Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (3) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Трета глава
Ловци в понеделник вечер

„Ловният инстинкт извежда… далечния си произход от еволюцията на съревнованието. В много прояви инстинктите за ловуване се комбинират с тези за воюване… И именно защото човешката кръвожадност е една толкова изначална част от нас, затова е толкова трудно да я изкореним — особено в случаите, когато битката или ловът се превръщат в част от забавлението.“

Уилям Джеймс „Психология“, XXIV (1890)

Просто не можем да се въздържим. Всяка година, в есенните неделни следобеди и понеделнишки вечери ние, американците, забравяме за всичко други и вперваме очи в малките движещи се изображения на 22 мъже — блъскащи се, падащи, ставащи и ритащи един продълговат изработен от животинска кожа предмет. От време на време както участниците, така и неподвижните зрители изпадат във фурор или отчаяние от развитието на играта. В цяла Америка хората (почти изключително само мъже), които стоят като омагьосани пред екраните, ликуват или негодуват едновременно. Представено по този начин, звучи глупаво. Но веднъж щом схванете идеята, се оказва много трудно да му устоите. Казвам това от собствен опит.

Спортистите тичат, скачат, удрят, плъзгат се, хвърлят, ритат, борят се за топката — и в това да гледаш хората да го правят толкова добре има някаква тръпка. Те се спъват и се хвърлят един върху друг на земята. Стремят се да хванат, да ударят или да ритнат някакъв бял или кафяв предмет, който се движи с бясна скорост. В някои игри се опитват да насочат предмета към нещо, наречено „гол“; в други играчите се отдалечават тичешком и след това се връщат „вкъщи“. В екипността се изразява почти всичко и ние се възхищаваме от това как частите си пасват една с друга и образуват тържествуващо цяло.

Това обаче не са уменията, с които повечето от нас изкарват прехраната си. Защо тогава се чувстваме така привлечени от това да гледаме хора, които тичат или удрят нещо? Защо тази нужда е характерна за толкова много култури? (Древните египтяни, персите, гърците, римляните, маите и ацтеките също са играели на топка. Полото е тибетска игра.)

Някои спортни звезди печелят равностойността на петдесет годишни президентски заплати [в Америка]. След оттеглянето си от активна спортна кариера някои от тях сами биват избирани на високи постове. Те са национални герои. Но защо всъщност? Тук има нещо, което минава отвъд разнообразието от политически, обществени и икономически системи. Нещо древно ни зове.

Повечето основни спортове се асоциират с нация или град и носят със себе си елементи на патриотизъм и гражданска гордост. Нашият отбор представя нас — мястото, където живеем, нашия народ — срещу някакви други хора от някакво различно място, населено от непознат, може би враждебно настроен народ. (Вярно, повечето от „нашите“ играчи всъщност не са родом от Америка. Те са наемници и често се случва срещу подходящото възнаграждение да дезертират в противниковия град. Един „пират“ от Питсбърг се превръща в „ангел“ от Калифорния; „падрето“ от Сан Диего бива въздигнато в „кардинал“ от Сейнт Луис; „воинът“ от Голдън Стейт е коронясан за „крал“ в Сакраменто. Понякога става така, че един цял отбор се вдига и се преселва в друг град.)

Състезателните спортове са един вид оскъдно прикрити символични конфликти. Това съвсем не е ново откритие. Индианците чероки наричали своята древна игра на топка „по-малкия брат на войната“. Или да цитираме думите на Макс Рафърти, бивш Надзорник на общественото възпитание на Калифорния, който — след като заклеймява критиците на колежанския футбол като „безнравствени, нехранимайковци, комуняги, космати кресливи битници“ — продължава с твърдението, че „футболистите… притежават ясен, оптимистичен и борбен дух, който олицетворява самата Америка.“ (Струва си да се замислим върху това.) Едно често цитирано мнение на покойния професионален футболен треньор Винс Ломбарди гласи, че единственото нещо, което има смисъл, е победата. Бившият треньор на „Уошингтън Редскинс“ Джордж Алън го формулира по следния начин: „Загубата е като смъртта.“

И наистина, говорим за победата или поражението във война също толкова естествено, колкото за победата или загубата в един футболен мач. В една телевизионна реклама за попълване на редиците на американската армия виждаме случващото се след едно бойно учение, в което един танк е разрушил друг танк; с подобаващ за заключителна реплика патос командирът на победилия танк казва: „Когато печелим, печели целият отбор, а не само един човек.“ Тук съвсем ясно личи връзката между спорта и битката. Известно е, че когато бъдат подигравани като губещия отбор, спортните „фенове“ (думата fan е съкратено от fanatics — „фанатици“) извършват нападения и побои, а понякога и убийства. Същото се случва, когато бъдат възпрепятствани от това да ликуват по случай победата на своя отбор или когато почувстват, че съдиите са извършили някаква несправедливост.

През 1985 г. британският премиер се видя задължен да заклейми невъздържаното пиянско поведение на британските футболни запалянковци, които атакуваха група италианци, които бяха имали наглостта да викат за собствения си отбор. При сблъсъка на двете агитки загинаха десетки хора. През 1969 г., след три много оспорвани футболни мача, салвадорските танкове прекосиха границата с Хондурас, а салвадорските бомбардировачи нападнаха хондураските пристанища и военни бази. Жертвите на тази „Футболна война“ бяха хиляди.

Афганистанските племена са играели поло с отрязаните глави на бившите си противници. А преди около 600 години на мястото на днешния Мексико Сити е имало стадион за игра на топка, където благородници в пищни костюми са наблюдавали съревнованието между облечените в еднакви екипи отбори. Капитанът на загубилия отбор бил обезглавяван, а черепите на загубилите в предишните мачове капитани били изложени на специални лавици — стимул, който може би е бил дори по-силен от това да спечелиш „точка за Джипър“^[1].

Да предположим, че — докато превключвате лениво телевизионните канали — се натъкнете на някакво състезание, в което самият вие не влагате никакви емоции — например приятелски волейболен мач между Мианмар и Тайланд. Как решавате кой отбор да подкрепите? Но я чакайте малко — защо въобще трябва да подкрепяте някого? Защо просто не се насладите на играта? Повечето от нас не успяват да постигнат тази безпристрастна позиция. Искаме да сме част от състезанието, самите ние да се почувстваме част от отбора. Чувството просто ни понася и внезапно се оказва, че викаме: „Давай, Мианмар!“ В началото лоялността ни може да се колебае и първо да е насочена към единия отбор, а после да премине към другия. Понякога се обявяваме в подкрепа на по-слабия. Друг път, колкото и да ни е срам, дори се случва — след като крайният резултат вече е ясен — да се отметнем от губещия и да се присъединим към печелещия. (Забелязва се тенденцията подкрепата на запалянковците да се насочва към друг обект при дълга поредица от слаби сезони.) Това, към което се стремим, е постигната без усилие победа. Искаме да се потопим в нещо като малка, безопасна и победна война.

През 1996 г. Махмуд Абдул-Рауф, по това време гард в отбора на Денвър Нъгетс, беше отстранен от Националната баскетболна лига. Защо? Защото Абдул-Рауф отказа да се изправи по време на задължителното изпълнение на националния химн. За него американският флаг представлявал „символ на потисничеството“ и следователно обида за неговата мюсюлманска вяра. Повечето от останалите играчи, макар и да не споделяха убежденията на Абдул-Рауф, защитиха правото му да ги изразява. Харви Аратън, известен спортен коментатор за „Ню Йорк Таймс“, изрази своето недоумение. Изпълнението на националния химн по време на спортни събития, обяснява той „е — нека си го признаем — една традиция, която е напълно идиотска в модерния свят. Нека само направим сравнение с времето, когато се е появила — преди бейзболните мачове по време на Втората световна война. Днес никой не ходи на мач, за да изрази своя патриотизъм“. Напротив, аз съм склонен да смятам, че спортните събития са израз именно на един вид патриотизъм и национализъм.^[2]

Най-ранното известно организирано атлетическо събитие датира отпреди 3500 години и ни пренася в Предкласическа Гърция. По време на първите Олимпийски игри всички войни между гръцките полиси били спирани. Игрите били по-важни от войните. Мъжете се състезавали голи — на стадиона не се допускали жени. През VIII в. пр.Хр. Олимпийските игри обхващали следните дисциплини: бягане (много бягане), скачане, хвърляне на разни неща (включително на копия) и борба (понякога до смърт). Макар нито една от тях да не е колективен спорт, те играят централна роля във всички съвременни отборни дисциплини.

Освен това са основни и за нискотехнологичното ловуване. По традиция ловът се разглежда като спорт — поне докато не изяждате това, което сте убили (едно изискване, с което богатите се съобразяват много по-лесно от бедните). Още от времето на първите фараони ловът се асоциира с военната аристокрация. Фразата от посветения на английския лов на лисици афоризъм на Оскар Уайлд — „неподлежащото на описание в яростна гонитба на неставащото за ядене“ съдържа едно подобно двусмислие. Предшествениците на футбола, американския футбол, хокея и сродните им спортове с презрение са били наричани „игри на простолюдието“ и са признавани за заместител на лова — тъй като ловът е бил недостъпен за работещите за своята прехрана младежи.

Оръжията в най-ранните войни вероятно са били ловни пособия. Колективните спортове не са просто стилизиран отглас от древни войни. Те освен това задоволяват една почти забравена страст към ловуването. Като се има предвид, колко дълбоки са нашите пристрастия към спорта, а също и колко широко е тяхното разпространение, изглежда вероятно те да са предварително програмирани в нас — не в мозъка, а в гените ни. Десетте хилядолетия, които ни делят от практикуването на земеделието, са се оказали недостатъчни за това подобни наклонности да са се развили и изчезнали. Ако искаме да ги разберем, ще трябва да се върнем много по-назад.

Човешкият вид е на стотици хиляди години (семейството на човека е на няколко милиона години). Едва през три процента от това време сме водели уседнало съществуване, основаващо се на земеделие и отглеждане на домашни животни. Към този период се отнася и цялата ни документирана история. Но всичко, което е характерно за хората, се е появило именно през първите 97% от пребиваването ни на Земята. Приложена към нашата история, дори простата аритметика предполага, че можем да научим за тези времена от малкото оцелели общества на ловци и събиратели, които още не са покварени от цивилизацията.

* * *

„Скитаме се. Скитаме се, носейки на гръб своите малки и всичките си вещи — следваме дивеча и търсим, местата за водопой. Правим бивак за известно време и след това продължаваме. При осигуряването на храна за групата мъжете главно ходят на лов, а жените събират. Месо и картофи. Една типична номадска група — в общи линии едно голямо семейство заедно със съребрените роднини — наброява няколко десетки души. Макар че всяка година много стотици от нас — хора със същата култура и език — се събираме заедно — за да провеждаме религиозни церемонии, за да търгуваме, да уреждаме бракове и да си разказваме истории. Има много истории за лова.

Тук ще спра вниманието си на ловците, които са мъже. Но жените също представляват значителна обществена, икономическа и културна сила. Те събират насъщни продукти — ядки, плодове, грудки и корени — както и лечебни треви. Освен това ловуват малки животни и предоставят стратегически сведения за движението на големите животни. Мъжете също участват в събирането, както и в «къщната» работа (макар всъщност да няма къщи). Но ловът — само за храна и никога за забавление — е пожизненото задължение на всеки годен мъж.

Малките момчета дебнат с лъкове и стрели птици и малки бозайници. Когато съзреят, те вече са специалисти в набавянето на оръжия, в издебването, убиването и разрязването на плячката, както и в донасянето на месото обратно в бивака. Първото успешно убийство на голямо животно бележи съзряването на младия мъж. По време на неговата инициация по гърдите и ръцете му се правят церемониални разрези, в които се втриват треви. Когато раните зараснат, на тяхно място се появяват многоцветни татуировки. Те са подобни на ордени — достатъчно е да погледнеш гърдите му и вече знаеш за бойните му подвизи.

По плетеницата от следи от копита можем с голяма точност да разберем, колко животни са минали; да определим вида, пола и възрастта: дали някои от тях не са куци; преди колко време са минали; колко далеч са стигнали. Някои млади животни могат да бъдат хванати с боласи; други убити с бумеранги или прашки, или просто със силно и точно хвърлен камък. Можем дръзко да се приближим до някое животно, което още не се е научило да се бои от човека, и да го пребием до смърт. На по-големи разстояния — или ако плячката е по-предпазлива — хвърляме копия или изстрелваме отровни стрели. Понякога имаме късмет и с някое умело нападение успяваме да вкараме стадо животни в подготвената засада или да ги тласнем от някоя висока скала.

Много важна е колективната работа между ловците. Ако не искаме да уплашим плячката, трябва да се разбираме със знаци. По същата причина трябва да умеем да контролираме чувствата си — страхът и тържествуването са еднакво опасни. Отношението ни към животните е двояко. Ние ги уважаваме, признаваме нашето родство и се идентифицираме с тях. Но ако се замислим твърде много за техния разум и за предаността им към малките, ако изпитаме съжаление към тях, ако приемем твърде дълбоко родството си с тях, това ще отслаби решителността ни по време на лов, ще занесем вкъщи по-малко храна и така ще изложим на опасност собствената си група. Длъжни сме да запазим емоционалното отстояние между нас и тях.“

* * *

Замислете се върху следното. В продължение на милиони години нашите прадеди мъже са тичали нагоре-надолу, хвърляли са камъни по гълъби, преследвали са малки антилопи и са ги събаряли на земята, образували са кордони от крещящи и тичащи ловци и са се опитвали да изплашат стадо изпаднали в паника диви свине, които да се впуснат в бяг срещу вятъра. Представете си, че техният живот е зависел от уменията им на ловци и от работата в екип. Голяма част от тяхната култура е вплетена в тъканта на лова. Добрите ловци са и добри воини. По-късно, след голям период от време — например няколко хиляди века — в много новородени момченца все още ще присъства естествената предразположеност към ловуването и колективната работа. Защо? Защото тези, които нямат необходимите умения или не влагат достатъчно желание в лова, оставят по-малобройно потомство. Не смятам, че в нашите гени е записано как да изработим връх за копие от парче камък или да сложим перо на една стрела. Това са неща, които сами сме измислили. Но страстта към преследването — обзалагам се, че е програмирана в нас. Естественият подбор е помогнал на нашите предци да се оформят като превъзходни ловци.

Най-ясното доказателство за успеха на ловно-събирателския начин на живот се състои в простия факт, че той е бил разпространен на шест континента и е съществувал в продължение на милиони години (и това без да споменаваме ловните наклонности на нечовекоподобните примати). Тези големи числа могат да ни кажат много. След 10 000 поколения, през които убиването на животни е било нашето оръжие срещу глада, тези наклонности би трябвало още да са в нас. Изпитваме физическа нужда да ги приложим на дело, дори под някаква различна форма. Колективните спортове ни предоставят една такава възможност.

Някаква част от нашата същност копнее да се присъедини към малка група събратя и безстрашно да се впусне в някое дръзко начинание. Можем да открием това дори във водените от първо лице компютърни игри, които са популярни сред момчетата и юношите.

Традиционните мъжки добродетели — мълчаливост, съобразителност, скромност, точност, упоритост, добро познаване на животните, работа в екип, любов към дивите пространства — са един вид резултат на адаптивно поведение от времето, когато сме живели като ловци и събиратели. Все още се възхищаваме на тези качества, макар почти да сме забравили защо.

Не разполагаме с много отдушници, като изключим спорта. В днешните подрастващи все още можем да разпознаем младия ловец или бъдещия воин, който прескача между покривите на сградите, кара мотоциклета си без каска или търси свада със спечелилия отбор по време на празненството след мача. Ако не се намери някоя напътстваща ръка, тези древни инстинкти могат да се отклонят в грешната посока (макар процентът на убийствата в нашето общество да е почти същият като този при оцелелите до наши дни групи ловци и събиратели). Опитваме се да се подсигурим, че остатъчното желание да убиваме няма да се пренесе върху хората. Невинаги успяваме.

Мислите за това, колко могъщи са тези ловни инстинкти, ме тревожат. Страхувам се, че футболните мачове в понеделник вечер не са достатъчен отдушник за съвременния ловец, напъхан в своите работни дрехи, джинси или официален костюм. Мисля си за това древно наследство, което ни повелява да не изразяваме открито чувствата си, да поддържаме определена емоционална дистанция спрямо тези, които убиваме. Това ми отнема част от забавлението на играта.

Като общо ловците и събирателите не са представлявали опасност сами за себе си, тъй като тяхното стопанство е било много по-здравословно (мнозина са имали повече свободно време от нас); тъй като, бидейки номади, те са притежавали малко лични вещи и съответно почти не е имало кражби и завист; защото алчността и арогантността не само са били разглеждани като обществени недъзи, но също така и като нещо близко до душевни заболявания; защото жените са имали реална политическа власт и обикновено са играели стабилизираща и помирителска роля, която е възпирала момчетата да отидат да си вземат отровните стрели, и защото когато е било извършвано тежко престъпление — например убийство — цялата група е участвала заедно в издаването на присъдата и налагането на наказанието. Много общности на ловци и събиратели са представлявали равноправни демокрации. Те не са имали вождове. Не е съществувала някаква корпоративна или политическа йерархия, в която индивидът да мечтае да се изкачи. Не е имало срещу кого да се бунтува.

И така, ако сме заседнали на няколкостотин столетия от времето, в което копнеем да бъдем — ако (макар и не по наша вина) сме се оказали в една епоха на замърсена околна среда, обществена йерархия, икономическо неравенство, ядрени оръжия и обезсърчителни перспективи, с характерните за плейстоцена емоции, но без характерните за плейстоцена социални гаранции, — все пак малко футбол в понеделник вечер може да ни бъде простен.

Отбори и тотеми

Свързаните с определени градове отбори си имат имена — „Лъвовете от Сейбу“, „Тигрите от Детройт“, „Мечките от Чикаго“. Лъвове, тигри, мечки… орли и ястреби… пламъци и слънца. Като вземем предвид разликите в околната среда и културата, по целия свят групите ловци и събиратели имат подобни имена, които понякога са наричани тотеми.

По време на своя дълъг престой сред „бушмените“ кунг в пустинята Калахари в Ботсвана, антропологът Ричард Лий е съставил един типичен списък на тотеми, датиращи основно от времето преди първите контакти с европейците (вж. таблицата долу, най-дясната колонка). Смятам, че Късокраките са братовчеди на Червените чорапи и Белите чорапи, Бойците на Нападателите, Дивите котки на Бенгалските тигри, Резачите на Стригачите. Разбира се, има и разлики, които се дължат на технологичните различия и — може би — на различната степен на надареност с чистосърдечие, самопознание и чувство за хумор. Трудно ми е да си представя американски отбор, който ще се казва Дрисльовците („Давайте, Д…“). Или пък любимите ми — група хора без никакви проблеми със самочувствието — Самохвалковците. Отбор, в който играчите се наричат Господарите, най-вероятно ще създаде известни грижи на властите.

„Тотемните“ имена са изброени от горе на долу според следните категории: птици, риби, бозайници и други животни; растения и минерали, технология; хора, облекло и занятие; митични, религиозни, астрономически и геологични връзки; цветове.