Кат Мартин
Сладко отмъщение (15)

Петнадесета глава

Рейн заведе Джоселин в къщата. Отвътре тя изглеждаше много по-запазена. Не беше луксозна, но си личеше, че е била скъпо обзаведена. Тапетите, подбрани с вкус, подхождаха чудесно на ориенталския килим, с който бе застлан дървения под.

Конструкцията беше в колониален стил, с гостна от едната страна, трапезария — от другата и красиво стълбище по средата. В задната част имаше малка стая за почивка, слънчева зимна градина и кабинет, където бившият собственик бе водил счетоводството на плантацията.

— Твоите стаи са на горния етаж — каза Рейн. — Втората врата вдясно. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Дулсет, икономката. Обикновено винаги е наблизо.

Като продължаваше да стиска малкото си вързопче, което бе взела от тавана над кръчмата, Джоселин вдигна поглед към него.

— Искаш да кажеш, че ще остана в тази къща?

— Искам да си достатъчно близо и да си ми под око. Колкото до това, че си готова да започнеш работа веднага, смятам, че е по-уместно да се заемеш със задълженията си от утре. Междувременно ще наредя на готвача да ти приготви нещо за ядене.

Той не каза нищо повече и Джоселин пое нагоре по стълбите.

Рейн наблюдаваше грациозните й движения. Забеляза полюшването на бедрата й и зърна за миг тънкия й глезен. Долови шумоленето на роклята по краката й. Когато тя стигна до последното стъпало, острите й гърди се повдигнаха нежно и кръвта му започна да кипи. Спомни си сладките й меки устни и стомахът му се сви. Отново усети познатата болка в слабините.

По дяволите! Тази жена имаше невероятно въздействие върху него. Не можеше да я погледне, без да пожелае да вдигне полите й, не можеше да слуша гласа й, без да пожелае да вкара езика си между устните й. Не беше мислил да я оставя да спи в къщата. Хиляди дяволи, и през ум не му беше минавало дори да я взема със себе си!

А дали беше така?

Не беше ли това всъщност единствената причина, поради която бе дошъл на този проклет остров?

Всички се опитваха да го разубедят. Особено Доминик и Катрин, да не говорим за сестра му.

— За Бога, Рейн — молеше го Александра. — Заради тази жена излагаш на риск живота си. Не разбираш ли?

— Алекс е права — бе казал Доминик. — Веднъж вече подцени тази жена. Не можеш да бъдеш сигурен на какво е способна.

— Да не искате да кажете, че трябва да се страхувам от нея? Просто ме свари неподготвен, това е всичко.

— Не е там въпросът! — възрази Доминик, но Рейн вече бе решил твърдо.

Трябваше да застане срещу нея, трябваше да уталожи съмненията си. Имаше нужда да види лицето й. Само един поглед в ясните й сини очи — и щеше да открие жаждата за отвращение, което толкова добре бе прикривала. Щеше да свали лицемерната й маска и да разголи коварната й същност. Едва тогава умът му можеше да приеме истината за случилото се и да се успокои.

Беше толкова сигурен, толкова завладян от тази мисъл, толкова сляпо решен, че това ще му даде покой. Бе прекосил океана, за да постигне това, бе купил дори тази проклета плантация. Но когато дойде решителният момент, нещата не се развиха по неговия план.

Рейн взе бутилка ром и си наля в голяма чаша. Изпи я наведнъж и усети как течността го изгаря отвътре. Но това бе нищо в сравнение с огъня, който бушуваше в кръвта му. Огънят, който се разгаряше всеки път, когато я видеше.

Той се отпусна на стола зад тежкото махагоново бюро. Беше прекарал много нощи зад това бюро, заровен в книгите, препрочитайки за кой ли път списъка на работниците.

Отначало мисълта за отглеждане на кафе му изглеждаше абсурдна, а сега не му даваше мира. Мисълта за успеха го окриляше и го караше да върви напред.

Наля си още една чаша ром. Не беше любимото му питие, но работата беше толкова тежка, бе толкова погълнат от плановете си, че беше забравил да си купи бренди.

Силният алкохол изгори отново стомаха му и той се намръщи, когато усети как тялото му бавно започва да изтръпва. Последната нощ бе спал добре. От изтощението сънищата му бяха избягали и вече можеше да се пребори с пулсиращата болка на желанието, което не го напускаше от мига, в който бе зърнал Джо в кръчмата.

Миналата нощ беше заспал. Тази вечер нямаше да е толкова лесно.

Рейн се ослуша. Представи си как босите крака на Джоселин стъпват по килима. Още усещаше топлината на устните й в каруцата, формата на малките й набъбнали гърди. Може би трябваше да повика Дулсет в стаята си. Съблазнителната мулатка му бе хвърлила око, откакто бе пристигнал.

— Принадлежах на маса Джеймс — бе казала тя, споменавайки името на бившия собственик. — Беше много доволен от мен. Сега принадлежа на вас.

Рейн бе огледал тежките й гърди и тънката й талия. Имаше влажни кафяви очи, високи скули и сочни устни. Имаше нужда да се освободи от напрежението. Защо, по дяволите, да не приеме това, което тя така свободно му предлагаше?

Той въздъхна. Дулсет можеше да успокои за малко тялото му, но не и мисълта му. Само Джоселин можеше да направи това, и то ако му кажеше истината.

 

 

Застанала до леглото, Джоселин смъкна прашните си дрехи и ги захвърли в розовия панер в ъгъла. Беше уморена от дългото пътуване. И все пак, независимо от мрачното настроение на Рейн, беше й приятно. Всяко минута от пътя за нея бе истинско удоволствие.

Облече нощницата и отиде до прозореца. Въздухът тук бе така невероятно чист, а небето — обсипано със звезди. Какво ли щеше да стане, ако излезеше навън? Дали някой щеше да се опита да я спре? В къщата беше тихо, слугите се бяха оттеглили по стаите си. Ако стъпваше тихо, може би никой нямаше да я забележи.

Тя излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Нямаше да ходи далеч, просто щеше да поседи навън в мрака, да послуша нощните звуци и да усети полъха на свежия планински бриз.

Шмугна се в сенките и седна на една ниска каменна стена, която ограждаше обраслата градина. Тук беше толкова тихо и спокойно. След минути сякаш се разтвори в тишината — нещо, което не й се беше случвало от детството. Не долови едва чутото отваряне на врата, както и лекото хрущене на пясък под чифт тежки мъжки ботуши.

— Стори ми се, че чух шум. Трябваше да се досетя, че си ти.

Джоселин скочи, сепната от гласа на Рейн.

— Още… още не ми се спеше. Навън е толкова хубаво… Нямаше да отида никъде.

Макар че почти не го виждаше в тъмното, усещаше как очите му обхождат жадно тялото й.

— Какво, по дяволите, си облякла? Сигурно не си излязла в този студ по нощница?

Тя отстъпи несъзнателно една крачка.

— Никой не ме видя. Навсякъде е тъмно и няма никого наоколо.

— Освен мен.

Не знаеше какво да му отговори.

— Какво правиш навън?

— Гледам звездите. Винаги съм обичала съзвездията — каза тя, като посочи към небето. — Онова там е Голямата мечка. А ей там е Орион.

— Да, вярно е — изсумтя той.

— Прекрасно е по това време на нощта… и е толкова тихо. Не като в големия град… или в кръчмата. Там няма минута спокойствие.

— Не биваше да излизаш навън.

— И аз така си помислих. Изненадана съм, че не ме заключи.

— Островът е твоят затвор. Няма къде да избягаш.

Тя настръхна от студ. Рейн още не беше готов за истината. Усещаше го по гласа му. Чудеше се дали някога щеше да бъде готов.

— Щом е така, значи няма да имаш нищо против да постоя тук още малко. Обичам да наблюдавам светулките — ще ми правят компания.

Рейн я хвана за ръката.

— Обикаляш из градината полугола и някой от мъжете може да реши да ти прави компания — или пък аз. — Ако си мислиш, че съм бил прекалено груб с теб в леглото, скоро някой от работниците би могъл да те убеди в противното.

Тя издърпа ръката си и бузите й пламнаха.

— Загрижеността ви е трогателна, милорд.

Рейн прикова поглед в нея.

— Говоря сериозно — това място не е безопасно за жени. Нашите работници едва ли ще създават проблеми, но наблизо има други, за които не мога да гарантирам. Не искам да обикаляш нощем сама.

Дали наистина беше толкова загрижен? Джо се усмихна с ирония в мрака. Загрижен, че може да й се случи нещо, преди да е свършило проклетото му отмъщение.

Тя стана и се запъти към къщата.

— Ще започнем работа рано — каза той.

Джоселин продължи, без да каже нищо.

 

 

Свикнала на тежка физическа работа, Джо се събуди преди изгрев-слънце.

През нощта се бе събудила, плувнала в пот. Беше сънувала, че Рейн се е надвесил над нея, побеснял от гняв, големите му ръце я бяха хванали за шията и бавно отнемаха живота й.

Тя се опитваше да му каже, че не е стреляла, но ръцете му се стягаха все по-силно.

— Щом не си го направила ти, тогава кой? — бе изревал той.

Беше си задавала този въпрос хиляди пъти от фаталния следобед насам. Списъкът на вероятните убийци все повече се разширяваше и това още повече я объркваше.

Знаеше, че Рейн има врагове. Близо две години бе следила всяко негово движение, бе ставала свидетел на сбивания по кръчмите, беше го виждала да прелъстява и зарязва множество жени, без да го интересуват чувствата им. Сам й беше казал, че лейди Кемпдън му е била любовница и че съпругът й непрекъснато я ревнувал.

В този списък влизаше и Харкорт. И, разбира се, Розали Шелгрейв.

Имаше още едно име, за което не смееше дори да помисли. Едно кльощаво русо момче с ужасно изгорени ръце. Отначало отхвърляше тази възможност. След това си бе спомнила странната, макар и почти неуловима промяна в отношенията им, начинът, по който бе започнал да я гледа, откакто носеше скъпи рокли и се държеше като дама. Дали в Тък не бе пламнало някакво увлечение? Възможно ли бе да я ревнува от Рейн? Дали не си беше въобразил, че по този начин може да я защитава?

При тази мисъл стомахът й се сви и тя се помоли това да не е вярно. Дори и да беше така, след нейната присъда Тък щеше да е в безопасност. Това едва ли бе утеха за тежката несправедливост, но все пак беше нещо.

Джоселин тръгна към пристройката, която служеше за кухня. Да работи вътре в задушното и горещо помещение, никак не й се нравеше, но нямаше намерение да чака Рейн да й нарежда какво да прави.

Няколко минути тя стоя незабелязана до вратата на кухнята. На бялата тухлена печка вряха няколко грамадни черни казана. От чайника съскаше нара, а на дългите дървени маси бяха приготвени зеленчуци и плодове. Вече бе станало горещо, но миризмите бяха приятни — носеше се аромат на къкрещо месо и прясно изпечен хляб.

— Хлябът готов — каза една висока мулатка, с дълги силни ръце и крака, високи скули и широка усмивка. — Искаш ли да го извадя?

— Не прави голям труд — отвърна една ниска негърка, черна като въглен. — Аз го ’звадя.

Джоселин едва не се изсмя на тромавия patois — креолски английски, — на който говореше жената. Дори след толкова седмици в Ямайка, тя често не разбираше почти нищо.

— Здравей — каза жената, която говореше по-разбираемо. — Ти момиче, дето дойде с нов господар?

— Да. Казвам се Джоселин.

— Джоселайн?

— Може и Джо, ако ви е по-лесно.

Жената се засмя, откривайки ред хубави бели зъби. Джоселин забеляза, че е красива. Екзотична и стройна, макар и с големи гърди.

— Аз съм Дулсет, а тази жена е Гуен. Аз съм икономка, Гуен е готвач. Онези двете са Робин и Блуджей.

Джо се обърна към двете млади момичета, които се кикотеха в шепи в ъгъла.

— Престанете! — каза Гуен. — Ви размажа, ако не започнете работа.

Усмивките моментално изчезнаха и двете момичета се измъкнаха иззад купчината зряла касава.

— Никоги нема д’се научът.

Гуен поклати черната си къдрава глава и извади втория самун хляб. От приятния мирис устата на Джоселин се изпълни със слюнка.

— Ти на масса момиче?

— Не.

Дулсет се усмихна широко.

— Добре.

На Джо не й хареса този тон, нито погледа на жената, когато говореше за Рейн. Но усмивката й беше топла и щом Джо се зае да им помага, те я приеха като стара приятелка.

— Бебо болен днеска — каза Дулсет, отряза едно парче манго и облиза сока от дългите си кафяви пръсти. — Гуен моя приятелка. Масса каза, че добре да помага — добави тя и в очите й отново се появи същото пламъче, а тъмните й скули потъмняха от изчервяване.

— Виждам, че го харесваш.

— Масса красив мъж — кимна тя и се ухили. — Големи ръце. Силно тяло. Голям пърт.

— Голям пърт? — повтори учудена Джоселин.

От другата страна на масата грамадното тяло на Гуен се разтресе от смях. Тя направи няколко недвусмислени знаци с ръце, от което стана ясно какво има предвид Дулсет и сега беше ред на Джоселин да се изчерви.

— Тя сика прай негу — каза Гуен и въпреки че Джо нямаше представа за значението на нито една от думите й, веднага й стана ясно, че Дулсет иска да вкара Рейн в леглото си.

По израза на лицето й разбра, че още не е успяла. В противен случай нямаше да може да скрие ревността си. Но тя усети как устните й неволно се разтягат в усмивка и трите жени избухнаха в смях. Господи, колко беше хубаво човек да се посмее.

 

 

Рейн наблюдаваше жените от прага. Беше застанал там от няколко минути като хипнотизиран от усмихнатото лице на Джоселин.

Точно такава я виждаше в сънищата си — засмяна и говореща безгрижно, но през деня хладният му разум надделяваше и потискаше спомените, които сърцето му все още пазеше. Изненада се, че е станала толкова рано и вече е започнала работа, макар че може би не биваше да се учудва. Тя винаги работеше с желание и вършеше много повече от това, което бе наложително в къщата им в Лондон, където бяха живели заедно.

Джо се наведе над дългата дървена маса и започна да реже зелените банани. Лицето й бе зачервено от смеха и горещината в кухнята. Тя се протегна и гърдите й се очертаха примамливо под блузата. Рейн си представи къде точно се намират зърната и топлата вълна обля слабините му.

Тя го бе забелязала, че стои на прага, и всички жени бяха притихнали.

— Не… не очаквах, че ще станете толкова рано, милорд. Реших, че в кухнята винаги има какво да се помогне.

— Да… спомням си колко обичаш кухненската работа.

Тя направи гримаса и Рейн почти се усмихна.

— Но мисля да прекъсна работата ти тук за малко. Имам предвид нещо друго за теб.

— Разбира се — отвърна тя и започна да развързва престилката си.

— Можеш да не я сваляш. Работата е доста мръсна.

Тя вдигна глава. Явно, беше измислил нещо още по-неприятно. Сигурно беше измислил. По дяволите, нямаше начин да не е измислил!

— Оттук.

Той тръгна към едно парче обработена земя зад къщата. Вятърът полюшваше високите стъбла царевица, а между ниските, добре подрязани редове с лозички се търкаляха едри дини и пъпеши. Пред заплашително вдигнатата тояга на един от чернокожите работници подтичваше тлъст овен.

Рейн спря в края на зеленчуковата градина до един нисък, добре сложен чернокос мъж, не по-възрастен от двайсет и пет години.

— Джоселин, това е Паоло Баптист. Той отговаря за градината и за земята около къщата.

Паоло се изправи от лехата, където бе коленичил, и изтръска влажната рохкава пръст от дланите си.

— Bom dia, senhorita.

— Джоселин говори френски и английски, но боя се, че не и португалски.

— Много ми е приятно да се запознаем, Паоло.

Джоселин протегна ръка, но в последния момент португалецът се сети, че по ръцете му има пръст, и само поклати дружелюбно глава.

— Удоволствието е мое.

Беше едър човек, с интелигентен поглед и приятни обноски. Рейн го беше харесал от самото начало, беше преценил умението му да обработва земята и способността му да се справя с работниците.

— Джоселин е изключително добра с цветята. Мисля, че би могла да направи нещо с нашите окаяни лехи.

Джо го изгледа втренчено.

— Разрешаваш ми да работя в градината? Но аз мислех…

— Знам какво си си мислила, Джоселин и можеш да си сигурна, че ако градината не се нуждаеше така наложително от грижи, щях да те пратя да чистиш тръстиката с останалите работници.

Тази мисъл наистина му бе минала през главата. Бог му бе свидетел, че тя си го заслужаваше — дори нещо много по-лошо. Но когато я видя да гледа светулките миналата нощ, като я чу да се смее, докато работеше в кухнята, идеята бързо се изпари от главата му.

— Паоло ще ти покаже разсадника и зимната градина. Там ще намериш всякакви инструменти и съдове за поливане. Направи ми списък на растенията, които искаш, и когато отивам в града за провизии, ще се погрижа да ти ги осигуря.

Тя се опитваше да го погледне в очите.

— Добре.

Рейн само кимна. От радостта и удоволствието, изписани на лицето й, нещо го стегна в гърдите. По дяволите, не искаше да го гледа по този начин. Това събуждаше у него чувства, които мислеше, че отдавна е погребал. Всички забравени съмнения отново изплуваха в съзнанието му.

Караше го да я желае със същата сила, с каквато я беше мразил за това, което бе направила.

По дяволите! Рейн с усилие откъсна поглед от Джоселин, която тръгна с ниския португалец към навеса. Чу я да се смее на нещо, което младият мъж бе казал, и вече съжаляваше, задето ги бе събрал. Как можеше да му действа така тази кучка!

Твърдо решил да не мисли повече за нея, той пое към конюшните. Както повечето стопански постройки, те бяха стари и имаха нужда от ремонт. Покривът течеше и по гредите имаше огромни паяжини, които се събираха на цели валма по ъглите. Миришеше на животни, на тор и слама.

Рейн изкара големия черен жребец, който си бе купил още с пристигането си. Оседла го и се метна на седлото. Болката в гърба го проряза. Той се намръщи, но бързо я отхвърли от съзнанието си.

Трябваше да види как върви работата в полето. Имаше нужда от малко чист въздух. Трябваше да потисне страстта, да прогони умората и това дяволско желание в тялото си. Ако и това не помогнеше, може би довечера щеше да повика Дулсет в стаята си.

Щеше да го направи. Щеше да направи каквото и да било, само да се освободи от мъчителния копнеж по Джо.

 

 

С боне на главата, което една от португалките й беше дала, Джоселин работи цял ден под яркото слънце. След такъв тежък ден би трябвало да е капнала от умора, но не беше.

Всеки миг навън беше радост за нея, чувстваше се почти свободна. Паоло Баптист беше услужлив и мил.

Разбра, че той не е затворник като нея.

— Продадох се като роб — беше й казал той, — за да се опитам да започна нов живот. След пет години ще бъда свободен човек. Дотогава ще съм събрал пари, за да започна начисто в Америка.

— Звучи чудесно, Паоло.

Това й даде надежда. Може би някой ден и тя щеше да започне начисто.

Всичко това минаваше през ума й, докато се събличаше и си слагаше нощницата. Тъкмо бе отметнала покривката на леглото, когато го забеляза — огромен черен паяк с космати крака, голям почти колкото дланта й. Писъкът се изтръгна несъзнателно от гърдите й, още преди да хукне към вратата, която рязко се отвори. Джоселин едва не се сблъска с Рейн. Той я хвана през кръста и я притисна към гърдите си.

— Какво има? Какво е станало?

Беше се разтреперила цялата и изведнъж се почувства много глупаво.

— Съжалявам. Имаше един паяк, това е всичко. Само дето… е дяволски огромен!

Рейн се усмихна. Невероятно, но той се усмихваше.

— Боя се, че те са истинска напаст за острова. Не са опасни, но определено са големи.

Джоселин прехапа устни. Опита се да не се засмее, но избликът беше прекалено силен. Погледна към Рейн, забеляза немирния пламък в очите му и двамата прихнаха. Беше също като преди, като десетките щастливи мигове, изживени заедно.

В този миг, Джоселин искаше повече от всичко на света Рейн да знае истината за нейната невинност. Вдигна поглед и забеляза как усмивката изчезна от лицето му и очите му потъмняха.

— Рейн, аз не съм…

Думите й бяха прекъснати от целувката му — толкова бърза и гореща, че краката й се подкосиха. Ако не беше смехът, който бяха споделили преди секунда, може би щеше да се опита да го спре. Вместо това тя отвори уста, за да приеме езика му, почувства властната му решителност и се отпусна върху силните му гърди. Мускулите му трепнаха, сърцето му биеше лудо под ръката й.

Дланите на Рейн се плъзнаха към малкия й стегнат задник и тя се притисна към него. Усети твърдия му член. Спомни си усещането, когато проникваше в нея, и дълбоко от гърлото й се изтръгна приглушен стон, докато пръстите й рошеха нежно косата му.

Усети как Рейн се отдръпна. Желанието пламна в нея, но когато го погледна, потръпна от изписания на лицето му гняв.

— Не съм глупак, Джоселин. Много добре знам какво си мислиш. Знам, че някога бях такъв, но можеш да си сигурна, че втори път няма да се случи.

— Рейн, моля те. Само да можех…

— Недей — каза той. — Нито дума повече.

— Но аз…

Той я сграбчи за ръката.

— Единственото, което мога, е да не те ударя. Бъди благодарна, че проявявам такова самообладание.

Тя не се съмняваше, че е искрен. Беше изписано върху лицето му. Той й хвърли унищожителен поглед и излезе от стаята.

Джо се взираше след него. Едно момче от прислугата влезе, за да махне паяка. След това стаята притихна и тя остана сама.

Все още с разтуптяно сърце и натежали гърди, Джо се отпусна в леглото и се загледа в мрака. Сълзите пареха в очите й, а гърлото и бе пресъхнало.

За един кратък миг Рейн отново бе станал човекът, когото познаваше и обичаше. Смехът му бе сгрял сърцето й с надежда и я беше върнал в миналото.

След това смехът бе изчезнал и се бе появила страстта. Нямаха защита срещу нея — нито тя, нито той. Тази страст бе събудила гнева му, страст, която му беше трудно да признае. Тялото й още тръпнеше от желанието, което той бе събудил в нея. Съзнанието й пазеше спомена за усещането от допира със силното му тяло.

Джо стисна юмруци и горчиво се разрида. Само да имаше търпение да я изслуша! Ала гневът му го заслепяваше. Беше убеден, че е виновна, и искаше да я накаже.

И все пак той се бе засмял. Нежният му поглед издаваше, че предишното чувство не е угаснало. Възможно ли бе да продължава да изпитва същото към нея? Може би всичко бе там, в сърцето му, скрито под студената маска. Може би, ако тя чакаше и се молеше… можеше да спечели отново доверието му поне малко, колкото да се съгласи да я изслуша. Може би…