Кат Мартин
Сладко отмъщение (18)

Осемнадесета глава

Джоселин свърши с поливането на розите, доволна от напредъка в работата си.

Изтри ръцете си в престилката и тръгна към навеса да остави лейката.

Както винаги, в дългата каменна постройка беше хладно и безупречно подредено. Всеки инструмент си беше на мястото, пейките бяха избърсани с влажен парцал, подът бе грижливо изчистен.

През пролуките на дебелите греди се процеждаха последните слънчеви лъчи, а през отвореното прозорче отзад полъхваше прохладният вечерен бриз. Джоселин пое с наслада мириса на влажна пръст. Тъкмо оставяше лейката на една пейка, когато чу зад себе си шум и проскърцването на врата.

— Помислих си, че ще те намеря тук.

Рейн пристъпи на фона на гаснещия залез, с позлатени от слънцето коси. Беше с тъмен кожен брич и бяла ленена риза, разкопчана на гърдите. Високите му черни ботуши бяха още кални от нивите.

— Тъкмо свърших с цветята — каза Джо, като се опитваше да не обръща внимание на стройните му бедра, стегнати от кожения панталон, на силните мускули на врата му, които загатваха за здравото тяло под ризата. Опитваше се, но не можеше да опре отмаляването, което се разля по цялото й тяло. Колкото и да се съпротивляваше, сърцето й биеше все по-бързо и по-лудо и гърдите й започнаха болезнено да набъбват.

— За съжаление не съм дошъл да говорим за цветята — отвърна Рейн.

— Тогава… за какво?

Тя потърси погледа му, но лицето му беше в сянка. Тялото му излъчваше напрежение; стоеше разкрачен, както бе застанал срещу моряка в кръчмата, преди да я откупи.

— Джоселин, най-после дойде моментът да се изправим лице в лице с миналото. Търсих те, за да поговорим за онзи изстрел. Нямах намерение да го обсъждаме тук, но като се замисля, струва ми се, че е по-добре. Тук поне ще сме далеч от любопитни погледи.

Джоселин преглътна с усилие.

— Да… навесът е доста закътан. Паоло не пуска кого да е вътре.

Имаше усещането, че говори насън. Устата й беше пресъхнала, а ръцете й се бяха разтреперили. Дали наистина беше дошъл да чуе истината? Нима това беше възможността, за която се бе молила от момента на пристигането си? Надеждата запърха в сърцето й и въпреки това изпитваше ужасен страх.

— За това, което се случи… — едва продума тя. — Още от затвора в Англия очаквам този миг.

В позата на Рейн настъпи едва доловима промяна. Когато се отмести от сянката, Джо забеляза дълбоката бръчка между веждите му и стиснатата му до болка челюст. В погледа му беше застинала студена преднамерена решителност и сърцето й заблъска тревожно в гърдите.

— Мисля, че едва ли има място за обсъждане. И двамата знаем какво се случи — бях прострелян в гърдите от упор. Раната беше смъртоносна. Беше чудо, че оживях. Дошъл съм да чуя какво ще ми кажеш ти по този въпрос.

Джоселин го погледна. Изведнъж в съзнанието й проблесна като светкавица мисълта, че той е дошъл не за да чуе истината, а за да опровергае отричането й. От самото начало беше сигурен, че е виновна.

Гневът и отчаянието замъглиха мисълта й. Болката и яростта я правеха по-слаба откогато и да било. Мъката, събрана на топка в гърдите й, не й позволяваше да проговори, да каже истината, на която той никога нямаше да повярва.

Искаше й се да го заудря, да разкъса с нокти тази негова ужасна убеденост, да му изкрещи в лицето, че каквото и да каже, той няма да й повярва. Имаше чувството, че умира.

— Хайде, скъпа моя Джо. Пропътувал съм четири хиляди мили, за да чуя какво ще ми кажеш. И двамата знаем, че ти си го направила. Остава само да ми обясниш кога и как си го замислила. Толкова ли не можеш да намериш смелост да опровергаеш думите ми или поне да признаеш истината?

Тя продължаваше да мълчи. Гневът и унижението й бяха отнели способността да говори и да мисли в този съдбоносен миг. Толкова дълго бе чакала, беше се осмелила да се надява, дори да мечтае. Сега надеждите й бяха разбити.

— Искаш истината? — отрони накрая тя, събирала цялата си смелост. — Истината е, че те мразех от самото начало. Изчаках, докато разбера, че охраната слезе долу, след това те примамих в кабинета ти. Когато влезе, извадих пистолета, който бях скрила в джоба на полата си и стрелях в теб! — болката, изписана върху лицето му, беше непоносима и все пак не би могла да се сравни с нейната. Искаше да го нарани, да го накаже, както той я наказваше. — Това искаше да чуеш, нали? Затова си дошъл тук. За да чуеш от мен, че съм се опитала да те убия. Е, вече го чу — и ако продължаваш да превръщаш живота ми в ад, ще намеря начин да го направя отново!

В погледа на Рейн проблесна ярост. Той пристъпи към нея с изопнато от напрежение тяло, но Джоселин успя да запази самообладание. Вече не изпитваше страх, не я интересуваше как ще я накаже, нито как възнамерява да я накара да си плати.

— Да те оставя на мира? — каза подигравателно той. — Наистина ли това ти е желанието? Не мисля така. Не и когато ме гледаш по такъв начин. Умът ти може да иска смъртта ми, но тялото ти изгаря за мен. Това винаги е било част от смъртоносния ти план, нали?

Смехът му бе груб и зловещ:

— Искаш да те оставя на мира? А аз мисля, че ме искаш вътре в себе си. Мисля, че изнемогваш за мен от сутрин до вечер, също както аз изнемогвам за теб.

Той я хвана за ръцете и я издърпа към себе си.

— Трябва да си пълен глупак, ако вярваш, че още те желая. Мразя те — това е единственото чувство, което изпитвам към теб!

— Така ли?

Той се опита да я целуне, но Джоселин го отблъсна. Разтърсена от ярост, тя го удари през лицето и звукът отекна в тишината.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Сега вече сигурно щеше да я бие.

— Радвам се, че духът ти не се е прекършил — каза това той, като опипа с ръка бузата си. — Това винаги ме е възхищавало в теб.

Макар и казано с ирония, това малко признание я трогна. Почти не забеляза кога я беше притеглил отново в прегръдките си. Усети мускулите на гърдите му под пръстите си, след това осъзна, че е отметнал главата й назад и я целува лудо. Очакваше всеки миг да я нарани, да стисне нежните й устни между зъбите си, да бъде груб и жесток, да я накаже за дръзката плесница и ужасните й гневни думи.

Вместо това устните му търсеха отговор. Явно, намерението му не беше да вземе нещо от нея, а да докаже, че може да я накара сама да му го даде. В докосването му имаше жар, властна и притегателна сила и Джоселин я усещаше с всяка фибра от тялото си.

Прегръдката му я притискаше безпощадно. Усещаше силното му тяло притиснато до корема, гърдите и слабините си. Той впи устни в нейните, след това плъзна езика в устата й и докосна нейния.

В целувката му имаше сила и власт и въпреки това устните му й се струваха учудващо нежни. Притискаше я с всичка сила към себе си и същевременно ръцете му я галеха нежно по гърба и бедрата.

Тя усети твърдия му член, представи си как влиза бавно в нея и нещо топло овлажни най-интимните й части.

Той беше огън и лед, нежност и ярост, вихрено самозабравяне и железен самоконтрол. Използваше всички средства, които познаваше, събуждаше всяка скрита чувственост в нея, разпалваше онзи копнеж по него, за който й се беше подигравал, и тя не можа да издържи повече. Желанието пламна в тялото й и погледът й се замъгли.

Беше замаяна и объркана, хваната в собствената си мрежа. Тялото й гореше от страст, докато съзнанието й се опитваше да се бори с желанието. Усещаше, че се притиска в него, че стене и роши косата му с пръсти. Не биваше да му позволи да спечели омразната си игра, но изведнъж всичко започваше да губи значение. Между тях всичко беше свършено; онова, което бяха изживели заедно, вече бе мъртво. Бяха останали само огненият зов на плътта, който ги свързваше за миг и който и двамата не можеха да контролират.

Усети пръстите на Рейн на гърба си, усети как разкопчават копчетата на роклята й. След това той я изхлузи през главата й и дланите му започнаха магията с гърдите й.

— Кажи ми, че ме искаш — промълви той, като дразнеше зърната й и я караше да трепери цялата от желание. — Кажи го. Кажи ми, че точно от това имаш нужда.

Тя преглътна и се притисна в него, устните й се разтвориха жадно за нови целувки, цялата й плът беше сякаш влажна и разтворена за него.

— Кажи го, Джо. Кажи ми, че имам това, което искаш, и ще го получиш.

От него лъхаше леко на бренди и тютюн, миришеше на прах, на кожа и на мъж.

— О, Господи — стенеше тя, докато дланите му изгаряха гърдите й. След това горещите му, влажни устни обхванаха едното зърно и той започна да го смуче жадно. Невероятната топлина на тялото му проникваше дълбоко в утробата й, горещата влага вече бликаше от нея и се стичаше по бедрата й.

— Кажи го, Джо. Имам точно това, от което се нуждаеш, и двамата го знаем.

Той продължаваше да си играе със зърното й, обикаляйки розовия кръг, като едва го докосваше с връхчето на пръста си, овлажнен от собствената й влага. Ръката му се плъзна надолу и пръстите му раздвижиха къдравите косъмчета на триъгълника й.

— Ти ме искаш, Джо. Кажи го.

Тя преглътна с още по-голямо усилие и се притисна към ръката му.

— Искам те.

— Да… както аз те искам — прошепна той. После се отдръпна за миг и погледът му се спря на лицето й. — Дори когато те мразя, пак те искам. Понякога ми се струва, че мога да умра от желание по теб.

Джоселин изстена гърлено, когато устните й отново попаднаха в неговите. Цялата пламтеше от желание. Беше изгубила представа за време и пространство. Не разбра кога той я сложи върху твърдата пейка. Усещаше само ръцете му, които я придържаха, дланите, които галеха гърдите й, устните, които обхождаха голата й шия, и горещия му език в ухото си.

Не забеляза кога беше вдигнал полата й, кога бе свалил бельото й и бричовете си.

Но усети онова голямо и твърдо нещо, притиснато в дупето й, чиято гладка като кадифе глава не би могла да сбърка с нищо. Разбра, че това ще бъде наказанието му — да я обладае отзад, но животинското й желание помете всякакво чувство на унижение.

— Разтвори си краката за мен, Джо.

Тя го направи, без да мисли, с усещането, че ако той спре да я докосва в този миг, сигурно ще умре. Усети как ръката му се плъзва по извивките на дупето й и опипва гладката й кожа. Пръстите му се плъзнаха надолу, разтвориха сочната плът между краката й и потънаха дълбоко навътре.

От тавана сякаш заваля огнен дъжд. Хиляди пламъчета започнаха да обвиват с езичетата си гърдите й, слизаха надолу към корема и се събираха там, където пръстите му запълваха влажната й незаситена плът. Той ги вкарваше един по един в нежния канал, все по-бързо и по-бързо. Джоселин се изви нагоре в очакване на облекчението, което само той можеше да й даде.

— Спокойно, любов моя — прошепна Рейн. Нежните думи я изненадваха и още повече я възбуждаха. Никога не се бяха любили така. — Просто се успокой. Няма да те нараня.

След това той вкара големия си твърд член. Мощният му тласък разпъна плътта й до краен предел. Разтреперана, Джоселин изстена, вкопчила пръсти в пейката. Облекчението дойде на четвъртия тласък. Захвърли я в бездната на безпаметната наслада, преди да разбере какво е станало. Докато Рейн се движеше навън-навътре, вълните на удоволствието я заливаха една след друга. Той проникваше в нея все по-грубо и по-дълбоко, всеки следващ тласък ставаше все по-силен, докато блаженството се надигна и избухна за втори път.

Мили Боже! Винаги досега, когато се бяха любили, той бе толкова нежен. Беше й обещал, че ще я посвети в изкуството на любовта. Дори в най-безумните си мечти не би могла да предположи, че ще изпита подобно нещо.

— Още веднъж, Джо. Нека го изпитаме.

Не можа да повярва, когато вълната на оргазма я заля за трети път. Само усещането за твърдия му член в утробата й я свързваше със света. Усети как топлото му семе се излива в нея, но мощните му тласъци продължаваха.

Накрая движенията му затихнаха и той мушна ръка под кръста й, за да притисне тялото й към себе си. Джоселин се отпусна и сложи глава на рамото му. Телата им вече не бяха свързани, но той продължаваше да я държи в прегръдката си, допирът му беше покровителствен, почти нежен.

Усещаше дланите му върху бедрата си, като смъкваха внимателно полата й и галеха плата. След това Рейн закопча отново копчетата. В допира му се усещаше силно вълнение, а в движенията му се долавяше колебание, почти съжаление, че всичко е свършило толкова бързо. Джоселин се бе облегнала на стената и не смееше да го погледне в очите, ужасена от присмеха, който очакваше да срещне там.

Само от мисълта за това очите й се напълниха със сълзи и колкото да се опитваше, не можеше да ги преглътне. Въпреки това, едва когато чу, че вратата се затваря тихо след него, те рукнаха по бузите й.

Затвори очи, но горещите сълзи се стичаха изпод клепачите й. Избърса ги с опакото на ръката си и сърцето й едва не се пръсна, когато се обърна и се заслуша в тишината. Беше й дал време да се оправи, беше я оставил, за да може да се прибере в къщата сама, оставяйки й поне малко достойнство. Този малък жест в момент, когато бе очаквала да я унижи докрай, отприщи насъбраната в душата й болка.

Джоселин се просна на ниската дървена пейка и се разрида.

Истината, пред която се изправяше сега, бе много по-горчива от самоунищожителната лъжа, която му бе казала. Това разкъсваше сърцето й с простата си неумолимост и кънтеше в слепоочията й като погребален звън.

Рейн никога нямаше да й повярва и тя никога нямаше да бъде свободна.

Но имаше една още по-горчива истина. Беше очевидно, че той я презираше и също толкова сигурно, че Джоселин все още го обичаше.

 

 

Рейн се прибра направо в кабинета. Отвори шкафа зад бюрото си и си наля една голяма чаша бренди.

Целият изгаряше от чувство за вина и болка. Това, което бе направил тази вечер с Джоселин, само бе влошило нещата. Мислеше си, че ще сложи край на страданията си; вместо това само го бе направил по-силно. Как би могла да го мрази и да отговаря на ласките му с такава страст? Как самият той можеше да пристъпва към нея така разгневен и същевременно да бъде толкова нежен? Как бе възможно Джо да го кара да изпитва такова отвращение към самия себе си заради ужасното си отношение към нея?

Той си наля още бренди. Вдигна чашата с намерението да я изпие до дъно, но изведнъж ръката му замръзна.

По дяволите! Какво, за Бога, си въобразяваше, че прави? Нима беше някакъв окаян нещастник от Ийст Енд, чиято единствена утеха бе бутилката? Нима бе тръгнал по пътя на онези брадясали алкохолици, чието бъдеще водеше до ъгъла на някоя кръчма?

Вярно, болката беше голяма, разкъсваше душата му и никога нямаше да изчезне. Но той имаше и задължения, носеше отговорност и от него зависеха много хора. Трябваше да ръководи плантацията, да събира реколтата, да храни и облича работниците. Беше се заел с грандиозна задача и не можеше да си позволи да се самосъжалява.

Дотам ли го бе довела Джоселин?

Всъщност не можеше да обвинява изцяло нея. Беше поел по този път още когато напусна армията. Пиеше от скука. След фаталния изстрел пиеше, за да забрави.

Рейн погледна чашата в ръката си, вдигна я на светлината на свещите, след това я захвърли в стената и тя се разби с трясък. След нея полетя и гарафата. Слугите изтичаха уплашени. Той ги отпрати с едно махване на ръката и те побързаха да затворят вратата.

Рейн въздъхна с огромно облекчение и отиде до прозореца. Ако Джоселин не се върнеше скоро в къщата, трябваше да отиде да я потърси. Тревожеше се за нея и въпреки това не му се искаше да я вижда. Не искаше да разбира, че това, което се бе случило помежду им в навеса, е също толкова пагубно за него, както и за нея.

Знаеше, че ще плаче, след като бе излязъл. Беше останал навън в мрака и бе чул отчаяните ридания, които разтърсваха тялото й. Единственото, което можеше да направи, бе да не се връща при нея.

И как би могъл? Най-сетне Джоселин си бе признала, че го е предала. А дали беше така? Думите й бяха прозвучали по-скоро като отрицание. Това само го бе направило още по-несигурен и объркан.

Би било истинско самоубийство да й се довери отново и все пак му се искаше да го направи. Толкова силно го искаше, че се плашеше от себе си.

Дявол да го вземе, тази жена се бе превърнала в идея фикс! Трябваше да я прогони от живота си, и то незабавно.

Застанал до прозореца, Рейн зърна някаква фигура на лунната светлина отвън. Джоселин прекоси поляната и отвори задната врата към коридора. Той въздъхна с облекчение, като се убеди, че е добре. Заслуша се в стъпките й, докато вървеше по коридора и се качваше нагоре по стълбите. Изчака да се прибере в стаята си, след това излезе и се качи в своята.

Беше изтощен и се срамуваше от това, което бе сторил. Никога преди не го беше нравил така с нея, въпреки че често си бе представял колко хубаво би било. Джоселин също не би могла да отрече, че й бе харесало. Никога не я бе виждал толкова пламенна… и толкова изоставена. Само при мисълта за нея кръвта му отново пламна и панталоните му се издуха. Усети, че едва се сдържа да не прекоси коридора и да влезе в стаята й, да се мушне в мекото й пухено легло и да го направят отново, този път с много повече нежност.

Вместо това трябваше да лежи сам в леглото си, да се мята, без да може да заспи, да се взира в тавана и да изгаря от желание, но Джо.

 

 

На другия ден беше по-горещо. Въздухът бе странно притихнал. Всички бяха под въздействието на парещото слънце и Джоселин не правеше изключение. Съкрушена и отчаяна, тя се чувстваше без сили и се молеше полъхът на океанския бриз да я разведри.

Чита се беше подпряла на мотиката си и бършеше потта от челото си с долната част на блузата. Вече не й се гадеше. Откакто бе пристигнала тук, здравето й се бе подобрило и бузите й бяха започнали да поруменяват. Но сега изглеждаше уморена от жегата като всички останали. Цяла сутрин се бе борила с плевелите в градината.

Тя погледна към красивия тъмноок мъж, който разговаряше с едно момиче на име Хати. Хати се усмихваше мило на Паоло. После остави мотиката, с която работеше и се отдалечи с безгрижна походка.

Като видя Паоло, който гледаше като глупак полюшването на бедрата й, Чита скочи и се втурна натам.

— Значи я освободи! — извика тя гневно на испански. — Тя работи само от два часа. Мен трябваше да освободите, дето се потя на тази жега от изгрев-слънце. Ако някой трябваше да бъде освободен, това съм аз!

— Работата е тежка за всички, nina. Денят е горещ. Хати не е излизала досега много на слънце.

— На слънце, а? Всички мъже ставате глупаци, като видите някое хубаво личице и закръглен задник. Ако единственото, което ви интересува, е женският задник, защо не погледнете моя?

Чита се врътна и запретна полите си. После погледна през рамо и забеляза, че той я гледа точно там. На лицето му се бе появила доволна усмивка.

После се обърна отново към него, по-разгневена от всякога.

— Надявам се, че гледката ти хареса, защото аз също имам нужда да бъда освободена. — Тя се опита да мине покрай него и да продължи нататък, но Паоло я хвана за ръката.

— Имаш чудесно дупе, nina. Какво ще кажеш, ако се озове на коленете ми?

Тя се задъха от гняв.

— Това да не ти е Хати!

— Хати не се държи като разглезено момиченце.

— Какво? Няма да позволя да ме обиждаш повече.

Чита се опита да се откопчи, но той само я стисна по-силно за китката.

— Моята задача е да се грижа за тревата и градините. Отговарям и за други, освен за теб. Ако ме беше попитала, щях да ти позволя да седнеш и да си отдъхнеш на сянка. Само привлече вниманието на останалите и те очакват да видят какво ще направя.

За пръв път Чита се смути. Паоло Баптист винаги се бе отнасял добре с нея, но беше разбрала, че когато е необходимо, може да бъде и по-строг.

— И… какво ще направиш?

Той се ухили, доволен от стъписването й.

— Ще следя лично дали работиш съвестно до края на работния ден. Ако това не е достатъчно да те научи на добри обноски, ще измисля нещо по-ефикасно.

Чита преглътна гневните думи, които бяха на езика й. Изгледа го презрително с блесналите си черни очи, но срещна две още по-черни, които недвусмислено й казваха, че той говори сериозно.

— Ти си безсърдечен звяр.

— А ти, моя чернокоса тигричке, е най-добре да обърнеш хубавото си дупе и да се залавяш за работа.

Като го наричаше с най-обидните епитети, за които се сещаше, Чита се върна на мястото си. Изпод периферията на широкополата си сламена шапка тя забеляза, че Паоло гледа в противоположната посока.

Какво значение имаше, че харесва Хати? Какво я интересуваше? Той беше просто мъж — а това беше последното, от което имаше нужда в момента. И все пак продължи да го наблюдава, докато прекосяваше поляната.

— За какво беше цялата тази врява? — попита Джо.

Паоло погледна към разгневената чернокоса испанка, която го бе заинтригувала още с пристигането си.

— Твоята приятелка Чита реши, че проявявам предпочитания към една от работничките.

— О? — възкликна Джо. Изправи се и се облегна на мотиката.

— Хати не се чувствуваше добре. Казах й, че за днес мога да я освободя.

— Хати е много красива. Може би Чита е права.

— Мислиш, че бих…

— Не, не мисля.

Паоло сви рамене.

— Хати не означава нищо за мен. Никога не бих си взел съпруга като нея.

— Един мъж невинаги мисли за брак, когато му хареса някое младо момиче.

Паоло се засмя.

— Тук си права, но аз не съм от тези, които се оставят да ги води нагонът. Утре сутринта Хати ще се върне на работа, иначе ще извикам лекарката да я прегледа. Ако разбера, че е лъгала, ще се погрижа да си получи заслуженото.

— Казваш, че Хати не е твой тип. Ами Чита? Достатъчно е красива, за да подхожда и на най-придирчивия мъж.

— Чита е дете.

— Дете?

— Знам, че понякога проявява наивност, но има добро сърце и силен дух.

— Имам нужда от жена, а не от дете.

— Децата порастват и стават жени, Паоло. Омъжват се и раждат бебета. Ако имат достатъчно късмет да срещнат добър съпруг, бързо усвояват всичко от живота.

Паоло я изгледа замислен. Никога не бе разсъждавал сериозно над това. Истината беше, че мургавата испанка наистина го привличаше. Не се съмняваше, че би могъл да я спечели. Питаше се дали си струва.

— Тя е добро момиче, Паоло. От нея ще стане чудесна съпруга.

Той се усмихна.

— Si, menina belo. Може би си права. Ще помисля по въпроса.

— Наближава неделя. Можете да прекарате деня заедно.

Паоло поклати глава.

— Ще ми бъде сърдита. Ще ми откаже.

Джо погледна към лехата, където Чита размахваше мотиката над бурените.

— Не знам. Струва ми се, че може да останеш изненадан.

— Мисля да не й давам право на избор — отвърна той. — Ще проверя дали си права. Ще видя дали мога да събудя жената в разгневеното малко момиче.

И като докосна периферията на шапката си за довиждане, отмина с усмивка.

На Джоселин също й се искаше да се усмихне. Вместо това се наведе и продължи да работи, като се опитваше да забрави за случилото се между нея и Рейн.

Опитваше се да вземе някакво решение.

Все още не можеше да застане открито срещу него. Беше объркана от неподозираната чувственост в себе си. Измъчваше се от това, че той успява да я възбужда до полуда с такава лекота. Представяше си какво си мисли за нея, макар да се беше заклела, че няма да му позволи да я докосне повече.

Може би трябваше да се махне. Не й беше минавало през ума до миналата нощ. До онези вълшебни минути в пристройката и отчаянието, което бе настъпило след тях, Джо се беше надявала, че един ден Рейн може да й повярва. Дотогава щеше да чака и да работи в Махагоновата долина.

В плантацията започваше да й харесва. Имаше приятели. Тук бяха Чита и Паоло, Дулсет и Гуен. Обичаше децата и те я обичаха. Островът беше плодороден и красив, топлият климат й харесваше. Харесваше й и работата в градината.

Ала трябваше да се махне. Но къде щеше да отиде? Как щеше да живее? Как щеше да избяга от острова?

Какво щеше да стане, ако я хванеха?

Колкото и неразрешими да бяха тези въпроси, Джоселин бе решила да се справи. Само трябваше да изчака търпеливо подходящия момент и щеше да успее. Дотогава щеше да стои далеч от Рейн.