Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (8) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Осма глава
Околната среда или къде се крие благоразумието

Може по-добър да стане новият ни свят,

ако за болестите на предишния му кажем.

Джон Дон, „Анатомия на света — първата годишнина“ (1611)

Има един определен момент на свечеряване, когато оставените от самолетите следи в небето изглеждат розови. И ако небето е ясно, контрастът между тях и околното синьо се оказва неочаквано красив. Слънцето вече е залязло и над хоризонта се стеле розово зарево — то ни напомня къде се е спотаило небесното светило. Реактивните самолети обаче са толкова високо, че те все още виждат слънцето — червено и клонящо към заник. Изхвърлената от техните двигатели вода веднага се кондензира. В условията на характерните за голямата височина ниски температури всеки двигател оставя след себе си малък, подобен на линия облак, който е огряван от червените лъчи на залязващото слънце.

Понякога можете да видите няколко следи от различни самолети, които се пресичат и сякаш образуват един вид небесна писменост. Когато има силен вятър, следите бързо се разтягат настрани и — вместо една елегантна линия, пресичаща небето — наблюдаваме дълга, неправилна, неясна и само грубо очертана линейна следа, която се топи пред очите ни. Ако забележите линията в момента, в който се образува, често можете да забележите и мъничкият предмет, от който тя води началото си. Много хора не могат да различат нито крилата, нито двигателите — само една движеща се точка, отделена на малко разстояние пред следата, чиито източник очевидно се явява.

Когато се стъмни, често можете да забележите, че тази точка излъчва собствена светлина. Там има една ярка бяла светлинна. Освен това понякога има и примигваща червена или зелена светлинка, или и двете.

Случва се да си представям, че съм първобитен ловец — или дори дядо си като малък, — който гледа нагоре към небето и вижда тези будещи страх и благоговение чудеса от бъдещето. От всички тези дни, през които човекът е крачил по земята, едва през XX в. сме установили нашето присъствие и в небето. Макар въздушният трафик над северната част на щата Ню Йорк, където живея, без съмнение да е по-натоварен, отколкото е на много други места по Земята, едва ли на планетата има място, където да не можете — поне от време на време — да погледнете нагоре и да видите машините, дело на човека, да изписват загадъчните си послания по самото небе. Небето, което в продължение на толкова много хилядолетия неизменно сме свързвали с произхода на боговете. Нашата технология е достигнала удивителни върхове, за които дълбоко в сърцата си сме се оказали неподготвени — както мисловно, така и емоционално.

Малко по-късно, когато на небосвода започнат да се появяват звезди, успявам все пак да различа сред тях самотна движеща се светлинка, понякога много ярка. Сиянието й може да бъде непрекъснато или да ми намига, често две светлинки в тандем. Зад тях вече не се проточват подобни на комети опашки. Има случаи, в които 10 или 20% от „звездите“, които виждам, са намиращи се наблизо творения на човешка ръка, които за момент могат да бъдат объркани с невъобразимо далечните бушуващи слънца. Много по-рядко, доста след залез мога да видя малка светлинна, обикновено много бледа, която се движи бавно, почти незабележимо. Първо трябва да се уверя, че ще мине покрай тази звезда, а след това и покрай другата — тъй като човешкото око е склонно да приеме, че всяка изолирана светеща точка, която е заобиколена единствено от тъмнина, се движи. Това вече не са самолети. Това са космически апарати. Създали сме машини, които обикалят Земята веднъж на всеки близо час и половина. Ако са достатъчно големи или имат голяма отразителна способност, можем да ги видим дори с невъоръжено око. Те се намират високо над атмосферата, в чернотата на околното космическо пространство. Толкова са високо, че могат да видят слънцето дори когато тук долу е тъмно като в рог. За разлика от самолетите, те нямат свои собствени светлини. Подобно на Луната и планетите, те светят с отразени слънчеви лъчи.

Небето започва не кой знае колко далеч над главите ни. То обхваща както тъничката атмосфера на Земята, така и необятните простори на космоса отвъд него. Създали сме машини, които летят в тези пространства. До такава степен сме привикнали към това, дотолкова сме се адаптирали, че често пропускаме да отбележим какво митично постижение е това. Повече от която и да било друга характеристика на нашата техническа цивилизация, тези вече прозаични полети са емблематични за това с каква сила сме се сдобили.

Но с голямата сила идва и голямата отговорност.

* * *

Нашата технология е станала толкова могъща, че — не само съзнателно, но също така и по невнимание — можем и сме се превърнали в заплаха за самите себе си. Науката и технологиите са спасили милиарди животи, подобрили са съществуването на още много други, превърнали са планетата в едно постепенно обединяващо се цяло и в същото време така са променили света, че мнозина вече не се чувстват вкъщи в него. Създали сме цял набор от нови злини, трудни за откриване, трудни за разбиране, проблеми, които нямат готово решение — не и ако не отправим предизвикателство към тези, които разполагат с властта да променят нещата.

Ако въобще някъде общественото разбиране на науката има значение, то това е именно тук. Мнозина учени твърдят, че ако продължим да правим нещата, които правим в момента, от това ще се зародят реални опасности. Те заявяват, че нашата индустриална цивилизация всъщност е бомба със закъснител. Но ако решим да приемем тези предупреждения на сериозно, това ще ни струва скъпо. Засегнатите производства ще загубят от печалбата си. Това ще увеличи собствените ни тревоги. Съществуват напълно естествени причини, които да ни накарат да се опитаме да отхвърлим предупрежденията. Може би този многобройни изследователи, които непрекъснато говорят за надвисналите над нас катастрофи, са просто банда параноици. Може би изпитват някакво перверзно удоволствие от това да плашат останалите. Може би това е просто начин да измъкнат от своите правителства пари за изследвания. В крайна сметка има и други учени, които твърдят, че няма за какво да се тревожим, че противните твърдения са безпочвени и че околната среда сама ще се изцели. Естествено е да искаме да им вярваме. Кой не би искал? Ако те са прави, това ще свали от гърба ни огромна тежест. Така че нека не се хвърляме в нещата. Да бъдем предпазливи. Да не бързаме. Да бъдем наистина сигурни.

От друга страна, може би тези учени, които ни успокояват относно състоянието на околната среда, са някакви полиани^[1] или пък се страхуват да се опълчат срещу властимащите, или пък се радват на подкрепата на тези, които извличат полза от плячкосването на околната среда. Така че нека побързаме. Нека поправим стореното, преди да е станало непоправимо.

Какво ще бъде решението ни?

Съществуват най-различни аргументи и контрааргументи, които засягат различни абстракции, невидими неща, непознати концепции и понятия. Понякога към ужасяващите сценарии са отправяни дори думи като „измама“ или „фалшификация“. До каква степен можем да се основаваме на науката в този случай? Възможно ли е средностатистическият човек да бъде достатъчно информиран относно повдигнатите въпроси? Не можем ли да застанем на безпристрастна и все пак открита неутрална позиция и да оставим враждуващите партии да се разберат или пък да изчакаме, докато доказателствата станат напълно недвусмислени? В крайна сметка изключителните твърдения изискват изключителни доказателства. Накратко, защо трябва тези учени (като мен например), които проповядват скептицизъм и предпазливост относно някои изключителни твърдения, да искат други изключителни твърдения да бъдат приемани на сериозно и разглеждани като нетърпящи отлагане?

Всяко поколение си мисли, че неговите проблеми са уникални и потенциално фатални. И все пак всяко поколение е успявало да оцелее до следващото. Това би трябвало да ни подскаже, че Чикън Литъл^[2] е жив и здрав.

Каквито и достойнства да е имал някога този аргумент — а той определено представлява полезна противотежест на истерията, — днес неговата неоспоримост е силно намаляла. Понякога чуваме за „океана“ от въздух, който заобикаля Земята. Но дебелината на по-голямата част от атмосферата — включително на всичко, което участва в генерирането на парниковия ефект, е само 0,1% от диаметъра на планетата. Дори да включим в сметката и високата стратосфера, атмосферата пак няма да надхвърли 1% от него. „Океан“ звучи величествено, непоклатимо. Ако обаче я сравним с размерите на земята, дебелината на въздуха изглежда подобна на тази на лаковото покритие на един голям училищен глобус в сравнение със самия глобус. Ако свалим защитния озонов слой от стратосферата на повърхността на Земята и сравним дебелината му с диаметъра на планетата, тя ще се окаже една четири милиардна част от него. Ще бъде буквално невидим. Много астронавти са оставили разкази за гледката на тази нежна, тънка синя аура на хоризонта на сгряното от слънцето полукълбо — която всъщност изобразява дебелината на цялата атмосфера, — както и за това как в тях веднага са се прокрадвали неканени мисли за нейната крехкост и ранимост. Те се тревожат за нея. И има защо.

Днес сме изправени пред коренно нови обстоятелства, които нямат прецедент в цялата човешка история. Когато — преди да кажем стотици хиляди години — сме започнали със средна гъстота на населението от една стотна човек на квадратен километър или дори по-малко, венец на нашата технология са били каменната брадва и огъня. Тогава не сме можели да направим сериозни промени в глобалната околна среда. Нямало е как да ни хрумне дори. Били сме твърде малобройни, а силите ни — твърде оскъдни. Но времето тече и технологията се развива. Нашият брой е започнал да се увеличава експоненциално и сега сме достигнали до средна гъстота от около десет човека на квадратен километър. Концентрирали сме огромно население в градовете и имаме на разположение страховит технологичен арсенал, чиито сили разбираме и контролираме само отчасти.

И тъй като животът ни зависи от миниатюрни количества от такива газове като озона, двигателите на нашата индустрия могат да станат причина за сериозни екологични сътресения, дори и в глобален мащаб. Наложените върху безотговорното използване на нашите технологии забрани са слаби, често са частични и — почти винаги и навсякъде по света — са подчинени на краткосрочните национални или корпоративни интереси. Сега вече сме способни, целенасочено или по невнимание, да променим глобалната околна среда. Докъде сме стигнали в подготовката на различните предсказани планетарни катастрофи, е все още предмет на научни дискусии. Но че вече можем да го направим — това не подлежи на съмнение.

Може би продуктите на науката и прогреса са просто твърде могъщи и твърде опасни за нас. Може би все още не сме пораснали достатъчно, за да си служим с тях. Мислите ли, че ще е разумно да подарите пистолет на някое новородено? Или на пеленаче, на дете или на юноша? Или може би, както твърдят някои, автоматични оръжия не трябва да бъдат предлагани на никого в цивилния живот, тъй като всеки един от нас понякога е изпадал в заслепяващи пристъпи на детинска ненавист. Често изглежда сякаш трагедията е можела да бъде избегната, стига само оръжието да не е било под ръка. (Разбира се, това, че хората носят пистолети, си има своите причини, а също така може да има и обстоятелства, в които тези причини да се оправдаят. Същото се отнася и за останалите опасни продукти на науката и прогреса.) Тук обаче се натъкваме на още едно усложнение. Представете си, че сте дръпнали спусъка, но трябва да минат десетилетия, преди вие или жертвата да установите, че някой е бил улучен. При това положение става още по-трудно да бъде разбрана опасността от достъпността на оръжията. Аналогията не е пълна, но нещо подобно се отнася и до глобалните екологични последствия от съвременните индустриални технологии.

Струва ми се, че имаме всички основания да поставяме въпроси, да изказваме мнения, да създаваме нови институции и нови начини на мислене. Да, учтивостта е добродетел, която може да достигне до опонент, който е останал глух дори и за най-страстните философски тиради. Да, абсурдно е да се опитваме да покръстим някого в нов начин на мислене. Да, възможно е ние да грешим, а противниците ни да са прави. (Не е като да не се е случвало.) И да, наистина рядко се случва едната страна в спора да убеди другата. (Томас Джеферсън е казал, че никога не е виждал подобно нещо, но това е малко прекалено. В науката такива неща се случват през цялото време.) Но това не са адекватни причини да бягаме от обществен дебат.

Науката и технологиите драстично са променили живота ни — чрез по-доброто здравно обслужване, лекарствени средства и земеделие, чрез мерки за ограничаване на раждаемостта, чрез напредъка в транспорта и комуникациите, чрез унищожителните нови оръжия и непредвидените странични ефекти от индустриалното производство, както и чрез обезпокоителните предизвикателства към извечните представи за света. Мнозина от нас пуфтят и се опитват да останат в крачка, макар понякога твърде бавно да разбират последствията от новите постижения. Каквато е древната човешка традиция, младите хора по-лесно свикват с промените, отколкото го правим ние останалите. Това се отнася не само до използването на персоналния компютър и до програмирането на домашното видео, но също така и до възприемането на новите представи за света и за самите нас. Настоящите темпове на промените са много по-бързи от един човешки живот, толкова бързи, че рискуват да разкъсат връзките между поколенията. Тази средна част от книгата е посветена именно на разбирането и възприемането на предизвиканите от науката и технологиите промени в околната среда — както добрите, така и лошите.

Ще се концентрирам на изтъняващия озонов слой и на глобалното затопляне — те са достатъчно представителни за дилемите, пред които сме изправени днес. Има обаче още много тревожни последствия, които човешките технологии и експанзивност са навлекли на околната среда: унищожаването на голям брой животински видове в една епоха, когато изключително необходими лекарства за рака, сърдечно-съдовите и други смъртоносни заболявания се предоставят от редки или застрашени видове; киселинните дъждове; ядрените, биологичните и химическите оръжия; токсичните химикали (и радиоактивните отрови) — често — депонирани в близост до най-бедните и най-слабите сред нас. Едно неочаквано ново откритие, оспорвано от други учени, е резкият срив в броя на сперматозоидите, който се наблюдава в Америка и Западна Европа — може би предизвикан от химикалите и пластмасите, които наподобяват женски полови хормони. (Някои твърдят, че сривът е толкова стремителен, че ако продължи със същите темпове, в резултат от него до средата на XXI в. мъжете в Западния свят ще станат стерилни.)

Земята е аномалия. Поне доколкото знаем, тя е единствената обитаема планета в цялата Слънчева система. Ние хората сме само един от милионите видове, които населяват един кипящ и изобилстващ с живот свят. И все пак повечето видове, които някога са съществували, вече ги няма. След като са процъфтявали в продължение на 180 милиона години, динозаврите са изчезнали от лицето на земята. До един. Никой не е оцелял. Владичеството над планетата не е гарантирано на нито един вид. А ние сме тук едва от около един милион години — ние, които сме първият вид, който е разработил средства за своето самоунищожение. Ние сме редки и скъпоценни, именно защото сме живи, защото можем да мислим толкова добре. Имаме привилегията да влияем и може би дори да контролираме бъдещето си. Вярвам, че наше задължение е да се борим за живота на земята — не само за нас самите, но и за всички тези, хора или не, които са дошли преди нас и на които сме задължени, както и за тези, които — ако проявим достатъчно мъдрост — ще дойдат след нас. Няма кауза, която да е по-належаща, нито нещо друго, което в по-голяма степен да заслужава нашата отдаденост, отколкото е защитата на бъдещето на човешкия вид. Почти всички проблеми са били създадени от хората и могат да бъдат решени от тях. Няма обществен договор, нито политическа система, икономическа теория или религиозна догма, които да са по-важни от това.

Дълбоко в себе си всеки крие ако не друго, то поне едно глухо фоново ниво от подбрани тревоги. Те почти никога не изчезват напълно. Разбира се, повечето притеснения идват от всекидневния ни живот. Това непрекъснато бръмчене от прошепнати припомняния, от потръпващо преживяване на минали грешки и от мисловни изпитания на възможни отговори на предстоящи опасности има определено значение за нашето оцеляване. За мнозина от нас основната тревога се състои в това да намерим достатъчно храна за децата си. Тревогата е един от тези еволюционни компромиси — оптимални за подсигуряването на следващото, но болезнени за настоящото поколение. Номерът — ако успеете да се справите — се състои в това да изберете правилните тревоги. Трябва да се стремим към едно състояние на духа, което да е някъде по средата между жизнерадостните глупци и нервните параноици.

Като изключим фанатиците от най-различни вероизповедания и таблоидната преса, единствената друга група, която, изглежда, непрекъснато се тревожи относно всяко ново твърдение за надвиснала катастрофа — по презумпция невиждана в цялата записана история на нашия вид, — са учените. Те се опитват да разберат какво е състоянието на света и понякога им се струва, че може да бъде много по-различно. Малко побутване тук, леко подръпване там и ще настъпят големи промени. И тъй като ние хората сме общо добре приспособени към околната си среда — като се тръгне от глобалния климат и се стигне до политическите условия, — всяка една промяна се очертава като объркваща, болезнена и скъпоструваща. Затова съвсем естествено изискваме от нашите учени да бъдат наистина сигурни в това, което ни казват, преди да се впуснем да се пазим от въображаема заплаха. Но някои от тези набедени опасности изглеждат толкова сериозни, че от само себе си се заражда мисълта за това, че може би би било разумно да приемем на сериозно дори и малката възможност да ни сполети голямо зло.

Тревогите в ежедневния живот действат по подобен начин. Купуваме си застраховки и предупреждаваме децата си да не говорят с непознати. Колкото и да се тревожим, понякога напълно пропускаме реалната опасност. Както една позната веднъж ни каза: „Всичко, за което съм се тревожила някога, не се е случило. Проблемите дойдоха сякаш от нищото.“

Колкото по-страшна е една катастрофа, толкова по-трудно е да запазим равновесие. До такава степен искаме или изцяло да я забравим, или да посветим всичките си усилия на това да я предотвратим. Трудно е трезво да преценим ситуацията и за момент да се абстрахираме от свързаните с нея тревоги. Толкова много е поставено на карта. На следващите страници ще се опитам да опиша някои от настоящите постъпки на нашия вид, които ми се струват опасни — както по отношение на планетата, така и в начина, по който сме подредили политическия си живот. Иска ми се да ви представя и двете страни на проблема, но — признавам си чистосърдечно — имам своя собствена гледна точка, която се основава на моята лична преценка относно тежестта на доводите. Когато хората създават проблеми, те могат да намират и техните решения и затова съм се опитал да ви посоча пътя, по който някои наши проблеми могат да се разрешат. Възможно е да си мислите, че някакви други проблеми заслужават повече внимание или че има и други решения. И все пак се надявам, че докато четете тази част, ще бъдете провокирани малко повече да се замислите за бъдещето. Не искам да прибавям ненужен товар към бремето на вашите тревоги — почти всеки от нас си има напълно достатъчно, — но все пак има теми, на които — поне според мен — твърде много хора не обръщат внимание. Този вид преценка на бъдещите последствия от настоящите ни действия се радва на гордо минало сред нас приматите и се явява една от тайните за това, че все още удивително успешната история на човешкия вид на Земята продължава.