Карл Сейгън
Милиарди и милиарди (17) (Мисли за живота и смъртта на прага на новото хилядолетие)

Седемнадесета глава
Гетисбърг и сега^[1]

„Тази реч беше произнесена на 3 юли 1988 г. пред около 30 000 души, които се бяха събрали по случай 125-та годишнина от битката при Гетисбърг и повторното освещаване на Мемориала на мира «Вечна Светлина» — в Националния военен парк «Гетисбърг», щата Пенсилвания. Мирният мемориал при Гетисбърг се освещава наново на всеки 25 години. Преди това речи по случая са произнасяли президентите Уилсън, Франклин Рузвелт и Айзенхауер.“

От „Заеми ми ушите си или големите речи в историята“, подбрани и представени от Уилям Съфайър (Ню Йорк, У. У. Нортън, 1992)

Петдесет и една хиляди човешки същества са били убити или ранени на това място. Те са били прадеди само на някои от нас, но братя на всички ни. Това е първият истински пример за индустриализирана война — с механизирани оръжия и железопътни доставки на хора и материали. Това е бил първият намек за една предстояща епоха — нашата епоха; първо указание на какво е способна технологията, ако бъде подчинена на целите на войната. Новата многозарядна винтовка „Спенсър“ е била използвана за първи път тук. През май 1863 г. един разузнавателен балон на Армията на Потомак засича придвижването на силите на Конфедерацията през река Рапаханок — началото на кампанията, която довежда до битката при Гетисбърг. Този балон е предшественик на военновъздушните сили, на стратегическите бомбардировки и разузнавателните спътници.

В хода на тридневните боеве при Гетисбърг вземат участие няколкостотин артилерийски единици. Какво са можели да направят? Как е изглеждала войната по това време? Ето ви свидетелството на Франк Хаскъл от Уисконсин, който участва в битката като войник в армията на юнионистите. Това е откъс от писмо до неговия брат, в който се описват кошмарните, сякаш реещи се във въздуха снаряди:

„Често не можехме да видим снаряда, преди да избухне, но понякога — когато бяхме с лице към врага и се случеше да погледнем нагоре — приближаването му беше известявано от продължително свистене, което винаги ми се е струвало като някаква осезаема линия, завършваща с черно кълбо, което беше също толкова видимо за окото, колкото свистенето беше ясно за ухото. След това снарядът сякаш спираше и за момент увисваше във въздуха, след което изчезваше сред огън, пушек и трясък… Един снаряд избухна на няма и десетина метра от нас — в храстите, където стояха трима ординарци, които се грижеха за конете. Двама от мъжете и един кон бяха убити.“

Това е типичен момент от битката при Гетисбърг. Нещо подобно се е повтаряло хиляди пъти. Балистичните снаряди, изстрелвани от тези оръдия, които можете да видите навсякъде по този мемориал, са имали обсег от най-много няколко километра. Количеството експлозив в най-страшните от тях едва ли е надминавало 9 килограма — приблизително една стотна от един тон ТНТ. Било е достатъчно, за да убие няколко души.

Но най-силните химични експлозиви, използвани 80 години по-късно, по време на Втората световна война, са били бомби, наречени блокбъстъри (blockbusters) — защото една-единствена бомба е можела да разруши цял квартал. Те били хвърляни от самолети — след пътуване от няколкостотин километра — и всяка една е съдържала по 10 тона ТНТ, което е хиляда пъти повече от силата на най-страшното оръжие в битката при Гетисбърг и е било достатъчно да отнеме няколко десетки човешки живота.

В самия край на Втората световна война Съединените щати използваха първите атомни бомби, за да изличат от лицето на земята два японски града. Всяко едно от тези оръжия, преминали разстояние от хиляда километра, е носело в себе си силата на около 10 000 тона ТНТ — достатъчно, за да донесе смъртта на стотици хиляди хора. Една-единствена бомба.

Няколко години по-късно Съединените щати и Съветският съюз разработиха първите термоядрени оръжия, първите водородни бомби. Някои от тях имат експлозивна сила, равна на десет милиона тона ТНТ — достатъчно, за да убие няколко милиона души. Една бомба. Стратегическите ядрени оръжия могат да бъдат изстреляни към всяко едно място на планетата. Днес вече всяко едно кътче на земята е потенциално бойно поле.

Всеки един от тези технологични триумфи е усъвършенствал изкуството на масовите убийства с фактор хиляда. От Гетисбърг до блокбъстърите — хиляда пъти по-голяма експлозивна енергия; от блокбъстърите до атомната бомба — още хиляда; и от атомната до водородната бомба — отново хиляда пъти. Хиляда по хиляда по хиляда прави един милиард. За по-малко от едно столетие най-страховитите оръжия са станали един милиард пъти по-смъртоносни. Но не сме станали един милиард пъти по-мъдри през тези поколения, които ни делят от Гетисбърг.

Едва ли душите, които са загинали тук, ще намерят думи, за да опишат кръвопролитията, на които сме способни днес. Понастоящем Съединените щати и Съветският съюз са минирали света с почти 60 000 глави ядрено оръжие. Шестдесет хиляди глави ядрено оръжие! Без съмнение дори една малка част от тези стратегически арсенали може да изличи от лицето на планетата двете съперничещи си сили, но освен това може да унищожи цивилизацията и дори да доведе до изчезването на човешкия вид. Нито една нация, нито един човек не трябва да разполага с такава власт. Разпространили сме тези инструменти на апокалипсиса навсякъде по нашия крехък свят и сме излезли с оправданието, че по този начин сме го направили по-безопасен. Сключили сме безумна сделка.

Тези 51 000 жертви, дадени тук, при Гетисбърг, са представлявали една трета от силите на Конфедерацията и една четвърт от тези на юнионистите. Всички загинали — с едно или две изключения — са били войници. Най-известното изключение е една жена, която тъкмо се канела да опече един самун хляб в собствената си къща, когато била простреляна смъртоносно през две затворени врати. Името й е Джени Уейд. Но в една глобална термоядрена война почти всички жертви ще са цивилни — мъже, жени и деца, включително и огромен брой граждани на страни, които няма да имат нищо общо с конфликта, довел до войната; на страни, които ще са много далеч от умерените северни ширини, където ще са съсредоточени ударите. Ще има милиарди като Джени Уейд. Днес всички хора на планетата са изложени на риск.

Във Вашингтон има мемориал, посветен на американците, загинали в последната голяма водена от Съединените щати война тази в Югоизточна Азия. Загинаха близо 58 000 американци, което не е толкова различно от броя на падналите тук, при Гетисбърг. (Пропускам — нещо, което правим твърде често — тези един или два милиона виетнамци, лаосци и кампучийци, които също намериха смъртта си в тази война.) Помислете си за този тъмен, мрачен, красив, вълнуващ, покъртителен мемориал. Помислете си колко е дълъг. Всъщност не кой знае колко — не много повече от една улица в предградията. 58 000 имена. Представете си сега, че сме толкова глупави или невнимателни, че позволим избухването на ядрена война и че след това някой построи подобен мемориал. Колко ли дълъг ще трябва да бъде, за да побере имената на всички тези, които ще загинат в една голяма ядрена война? Около 1600 километра. Ще се простира от тук, от Пенсилвания, чак до Мисури и нататък. Но, разбира се, няма да има кой да го построи, а малцина ще са останали, за да прочетат имената в списъка.

През 1945 г., в края на Втората световна война, Съединените щати и Съветският съюз са били на практика неуязвими. Съединените щати — ограничени от изток и запад от огромни непроходими океани, и със слаби и приятелски настроени съседи от север и юг — са имали най-ефективната армия и най-могъщата икономика на планетата. Не е имало от какво да се страхуваме. Затова сме създали ядрени оръжия и системи за тяхното пренасяне. Започнали сме и яростно сме подклаждали съревнованието със Съветския съюз — кой ще се въоръжи повече. Когато приключихме с това, всички граждани на Съединените щати бяха поверили живота си в ръцете на водачите на Съветския съюз. Дори и днес — след края на Студената война, след Съветския съюз — ако някой в Москва реши, че трябва да умрем, двадесет минути по-късно ще бъдем мъртви. В една почти съвършена симетрия, през 1945 г. Съветският съюз е разполагал с най-голямата армия в света, но не е имало заплахи, които да го тревожат. Той се е присъединил към започнатата от Съединените щати ядрена надпревара, така че днес животът на всички в Русия зависи от водачите на Съединените щати. Ако Вашингтон реши, че те трябва да умрат, двадесет минути по-късно ще бъдат мъртви. Днес животът на всеки американец и всеки руснак е в ръцете на чужда сила. Казвам ви — направили сме безумна сделка. Ние — ние американците, ние руснаците — сме прахосали 43 години и огромна част от националното си богатство, за да се направим крайно уязвими за едно мигновено унищожение. Направили сме го в името на патриотизма и „националната сигурност“, така че никой да не може да го постави под въпрос.

Два месеца преди Гетисбърг, на 3 май 1863 г., Конфедерацията печели триумфална победа в битката при Чансълърсвил. Същата вечер, връщайки се към линиите на Конфедерацията на лунна светлина, генерал Стоукуол Джаксън и неговите хора са взети по погрешка за юнионистки кавалеристи. Джаксън е прострелян два пъти от собствените си хора и по-късно умира от раните си.

Правим грешки. Убиваме собствените си хора.

Има хора, които твърдят, че — тъй като все още не ни е споходила някоя случайна ядрена война — явно сме взели достатъчно сериозни мерки, за да я предотвратим. Но не са минали и три години, откакто станахме свидетели на две големи катастрофи — тази със совалката „Чалънджър“ и атомната електроцентрала в Чернобил. Две високотехнологични системи — едната американска, другата съветска, — в които са били инвестирани огромни количества национален престиж. Имало е изключително съществени причини да предотвратим тези катастрофи. Само една година по-рано официални представили и на двете нации с пълна увереност заявиха, че подобни инциденти не могат да се случат. Не трябвало да се тревожим. Специалистите нямало да позволят да се случи каквото и да било. Оттогава вече сме научили, че подобни уверения нямат почти никаква стойност.

Правим грешки. Убиваме собствените си хора.

Живеем в столетието на Хитлер и Сталин, едно доказателство — ако въобще такова е необходимо, — че един луд може да получи властта над някоя модерна индустриална държава. Ако приемем да живеем в един свят с почти 60 000 глави ядрено оръжие, то тогава обричаме живота си на предположението, че нито един сегашен или бъдещ лидер, военен или граждански — в Съединените щати, Съветския съюз, Великобритания, Франция, Китай, Израел, Индия, Пакистан, Южна Африка или която и да било бъдеща ядрена сила, — никога няма да се отклони от най-строгите стандарти на предпазливостта. Залагаме на тяхното здравомислие и трезвост дори и във време на големи лични или национални кризи — на всички тях и във всеки един момент. Смятам, че искаме твърде много от тях. Защото правим грешки. Защото убиваме собствените си хора.

Ядрената надпревара и съпътстващата я Студена война имат своята цена. Те не са безплатни. Като изключим отклоняването на огромни финансови и интелектуални ресурси от гражданската към военната индустрия, като изключим психическата цена на това да живеем живота си под сянката на дамоклиевия меч, каква беше цената на Студената война?

От началото на Студената война през 1946 г. до нейния край през 1989 г., Съединените щати са похарчили (по курса на долара от 1989 г.) над 10 билиона долара за глобалната си конфронтация със Съветския съюз. Повече от една трета от тази сума беше похарчена от администрацията на Рейгън, която увеличи външния дълг на страната повече, отколкото са успели всички предишни администрации до Джордж Вашингтон назад, взети заедно. В началото на Студената война нашата нация беше недосегаема — във всяко едно отношение — за която и да е чужда военна сила. Днес, след като сме похарчили това огромно национално богатство (и въпреки края на Студената война), Съединените щати са изложени на риска от буквално мигновено унищожение.

Една фирма, която изразходва финансите си така безотговорно и с толкова малък ефект, трябваше отдавна да е фалирала. Изпълнителните лица, които не са прозрели един толкова явен провал на корпоративната политика, вече отдавна трябваше да са уволнени от акционерите.

Какво друго можеха да направят Съединените щати с тези пари (не с всичките, тъй като все пак отбранителната система, разбира се, е необходима, — а например с половината)? Ако бяхме изразходвали целенасочено тези малко повече от пет билиона долара, можехме да сме постигнали много в борбата с глада, бездомността, заразните болести, неграмотността, невежеството и бедността, както и да сме направили много за опазването на околната среда — не само в Съединените щати, а навсякъде по света. Можехме да помогнем на всички народи на планетата да станат самодостатъчни в производството на храни и така да премахнем много от причините за войните и насилието. Като всичко това щеше да донесе огромна печалба на американската икономика. Можехме да сме стопили голяма част от външния си дълг. За по-малко от един процент от тези пари можехме да започнем дългосрочна международна програма за пилотирани полети до Марс. С една миниатюрна част от тези средства бихме могли в продължение на десетилетия да финансираме дейността на вундеркиндите на човешката изобретателност в областта на изкуството, архитектурата, медицината и науката. Щяхме да разполагаме с невероятни технологични и предприемачески възможности.

Дали сме постъпили мъдро, като сме изразходвали толкова много от огромното си богатство в подготовка за война и усъвършенстване на нейните атрибути? Дори и сега продължаваме да харчим с размаха от времето на Студената война. Сключили сме безумна сделка. Впримчени сме в смъртоносна прегръдка със Съветския съюз, като всяка една от страните непрекъснато е тласкана напред от изобилните простъпки на другата. Почти винаги виждаме само краткосрочното — следващите президентски избори, следващия партиен конгрес — и почти никога не забелязваме голямата картина.

Дуайт Айзенхауер, който е бил обвързан тясно с тази общност от Гетисбърг, е казал: „Проблемът с разходите за отбрана е да разбереш докъде можеш да стигнеш, без да разрушиш отвътре това, което искаш да защитиш отвън.“ Твърдя, че сме отишли твърде далеч.

Как да се измъкнем от тази каша? Един общ договор за забрана на ядрените опити ще спре всички бъдещи изпитания на ядрени оръжия. Те са основният технологичен стимул, който и от двете страни тласка напред ядрената надпревара. Трябва да изоставим идеята за разорително скъпите Звездни войни, които не могат да защитят гражданското население от ядрената война и освен това отнемат, а не прибавят към националната сигурност на Съединените щати. Ако искаме да подсигурим въздържането, има и по-добри начини да го постигнем. Трябва да предприемем безопасни, масирани, двустранни и надлежно инспектирани съкращения в стратегическите и тактическите ядрени арсенали на Съединените щати, Русия и всички останали страни. (Договорите INF и START представляват само малки стъпки, но все пак в правилната посока.)^[2] Ето какво трябва да правим.

Тъй като ядрените оръжия са сравнително евтини, големите сметки винаги са идвали — и продължават да идват — от конвенционалните военни сили. Сега пред нас се разкрива една необикновена възможност. От известно време насам руснаците и американците са се ангажирали с големи съкращения на конвенционалните оръжия в Европа, Те трябва да обхванат също така Япония, Корея и други държави, които напълно са в състояние да се защитават. Едно подобно свиване на конвенционалните арсенали е в интерес както на мира, така и на една здрава и стабилна американска икономика. Трябва да пресрещнем руснаците на половината път.

Понастоящем светът изразходва по един билион долара годишно за военни приготовления. Основната част от тези средства отиват за конвенционални оръжия. Съединените щати и Русия са водещите търговци на оръжие. Много от тези пари се харчат само защото нациите по света не могат да предприемат непоносимата стъпка на помирение със своите противници (останалата част осигурява на някои правителства силите, с които да потискат собствените си народи). Този един билион долара годишно отнема залъка от устата на бедните. Той поставя на колене потенциално жизнени икономики. Става дума за скандално прахосване, което ние не трябва да допускаме.

Време е да научим нещо от тези, които са паднали на това място. Време е да направим нещо.

Американската гражданска война е водена отчасти заради свободата; за това облагите от Американската революция, да бъдат направени достъпни за всички американци; за това този трагично неизпълнен принцип — „свобода и справедливост за всички“ — да стане валиден за всеки един човек. Тревожа се от това, че никой не забелязва историческия модел. Съвременните борци за свобода не носят триъгълни шапки и не маршируват под звуците на военна музика. Те се появяват в други костюми. Може да говорят други езици или да изповядват някаква различна религия. Цветът на кожата им може да не е този. Но кредото на свободата не означава нищо, ако това, което ни вълнува, е единствено нашата собствена свобода. Някъде другаде народът скандира „Няма данъци без представителство“, а в Западна и Източна Африка, на Западния бряг на река Йордан, в Източна Европа и в Централна Америка все повече хора крещят: „Дайте ни свобода или смърт.“ Защо не можем да ги чуем? Ние американците разполагаме с мощни ненасилствени средства за убеждаване. Защо просто не ги използваме?

Гражданската война е водена най-вече заради обединението — обединението пред лицето на различията. Преди един милион години на планетата не е имало нации. Не е имало племена. По това време хората са били разделени на малки семейни групи, всяка от които е наброявала няколко десетки души. Скитали сме се. Това е бил хоризонтът на нашата идентификация — една номадска семейна група. Оттогава нашите хоризонти са се разширили. От шепата ловци и събиратели — през племето, ордата, малкия град-държава и народа — до съвременните, огромни многонационални държави. Днес всеки средностатистически човек на Земята дължи своята вярност на група от примерно 100 милиона човека. Изглежда повече от ясно, че — ако не успеем да се самоунищожим преди това — не след дълго повечето човешки същества ще се идентифицират основно с планетата Земя и човешкия вид. В главата ми се оформя следният ключов въпрос: „Дали фундаменталната единица на идентификация ще се разшири, за да обхване цялата планета и биологическия вид, или все пак ще се самоунищожим преди това?“ Боя се, че и двете възможности са твърде вероятни.

На това място преди 125 години също сме разширили своите хоризонти на идентификация. Северът и Югът, бели и черни са платили огромна цена за това. Ние обаче разглеждаме като справедливо разширяването на хоризонтите на идентификация. Днес сме изправени пред спешната практическа необходимост да работим заедно върху контрола над оръжията, върху световната икономика, върху глобалната околна среда. Сега вече е ясно, че народите по Земята са обвързани и могат да се въздигнат заедно или провалят взаимно. Вече не става дума за това една нация да спечели за сметка на друга. Трябва да си помогнем един на друг или да загинем заедно.

Съществува обичаят при подобни случаи да бъдат цитирани сентенции — думи на велики мъже и жени, които всички сме чували и по-рано. Чуваме ги, но обикновено не се вслушваме. Нека и аз спомена една такава фраза, изречена от Ейбрахам Линкълн недалеч от това място: „Без злоба към никой, с великодушие към всички…“ Помислете върху значението на тези думи. Именно това се очаква от нас, и то не само защото моралът ни го повелява, не защото всички религии го проповядват, а защото е необходимо за човешкото оцеляване.

Ето и още една подобна мисъл: „Раздиран отвътре дом не ще издържи.“ Позволете ми леко да я променя: раздиран отвътре вид не ще издържи. Раздирана отвътре планета не ще издържи. А на този Мемориал на мира „Вечна светлина“, който предстои да бъде запален и осветен наново, ще бъдат изписани следните вълнуващи думи: „Един свят, обединен в стремежа си към мир.“

Смятам, че истинският триумф при Гетисбърг е бил не през 1863 г., а през 1913 г. — когато оцелелите ветерани, останките от противниковите сили, Сините и Сивите са се събрали за честване и тържествено възпоменание. Била е война, която е изправила брат срещу брата, и когато — на 50-та годишнина от битката — е настъпил моментът да си спомнят, оцелелите през сълзи се хвърлили в обятията си. Просто не са могли да се въздържат.

Сега е време да последваме техния пример — НАТО и Варшавския договор, тамили и сингхали, израелци и палестинци, бели и черни, тутси и хуту, американци и китайци, босненци и сърби, юнионисти и ълстеристи, развити и развиващи се страни.

Трябва ни нещо повече от сантименталност по случай годишнината, от празничен патриотизъм и благородство. Когато е необходимо, трябва да предизвикаме и да се изправим срещу традиционната мъдрост. Време е да се поучим от тези, които са оставили живота си тук. Изправени сме пред предизвикателството да се помирим не след кръвопролитието и масовите убийства, а преди кръвопролитието и масовите убийства. Време е да се хвърлим в обятията един на друг.

Време е да действаме.

* * *

Послепис: Донякъде сме се справили. През годините, които ни делят от произнасянето на тази реч, ние американците, ние руснаците, ние хората направихме големи съкращения в ядрените си арсенали и в системите за тяхното пренасяне. И все пак това не е достатъчно, за да подсигури нашата безопасност. Изглежда, сме на ръба на сключването на договор, който да забрани всички ядрени опити, — но средствата за създаване и доставяне на ядрени бойни глави са се разпространили или ще се разпространят в още много държави.

Тази ситуация често е описвана като размяна на една катастрофа за друга, без някакво съществено подобрение. Но една шепа ядрени оръжия, колкото и да са ужасни — каквато и да е човешката трагедия, която могат да причинят, — са като играчки в сравнение с тези 60 или 70 хиляди ядрени бойни глави, които Съединените щати и Съветският съюз бяха натрупали във връхната точка на Студената война. Шестдесет или седемдесет хиляди глави ядрени оръжия могат да унищожат цивилизация или дори човешкия вид. Арсеналите, които Северна Корея, Ирак, Либия, Индия и Пакистан евентуално ще натрупат в обозримо бъдеще, няма да могат да постигнат това.

В другата крайност е твърдението на някои американски политически лидери, че нито едно руско ядрено оръжие не е насочено срещу град или дете в САЩ. Може и да е вярно, но пренасочването отнема най-много 15 или 20 минути. А както Съединените щати, така и Русия пази хиляди бойни глави и системи за тяхното пренасяне. По тази причина в цялата книга дотук подчертавам, че ядрените оръжия продължават да бъдат най-голямата опасност, пред която сме изправени — макар през последните години да сме постигнали съществен, дори невероятен напредък в гарантирането на световната безопасност. И все пак всичко може да се промени за една нощ.

През януари 1993 г. в Париж 130 нации подписаха Конвенцията за химическите оръжия. След преговори, продължили повече от 20 години, светът най-накрая декларира готовността си да забрани тези оръжия за масово унищожение. Само че дори и сега, докато пиша тези думи, Съединените щати и Русия все още не са ратифицирали конвенцията. Какво чакаме? Междувременно Русия не е ратифицирала и договореностите по START II, които ще свият руските и американските стратегически арсенали с 50% и ще ги сведат до 3500 готови за употреба бойни глави за всяка страна.

След края на Студената война военният бюджет на САЩ беше намален — но само с 10 или 15%, като изглежда почти нищо от спестените средства не беше вложено ефективно в гражданската икономика. Съветският съюз се срина, но ширещата се бедност и несигурност в региона е причина да се тревожим за глобалното бъдеще. В Източна Европа, в Централна и Южна Америка демокрацията донякъде възстанови позициите си. За съжаление нейният напредък в Източна Азия, като изключим Южна Корея и Тайван, е много малък. Западноевропейците разшириха хоризонтите на своята идентификация. В Съединените щати и бившия Съветски съюз те обаче се свиха. В помиряването в Северна Ирландия и Израел / Палестина беше постигнат определен напредък, но терористите все още могат да превърнат мирния процес в свой заложник.

Казват ни, че във федералното финансиране на САЩ трябва да се направят драконовски съкращения, тъй като имало спешна нужда от балансиране на бюджета. Може да ви се стори странно обаче, че една институция, чиито дял от брутния национален продукт на страната е по-висок от целия неограничен федерален бюджет, на практика остава извън тези икономии. Става дума за военния бюджет, който е 264 милиарда долара (сравнете ги със сумата от 17 милиарда, която се отпуска за всички области на гражданската наука и за космическите програми). Ако прибавим и скритите военни разходи и бюджета на разузнаването, военният дял ще се окаже много по-голям.

За какво отива тази колосална сума пари, когато Съветският съюз вече го няма? Военният бюджет на Русия е около 30 милиарда долара годишно. Този на Китай е подобен. Военните бюджети на Иран, Ирак, Северна Корея, Сирия, Либия и Куба са общо около 27 милиарда долара. Съединените щати харчат три пъти повече пари от всички тези страни, взети заедно. Американският военен бюджет отговаря на около 40% от световните военни разходи.

Бюджетът за отбраната, приет от администрацията на Клинтън през 1995 г., е с 30 милиарда долара по-висок от този на президента Никсън 20 години по-рано — във върховия момент на Студената война. С предложените от републиканците увеличения, до 2000 г. бюджетът за отбраната на САЩ ще нарасне с 50% (в реални долари). В нито една от двете политически партии не се чува глас, който да се противопостави на това увеличение — дори и в един момент, когато се планира да се появят агонизиращи пукнатини в системата на социалните осигуровки.

Нашият иначе твърде стиснат Конгрес се оказва шокиращо разточителен, когато се опре до военните, като спонтанно налива милиарди в Министерството на отбраната, което се опитва да си наложи някакъв минимален самоконтрол. Днес най-вероятните пътища, по които ядрени оръжия могат да проникнат на американска територия, са корабите в претоварените пристанища и дипломатическите пратки, които не подлежат на митнически контрол. Въпреки това има сериозен натиск от страна на Конгреса да се разработят разположени на орбита прехващачи, които да защитават Съединените щати от несъществуващите междуконтинентални балистични ракети на някои войнствени нации. На чужди държави се предлагат ненормални схеми за отстъпки от 2,3 милиарда долара, за да могат те да си купуват американски оръжия. Парите на данъкоплатците се дават на едни американски въздушни компании, за да могат те да купуват други американски въздушни компании. Всяка година около 100 милиарда долара се изразходват за защитата на Западна Европа, Япония, Южна Корея и други нации, които всъщност всичките имат по-добър търговски баланс от този на Съединените щати. Смятаме да задържим за неопределен период от време разположените в Западна Европа почти 100 000 войници. За да ни защитават от кого?

Междувременно тези стотици милиарди долари, които ще са необходими за почистването на химическите и радиоактивните военни отпадъци, ще останат на плещите на нашите деца — нещо, което някак си не ни тревожи особено. Защо ни е толкова трудно да разберем, че националната сигурност е нещо много по-дълбоко и по-сложно и не се свежда до това колко камъни има в нашата купчина? Въпреки всички приказки как военният бюджет е „орязан до кокал“, в света, в който живеем, той всъщност се раздува от белезникави тлъстини. Защо трябва да разглеждаме военния бюджет като нещо неприкосновено, когато толкова много други неща, от които зависи националното ни добруване, са заплашени с безразсъдно унищожение?

Имаме да правим толкова много. Все още не е късно.