж, застанал в другия край с гръб към нея, и спря. Ръцете му бяха сключени на гърба. След миг той се обърна към нея.

Грейвънолд. Той трябваше да е. Тъмни очи, мургава кожа. Рейн често бе говорил за него. С разтуптяно сърце Джоселин направи лек реверанс, ужасена, че може да се е случило най-лошото.

— Знаеш ли кой съм?

— Лорд Грейвънолд — отвърна тя, като пристъпи към него. — Приятелят на Рейн.

— Точно така.

— Той не е… не е…

— Не. Поне засега — отвърна Грейвънолд и впи очи в лицето й с толкова студен израз, че тя потрепери. — Но дори сега, докато говорим, животът му виси на косъм.

Тя се облегна на един от столовете.

— Боже милостиви!

— Такава загриженост. Не съм очаквал. Но всъщност, ако не беше такава талантлива малка актриса, Рейн нямаше да лежи сега на смъртно легло.

— Какво? Да не би и вие да мислите, че аз съм стреляла?

Лицето му се изопна.

— Изпълнението ви е изключително вълнуващо, госпожо Уиндъм, или може би… госпожица Асбъри? Но важното е, че приятелят ми е смъртно ранен и за това ще бъдете обвинена вие.

— Но аз не съм стреляла по него! Когато се оправи, Рейн ще може да каже какво се е случило.

— Боя се, че грешите госпожице Асбъри. Негова светлост дойде в съзнание няколко пъти. Съвсем ясно и категорично назова вас като убиец.

— Но Рейн не би могъл да го направи! Не е възможно!

— Уверявам ви, че е така.

— Не ви вярвам. Вие лъжете. Мислех, че сте му приятел.

— Приятел съм му. Освен това вярвам в правосъдието. Ако не беше Рейн, с удоволствие щях да ви видя увиснала на въжето.

Тя се свлече разтреперана на стола, опитвайки се да събере мислите си.

— Щом смятате, че съм виновна, тогава защо сте тук?

— Дойдох, за да ви дам възможност за избор. Можете да останете в това отделение на затвора и да чакате процеса, ако Рейн се възстанови, или да бъдете откарана за принудителен труд, ако той умре.

— Откарана?

Погледът му си оставаше все така студен.

— Най-вероятно в Ямайка. След като търговията с роби вече е забранена, все по-често се говори за принудителен труд.

— Но аз… аз не съм стреляла по него — едва продума тя.

— Ако това е вярно, тогава ви съветвам да се изправите пред съда. Ако сте невинна, ще ви оправдаят.

Процес или заточение. Гърлото на Джоселин пресъхна. Господи, о, Господи, нима е възможно всичко това?

Искаше да протестира, да му каже колко е несправедливо всичко това, но болката в гърлото не й позволяваше да отрони и дума. Кога ли животът е бил справедлив към нея? Може би, откакто бе заживяла с Рейн, нещата се бяха променили. Сега, изглежда, дори той се бе обърнал срещу нея.

— Ако ви трябва време да решите, ще се върна след ден-два и тогава ще ми отговорите — каза Грейвънолд и се отправи към вратата.

— Не! — извика Джоселин. — Можете да чуете решението ми още сега — добави тя. Говореше така, сякаш наистина бе взела решение. Как можеше да рискува да застане пред съда, когато никой не знаеше кой е истинският убиец? Когато нямаше никакъв начин да докаже невинността си. Процесът беше предрешен. Нямаше никакви доказателства, слугите я бяха видели на местопрестъплението и дори Рейн я смяташе за виновна. — Ще приема предложението ви за заточение. И двамата знаем, че нямам друг избор.

Маркизът я изгледа за миг, след това се поклони леко. Лицето му бе безизразно.

— Както желаете. Подробностите ще уредя лично.

— Искам да знаете, милорд — каза Джоселин, — че не съм стреляла по Негова светлост. Беше ми… изключително скъп. Надявах се, че и той изпитва топли чувства към мен. Но вече разбирам, че не е така. Все пак ще се моля на Бога да се оправи. Моля ви да му предадете това.

Маркизът не каза нищо и излезе навън.

Когато се появи надзирателят, Джоселин вдигна глава и се опита да стане от стола. Напрегна цялата си воля, за да не се разридае.

Очите й бяха пълни със сълзи, но тя успя да ги преглътне, решила да не проявява слабост пред него.

— Имаш нова килия, сладурано. Бая луксозна като за убийца — каза надзирателят.

— Виконтът е жив.

— Все същото — нали си стреляла по английски благородник.

Джоселин безмълвно го последва. Новата килия не беше толкова ужасна, но тя не забеляза разликата. Сърцето й се късаше от мъка. Толкова се бе надявала, толкова бе наивна. Беше му се доверила, гледаше го така, сякаш на света не съществуваха други мъже. Обичаше го.

Цената за това беше най-високата, която бе плащала досега.

 

 

— Как е той? — попита Доминик, когато влезе в спалнята при Катрин.

— Както би могло да се очаква при тези обстоятелства. Все още има силна треска.

Катрин забеляза, че съпругът й изглежда уморен и разтревожен за приятеля си.

— Докторът още ли е тук?

— Да. Александра също не се отделя от него. Спи по-малко дори от нас.

— Може би трябва да поспим някой час преди вечеря — каза Доминик.

— Надявам се, че малкият Рандол е спал добре. За пръв път го оставяме сам.

— Синът ни е добре. Има прекрасна бавачка и прислужница, които просто го глезят. По-скоро майка му и баща му не могат без него.

Катрин се усмихна. След това усмивката изчезна от лицето й.

— Видя ли се с нея?

Доминик кимна.

— Не искам Александра да разбере. Знам, че не би го одобрила. Между другото, на мен също не ми е по сърце, но такова е желанието на Рейн.

— Какво каза тя? — попита Катрин.

— Точно каквото бях очаквал. Че е невинна — Доминик се отпусна в един от фотьойлите пред камината.

Катрин се приближи зад него и сложи ръце на раменете му.

— Виждам, че не си й повярвал.

— Казах й, че ако наистина говори истината, би трябвало да остане тук и да чака процеса.

— И?

— Вместо това тя прие предложението за заточение.

— В такъв случай е виновна.

— Разбира се, че е виновна. Рейн каза на полицията, че е насочила пистолета към него в момента, в който е влязъл в кабинета. Предишния ден са спорили разгорещено за нещо, свързано с баща й. Рейн не е глупак. Не мога да повярвам, че го е оплела толкова здраво в мрежите си.

— Сигурен ли си, че няма никакво друго обяснение? Възможно ли е Рейн и слугите да грешат?

— Бог ми е свидетел, че бих искал да е така. Но доказателствата изглеждат неоспорими.

— Успя ли да говориш със съдията?

Той кимна.

— Говорих и с капитана на „Морски демон“. В края на месеца ще превозват затворнички в Ямайка.

Катрин въздъхна.

— Толкова ми е жал за него. От това, което ми казваш, разбирам, че Рейн сигурно е влюбен в нея.

— Явно е успяла да му влезе под кожата.

— Толкова много злоба е била събрана в нея. Може би съзнанието й се е замъглило.

— Видя ми се съвсем нормална. Каза, че й бил много скъп. Че щяла да се моли ден и нощ да се оправи. Помоли ме да му го предам.

— Ще му кажеш ли?

— Не знам. Не искам да го разстройвам повече.

— Надявам се да издържи, докато премине треската. Докторът смята, че има голям шанс да се оправи.

Доминик само кимна. Когато стана, Катрин прокара длани по врата му.

— Искам да ме любиш, Доминик. Искам да забравя тази тъга — поне за малко.

Той не отговори, само я целуна жадно, сякаш искаше да потисне и собствената си болка. След това я пренесе към голямото пухено легло.