Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (20) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Епилог

С характерния си оптимизъм пред мъчителната несигурност, Карл пише последните редове от едно изключително, прочувствено, предизвикателно интердисциплинарно и удивително оригинално съчинение.

Броени седмици по-късно, в началото на декември, той седна на масата за вечеря и хвърли озадачен поглед на едно от любимите си ястия. Не го изкушаваше. Дори и в най-добрите времена моето семейство се е гордеело с нещо, което помежду си наричаме „уодар“ — един вид вътрешен механизъм, който непрекъснато оглежда хоризонта за първите признаци на приближаващата опасност. През тези две години, които прекарахме в долината на сенките, нашият уодар беше непрекъснато в състояние на най-висока бдителност. В този непрекъснат поток от смазани, след това възродени и отново смазани надежди, дори и най-леката промяна в един аспект от физическото състояние на Карл беше достатъчна, за да задейства алармата с пълна пара.

Очите ни се срещнаха. Веднага започнах да развивам някаква благовидна хипотеза, която да обясни внезапно изчезналия му апетит. Както обикновено твърдях, че тя няма нищо общо с болестта му. Трябва да е някакво мимолетна липса на интерес към храната, която един здрав човек дори няма да забележи, Карл успя да се усмихне и само каза: „Може би.“ Но от този момент нататък той трябваше да се насилва да се храни и силите му видимо отслабваха. Въпреки това, той настояваше да изпълни един отдавна поет ангажимент да изнесе две публични лекции в района на Сан Франциско. Когато се върна в хотела след втората беше на ръба на пълното изтощение. Обадихме се в Сиатъл.

Лекарите настояха незабавно да се върнем в „Хъч“. Изпитвах ужас от това, че ще трябва да кажа на Саша и Сам, че на следващия ден няма — както бяхме обещали — да се върнем вкъщи при тях, а вместо това ще трябва да направим четвърто пътуване до Сиатъл — едно място, което се бе превърнало в синоним на беда за нас. Децата бяха поразени. Как можехме убедително да ги успокоим, че това няма да се окаже — подобно на предишните три пъти — още едно шестмесечно заточение далеч от къщи, или (както Саша веднага заподозря) нещо много по-лошо? За пореден път пуснах в ход водещата си мантра: „Татко иска да живее. Той е най-храбрият и най-коравият човек, който познавам. Докторите са най-добрите в света… Да, Ханука ще трябва да почака. Но веднъж щом татко се оправи…“

На следващия ден в Сиатъл рентгеновата снимка показа, че Карл има пневмония с неизвестен произход. Неколкократно направените изследвания не успяха да открият нито вирусен, нито бактериален, нито гъбичен виновник. Не беше изключено възпалението на белите му дробове да е закъсняла реакция на смъртоносната доза радиация, която беше получил шест месеца по-рано — като част от подготовката за последната трансплантация на костен мозък. Огромните дози стероиди само засилиха неговите страдания и не успяха да поправят дробовете му. Лекарите започнаха да ме подготвят за най-лошото. За първи път досега, докато обикалях по болничните коридори, се сблъсквах със съвсем различно изражение на вече твърде познатите лица на персонала. Те или трепваха със съчувствие, или отвръщаха очи. Беше време децата да дойдат на запад.

Когато Карл видя Саша, това сякаш донесе някаква чудодейна промяна в състоянието му: „Хубавице, красавице Саша — повика я той. — Ти не само си красива, но освен това си направо прекрасна.“ Каза й, че ако оживее и този път, това ще е отчасти благодарение на силата, която нейното присъствие му вдъхва. И наистина — през следващите няколко часа болничните монитори сякаш показаха началото на обрат. Надеждите ми отново се събудиха, но нямаше как да не забележа с част от съзнанието си, че лекарите не споделят моя ентусиазъм. Те разбраха истинската същност на това кратко подобрение. Беше нещо, което те наричат „индианско лято“^[1] — кратък отдих за тялото преди последната борба.

„Това е бдение над мъртвец — спокойно ми каза Карл. — Аз умирам.“ „Не — възпротивих се аз. — Ще го победиш точно както си го правил и преди, когато изглеждаше безнадеждно.“ Обърна се към мен със същия този поглед, който съм виждала безброй пъти по време на дискусиите и препирните през всичките тези двадесет години, през които пишехме заедно и бяхме много влюбени. С една смесица от многозначително чувство за хумор и скептицизъм, но — както винаги — без капчица самосъжаление, той направи физиономия и каза: „Добре, ще видим кой ще се окаже прав този път.“

Сам, който вече беше на пет години, дойде да види баща си един последен път. Макар по това време Карл да се бореше за всяка глътка въздух и да изпитваше все по-голяма трудност да говори, той успя да се съвземе донякъде, така че да не изплаши малкия си син. „Обичам те, Сам“ — това беше всичко, което успя да каже. „Обичам те, татко“ — сериозно отговори Сам.

Противно на фантазиите на фундаменталистите, тук нямаше предсмъртно разкаяние. Не се случи така, че в последната минута Карл да потърси убежище в успокоителното видение за рай и отвъден живот. За него имаше значение това, което е вярно, а не това, което би ни накарало да се чувстваме по-добре. Дори и в този момент, когато всекиму би било простено да се отвърне от реалността на ситуацията, Карл остана непоколебим. И когато се вгледахме дълбоко в очите си, всеки един от нас знаеше много добре, че този прекрасен живот, който бяхме имали заедно, свършва веднъж завинаги.

* * *

Всичко започна през 1974 г., на една вечеря, организирана от Нора Ефрон в Ню Йорк Сити. Спомням си колко красив изглеждаше Карл с навитите ръкави на ризата и с ослепителната си усмивка. Говорихме си за бейзбол и капитализъм и аз бях поразена от това, че мога да го накарам да се смее толкова безпомощно. Но Карл беше женен, а аз бях обвързана с друг мъж. Срещнахме се като двойки. Четиримата се сближихме и започнахме да работим заедно. Имаше моменти, когато двамата с Карл оставахме сами. Атмосферата беше еуфорична и наситена е много напрежение, но нито един от двама ни не можеше да даде знак за истинските си чувства към другия. Беше просто немислимо.

През ранната пролет на 1977 г. Карл беше поканен от НАСА да състави комисия, която да избере съдържанието на фонографския запис, който щеше да бъде прикрепен към всеки един от двата космически апарата „Вояджър“. След като завършеха своята амбициозна разузнавателна мисия към външните планети и техните луни, космическите апарати щяха да бъдат изхвърлени от гравитацията извън пределите на Слънчевата система. Това беше една възможност да изпратим послание на някакви евентуални същества от други светове и епохи. То можеше да бъде много по-сложно от плочата, която Карл, неговата съпруга Линда Салцман и астрономът Франк Дрейк бяха прикрепили към „Пайнер 10“. Това беше важен пробив, но по същество си оставаше нещо като регистрационен знак. Записът на „Вояджър“ щеше да съдържа поздрави на шестдесет човешки езика (както и на езика на китовете) и 90 минути музика от великолепното разнообразие от култури по света. Инженерите предвиждаха един милиард години живот за затворените в специални обвивки златни фотографски записи.

Колко дълго е един милиард години? След един милиард години континентите на Земята ще бъдат толкова променени, че не бихме могли да разпознаем повърхността на нашата планета. Преди хиляда милиона години най-сложните живи организми на Земята са били бактериите. Насред надпреварата в ядреното въоръжаване нашето бъдеще — дори и в най-близък план — изглежда съмнителна перспектива. Тези от нас, които имаха привилегията да работят по проекта „Вояджър“, го правеха с усещането за някакво свещенодействие. Не беше изключено и ние, подобно на Ной, да събирахме ковчега на човешката култура — единственият артефакт, който щеше да оцелее в едно невъобразимо далечно бъдеще.

В хода на обезсърчителното ми търсене на един-единствен най-достоен представител на китайската музика се обадих на Карл и оставих съобщение в хотела му в Тусон, където изнасяше лекция. Един час по-късно телефонът в моя апартамент в Манхатън иззвъня. Вдигнах и чух един глас да казва:

— Прибрах се в стаята и открих съобщение, което гласеше „Ани се обажда“, и се запитах защо не си ми оставила това съобщение преди десет години?

Блъфирайки, на шега, с пърхащо иначе сърце отговорих:

— Ами, Карл, всъщност исках да говорим точно за това — и след малко, вече по-сериозно: — Имаш предвид завинаги?

— Да, завинаги. — Гласът му беше нежен. — Искаш ли да се оженим?

— Да — казах аз и в този момент и двамата разбрахме, какво е усещането току-що да си открил нов природен закон. Беше нещо като „еврика“ — момент, в който пред мен се разкри някаква голяма истина, която през следващите двадесет години щеше да намери потвърждение по безброй различни начини. Но това беше и предусещането за една безкрайна отговорност. След като веднъж вече си бил допуснат в този прекрасен свят, как би могъл да бъдеш щастлив извън него? Беше 1 юни, свещеният ден на нашата любов. От този момент нататък, всеки път когато някой от двамата беше несправедлив към другия, споменът за 1 юни веднага го връщаше на себе си.

По-рано бях попитала Карл, дали някакви предполагаеми извънземни, които ще се появят след един милиард години, ще могат да разчетат мозъчните вълни на някой медитатор. „Знае ли някой? Един милиард години са много дълго време — беше отговорът му. — Защо да не дадем шанс на възможността това наистина да е така?“

Два дни след този разговор, който промени живота и на двама ни, влязох в една лаборатория, в болницата „Белвю“ в Ню Йорк Сити и бях прикачена към един компютър, който превърна всички данни от мозъка и сърцето ми в звук. Разполагах с един час, през който да запиша цялата информация, която исках. Започнах да си мисля за историята на Земята и за живота, който се е развил на нея. Направих всичко, което беше по силите ми, за да измисля нещо за историята на човешките идеи и социална организация. Замислих се за, опасната ситуация, в която нашата цивилизация се намира понастоящем, за бедността и насилието, които превръщат планетата в ад за толкова много от нейните обитатели. В края си позволих едно лично изявление — какво е усещането да си влюбен.

* * *

Треската на Карл се засилваше. Продължавах да го целувам и да притискам лицето си към горящата му небръсната буза. По някакъв странен начин топлината на кожата му ме успокояваше. Исках да го правя толкова дълго, че това негово тръпнещо физическо въплъщение да се превърне в сетивен спомен, който неизличимо да се вреже в съзнанието ми. Разкъсвах се между това да го подбуждам да продължава се бори и да искам да се освободи както от мъчителния апарат, който поддържаше живота му, така и от демона, който го беше изтезавал в продължение на две години.

Обадих се на неговата сестра Кари, която беше дала толкова много от себе си, за да предотврати тази развръзка, на вече порасналите му синове Дорион, Джеръми и Никълъс, и на внука му Тонио. Само преди седмици цялото семейство беше празнувало заедно Деня на благодарността в нашата къща в Итака. Всички бяха единодушни, че това е бил най-хубавият Ден на благодарността, който някога са имали. Всички си тръгнаха от него сякаш обвити в сияние. В събирането ни имаше искреност и близост, които ни бяха дали едно по-силно усещане за единение. Поставих телефонната слушалка до ухото на Карл, така че да може да чуе едно по едно техните сбогувания.

Нашата приятелка — писателката и продуцентката Линда Обст — пристигна от Лос Анджелис, за да бъде с нас. Линда беше там през онази първа вълшебна вечер у Нора, когато двамата с Карл се запознахме. Повече от всеки друг тя беше непосредствен свидетел на всички наши съвместни преживявания — лични и професионални. Като първоначален продуцент на филма „Контакт“, тя беше работила с нас в продължение на всичките тези шестнадесет години, които бяха необходими на проекта да стигне до екран.

Линда беше забелязала, че постоянната жар на нашата любов упражнява един вид тирания върху тези около нас, които не бяха имали такъв късмет с намирането на партньор в живота. Но вместо да се възмущава от нашата връзка, Линда й се радваше, както някой математик би се радвал на една теорема за екзистентност — която да покаже, че дадено нещо е възможно. Наричаше ме Мис Блис — „Госпожа Блаженство“. Двамата с Карл особено ценяхме прекараното с нея време, в смях и разговори до среднощ — за наука, философия, клюки, популярна култура и изобщо всичко. И сега тази жена, която се беше издигнала с нас, която беше с мен през онзи шеметен ден, в който избирах сватбената си рокля, беше до нас и в момента, в който си казвахме последно сбогом.

В продължение на дни двете със Саша се редувахме да шептим в ухото на Карл. Саша му говореше колко много го обича и му описваше всичко, което ще направи в негова чест. „Смел мъж, прекрасен живот — шепнех аз отново и отново. — Беше чудесно. Пускам те да си вървиш — с гордост и щастие от нашата любов. Без страх. Първи юни. Първи юни. Завинаги…“

* * *

Докато правя в коректурата тези поправки, които Карл се боеше, че ще бъдат необходими, неговият син Джеръми е горе и дава на Сам редовния му вечерен урок по компютри. Саша е в стаята си и пише домашните си. Космическите апарати „Вояджър“, които носят откровенията на един малък, но богат с музика и любов свят, са отвъд последните планети и си проправят път през океана на междузвездното пространство. Със скорост четиридесет хиляди мили в час те се носят към звезди и съдба, за която ние можем само да мечтаем. Седя заобиколена от кутии с писма от хора от цял свят, които жалеят за смъртта на Карл. Някои от тях пишат, че неговият пример ги е вдъхновил да работят за науката и разума, срещу суеверието и фундаментализма. Тези мисли ме утешават и ми помагат да преодолея мъката си. Те ми позволяват да чувствам, без да трябва да се обръщам към свръхестественото, че Карл продължава да живее.