Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (16) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Шестнадесета глава
Правилата на играта

„Всичко, което е морално правилно, води началото си от един от следните четири извора: то се отнася или до пълното осъзнаване или разумното развитие на това, което е вярно; или до запазването на организираното общество, в което всеки човек има своя дълг и почтено изпълнява задълженията си; или до величието и силата на един благороден и непобедим дух; или до реда и умереността във всичко казано или направено, откъдето тръгват въздържанието и самоконтролът.“

Цицерон, „За задълженията“ I, 5 (45–44 г. пр.Хр.)

„Спомням си края на един прекрасен ден — някога много отдавна, през 1939 г. Този ден повлия изключително много на начина ми на мислене. Това беше денят, в който моите родители ме въведоха в чудесата на Световното изложение в Ню Йорк. Беше късно, доста след обичайния ми час за лягане. Кацнал сигурно на раменете на баща ми, хванал се за ушите му и с успокояващото присъствие на майка ми редом с нас, аз се обърнах да погледна Трилона и Перисферата — архитектурните символи на изложението, — окъпани в трепкащи пастеленосини светлини. Изоставяхме бъдещето, «Утрешния свят», и се насочвахме към метрото. Когато спряхме, за да оправим багажа си, баща ми се заговори с един дребен уморен човечец, който носеше около врата си табла. Продаваше моливи. Баща ми бръкна в смачкания плик от кафява хартия, който съдържаше останките от обяда ни, извади една ябълка и я подаде на човека с моливите. Нададох гръмък вой. По това време не обичах ябълки и бях отказал въпросната ябълка както на обяд, така и на вечеря. Въпреки това изпитвах собственически чувства към нея. Това си беше моята ябълка, а баща ми току-що я беше подарил на някакъв непознат със смешен вид, който, за да подсили негодуванието ми, вече гледаше към мен с явна антипатия.

Усетих, че баща ми — макар че беше човек с почти безгранични търпение и нежност — беше видимо недоволен от мен. Той ме вдигна на ръце и ме притисна силно към себе си.

— Той е беден, няма работа — каза ми достатъчно тихо, така че човекът да не може да го чуе. — Не е хапнал нищо цял ден. Имаме достатъчно. Можем да му дадем една ябълка.

Премислих отново случилото се, преглътнах хълцанията си, отправих още един изпълнен с копнеж поглед към «Утрешния свят» и с благодарност заспах в ръцете му.“

* * *

Моралните кодекси, които се опитват да поставят човешкото поведение в определени граници, ни съпровождат не от зараждането на цивилизацията, а от много по-рано — още от времето на нашите нецивилизовани, силно социални прадеди — ловци и събиратели. А може би дори и отпреди това. Различните общества имат различни кодекси. Много култури казват едно нещо, а правят друго. Малко общества са имали късмета да приютят някой вдъхновен законодател, който да създаде набор от правила, по които трябва да се живее (като в повечето случаи твърди, че те са му били дадени от еди-кой си бог — малцина биха следвали предписанията без тази санкция). Като примери можем да дадем кодексите на Ашока (Индия), Хамурапи (Вавилон), Ликург (Спарта) и Солон (Атина). Някога те са господствали над могъщи цивилизации, но днес вече са изчезнали. Може би са преценили погрешно човешката природа и са поискали твърде много от нас. Може би опитът на една епоха и култура не е напълно приложим при други условия.

Колкото и да е изненадващо, понастоящем се забелязват усилия — колебливи, но все пак зараждащи се — към този проблем да се подходи научно, т.е. експериментално.

Трябва да си отговорим на няколко въпроса — както в ежедневните си занимания, така и по отношение на изключително важните връзки между отделните нации. Какво означава да направиш правилното нещо? Трябва ли да помогнем на непознат в беда? Как трябва да постъпим с врага си? Позволено ли е да се възползваме от някой, който се е отнесъл добре с нас? Ако някой приятел ни нарани, а някой враг ни помогне, трябва ли да отвърнем по същия начин, или сумарно предишното поведение трябва да надделее над някакви по-скорошни отклонения от нормата?

Ето няколко примера. Съпругата на вашия брат пренебрегва лошото ви отношение към нея и ви кани на коледна вечеря. Трябва ли да приемете? Като нарушава продължилия четири години световен мораториум, Китай възобновява ядрените си опити. Трябва ли и ние да го направим? Колко пари трябва да дадем за благотворителност? Сръбските войници систематично изнасилват босненски жени. Означава ли това, че и босненските войници трябва систематично да изнасилват сръбски жени? След векове на потисничество, лидерът на Националистката партия Ф. В. де Клерк отправя покана за преговори на Африканския национален конгрес. Трябва ли Нелсън Мандела и АНК да отговорят на жеста? Ваш колега ви компрометира пред началника? Трябва ли да се опитате да му върнете? Трябва ли да лъжем данъчните? Дори ако ще ни се размине? Ако една нефтена компания спонсорира някой симфоничен оркестър или финансира добър телевизионен сериал, това означава ли, че трябва да й простим замърсяването на околната среда? Трябва ли да бъдем мили с нашите възрастни роднини, дори и когато ни подлудяват? Трябва ли да лъжем на карти? А в по-голям мащаб? Трябва ли да убиваме убийците?

Всеки път когато сме изправени пред подобно решение, се влияем не само от това, кое е правилно, но също така и от това, кое ще има ефект — какво ще направи нас и останалата част от обществото по-щастливи и по-сигурни. Има някакво напрежение между това, което наричаме етично, и другото, което сме обозначили като прагматично. Ако в дългосрочен план се окаже, че етичното поведение ни е докарало само вреди, в крайна сметка ще го наречем не етично, а глупаво, (Дори можем на теория да твърдим, че спазваме морала, а на практика да го пренебрегваме.) Като се имат предвид разнообразието и сложността на човешкото поведение, дали въобще има някакви прости правила — независимо дали ще ги наречем етични или прагматични, — които наистина да работят?

Как решаваме какво да направим? Нашите отговори са предопределени донякъде от личния ни интерес — такъв, какъвто го разбираме. Отговаряме със същото или предприемаме ответни действия, тъй като се надяваме, че по този начин ще постигнем желания резултат. Нациите събират или взривяват ядрени оръжия, за да не би други нации да си позволят да се шегуват с тях. Отвръщаме на злото с добро, тъй като знаем, че понякога по този начин можем да докоснем чувството за справедливост на другия или пък да го накараме от срам да се държи добре. Но понякога мотивацията ни не е егоистична. Изглежда, някои хора просто са добри по природа. Можем да приемем: простъпките на своите възрастни родители или тези на децата си, тъй като ги обичаме и искаме да са щастливи, дори това да е донякъде за наша сметка. Понякога сме строги с децата си и им причиняваме известна болка, тъй като искаме да оформим техните характери и вярваме, че дългосрочните резултати ще им донесат повече щастие, отколкото е краткосрочното им нещастие.

Всеки случай е различен. Хората и народите са различни. Знанието как да си проправим път през този лабиринт е част от мъдростта. Но като имаме предвид разнообразието и сложността на човешкото поведение, дали въобще има някакви прости правила — независимо дали ще ги наречем етични или прагматични, — които наистина да работят? Или може би трябва да се откажем от това да се опитваме да обмисляме всичко и просто да правим това, което смятаме за правилно. Но дори и тогава как ще определим кое е „правилно“?

* * *

Най-адмирираният стандарт на поведение — поне в Западния свят — е Златното правило, приписвано на Исус от Назарет. Всеки познава неговата формулировка, така както Св. Матей я е предал в своето Евангелие през I в.: „Всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям.“ Почти никой не го следва. Когато през V в. пр.Хр. китайският философ Кунг-Ци (известен на Запад с името Конфуций) бил попитан за неговото мнение относно Златното правило (вече добре известно по това време) — на злото да се отвръща с добро, — той отговорил със следния въпрос: „Тогава с какво ще отвръщате на доброто?“ Дали една бедна жена, която завижда на богатството на съседа си, трябва да му даде и малкото, което има? Трябва ли мазохистът да причинява болка на своя съсед? Златното правило не взема предвид разликите между хората. Дали наистина можем — след като някой ни е ударил по едната страна — да обърнем и другата и да я подложим да бъде ударена? Ако попаднем на безсърдечен противник, няма ли това просто да ни гарантира още страдание?

Сребърното правило гласи нещо различно: „Не причинявай на другите това, което не искаш те да ти причинят.“ То също може да бъде намерено навсякъде по света, включително — едно поколение преди Христос — в писанията на Раби Хилел. Най-вдъхновяващите примери за Сребърното правило през XX в. бяха Махандас Ганди и Мартин Лутър Кинг, Мл. Те съветваха потиснатите да не отговарят на насилието с насилие, но също така и да не бъдат покорни и отстъпчиви. Те се обявиха в защита на мирното гражданско неподчинение — да изложиш собственото си тяло на първата линия и да покажеш справедливостта на своята кауза с готовността си да понесеш наказанието за това, че си се обявил срещу един несправедлив закон. Целта е да бъдат размекнати сърцата на потисниците (и на тези, които още не са заели позиция по въпроса).

Кинг обяви Ганди за първия човек в историята, който е превърнал Златното и Сребърното правила в ефективен инструмент на социална промяна. Ганди пък обяснява, откъде е взел своя подход: „Научих урока на ненасилието от жена си, когато се опитах да я подчиня на волята си. Непоколебимата й съпротива на моята воля от една страна и тихото й покорство пред глупостта ми от друга — в крайна сметка ме накараха да се засрамя от себе си и да се излекувам от глупавата мисъл, че съм роден с правото да властвам над нея.“

През този век мирното гражданско неподчинение е предизвикало големи политически промени — с освобождаването на Индия от британското владичество и предизвикването на края на колониализма в световен мащаб, както и с придобиването на някои граждански права от афроамериканците (макар отправените от други — отречени от Ганди и Кинг — заплахи за насилие най-вероятно също да са помогнали). Африканският национален конгрес (АПК) израсна в традицията на Ганди. Но през 50-те години на XX в. стана ясно, че мирното неподчинение не води до какъвто и да било прогрес в отношенията с управляващата бяла Националистическа партия. Затова през 1961 г. Нелсън Мандела и неговите сподвижници основаха военното крило на АНК — Umkontho we Sizwe, „Копието на нацията“ — въз основа на твърде не-Гандиевия принцип, че белите разбират само от насилие.

Дори и Ганди срещна трудности с това да помири правилото за ненасилие с необходимостта да се защитава срещу тези, чиито принципи на поведение не бяха толкова възвишени: „Все още нямам необходимите качества, за да преподавам своята житейска философия. Силите едва ми стигат, за да упражнявам философията, в която вярвам. Аз съм просто една бедна душа, която страстно желае да бъде… напълно истинна и напълно мирна в своите мисли, думи и дела, но така и не успява да достигне до идеала си.“

„Отплащай се на доброто с добро — казва Конфуций, — но на злото отвръщай справедливо.“ Това може да бъде наречено Месинговото или Медното правило: „Отнасяй се с другите така, както те се отнасят с теб.“ Това е lex talionis^[1], „зъб за зъб, око за око“, към който е прибавено „услуга за услуга“. Това е обичайният стандарт в поведението на хората (и шимпанзетата). „Ако врагът е склонен да има мир, склони и ти да има мир“ — тази мисъл от Корана цитира президентът Бил Клинтън на мирните преговори между Израел и Палестина. Без да е необходимо да се обръщаме към по-добрата страна на хората отсреща, по този начин институционализираме един вид действено регулиране, според което награждаваме доброто и наказваме лошото им отношение към нас. Не сме мекушави, но не сме и злопаметни. Звучи обещаващо. Или е вярно, че „две злини не правят една добрина“?

Още по-неблагородно е Желязното правило: „Отнасяй се с другите както искаш, преди те да са се отнесли така с теб.“ Понякога се формулира и като „Който плаща, той поръчва музиката“, като по този начин не само подчертава отстъплението си от Златното правило, но освен това демонстрира и презрение към него. Това е скритата максима на мнозина — стига само да може да им се размине, — а в много случаи и неизказаният принцип на силните.

Накрая би трябвало да спомена още две правила, които също се срещат в живия свят. Те също могат да обяснят много. Едното гласи: „Подмазвай се на по-висшестоящите от теб и използвай тези, които са по-ниско.“ Това е мотото на кавгаджиите и побойниците и е норма в много човекоподобни общности от примати. На практика този принцип е комбинация от Златното правило по отношение на по-силните и Желязното правило спрямо по-слабите. Тъй като не е известно да има сплав между желязо и злато, ще го наречем Калаеното правило (заради неговата гъвкавост). Другото често срещано правило гласи: „Давай преимущество във всичко на своите близки родственици, а с останалите се отнасяй, както намериш за добре.“ Еволюционните биолози наричат това Правило на непотизма „родствен подбор“.

Въпреки очевидната практичност на Медното правило, то все пак има един фатален недостатък — безкрайната вендета. Едва ли има някакво значение, кой е поставил началото на насилието. Насилието ражда насилие и всяка една от двете страни има всички основания да мрази другата. „Няма път към мира — казва А. Дж. Мусте. — Мирът е пътят.“ Но мирът е нещо трудно, а насилието — нещо лесно. Дори и почти всички да искат да прекратят вендетата, дори и един-единствен акт на отмъщение е достатъчен да я разпали отново. Пред очите ни винаги ще бъдат хълцащата вдовица и опечалените деца на някой убит роднина. Старите хора помнят престъпления, извършени по времето, когато са били деца. Нашата разумна част се опитва да съхрани мира, но затаените в нас страсти крещят за отмъщение. Екстремистите от две враждуващи страни могат да разчитат един на друг. В своето презрение към призивите за разбиране, обич и нежност те са се съюзили срещу всички нас, останалите. Шепа луди глави могат да тласнат към война и унищожение цял легион по-рационални и предпазливи хора.

Мнозина на Запад са били така хипнотизирани от ужасяващите споразумения с Хитлер, сключени в Мюнхен през 1938 г., че са се оказали неспособни да направят разлика между сътрудничество и помиряване. Без да се налага да преценяваме всеки жест и подход според собствените им достойнства, ние просто решаваме, че противникът е пропит от злото, че всички негови предложения са измамни и че единственото, от което разбира, е силата. Може би за Хитлер това е била правилната преценка. Но колкото и да ми се иска някой да се беше противопоставил на нахлуването в Рейнската област, това не е правилната преценка по принцип. Тя само подсилва враждебността, която двете страни хранят една към друга, и прави избухването на конфликт много по-вероятно. В един свят на ядрени оръжия безкомпромисната омраза влече след себе си специални и изключително големи опасности.

Смятам, че е много трудно да се прекъсне една дълга поредица от отмъщения. Има такива етнически групи, които са се обезкървили до точката на изчезване, тъй като просто не са разполагали с механизмите да прекъснат цикъла. Един такъв пример е племето каинганг, обитаващо планините на Бразилия. Други примери са враждуващите народности в бивша Югославия, в Руанда и на много други места. Медното правило изглежда твърде непрощаващо. Желязното правило дава предимство на малцината силни и безпощадни пред интересите на всички други хора. Златното и Сребърното правила изглеждат твърде мекушави. Те систематично пропускат да накажат жестокостта и експлоатацията. Надяват се да обърнат хората от зло към добро, като им покажат, че добротата е нещо възможно. И все пак има социопати, които не се интересуват особено от чувствата на околните, и е трудно да си представим, че срамът пред някакъв добър пример ще тласне един Хитлер или един Сталин по пътя на изкуплението. Има ли някакво правило, което да е някъде по средата между Златното и Сребърното от една страна и Медното, Желязното и Калаеното от друга — правило, което да действа по-добре от всяко едно от тях, взето по отделно?

При толкова много различни правила как можем да решим кое трябва да приложим и кое ще даде резултат? Дори в една-единствена личност или нация могат да функционират едновременно повече от едно правило. Дали сме обречени да гадаем, или трябва да разчитаме на своята интуиция? Или може би просто трябва да повтаряме като папагали това, на което сме били учени? Нека се опитаме да забравим поне за момент всички правила, на които сме били учени, както и тези, които чувстваме — може би благодарение на някакво дълбоко вкоренено усещане за справедливост, — че трябва да са правилни.

Да предположим, че искаме не да потвърдим или отречем това, на което сме били учени, а просто да открием какво ще проработи. Има ли начин да изпитаме съперничещите си етични кодекси? Като съзнаваме много добре, че реалният свят може да се окаже много по-сложен от всяка симулация, можем ли все пак да подложим тази материя на научно изследване?

* * *

Свикнали сме да играем игри, в които едната страна печели, а другата губи. Всяка следваща точка, отбелязана от нашите противници, ни оставя още по-назад. Игрите на победа и загуба изглеждат толкова естествени, че много хора изпитват затруднение да си представят игра, която да не е основана на този принцип. В игрите на победа и загуба загубата просто уравновесява победата. Затова те са наричани още игри с „нулев сбор“. Не може да има никакво съмнение в намеренията на вашия противник — в рамките на правилата той ще направи всичко, за да ви победи.

Много деца остават поразени, когато за първи път наистина се сблъскат с губещата страна на игрите на победа и загуба. Точно преди да обявят банкрут в партията „Монополи“, те започват да молят за специални отстъпки (например някой да им опрости наема), а когато това няма изгледи да се случи, избухват в сълзи и заклеймяват играта като безчувствена и жестока — каквато тя, разбира се, е. (Виждал съм обърнати в пристъп на ярост и унижение дъски и пръснати по земята „хотели“, карти с надпис „Шанс“ и метални символи — при това не само от деца.) Според правилата на „Монополи“ не е възможно играчите така да си сътрудничат, че всички да спечелят. Просто играта не е направена по този начин. Същото е валидно и за бокса, футбола, хокея, баскетбола, бейзбола, волейбола, тениса, шахмата, всичките олимпийски спортове, регатите, ралитата, картите и политическите пристрастия. В нито една от тези игри не съществува възможността да бъде приложено Златното или Сребърното, нито дори Медното правило. Допускат се единствено Желязното и Калаеното. Ако наистина почитаме Златното правило, защо тогава то отсъства от игрите, на които учим своите деца?

След един милион години на периодични конфликти между враждуващи племена изглежда напълно естествено да мислим в модел на „нулев сбор“ и да възприемаме всяко взаимодействие като съревнование или конфликт. Само че ядрената война (както и много конвенционални войни), икономическата криза и разрушаването на глобалната околна среда имат само един възможен резултат, и той е загуба. От друга страна, такива жизненоважни човешки занимания, каквито са любовта, приятелството, музиката, изкуството и стремежът към знания могат да ни донесат единствено победа. Ако можем да мислим в рамките на „победа-загуба“, то тогава полезрението ни е опасно ограничено.

Научната дисциплина, която се занимава с тези проблеми, се нарича теория на играта и намира приложение във военните тактика и стратегия, търговската политика, корпоративната конкуренция, ограничаването на екологичното замърсяване и плановете за ядрена война. Парадигматичната игра е „Дилемата на затворника“. В случая става дума за модел, който невинаги дава „нулев сбор“. Освен това са възможни както изцяло печеливши, така и изцяло губещи варианти. В случая „свещените“ книги не предоставят почти никакви полезни стратегически съвети. Става дума за една изцяло прагматична игра.

Представете си, че вие и ваш приятел сте арестувани за извършването на сериозно престъпление. За целите на играта няма никакво значение дали някой от двамата наистина го е извършил, или сте го направили двамата заедно, или пък и двамата сте невинни. Важното е, че полицията твърди, че сте виновни. Отведени сте в индивидуални стаи за разпит още преди да имате време да сравните версиите си или да измислите обща стратегия. Там — очевидно забравили за това, че имате някои права („Имате право да мълчите…“) — се опитват да ви накарат да признаете. Казват ви — нещо, което полицията понякога прави, — че приятелят ви е признал и че е замесил и вас. (Какъв приятел само!) Полицаите може и да казват истината. Не е изключено и да лъжат. Вие имате само две възможности — или да признаете, или да отстоявате своята невинност. Ако въобще решите да кажете нещо, каква ще бъде най-добрата тактика, за да сведете до минимум наказанието?

Ето и възможните развръзки.

Ако отречете, че сте извършили престъплението, и (макар да не знаете) вашият приятел също отрече, тогава обвиненията могат да се окажат недоказуеми. Съответно при евентуален съдебен процес и двамата ще получите много леки присъди.

Ако и двамата признаете, тогава държавата ще е положила малко усилия за разкриването на престъплението. В замяна на това не е изключено да получите сравнително леки присъди, макари не толкова леки, колкото биха били, ако и двамата бяхте пледирали за невинност.

Но ако вие твърдите, че сте невинен, а приятелят ви признае, държавата ще поиска максимална присъда за вас, а за приятеля ви — минимално или дори никакво наказание. М-да… Много сте уязвим при една подобна измама, която занимаващите се с теория на играта наричат „дезертиране“.

При това положение, ако вие и вашият приятел си „сътрудничите“ — т.е. ако и двамата пледирате за невинност (или признаете) — и двамата ще избегнете най-лошото. Трябва ли да играете на сигурно и да признаете, за да си гарантирате някаква средна присъда? В този случай, ако вашият приятел пледира за невинност, а вие направите самопризнания — ами, много лошо за него, докато вие може и да се отървете.

Когато премислите всички възможни варианти, ще разберете, че каквото и да направи приятелят ви, за вас ще е по-добре не да си „сътрудничите“, а да „дезертирате“. Влудяващото е, че същото важи и за него. Но ако и двамата дезертирате, това ще доведе до по-лош резултат и за двамата, отколкото ако сте си сътрудничили. Това е дилемата на затворника.

Сега си представете още една дилема на затворника, при която двамата участници минават през поредица такива игри. В края на всяка и двамата научават присъдите си и съответно разбират как е постъпил другия. Всеки придобива опит по отношение на стратегията (и характера) на другия. Дали ще се научат да си сътрудничат? Дали във всяка следваща игра и двамата ще отричат да са извършвали каквото и да било престъпление? Дори и ако има голяма награда за предателството?

Може би ще се опитате да се сътрудничите или да дезертирате — в зависимост от това как са се развили събитията в предишната игра или игри. Ако твърде много си сътрудничите, другият играч може да реши да се възползва от добрината ви. Ако пък твърде често дезертирате, той може да започне да прави същото, което е лошо и за двама ви. Знаете, че другият играч разполага с данните за вашия модел на поведение. Каква е правилната комбинация между сътрудничество и дезертиране? При това положение вашето поведение се превръща в нещо, което — подобно на всеки един въпрос в природата — подлежи на експериментално изследване.

Този проблем е изследван от работещия в Мичиганския университет социолог Робърт Акселрод, в неговата забележителна книга „Еволюция на сътрудничеството“. Той се основава на резултатите от един компютърно симулиран турнир на принципа всеки срещу всеки. При него се сблъскват различни модели на поведение и в края става ясно, кой е печелившият (кой получава най-леката кумулативна присъда). Може би най-простата стратегия е да сътрудничите през цялото време, независимо от това доколко подобно поведение е неизгодно за вас. Друг подобен вариант е никога да не сътрудничите — независимо от облагите, които сътрудничеството може да ви донесе. Това са съответно Златното и Желязното правило. И двете винаги губят — едното от твърде голямата си доброта, а другото — от прекомерната си безмилостност. Стратегиите, които не наказват достатъчно бързо дезертирането, също губят — отчасти защото изпращат сигнал, че отказът за сътрудничество може да спечели. Златното правило не е просто неуспешна стратегия — то освен това е опасно за другите играчи, които могат да спечелят в краткосрочен план, но в крайна сметка да бъдат погубени от експлоататорите.

Трябва ли в първата игра да дезертирате, но ако опонентът ви реши да сътрудничи дори веднъж, във всички следващи игри вие също да сътрудничите? Или трябва в първата игра да сътрудничите, но ако другият дезертира дори веднъж, оттук нататък само да дезертирате? Тези стратегии също губят. За разлика от различните спортове, в случая не можете да разчитате на това, че единствената цел на вашия опонент е да ви навреди.

В много подобни турнири най-печелившата стратегия се нарича „танто за танто“ (или „каквото повикало, такова се обадило“). Много е просто: сътрудничите в първата игра и във всеки следващ рунд просто правите това, което опонентът ви е направил в предишната. Наказвате дезертирането, но ако партньорът ви реши да сътрудничи, показвате добра воля и оставяте всичко в миналото. В началото един подобен подход сякаш дава само посредствен успех. Но в хода на играта, докато другите стратегии постепенно губят — от твърде много доброта или твърде силна злоба — този среден път започва да дърпа напред. Като изключим това, че винаги трябва да проявите доброта с първия си ход, стратегията „танто за танто“ е идентична с Медното правило. Тя много бързо (още в следващата игра) награждава сътрудничеството и наказва дезертьорството, като освен това има огромното достойнство, че много ясно показва на опонента каква точно е вашата стратегия. (Една неясна стратегия може да се окаже смъртоносна.)

Веднъж щом се появят няколко играчи, които прилагат стратегията „танто за танто“, броят на случаите на сътрудничество се увеличава. За да успеят, практикуващите поведение „танто за танто“ трябва да намерят други, които искат да отговорят по съответния начин, и да си сътрудничат с тях. След първия турнир, в който Медното правило съвсем неочаквано спечели, някои специалисти решиха, че тази стратегия е твърде мекушава. На следващия път те решиха да използват този неин недостатък и започнаха да дезертират по-често. При всеки следващ опит неизменно губеха. Дори и опитни стратези демонстрираха склонност да подценяват силата на прошката и сдобряването. Моделът „каквото повикало, такова се обадило“ включва интересна смесица от склонности: първоначална дружелюбност, готовност да се прощава и безмилостно възмездие. Акселрод убедително е представил превъзходството, което правилото „танто за танто“ има в подобни турнири.

Нещо подобно може да се открие и в цялото животинско царство и е изучено особено добре при нашите най-близки роднини — шимпанзетата. То е описано от биолога Робърт Тривърс и е наречено от него „реципрочен алтруизъм“. Отделните индивиди могат да си правят един на друг услуги, стига да очакват, че те ще бъдат върнати — невинаги, но достатъчно често, за да върши работа. Това, разбира се, не е неизменна морална стратегия, но въпреки това се среща сравнително често. Следователно няма нужда да дискутираме върху древността на Златното, Сребърното и Медното правило, нито пък за тази на принципа „танто за танто“ или за хронологическото първенство на моралните предписания в библейската книга „Левит“. Тези етически правила не са били измислени за първи път от някой вдъхновен човешки законодател. Можем да ги проследим далеч назад в еволюционното ни минало. Те са част от родословието на нашите предци още от времето, когато не сме били хора.

„Дилемата на затворника“ е много проста игра. Истинският живот е значително по-сложен. Дали ако баща ми даде нашата ябълка на човека с моливите, това означава, че има по-голяма вероятност той самият да получи ябълка? Не и от човека с моливите — него няма да го видим никога повече. Но дали увеличаването на броя на подобни прояви на благотворителност няма да доведе до подобряване на икономическото състояние и баща ми да получи по-голяма заплата? Или пък даваме ябълката не с оглед икономическата, а заради емоционалната награда? По същия начин и отделните човешки същества и народите — за разлика от играчите в една идеална игра на „Дилемата на затворника“ — влизат в съприкосновение един с друг с различни склонности, както наследствени, така и културни.

Но главният урок в един не особено дълъг турнир по „Дилемата на затворника“ се отнася за стратегическата яснота; за самоубийствената природа на завистта; за приоритета на дългосрочните пред краткосрочните цели; за опасностите, които се крият както в една тирания, така и в мекушавостта; и особено за това, че трябва да подходим към целия проблем с правилата, по които трябва да се живее, като към експериментален въпрос. Теорията за играта също така показва, че доброто познаване на нашата история е от ключово значение за оцеляването ни.