Кат Мартин
Сладко отмъщение (24)

Двадесет и четвърта глава

Рейн пристигна в дома на Скофийлд в единайсет и четвърт. Прозорците светеха примамливо и на улицата пред входа беше пълно с гости. Ръмеше.

— Добър вечер, милорд — поздрави го лейди Скофийлд, когато той влезе. — Чухме за завръщането ви в Лондон.

Беше почти сигурен, че може да разчита на гостоприемството на Ема и Макс, независимо какво бе направил. Поне щяха да разговарят с него.

— Да. Най-после се установихме със съпругата ми.

— И аз така чух — намеси се Макс. — Моите поздравления.

Многозначителният поглед на Скофийлд не убегна на Рейн.

— Благодаря. Вярвам, че когато се запознаете с жена ми, ще разберете какъв късметлия съм — отвърна той, като оглеждаше салона, търсейки с поглед лорд Харкорт.

Най-после го забеляза, застанал до вратата към терасата.

— Ще ме извиниш ли, Макс? Искам да се обадя на един приятел.

Докато си проправяше път през гостите, Рейн долови шушукането зад гърба си.

— Какъв скандал! — каза една дама, която бе скрила лицето си зад ветрилото, без да се притеснява, че говори твърде високо. — Знаех, че този човек е нехранимайко, но това е вече прекалено.

Райн стисна зъби.

— Казват, че я е грабнал направо от улицата! Някаква отвратителна, раздърпана хлапачка!

Райн трябваше да напрегне цялата си воля, за да продължи, без да обръща внимание на злорадите усмивки и любопитните погледи. Единственото му желание бе да намери по-бързо Харкорт. Ала когато стигна до терасата, той сякаш се бе изпарил.

 

 

Дори в мрака Джоселин успя да различи герба върху вратата на каретата на Рейн. Въздъхна с облекчение. Беше тук, точно както й бе казал.

Тя се загърна в пелерината си и се запъти към сивата каменна сграда, с грейнали от светлина прозорци. Спря колебливо на входната врата, след което продължи, убедена, че постъпва правилно.

Един слуга пое пелерината и тя изведнъж са почувства неловко. Струваше й се, че с нея ще мине някак по-незабелязано.

— Добър вечер, мадам. Мисля, че не се познаваме.

Пред Джоселин стоеше внушителен мъж, с посребрена коса, който, изглежда, беше домакинът.

Тя облиза нервно устни.

— Аз съм лейди Стоунлей. Търся съпруга си. Зная, че е тук.

Скофийлд я погледна с изненада.

— Последния път, когато го зърнах, отиваше към терасата. Аз съм лорд Скофийлд. Радвам се, че се чувствате по-добре.

— Моля? Да… реших, че ще ми се отрази добре да поизляза малко. Приятно ми е да се запознаем, милорд.

Той понечи да каже още нещо, но Джоселин побърза да влезе в салона. Проправяйки си път между гостите, тя забеляза любопитните им погледи.

Почти бе стигнала до терасата, когато изведнъж усети колко тихо е наоколо.

— … и съвсем не е раздърпана хлапачка — дочу Джо нечий глас и забеляза някакъв русокос мъж. — Разбирам защо Стоунлей е бил толкова нетърпелив.

Главата на Джоселин се замая.

— О, това е жената, която видях във Воксхол Гардънс — обади се друг. — Никога не би ми хрумнало, че зад подобна ангелска външност, може да се крие онова изчадие, за което говореше половин Лондон.

Долната й устна затрепери.

— Това е наистина скандално! — каза една жена, като се отдръпна, сякаш уплашена, че Джоселин може да я докосне.

Джо продължи напред. Вече виждаше терасата. Рейн бе застанал точно зад остъклената врата. Когато го зърна, сърцето й заби лудо — беше толкова красив.

След това видя жената. Беше пленителна — с изящно тяло и сребристоруса коса. Смееше се и най-безочливо флиртуваше с него. Тя забави крачка. Знаеше, че това може да се случи. Знаеше и въпреки това не беше подготвена за гнева, който я обзе, за тежестта, която притисна гърдите й.

После видя лицето на Рейн, който не гледаше жената, а някъде зад нея. След миг той се извини и се отдалечи.

Джоселин си отдъхна с облекчение. Шепотът около нея стихна и на устните й се появи лека усмивка. После излезе на терасата и спря за миг, търсейки с поглед Рейн. Видя го да се приближава до един висок рус мъж с мрачен израз на лицето. Изведнъж тя разпозна Стефан Бартлет и сърцето й отново заби като лудо.

— Добър вечер, Стефан.

— Стоунлей? — Устните на Харкорт се разтегнаха в ледена усмивка. — Значи най-после си излязъл от скривалището си. По-смел си, отколкото предполагах.

— Защо? Защото някой може да ме застреля?

— Защото си загубил обожателките си — или поне няколко от тях. Или не си забелязал?

— Забелязах. Това едва ли е изненадващо.

— Чух, че си се оженил за момичето. Къде е тя?

— Вкъщи. Не мога да си позволя да я подложа на унижение.

— Защо не? Вече си я подлагал на толкова други неща?

Рейн стисна зъби и дланта му се сви в юмрук.

— Дойдох, защото чух, че и ти си тук.

Харкорт го изгледа студено.

— Каква работа имаш с мен?

— Искам да разбера дали ти си копелето, което стреля по мен.

Стефан отпи от шампанското си.

— Имаше период, когато много ми се искаше да го сторя, не отричам.

— Значи си се промъкнал в дома ми, натиснал си спусъка и си оставил да обвинят Джоселин.

— Дори и ти не си такъв глупак, за да повярваш, че съм способен на такова нещо.

— Защо да не повярвам? Оказа се, че никой не знае къде си бил по това време. Освен ако, разбира се, не ме осветлиш по въпроса.

— Това не е твоя работа.

— А дали е моя работа, че предната нощ си бил пиян и си заплашвал да ме убиеш?

— Доколкото си спомням, думите ми бяха: „Някой трябваше да го застреля за това, което направи.“

— И този някой беше ти.

— Едва ли.

Рейн наблюдаваше очите му. В поведението и погледа му нямаше следи от страх или неудобство. Гледаше студено и безмилостно, почти подигравателно, изглежда, казваше истината.

— Ако знаех, че Розали означава толкова много за теб, никога нямаше да се намеся.

Харкорт се изсмя в лицето му.

— Бях се заблудил с Розали. Всъщност ти ми направи услуга. Не, онази вечер не говорех за това, което си сторил на мен. Ставаше дума за онова невинно и неопитно дете, което искаше да направи своя любовница. Момичето явно беше откъснато от средата си. Добрият вкус си има граници, приятелю.

Рейн се замисли, съзнавайки, че заслужава и най-грубите думи.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо общо с изстрела?

— Ако исках да те убия, просто щях да те извикам някъде навън.

— Къде беше по това време?

— Вече ти казах, не е твоя работа.

Рейн сграбчи Харкорт за ризата, при което шампанското се разля от чашата му.

— Най-добре е да си махнеш мръсните ръце от мен.

— Рейн! — извика Джоселин и се спусна към него. Нежните й пръсти се вкопчиха в ръката му. — Моля те, Рейн. Не бива да го нравиш. Не тук.

Дявол да го вземе. Гневът бушуваше в гърдите му, но накрая успя да се овладее и пусна ризата на Харкорт. Стефан оправи презрително гънките, с все още светнали от ярост очи каза:

— Лейди Стоунлей, за мен е удоволствие да ви видя отново. Моите най-сърдечни благопожелания — тонът на последните му думи подхождаше много повече на искрено съболезнование.

— Благодаря — отвърна Джоселин и отправи умоляващ поглед към Рейн.

— Стефан?

Една дребна блондинка пристъпи към тях. Беше изящна и много красива.

— Лейди Стоунлей, това е моята годеница, лейди Ан — каза Стефан. — Току-що пристигна от провинцията. — После се обърна към Рейн. — Мисля, че познаваш баща й, лорд Бърлингтън.

След малко двете жени се разговориха усмихнати. Прекрасната лейди Ан бе мила и срамежлива, а Джоселин приемаше приятелските й думи с благодарност.

Рейн погледна към Стефан.

— Благодаря ти — каза той. — Мисля, че вече знам къде си бил тогава. Дължа ти извинение.

Стефан кимна едва забележимо.

— Прието.

Двамата си стиснаха ръцете, след което Рейн поведе Джоселин към вратата.

 

 

Джоселин затвори прозореца, за да не влиза мъглата, която се бе спуснала над къщата. По настояване на Рейн тя бе подремнала следобед и бяха вечеряли рано. Бебето вече даваше знак за съществуването си. Тази вечер тя не се чувствуваше особено добре.

Рейн работеше в кабинета си. Правеше планове за промените в Мардън. Беше й казал, че ще бъде зает цялата вечер. Джоселин въздъхна. Чувствуваше се апатична и несигурна. Тъкмо бе стигнала до вратата, когато чу леки стъпки зад себе си.

— Добър вечер, Александра — каза тя с усмивка.

Красивите устни на момичето се свиха.

— Дали е добра? Мислех, че по-скоро е ужасна.

— Защо?

— Лошото време, пък и всички тези клюки… Чух за миналата нощ — как си имала очи да застанеш пред тях?

— Нямам от какво да се срамувам, Алекс.

— Нямаш от какво да се срамуваш! Всички тези приказки могат да заблудят брат ми, но не и мен. Знам, че ти си тази, която е стреляла по него. Дори и сега животът му е в опасност.

— Алекс, моля те…

Ала момичето профуча покрай ней с бликнали от гняв сълзи.

Джоселин въздъхна. Нервите й бяха изопнати до краен предел. Въпреки гъстата мъгла, тишината на градината я мамеше. Може би там щеше да се успокои. Тя се върна в стаята си, за да облече топли дрехи и излезе навън.

Градината беше безупречно поддържана. Джоселин тръгна по една насипана с чакъл пътека между грижливо подрязаните храсти. Все още мислеше за Александра. После неволно плъзна ръка по корема си. Беше доста наедрял.

Внезапно в тишината отекна изстрел.

О, Господи! Рейн! Джо вдигна полите си и се втурна към къщата. Сърцето й удряше бясно в гърдите. Дано не е ранен. Моля те, Господи! Дано не е ранен!

Когато влезе вътре, не го видя никъде, но прозорецът беше отворен и завесите леко се полюшваха. Втурна се като обезумяла натам и се наведе навън.

— Рейн! Къде си? Господи, запази ми го.

Тя чу задъханото му дишане, докато идваше към прозореца.

— Какво стана? — попита Джо. — Не си ранен, нали?

Той поклати отрицателно глава, взирайки се в мрака навън.

— Някой стреля по мен. Опитах се да го хвана, но навън мъглата е непрогледна.

— Видя ли някого?

— Нямаше жива душа.

— Бях навън в градината. Чух изстрела, но и аз не видях нищо.

В кабинета вече се бяха събрали дузина слуги.

— Ей сега идвам — каза Рейн и заобиколи, за да влезе през вратата.

— Всичко наред ли е, милейди? — попита тревожна Фартингтън.

— Не съм сигурна — отвърна Джо.

Точно в този момент влезе и Рейн и тя се хвърли в прегръдките му.

— Слава Богу, че си добре!

— Какво, по дяволите, става тук?

Двамата, все още прегърнати, се обърнаха по посока на непознатия глас.

— Лакеят каза, че сте имали неприятности.

На вратата стоеше набит, плешив мъж със студени сиви очи.

— Някой стреля по мен — отвърна Рейн. После се обърна към Джо. — Това е Харви Малкъм. Човекът от Боу Стрийт, за когото ти говорих.

— Да.

— Добър вечер, милейди.

— Приятно ми е, мистър Малкъм — каза Джоселин. — Толкова се радвам, че сте тук.

— Иска ми се да бях пристигнал няколко минути по-рано.

Малкъм вече обикаляше из стаята, оглеждаше завесите, опипваше малката кръгла дупчица в стената зад бюрото на Рейн. Проследи траекторията на куршума от все още отворения прозорец.

— Опитах се да го настигна — каза Рейн и сви рамене. — Нямаше и следа от него.

Според мен е бил някъде в градината — каза Малкъм.

Джоселин усети как кръвта й се вледенява.

Навън в градината? О, Боже, навън в градината беше тя. И Рейн го знаеше. Беше му казала преди малко.

— Всички слуги ли са тук?

— Не още, но скоро ще се съберат. Александра отиде на гости на свои приятели.

— Някой, когото познавате, бил ли е навън?

Джоселин премести поглед върху лицето му. Господи, о, Господи, това не бе възможно! Не и втори път! Тя облиза устни и се опита да каже нещо, но от устата й не можеше да излезе нито един звук. Рейн я притисна още по-силно към себе си.

— Джоселин тъкмо влизаше в стаята — каза небрежно той. — Благодаря на Бога, че не пострада.

Исусе Христе, Рейн излъга заради нея! Той знаеше, че би могла да го направи и тя. Знаеше! След всичко, което се бе случило.

Джо бе готова да се разплаче. Когато видя подозрението в студения поглед на Харви Малкъм, сълзите едва не бликнаха от очите й.

— Бих искал да говоря насаме с мистър Малкъм — обърна се към нея Рейн. — Знам колко те е разстроило всичко това. Защо не се качиш в стаята си и да ме почакаш там?

Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Добре.

— Ще трябва да уведомим властите за случая — каза Малкъм, докато Джо минаваше покрай него.

— Не мисля така — отвърна Рейн и затръшна вратата.