Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (15) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Петнадесета глава
Абортите или можем ли да бъдем едновременно и „за живот“ и „за избор“^[1]

„Човечеството обича да мисли с крайни противоположни понятия. То е склонно да формулира убежденията си като противопоставяне на «или…, или…» и не си представя никакви междинни възможности. Дори и когато бъде принудено да признае, че не може да се живее въз основа на крайности, то продължава да твърди, че на теория те са правилни, но че когато се опре до прилагането им на дело, обстоятелствата ни принуждават да правим компромиси.“

Джон Дюи, „Опит и обучение“, I (1938)

Въпросът беше решен преди десетилетия. Съдът избра средното положение. Може би сте решили, че на борбата е бил сложен край. Напротив, вместо това имаше митинги, бомбени атентати и сплашвания, убийства на работещи в клиники за аборти, арести, енергично лобиране, законодателни драми, изслушвания в Конгреса, решения на Върховния съд, големи политически партии, които почти заставаха на определена позиция по въпроса, и духовници, които заплашваха политиците с адските мъки. Привържениците на едната и другата страна си разменяха обвинения в лицемерие и убийство. По един и същ начин се цитираше както духа на Конституцията, така и Божията воля. Съмнителни аргументи бяха прокарвани като сигурни факти. И двете съперничещи си фракции се обръщаха към науката с искане да подкрепи позициите им. Семейства се разделяха, съпрузи се договаряха да не обсъждат тези тема, стари приятели спираха да си говорят. Политиците правеха справка с последните статистически проучвания, за да открият какво им повелява съвестта. Насред целия този шум изглежда изключително трудно за противниците да се чуят едни други. Мненията са поляризирани. Мозъците са затворени.

Погрешно ли е да се прекрати една бременност? Винаги? Понякога? Никога? Как да решим? Написахме тази статия, за да разберем по-добре какви са съперничещите си възгледи и за да проверим дали самите ние бихме могли да открием такава позиция, която да задоволява и двама ни. Наистина ли няма средно положение? Трябваше да проверим състоятелността на аргументите и на двете страни и да формулираме примерни случаи, някои от които са напълно хипотетични. Ако на читателя се стори, че в някои от тези примери сме отишли твърде далеч, нека прояви търпение — опитваме се да доведем различните позиции до критичната точка, за да проверим какви са техните слабости и къде се провалят.

В моменти на размисъл почти всеки един човек е склонен да се съгласи, че проблемът не е изцяло едностранен. Открихме, че много поддръжници на едната или на другата страна изпитват известно неудобство и смущение, когато се сблъскат с това, което се крие зад аргументите на техните противници. (Причините за подобни конфронтации трябва да бъдат избягвани.) А проблемът без съмнение поставя много дълбоки въпроси: Какви са нашите отговорности един към друг? Трябва ли да позволим на държавата да се намеси в най-интимните и лични аспекти на нашия живот? Къде минават границите на свободата? Какво означава да бъдеш човек?

Общото мнение — особено това на медиите, които рядко намират време или желание да правят тънки разлики — е, че макар и да съществуват множество различни позиции, всъщност те се свеждат само до две: „за живот“ и „за избор“. Това са имената, с които двата основни враждуващи лагера обичат да се наричат, и с тях ще ги наричаме и тук. Ако трябва да му дадем възможно най-простата характеристика, един „защитник на избора“ би твърдял, че решението да прекъсне бременността си принадлежи единствено и само на жената и че държавата няма право да се намесва. Съответно „защитникът на живота“ ще твърди, че ембрионът или зародишът е жив още от момента на зачеването, че този живот ни налага моралното задължение да го съхраним и че абортът е равнозначен на убийство. И двете названия — „за избор“ и „за живот“ — са избрани с идеята да повлияят на тези, които все още нямат определено мнение по въпроса. Малцина са тези, които биха искали да ги смятат за противници на правото на избор или за незачитащи правото на живот. И наистина — свободата и живота са две от най-обичаните ценности, а в случая изглежда сякаш противопоставени в един фундаментален конфликт.

Нека сега се спрем поред на двете абсолютни позиции. Едно новородено бебе със сигурност е същото живо същество, което е било и точно преди раждането си. Има сигурни доказателства за това, че през последните месеци човешкият зародиш реагира на звук — включително и на музика, но най-вече на гласа на майка си. Може да си смуче палеца или да прави кълба напред-назад. От време на време се случва да генерира мозъчни вълни, които са много подобни на тези на възрастен човек. Някои хора твърдят, че си спомнят своето раждане или дори престоя си в утробата. Възможно е да съществува някаква форма на мисъл още в майчиния корем. Тезата, че преходът към пълноценна личност се осъществява внезапно в момента на раждането, е много трудно защитима. Защо — при това положение — ако убиеш едно бебе в деня след раждането му, това е убийство, а ако го направиш един ден преди това — не е?

От практическа гледна точка това не е чак толкова важно. По-малко от 1% от всички регистрирани аборти в Съединените щати са извършени в рамките на последните три месеца от бременността (а при едно по-щателно проучване се оказва, че повечето от случаите се дължат на спонтанен аборт или на грешка в изчисленията). Но абортите през третото тримесечие предоставят един добър примерен случай за границите на позицията „за избор“. Дали „изконното право на жената да контролира собственото си тяло“ включва и правото да убие един почти роден зародиш, който — от всяка една гледна точка — е идентичен с новородено дете?

Вярваме, че този въпрос тревожи поне отчасти мнозина от поддръжниците на свободата на възпроизвеждане. Те обаче не желаят да го повдигнат, тъй като това е началото на един много хлъзгав път надолу. Ако изглежда немислимо да се прекъсне една бременност в деветия месец, какво да кажем тогава за осмия, за седмия, за шестия…? Веднъж щом приемем, че държавата може да се намеси на всеки един стадий от бременността, не следва ли от това, че тя всъщност може да се намесва винаги и когато поиска?

Казаното извиква в съзнанието гледната точка на предимно мъжката и предимно охолната част от законодателите, които казват на бедните жени, че те трябва да се грижат и да издържат деца, които всъщност не могат да си позволят да имат; които принуждават непълнолетни деца да се грижат за деца, за които те все още не са емоционално подготвени; които казват на жените, които искат да направят кариера, че трябва да се откажат от мечтите си, да си стоят вкъщи и да бавят бебета; и — което е най-лошото — които осъждат жертвите на изнасилване или кръвосмешение да родят и да се грижат за потомството на своите насилници^[2]. Законодателните забрани на абортите събуждат подозрението, че истинското намерение е да се поставят под контрол независимостта и сексуалността на жените. Защо въобще законодателите трябва да имат каквото и да било право да казват на жените какво да правят с телата си? Унизително е да бъдеш лишен от свобода за възпроизводство. На жените им е дошло до гуша от това някой да им казва какво да правят.

И все пак всички ние сме единодушно на мнението, че трябва да има забрана върху убийствата, както и съответни наказания за извършителите. Едва ли ще звучи сериозно една защита, в която убиецът да твърди, че проблемът е единствено и само между него и жертвата и че правителството не би трябвало да се бърка. Ако убиването на един зародиш наистина е убийство на човешко същество, нима държавата не е длъжна да го предотврати? И наистина, една от основните функции на правителствата е да защитават слабите от силните.

Ако не се противопоставим на аборта поне в някои стадии на бременността, дали това не ни изправя пред опасността да пренебрегнем една цяла категория като незаслужаващи нашата защита и уважение? И не е ли именно това пренебрежение символ на сексизма, расизма, национализма и религиозния фанатизъм? Дали тези, които се борят срещу подобни неправди, не трябва да внимават изключително много да не би самите те да се окажат поддръжници на нещо подобно?

Днес в нито едно общество на земята няма право на живот, нито пък е имало в по-ранни времена (с някои редки изключения, като например джайнистите в Индия). Отглеждаме домашни животни с цел да ги заколим; унищожаваме горите; замърсяваме реките и езерата, докато в тях вече не може да живее нито една риба; убиваме сърните и елените за удоволствие, леопардите — заради кожите им, китовете — за да произвеждаме торове; в големите мрежи за риба тон улавяме делфини, които се мятат и се опитват да си поемат дъх; пребиваме малките на тюлените до смърт; всеки ден изличаваме от лицето на планетата някой биологичен вид. Всички тези животни и растения са също толкова живи, колкото сме и ние. Това, което (твърдим, че) защитаваме, е не животът като общо, а човешкият живот.

Но въпреки тази защита, епизодичните убийства са нещо обикновено за градовете, а освен това водим „конвенционални“ войни, чиито жертви са толкова ужасяващи, че повечето от нас въобще отказват да се замислят за тях. (Трябва да изтъкнем красноречивия факт, че организирани от държавата масови убийства често са оправдавани посредством определянето на противниковата страна като не напълно човешка — въз основа на раса, националност, религия или идеология.) Тази защита, това право на живот пропуска тези 40 000 деца на под петгодишна възраст, които всеки ден умират от глад, жажда, болести и липса на грижи — все неща, които можем да предотвратим.

Тези, които се обявяват за „правото на живот“, всъщност нямат предвид всяка форма на живот, а (в най-добрия случай) единствено и само човешкия живот. По тази причина те също — подобно на защитниците на правото на избор — трябва да решат какво точно отличава едно човешко същество от всяко друго животно и в кой точно момент на бременността се появяват тези уникални за хората качества, каквито и да са те.

Въпреки множеството противни твърдения, животът не започва в момента на зачеването. Той представлява една непрекъсната верига, която се простира назад почти до началото на историята на Земята преди около 4,6 милиарда години. Нито пък човешкият живот започва в момента на зачеването. Той също представлява една непрекъсната нишка, която ни връща назад до първата поява на нашия вид преди стотици хиляди години. Всеки човешки сперматозоид и всяка яйцеклетка са живи — в това не може да има никакво съмнение. Те, разбира се, не са човешки същества. Същото може да се твърди обаче и за една оплодена яйцеклетка.

При някои животни яйцеклетката се развива до пълноценен възрастен индивид без намесата на сперматозоида. Но това, поне доколкото ни е известно, не се отнася за хората. Един сперматозоид и една неоплодена яйцеклетка заедно образуват пълния генетичен проект за едно човешко същество. При определени обстоятелства след оплождането те могат да се развият и да се превърнат в бебе. Само че организмът изхвърля спонтанно повечето оплодени яйцеклетки. Нищо не гарантира превръщането им в бебета. Както сперматозоидът и яйцеклетката поотделно, така и оплодената яйцеклетка не са нищо повече от потенциално бебе или потенциален възрастен индивид. При това положение, ако един сперматозоид и една яйцеклетка са човешко същество в същата степен, в която е и получената от техния съюз оплодена яйцеклетка, и ако унищожаването на една оплодена яйцеклетка е убийство — въпреки че все още е само едно потенциално бебе, — защо тогава унищожаването на една неоплодена яйцеклетка или на един сперматозоид също да не е убийство?

При една средностатистическа човешка еякулация се изхвърлят стотици милиони сперматозоиди (максимална скорост с размахани опашки: 13 см в час). Един млад мъж в добро здраве може да произведе в рамките на една-две седмици толкова сперматозоиди, колкото ще бъдат достатъчни за удвояването на световното население. Дали тогава онанизмът не е някаква форма на масово убийство? А какво да кажем за нощните полюции или просто за секса? Умира ли някой, когато всеки месец женският организъм изхвърля една неоплодена яйцеклетка? Трябва ли да скърбим за всички тези спонтанни аборти? Много по-нисши животни могат да бъдат създадени в лабораторни условия от една-единствена клетка. Човешките клетки могат да бъдат клонирани (може би най-известният клонинг е ХеЛа, наречен на името на донора, Хелън Лейн). В светлината на подобни технологии за клониране, дали не извършваме масови убийства, когато унищожаваме всички тези клетки, които имат потенциалната възможност да бъдат клонирани? Когато например се убодем и капне капка кръв?

Всички човешки сперматозоиди и яйцеклетки са генетични половинки от „потенциални“ човешки същества. Не трябва ли — само заради това „потенциални“ — да положим героични усилия да спасим и защитим всяка една клетка винаги и навсякъде? Дали неспособността ни да го направим не е неморална или дори престъпна?, разбира се, има разлика между това да отнемеш живот и да не успееш да го запазиш? Освен това има огромна разлика между вероятността за оцеляване на един сперматозоид и тази на една оплодена яйцеклетка. Но абсурдната идея за организирането на отряди от благородни „семезащитници“ ни кара да се замислим дали потенциалната възможност на една оплодена яйцеклетка да се превърне в бебе наистина превръща унищожаването й в убийство.

Противниците на абортите се тревожат да не би, ако бъде позволено абортирането непосредствено след зачеването, това няма да се превърне в аргумент срещу забраната му в който и да било момент от бременността. Тогава, боят се те, един ден ще бъде позволено да бъдат убивани зародиши, които без съмнение са човешки същества. Както защитниците на избора, така и тези на живота (или поне някои от тях) са тласкани към крайни позиции от един и същ страх да не стъпят на хлъзгав път.

Подобно е положението на тези защитници на позицията „за живот“, които искат да бъде направено изключение за мъчителните случаи на породена от изнасилване или кръвосмешение бременност. Защо обаче трябва да поставяме правото на живот в зависимост от обстоятелствата на зачеване? Ако в крайна сметка ще бъде родено едно и също дете, може ли държавата да отреди живот за потомството на един законен съюз, а да осъди на смърт това, което е било заченато със сила или по принуда? Нима това е справедливо? И ако един такъв зародиш бъде определен като изключение, защо същото да не е валидно и за всеки друг? Това е една от причините някои защитници на живота да застанат на позицията — която много други възприемат като възмутителна, — че абортите трябва да бъдат забранени независимо от обстоятелствата (освен може би ако животът на майката не е застрашен).^[3]

Най-често срещаната причина за абортите по целия свят е ограничаването на раждаемостта. При това положение, дали противниците на абортите не трябва да раздават противозачатъчни средства и да обучават децата в училище как да ги използват? Това ще бъде ефективен начин за намаляване на броя на абортите. Вместо това се оказва, че Съединените щати се нареждат далеч зад други държави по прилагането на безопасни и ефективни методи за ограничаване на раждаемостта, като в много случаи съпротивата срещу подобни изследвания (и срещу половото обучение) идва от същите тези хора, които се обявяват против абортите.^[4]

* * *

Опитите да бъде намерен недвусмислен и морално подплатен отговор на въпроса, кога — ако въобще някога — абортът може да бъде позволен, имат дълбоки исторически корени. Често, особено в християнската традиция, тези опити са били обвързвани с въпроса кога точно душата се заселва в тялото — нещо, което най-вероятно не подлежи на научно доказване и което предизвиква спорове дори сред най-начетените богослови. Съществуват различни тези — че „одушевяването“ настъпва в семето преди зачеването, в момента на зачеването, в този на „оживяването“ (когато майката за първи път е в състояние да почувства движението на плода в нея) или при раждането. Или дори по-късно.

Различните религии имат различни възгледи по въпроса. В обществата на ловци и събиратели обикновено няма забрани върху абортите, същото се отнася и за древните гърци и римляни. За разлика от това, по-суровите асирийци са наказвали опитите за аборт с набиване на кол. Талмуда при юдеите учи, че плодът не е личност и няма права. В Стария и Новия завет — които иначе изобилстват с изключително детайлни забрани върху облеклото, храната и позволените думи — няма нито една дума, която специално да забранява абортите. Единственият пасаж, който има някакво, макар и далечно отношение („Изход“, 21:22), постановява, че ако възникне сбиване и при него случайно пострада присъстваща бременна жена, която след това пометне, то виновникът трябва да заплати глоба.

Нито Св. Августин, нито Св. Тома Аквински са разглеждали ранните аборти като убийство (последният въз основа на това, че зародишът не изглежда като човек). Този възглед е възприет от църквата на Виенския събор от 1312 г. и никога повече не е оспорен. Първият (и след това функционирал в продължение на стотици години) католически сборник по канонично право (според Джон Конъри, водещ специалист по църковните възгледи върху аборта) постановява, че абортът е убийство едва след като зародишът вече се е „оформил“ — т.е. след края на първото тримесечие.

Но когато през XVII в. с помощта на най-ранните микроскопи за първи път са изследвани сперматозоиди, учените решават, че те представляват едно напълно развито човешко същество. Това възражда старата идея за хомункулуса, според която във всяка семенна клетка има малко, напълно оформено човече, в чиито тестиси има безброй други хомункулуси и т.н., ad infinitum^[5]. Отчасти вследствие от тази погрешна интерпретация на научните данни, през 1869 г. Католическата църква обявява аборта — независимо от момента или причините за него — за основание за отлъчване от църквата. Повечето католици, както и мнозина други, са твърде изненадани от факта, че това не се е случило много по-рано.

В Съединените щати — от колониалния период до XIX в. — жената е имала право на избор във времето преди „оживяването“. Абортът в първото или дори във второто тримесечие се е разглеждал в най-лошия случай като простъпка. Рядко се е стигало до съдебен процес и почти никога не са били произнасяни присъди, тъй като всичко е зависело най-вече от свидетелските показания на жената — дали е почувствала „оживяването“, — както и заради нежеланието на съда да накаже една жена за това, че е упражнила правото си на избор. През 1800 г. в Съединените щати не е имало — поне доколкото знаем — никакъв закон, който да засяга абортите. Реклами за предизвикващи спонтанен аборт лекарства могат да бъдат намерени в буквално всеки вестник от онова време, дори и в някои църковни издания — въпреки че използваният език (макар и напълно разбираем) е надлежно евфемизиран.

През 1900 г. обаче вече всички щати са забранили абортите — независимо от стадия на бременността — с изключение на случаите, когато животът на жената е изложен на риск. Какво се е случило, за да настъпи една толкова поразителна промяна? Религията едва ли има нещо общо. Драстични икономически и социални обрати превръщат страната от аграрно в урбанизирано и индустриално общество. Америка е тръгнала по пътя на промяната — от прираст, който е един от най-високите в света, към един от най-ниските. Абортите определено имат своята роля в процеса и съответно са предизвикали ответна реакция — събудили са силите, които ги потискат.

Една от най-значителните сред тези сили е медицинската професия. До средата на XIX в. медицината се е практикувала без документ и без необходимия надзор от страна на държавата. Всеки е можел да си окачи табела над вратата и да се обяви за лекар. Възникването на нов медицински елит с университетско образование, който е нетърпелив да издигне социалния статус и влиянието на лекарите, довежда до учредяването на Американската медицинска асоциация. През първото десетилетие на своето съществуване, АМА започва да лобира срещу абортите, извършвани от хора, които не са дипломирани лекари. Новите познания в областта на ембриологията, заявяват медиците, са показали, че зародишът е човек дори преди „оживяването“.

Тази атака срещу абортите е мотивирана от загриженост не за здравето на жената, а — или поне така се твърди — за добруването на плода. Необходимо е да сте лекар, за да знаете кога един аборт е оправдан от морална гледна точка, тъй като въпросът зависи от научни и медицински факти, които единствено лекарите разбират. В същото време жените на практика не са допускани в медицинските училища, където биха могли да придобият тези тайнствени знания. Така в крайна сметка се стига до положението, че жените нямат почти никакъв избор при прекратяване на бременността си. Освен това отново лекарят трябва да реши дали една бременност заплашва здравето за жената като това кое състояние представлява опасност и кое — не, зависи изцяло от неговата лична преценка. В случая с една богата жена бременността може да представлява заплаха за нейното емоционално състояние или дори за начина й на живот. Бедната жена често е принудена да прибегне до тъмните улички или закачалката за дрехи.

Такъв беше законът до 60-те години на XX в., когато една коалиция от личности и организации, сред които беше и АМА, се опита да го отмени и да го замени с по-традиционни ценности, които трябваше да бъдат въплътени в процеса „Роу срещу Уейд“.^[6]

* * *

Ако преднамерено лишите от живот едно човешко същество, това се нарича убийство. Ако преднамерено отнемете живота на едно шимпанзе — което от биологична гледна точка е нашият най-близък роднина и притежава 99,6% човешки гени, — това вече не е убийство, независимо как ще го наречете. Понастоящем терминът „убийство“ се прилага единствено за отнемането на човешки живот. От това следва, че въпросът кога се появява личността (или душата, ако предпочитате) е ключов в дискусията за абортите. Кога един зародиш се превръща в човек? Кога се появяват тези особени и характерни качества, които ни правят хора?

Разбираме, че посочването на един конкретен момент ще пренебрегне индивидуалните разлики. И следователно, ако искаме да прокараме някаква граница, ще трябва да го направим консервативно — т.е. в някакъв по-ранен момент. Има хора, които се противопоставят на това да бъде определена числова граница, и ние споделяме тяхната тревога; но ако трябва да има закон, който да урежда този проблем и освен това да постига някакъв приложим компромис между двете крайни позиции, той все пак ще трябва да определи поне в общи линии прехода между зародиш и личност.

Всеки един от нас е започнал от точка. Оплодената яйцеклетка е приблизително с размерите на препинателния знак в края на това изречение. Важната среща между сперматозоида и яйцеклетката обикновено се случва в една от двете фалопиеви тръби. Клетката се превръща в две клетки, двете стават четири и т.н. — експоненциално нарастване със степен 2. Около десетия ден оплодената яйцеклетка се е превърнала в нещо като куха сфера, която се отправя към едно друго царство — утробата. По своя път тя наранява околната тъкан и смуче кръв от капилярите. Къпе се в майчината кръв, от която извлича кислород и хранителни вещества. Установява се като един вид паразит на стените на матката.

— На третата седмица, приблизително по времето на първия пропуснат месечен цикъл, оформящият се ембрион е с дължина около 2 мм и вече започват да личат някои части от тялото. Едва от този момент нататък той започва да е зависим от зачатъчната плацента. На този етап зародишът донякъде прилича на прешленест червей.^[7]

 

— На края на четвъртата седмица той вече е с дължина около 5 мм. Сега вече можем да познаем в него гръбначния организъм. Оформеното му като тръба сърце започва да бие и се забелязват нещо като хриле на риба или земноводно. Освен това има и ясно изразена опашка. Доста прилича на тритон или на попова лъжичка. Това е краят на първия месец след зачеването.

 

— На петата седмица вече започват да личат основните деления на мозъка. Забелязва се и това, което по-късно ще се стане очи, както и малки издатинки, от които ще се оформят ръцете и краката.

 

— На шестата седмица ембрионът е с дължина около 13 мм. Очите все още са разположени отстрани на главата, както е и при повечето животни, а гущероподобната глава вече има два свързани помежду си процепа, които по-късно ще се превърнат в уста и нос.

 

— На края на седмата седмица опашката е почти изчезнала и вече могат да се различат половите белези (макар и двата пола да изглеждат женски). Лицето вече прилича на такова на бозайник, макар и да има донякъде свински вид.

 

— В края на осмата седмица лицето вече е приматообразно, макар все още да не е напълно човешко. Повечето от частите на човешкото тяло присъстват поне в общи линии. Част от анатомията на нисшите части на мозъка е добре развита. Зародишът започва да показва рефлексни реакции на фини дразнители.

 

— На десетата седмица лицето вече има несъмнено човешки вид. Вече е възможно да се прави разлика между мъжките и женските индивиди. Ноктите и основните костни структури се появяват едва през третия месец.

 

— На четвъртия месец вече можете да различите лицето на един ембрион от това на друг. Обикновено през петия месец за първи път се появява т.нар. „оживяване“. Бронхиолите на белите дробове започват да се развиват едва през шестия месец, а алвеолите — още по-късно.

Първите осем седмици

Стадиите в развитието на ембриона и плода през първите осем седмици след зачеването. В левия край е показана току-що оплодената яйцеклетка, съдържаща 46 хромозоми — пълния генетичен проект, наполовина предоставен от яйцеклетката и наполовина — от сперматозоида. Всяка илюстрация представя една изминала седмица от бременността — с изключение на последната, която представя осмата седмица. След като преминем етапите, в които зародишът прилича последователно на червей, земноводно, влечуго и нисш бозайник, на осмата седмица най-накрая се появяват характерните за приматите (маймуни, човекоподобни маймуни и хора) белези. Ще трябва да изминат още много месеци, преди да се развият белите дробове и да се прояви присъщата за хората мозъчна дейност.

И така, ако единствено една личност може да бъде убита, кога точно един зародиш се превръща в такава? Когато лицето му придобие човешки вид — в края на първото тримесечие? Когато ембрионът започне да реагира на дразнители — също в края на първото тримесечие? Когато стане достатъчно активен, за да се почувства „оживяването“ — обикновено в средата на второто тримесечие? Когато белите му дробове достигнат до стадий на развитие, при който зародишът би могъл — просто като възможност — да диша самостоятелно във външна среда?

Проблемът с тези конкретни моменти от развитието на един ембрион не се състои само в това, че те са произволни. По-притеснително е, че нито един от тези стадии не включва черти, които да са единствено и само човешки — като изключим повърхностното ниво на лицевата прилика. Всички животни реагират на дразнители и се движат по своя собствена воля. Голям брой други същества също могат да дишат. Но това не ни спира да избиваме милиарди и милиарди от тях. Не рефлексите, движението и дишането са тези неща, които ни правят хора.

Другите животни ни превъзхождат с много неща — с бързина, сила, издръжливост, със способностите си да се катерят, да се заравят в земята или да се прикриват, със зрението, обонянието и слуха си, с господството си над въздуха и водата. Нашето единствено преимущество, тайната на нашия успех, е мисълта — характерната човешка мисъл. Способни сме да премисляме нещата, да си представяме събития, които още не са се случили, да решаваме проблеми. По този начин сме изобретили земеделието и сме създали цивилизацията. Мисълта е нашата благословия и нашето проклятие и именно тя е тази, която ни прави това, което сме.

Мисленето, разбира се, се случва в мозъка — най-вече в горните слоеве на нагънатото „сиво вещество“, наречени мозъчна кора. Тези приблизително 100 милиарда неврона, които изграждат мозъка, всъщност образуват материалната основа на мисленето. Невроните са свързани помежду си и техните връзки играят голяма роля в това, което изживяваме или си мислим. Но масовото свързване на невроните започва едва през между 24-та и 27-та седмица на бременността, т.е. през шестия месец.

Като поставят безвредни електроди на главата на един пациент, лекарите могат да измерят електрическата активност на мрежата от неврони, която се крие в черепа. Различните видове мисловна активност генерира различни видове мозъчни вълни. Но мозъчни вълни с регулярна структура, които са характерни за възрастните индивиди, се появяват в зародиша едва около 30-та седмица от бременността — т.е. около началото на третото тримесечие. Ембрионите, които са по-млади — независимо колко живи и активни са — нямат необходимата мозъчна архитектура. Те все още не могат да мислят.

Трудно и болезнено е да се примирим с убиването на което и да било живо същество — особено на някое, които по-късно може да се превърне в бебе. Но ние сме отхвърлили крайните позиции на „винаги“ и „никога“ и това ни поставя — независимо дали ни харесва или не — на хлъзгава почва. Ако бъдем принудени да изберем някакъв свързан с развитието критерий, то това е мястото, където ще прокараме границата, когато за първи път се появи потенциалната възможност да протече характерната за хората мисъл.

Това всъщност е едно много консервативно определение: в зародишите много рядко се наблюдават регулярни мозъчни вълни. Желателно е да се направят повече проучвания. (Ясноопределими мозъчни вълни при ембрионите, например на павианите и овцете, също се появяват едва в късните стадии на бременността.) Ако искаме да придадем допълнителна строгост на този критерий — за да оставим място за евентуално преждевременно мозъчно развитие на ембриона, — трябва да прокараме границата в края на шестия месец. По една случайност точно такова беше и решението, до което Върховният съд достигна през 1973 г., макар и по съвсем различни причини.

Изразеното от съда становище по процеса „Роу срещу Уейд“ промени американското законодателство по отношение на абортите. То позволи аборт по искане на жената — за първото тримесечие без ограничения, а за второто — единствено с някои произтичащи от здравословното й състояние ограничения. Решението дава възможност на отделните щати да забраняват абортите в третото тримесечие, освен в случаите, когато има сериозен риск за живота или здравето на жената. В решението „Уебстър“ от 1989 г.^[8] Върховният съд категорично отказа да промени позицията си по „Роу срещу Уейд“, но на практика подкани законодателствата на 50 щата да решат сами за себе си.

Какви са основанията зад случая „Роу срещу Уейд“? На това какво се случва на децата (веднъж след като вече са родени) и на техните семейства, не е придадена никаква правна тежест. Вместо това съдът отсъжда, че правото на жената на свобода на възпроизводство се защитава от гарантираната от Конституцията лична свобода. Това право обаче също подлежи на дефиниране. Необходимо е да бъдат претеглени от една страна гарантираната лична свобода на жената, а от друга — правото на живот на плода. Съдът отсъди, че през първото тримесечие приоритет има правото на личен избор, а през последното — правото на живот. Моментът на преход не беше обоснован с нито един от доводите, които представихме дотук в тази глава — нито с момента на зараждането на „душата“, нито кога един ембрион придобива достатъчно човешки черти и поради това трябва да бъде защитен от законите срещу убийствата. Вместо това съдът прие един друг критерий — дали ембрионът може да живее извън майката. Това се нарича „жизнеспособност“ и отчасти зависи от способността на зародиша да диша самостоятелно. Белите дробове просто не са развити и плодът не може да диша — независимо в колко усъвършенстван апарат за изкуствено поддържане на живота го поставите — до около 24-та седмица, т.е. почти до началото на шестия месец. Именно затова решението „Роу срещу Уейд“ позволява на щатите да забраняват абортите в третото тримесечие. Това е един твърде прагматичен критерий.

Аргументацията е следната. Ако на даден стадий от бременността ембрионът би бил жизнеспособен и извън матката, тогава правото на плода да живее е по-силно от това на майката да избира свободно. Какво обаче означава „жизнеспособен“? Дори и едно нормално новородено не е жизнеспособно, ако не бъде обсипано с много любов и грижи. Само допреди няколко десетилетия все още не е имало инкубатори и шансовете на седмачетата да оживеят са били твърде малки. Дали по това време е било приемливо да се направи аборт в седмия месец? Дали след изобретяването на инкубаторите абортирането в седмия месец внезапно не е станало неморално? Какво ще стане, ако някъде в бъдещето бъде разработена такава технология, че една изкуствена матка да може да поддържа живота на плода дори и преди шестия месец, като му осигурява кислород и хранителни вещества чрез кръвта — както прави майчиният организъм чрез плацентата и кръвоносната система на ембриона? Има ли гаранции, че една подобна технология няма да бъде изобретена скоро и че няма да бъде достъпна за много хора. Но ако тя наистина стане достъпна, дали тогава ще стане неморално да се абортира през шестия месец — след като до този момент е било морално? Един морал, който зависи и се променя заедно с технологиите, е крехък морал. За някои хора той освен това е неприемлив.

И защо точно дишането (или функционирането на бъбреците, или способността да се съпротивляваме на болестите) трябва да оправдава защитата от закона? Ако се докаже, че един зародиш може да мисли и усеща, но не може да диша, дали тогава ще бъде правилно да го убием? Дали оценяваме дишането по-високо от мисленето и усещанията? На нас ни се струва, че аргументът на „жизнеспособността“ не може да бъде определящ по отношение на това кога един аборт е позволим. Необходими са някакви други критерии. Тук отново ще ви предложим да се замислите дали най-ранните зачатъци на човешко мислене не биха могли да бъдат такъв критерий.

Но тъй като способността на един ембрион да мисли се появява дори по-късно от способността му да диша, смятаме, че „Роу срещу Уейд“ е добро и предпазливо решение на един сложен и труден проблем. Като забранява абортите през последното тримесечие — с изключение на тези случаи, в които има неотложна медицинска необходимост, — то постига един справедлив баланс между конфликтните позиции на избора и живота.

Когато тази статия се появи в списание „Парейд“, тя беше придружена от отделно поле, в което беше посочен телефонен номер 900, на който всеки един читател можеше да изрази своето мнение по въпроса за абортите. Обадиха се учудващо много хора — около 380 000. Те можеха да избират между четири възможности: „Абортът след момента на зачатието е убийство“, „Жената има право да избере аборта в който и да било момент от бременността“, „Абортите трябва да бъдат позволени през първите три месеца от бременността“ и „Абортите трябва да бъдат позволени през първите шест месеца от бременността“. „Парейд“ излиза в неделя и в понеделник получените мнения бяха разпределени приблизително по равно между четирите възможности. Тогава г-н Пат Робъртсън — християнски фундаменталист и евангелист, кандидат за президент на Републиканската партия през 1992 г. — се появи в редовното си понеделнишко телевизионно предаване и призова своите последователи да измъкнат „Парейд“ „от боклука“ и да изпратят ясното послание, че унищожаването на една човешка зигота е убийство. Което те и направиха. Обичайната нагласа на американците „за избора“ — която редовно се демонстрира в демографски контролираните обществени допитвания и която намери отражение в ранните резултати от обажданията на номер 900 — беше надвита от политическата организация.