Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (9)

ОСЕМ

Гордостта на това малко усамотено помещение в ресторант Лусод бе малкият полукръгъл балкон и над неговия месингов парапет Никола имаше добър изглед към прословутия грил-ресторант отдолу. Скамейките и столовете бяха от масивна тъмна дървения и около огледалата с гравирани рамки висяха червени драперии. Жени с екстравагантни тоалети и мъже във вечерно облекло сновяха по мраморния под или седяха по масите между саксии с парсийски парникови растения и бронзови статуи от Диен, а смехът, говорът и тракането на приборите им отекваше до покрития с орнаменти таван. Въздухът ухаеше на тютюн, парфюми, сьомга на скара и трюфели.

Никола извади часовника си и за пореден път погледна кое време е: единствения нервен жест, който си позволяваше. частното сепаре бе малко и уютно, стените бяха тапицирани с червен брокат, а на огледалото над камината имаше имена, дати и бели стихове гравирани от диамантени пръстени. Върху снежнобялата покривка стоеше неразпечатана бутилка абсент и сребърен комплект за сервиране заедно с останалите принадлежност нужни при пиенето на абсент. Никола по принцип обичаше вино, но тази вечер бе предпочел опасната непредвидимост на пелиновия ликьор. Засега пиеше кафе и газирана вода.

Вратата се отвори той погледна натам. Рейнар влезе с небрежна походка, прекоси помещението и се облегна тежко на масата.

— Току-що пристигнаха — в момента слизат от каретите. — прошепна.

Вечерното му облекло бе леко размъкнато и Никола го надуши, че лъха на бренди, но знаеше, че Рейнар само се прави на пиян. В коридора отзад го чакаше група млади мъже и жени, които се смееха и залитаха пиянски едни върху други. Единият от мъжете наблюдаваше ревниво Рейнар. Никола сниши глас, за да не могат да го чуят.

— Добре. Ще можеш ли да се освободиш, за да предупредиш останалите?

— Да. — Рейнар кимна в посока на компанията си — Ей сега спускам кепенците и тръгвам за хотела.

Той пое ръката на Никола и продължително целуна пръстите му.

Никола повдигна вежда.

— Рейнар, моля ти се.

— Това ще ти създаде реноме, — обясни — Тази седмица съм доста на мода.

Той пусна ръката му и се обърна, за да помаха на публиката.

— Объркал съм стаята, — обяви.

Никола се засмя и се облегна, когато Рейнар излезе и затвори вратата след себе си. Никой от развеселената групичка нямаше да изпита и най-малко съмнение, че Рейнар е отишъл на любовна среща, когато изчезнеше от компанията им през следващия половин час.

Веселостта му се изпари, когато главната порта на грил-ресторанта се отвори и пропусна във фоайето нова група посетители. Влязоха няколко мъже и жени, сред които бе и Мадам Домпеле. На опашката на групичката бе Доктор Октав.

Едно от нещата, които Рейнар бе разбрал днес беше, че тази вечер Октав ще проведе поредния сеанс в градската резиденция на Домпеле близо до двореца. Това не бе къща, до която Рейнар би получил достъп, но той беше разбрал още, че Мадам Домпеле възнамерява да завърши вечерта с късно угощение в Лусод, като по този начин афишира факта, че допреди малко е била домакиня на спиритистка сбирка.

Никола дръпна звънеца, за да повика сервитьора и след кратка инструкция му подаде сгънатата бележка, която бе приготвил предварително.

Отдолу компанията на Домпеле все още разменяше поздрави с познати и осуетяваше опитите на оберкелнера да ги отведе в запазеното за тях сепаре. Никола проследи как сервитьорът предава бележката на Октав.

Спиритистът я прочете, сгъна я отново и я пъхна във вътрешния си джоб. След това се извини на озадачената си домакиня и бързо се запровира сред тълпата, излизайки от полезрението на Никола.

В следващия момент на вратата се почука.

— Влез — каза Никола.

Октав пристъпи вътре и затвори безшумно вратата. Никола посочи второто тапицирано с брокат кресло.

— Седнете.

След като бе получил бележката, Октав бе проявил завидно хладнокръвие, но в сега лицето му бе бледо и погледът му беше бесен. Той отиде до масата и положи ръка върху облегалката на празния стол. Беше свалил ръкавиците си и под ноктите му имаше мръсотия. Каза:

— Знам кой сте. Вие сте Донатиен. Префектурата ви издирва откакто преди пет години откраднахте Колекцията Ромел.

— А, значи знаете. Източникът ви на информация е добър. Твърде жалко, че не можете да си позволите да го кажете на никого.

Никола отмести чашата и чинийката и се пресегна за абсента.

— Ще пийнете ли едно?

След миналата нощ той очакваше Октав рано или късно да разкрие втората му самоличност. Играта наистина беше загрубяла и Октав не бе единственият играч от отсрещната страна.

— И какво ще ми попречи да разкажа онова, което знам?

Октав се държеше уверено, но по бледото му чело изби пот и въпросът бе зададен боязливо.

Сега опипва почвата, помисли Никола. И двамата сме направили проучвания в територията на другия и навярно и двамата сме направили открития, които по-добре да не бяха правени.

— Бях във Валент Хаус — каза просто.

Отвори бутилката и си наля една доза от зеления ликьор.

— Не казахте дали искате питие?

Мълчанието бе продължително. Никола нарочно не вдигна поглед. Занимаваше се с абсента, поставяйки перфорираната лъжичка с бучки захар в нея над чашата си, след което добави нужното количество вода от сребърната гарафа, за да може захарта да се разтвори и наситената горчилка да стане годна за пиене.

Октав издърпа стола с нервно движение и седна.

— Да, благодаря. Виждам, че трябва да поговорим.

— Със сигурност може да се каже и така.

Никола наля на Октав, след което взе собствената си чаша в ръка и се облегна.

— Ще опитам питието си пръв, ако това ще ви накара да се чувствате по-комфортно. Макар да ви уверявам, че да се слага отрова в абсента означава да се хаби отровата.

Октав сложи захар в чашата си и когато взе лъжичката и гарафата ръцете му леко трепереха. Каза:

— Сега разбирам, че допуснах грешка, когато изпратих посланика си при вас нощта след бала. Сметнах, че се опитвате да си пъхате носа в моите дела.

— Вие самият не сте магьосник, нали? Не вие сте изпратил голема. Кой го направи?

— Това не е ваша работа — отвърна Октав и се усмихна като човек, който се опитваше да прекрати безсмислен спор с разумни доводи. — Не разбрах, че присъствието ви в подземията на Мондоло се дължи на семейните скъпоценности. Поднасям извиненията си и можем да считаме нещата между нас за приключени.

Никола присви очи. Отпи от ликьора. Горчивият вкус все още бе наситен, дори и разреден и подсладен. Пиенето на тази течност неразредена или в големи количества предизвикваше халюцинации и лудост. Каза:

— Твърде късно е, Докторе. Казах ви, видях Валент Хаус. Вие очевидно сте напуснал това място жив, което явно е подвиг, който се е оказал непосилен за много други хора.

— Какво искате тогава?

Октав се наведе напрегнато, забравил престореното си хладнокръвие.

— Него. човекът, който е напълнил онази къща с трупове. Името му и настоящото му местонахождение. Аз ще се погрижа за останалото.

Октав отвърна поглед. За момент изпъкналите му очи придобиха изражение на преследван дивеч.

— Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислите.

Никола не реагира. Бе хранил подозрение, че Октав има някакъв по-могъщ партньор и сега докторът го бе потвърдил.

— Но това не е всичко, което искам. Трябва да знам и как сте получил нужния достъп до работата на Доктор Едуар Виляр, за да можете да конструирате един от неговите уреди.

Не трябваше да набляга много на това. Не искаше Октав да разбере какъв бяс предизвиква в него тази интелектуална кражба. Ако разбере, ще му стане ясно, че едва ли имам намерение да го оставя жив.

— Трябва да знам това и трябва да знам, че ще престанете да я използвате с цел измъкване на изгубени съкровища от покойните роднини на хората.

Октав го изгледа възмутено. Извади от вътрешния си джоб сгънатата бележка и я хвърли на масата. На нея пишеше „Марита Сън, пренасящ златни монети, които Султанът на Тамбарта е трябвало да депозира в Банка Виен.“ Октав каза:

— Значи не е било блъф.

Никола вдигна раздразнено вежди.

— Аз не блъфирам, Докторе — Той взе бележката. — Този кораб потъна миналата година. Фатален край на една сложна и доста тъпа транзакция, един от етапите на която се състоеше в опит да се гарантира заем от короната на Ил-Риен за нещастния малък народ на Тамбарта. Оцеляха една спасителна лодка хора и известно количество отломки. Само човек от екипажа, който потъна заедно с кораба е можел да даде достатъчно точно описание на местоположението му, което би направило евентуалното спасяване на товара възможно.

Той смачка бележката и кръстоса поглед с Октав

— Трябваше да попитате за дължината и ширината. Инструкциите, които той ви даде бяха твърде неопределени. Проектът се оказа прекалено амбициозен за вас, Докторе. По-добре си гледайте сребърния сервиз на Мадам Биенардо, който е напъхан зад една стара бъчва за вино в мазето, или пък златния сервиз на Виконт Венсен, заровен в градината от лудия му дядо…

Октав удари с юмрук по масата и чашите подскочиха, а сребърните лъжички изтракаха на подноса.

— Щом знаете толкова много…

— Зная всичко, Докторе.

Никола си позволи да даде израз на отвращението си.

— Едуар Виляр откри начин да съчетае наука и магия, да създаде уред, който наистина да активира заклинания по поръчка. Изобретенията му бяха толкова сложни, че след инсинуираното обвинение в некромантия, заради което бе обесен, никой друг не успя да ги пресъздаде. Никой, освен вас, както се оказва — устните му се извиха презрително — А вие го използвате да разпитвате мъртъвците къде са заровили семейното сребро, за да можете да се промъкнете обратно и да го изровите…

Октав се изправи рязко, събаряйки стола си, задъхан. Бледото му лице лъщеше от пот.

— Вас какво ви засяга? Вие не сте нищо повече от най-обикновен крадец.

— О, в мен нищо не е обикновено, Докторе.

Думите се изплъзнаха преди да успее да ги спре. Той се нахвърли върху него, защото разбираше, че ако се опита да замаже неволното си изтърваване, така само ще привлече внимание към фразата.

— Ами вампирите? Те да не би да са страничен продукт от процеса, който използвате за да общувате с мъртвите? Ами човекът, който изпитва необходимост да убива точно както някои други пък изпитват необходимост от тази гадост?

Той остави чашата си на масата толкова рязко, че зеленият ликьор се изплиска на покривката.

— И той ли е страничен продукт, или бе привлечен от вас с помощ от него самия? Можете ли да се отървете от него, дори и да ви се иска?

Октав се отдръпна сковано.

— Ако животът ви е скъп, ще стоите настрана от делата ми, Донатиен.

Никола подпря лакти на масата и се усмихна вътрешно. Изчака Октав да положи ръка върху дръжката на бравата и тогава каза:

— Може би не ми е чак толкова отчаяно скъп, както на вас, Докторе. Помислете над това.

Октав застина за миг, отвори рязко вратата и излезе.

Никола му даде няколко секунди аванс, седнал на масата, барабанейки нетърпеливо по ръкохватката на креслото, след което стана и излезе.

Тръгна по задното стълбище, разминавайки се с две плътно забулени жени запътени към любовните си срещи, и слезе в тесния коридор, подминавайки вратите на кухнята, които бълваха ароматни изпарения и изтощен персонал. Спря при гардероба при задния вход, за да си вземе палтото и да даде щедър бакшиш на отзивчивия сервитьор и след това излезе на алеята зад ресторанта. От покритото с облаци почти черно небе ръмеше съвсем слабо и за късмет мъглата вече се разнасяше.

черният кабриолет чакаше в началото на алеята и единият кон тропна нетърпеливо, когато Никола се приближи. На капрата седяха Крак и Девис и Никола разбра, че една част от плана, ако не и повече от една, вече са тръгнали накриво. Той отвори вратата и надникна вътре.

— Е?

Вътре се намираше Мадлин, увита в тъмно наметало.

— Каретата на Октав е под една лампа, точно пред парадния вход на Сердуни. Там е толкова тъпкано с хора, че ако приберем кочияша сега, може със същия успех да го направим на сцената на Гран Опера по време на третото действие на Ирагон, — докладва му тя раздразнена от обстоятелствата — Но аз го огледах добре.

Никола изруга. Знаех си, че това ще е проблем на тази улица. Нищо не можеше да направи.

— В такъв случай ще го направите в хотела, ако се върне там — каза и се вмъкна в тясната кабина, затваряйки малката врата.

Прозорците нямаха стъкла, което бе нормално за този вид транспорт, а и помагаше да се вижда по-добре из тъмните улици.

— Там ще е по-лесно — съгласи се Мадлин.

Тя започна да се преоблича за следващата част от плана като махна неугледната шапка и я напъха в чантата между краката си. Наметалото се разтвори и разкри, че вече беше облечена в тъмен мъжки костюм. Наметалото го бе закривало изцяло, а широкополата шапка й беше позволила да проследи каретата на Октав без никой да й обърне внимание.

— Подплаши ли Октав? — попита, изваждайки от чантата сгънат балтон.

— Той вече беше подплашен.

Никола се смести възможно най-встрани, за да й направи място и погледна през прозореца, въпреки че стената на алеята закриваше напълно изгледа към парадния вход на Лусод. Крак и Девис чакаха сигнал от мъжа, застанал отсреща на улицата.

— Ти къде държиш семейните бижута?

— В едно ковчеже в малкото шкафче под стълбището на третия етаж. Защо?

— Не точно ти, Мадлин, къде си държат хората бижутата?

— А, В сейф, естествено.

— В къщата.

— Естествено. Най-вече в спалнята. Или поне повечето дами, които познавам, ги държат там.

Мадлин се облегна леко задъхана от борбата в тясното пространство с обемистото наметало и тежкия балтон.

Никола отново я погледна. В тъмната карета не бе лесно да се разбере доколко е сполучлива маскировката, но това не й се случваше за пръв път и той познаваше способността й да бъде убедителна.

— Октав реши, че сме били в подземията на Мондоло, за да крадем скъпоценностите на Мондоло.

— Абсурд. Как си представяш камериерката на Херцогинята да ги изнася тържествено от онова влажно мазе всеки път, когато женицата пожелае да си сложи изумрудите на вечеря? Ами че тя ходи на официални приеми в двореца поне седем пъти месечно и трябва да си слага отличителните дрънкулки, иначе току виж оскърбила безмерно Кралицата… — Тя се замисли и попипа устната си. — Той не знаеше за тайното й злато, нали?

— Не, не мисля. Дори още не се е опитал да убеди Херцогинята да му разреши да се свърже с починалия Херцог и от това следва, че не е имал възможност да разбере за някакво скрито богатство. Той търсеше нещо, за което вече знаеше, че е там.

— чудя се дали го е намерил?

— Някой намери нещо. Онази стая беше празна и в нея беше влизано, а на постамента доскоро беше имало нещо. Първоначално тя е била част от мазите на Вентарин Хаус, който е останал в историята само с това, че е бил придворен магьосник преди двеста години, плюс минус едно две десетилетия.

— Значи е търсил нещо заровено под къщата на отдавна мъртъв магьосник? — гласът на Мадлин бе изпълнен с тревога. — Това звучи доста… опасно.

— Така е.

Никола подаде глава от прозореца без да крие нетърпението си. Октав все още не се виждаше никакъв.

— Ако просто си седи спокойно и вечеря с компанията на Домпеле…

— Ще се почувстваме като последните глупаци.

Тогава Крак се наведе към прозореца и прошепна:

— Отпред е и маха на човека си.

Никола се облегна отново.

— Най-после. Навярно се е забавил, за да се извини на Мадам Домпеле. Това говори, че не е напълно паникьосан.

— В такъв случай, предполагам, няма да се втурне право към съучастниците си.

— Не, но това така или иначе беше прекалено хубаво, за да е истина. Ако бе чак толкова непредпазлив, нямаше да офейка от Валент Хаус миналата нощ, когато разбра, че някой го следи.

чу изплющяването на юздите и кабриолетът потегли, за да излезе от алеята на оживената улица. Беше съобразил, че ако Октав не се паникьоса и не се отправи към скривалището на съучастниците си незабавно, ще се прибере в хотела си, да остави кочияша и каретата и да отиде пеш.

Девис бе специалист в тази област, конете му бяха по-бързи и по-надеждни от крантите, които обикновено теглеха каретите под наем. Оставяше между тяхната карета и тази на Октав едно две превозни средства, но така че непрекъснато да е пред погледа му.

Никола безпогрешно позна улиците, по които минаваха тази вечер.

— Значи хотела.

Не беше ясно какво щяха да правят, ако обвиненията му не бяха успели да паникьосат доктора.

Каретата на Октав спря пред внушителната осветена фасада на хотел Галваз. Девис подмина, спазвайки инструкциите. Никола, закрил лице с ръка на периферията на шапката си, зърна Октав да се шмугва припряно между танцуващите кариатиди от двете страни на входа.

Каретата зави зад ъгъла, мина покрай конюшните на хотела и сви на следващата пресечка. Там спря и Мадлин изрови от чантата в краката си сгъваем цилиндър, и каза:

— Тръгвам. Стискай палци.

Никола я хвана за ръката, придърпа я към себе си и я целуна много по-набързо, отколкото му се искаше.

— Късмет.

Мадлин слезе от кабината и забърза по алеята. Крак скочи от капрата и я последва.

 

Мадлин нагласи шалчето си, килна наперено шапката си и закрачи с по-широка стъпка, когато навлезе в началото на алеята. Косата й бе стегнато увита около главата, а отгоре й имаше къса перука и шапка. Умело положеният грим загрубяваше чертите й и променяше формата на веждите й, а натъпканите в бузите тампони удебеляваха лицето й. Възглавнички прикриваха фигурата й под жилетката, сакото и панталоните, а широкият балтон увенчаваше цялата дегизировка. Доколкото не се налагаше да сваля ръкавиците си, всичко беше прекрасно.

Беше важно да отстранят кочияша без това деяние изобщо да се забележи. Октав можеше да има съучастници в хотела и не искаха да ги подплашват. Тя мина покрай отворените врати на конюшнята, светлина от лампите и висок говор се лееха върху калния каменен под. Знаеше, че Крак щеше да заеме позиция в началото на алеята.

Заобиколи ъгъла, мина под потъмнелите от времето арабески и заврънкулки по скулптираната фасада на сградата. Една голяма група излизаше от редицата карети, спрели току-що на улицата. Тя се смеси с тях, докато се изкачваше по стълбите и влезе в хотела.

Прекоси ярко осветеното фоайе и тръгна по стълбите към Големия Салон. Помещението бе украсено с обичайното изобилие от изваяни и позлатени орнаменти, с големи огледала, издигащи се висящите корнизи. Центърът бе зает от огромно количество цветя и други растения, които стигаха почти до висулките на полилея. Из залата имаше разговарящи на групички мъже във вечерно облекло. Нито един от тях не бе Октав.

Мадлин се отправи към задната стена, чиито прозорци предоставяха изглед към намиращото се отдолу фоайе на гърба и основното стълбище. Преди да продължи с изпълнението на своята част от плана, трябваше да се увери, че Октав е тръгнал.

Облегната на изваяната балюстрада, тя не видя Рейнар, докато той не се приближи до нея.

— Той се качи в стаята си — измърмори Рейнар — и ако това ти влиза в работа, ще се слезе долу всеки момент.

— Влиза ми — каза Мадлин — Той ще иска да съобщи на приятелите си, че са разкрити.

Ако Октав видеше Рейнар след случилото се по време на сеанса в Еверсет, със сигурност щеше да заподозре нещо, но в организацията им нямаше друг толкова квалифициран като Рейнар в размотаването из салоните на скъпите хотели. Мадлин, дори и в елегантния си тъмен костюм привличаше частичното внимание на портиера, който тъкмо прекосяваше фоайето. Това се получи, защото не беше дала балтона си на гардероб и поради това очевидно не представляваше гост на хотела. Тя изруга под нос като го видя да се приближава. Този хотел си имаше достатъчно проблеми с репутацията и не можеха да си позволят да пускат евентуални джебчии или крадци по стаите.

Рейнар видя приближаващия се мъж, положи ръка на рамото на Мадлин и я придърпа към себе си. Портиерът се поколеба и се отдалечи.

— Благодаря ти. Аз… — тя изведнъж се стегна — Ето го.

Октав бързаше надолу по голямото стълбище и беше сменил вечерното си облекло с по-скромни костюм и палто.

Рейнар не се обърна. Направи се, че оправя шалчето на Мадлин.

— Покрили сме всички изходи, но подозирам, че ще излезе от задния. Не ме впечатлява като особено надарен с въображение.

Мадлин се подпря с лакът на балюстрадата, сякаш срамежливо се радваше на закачките на Рейнар, наблюдавайки Октав, докато той изчезна вън от полезрението й. След секунда или две спиритистът се появи в застланото с мрамор помещение под тях и чевръсто се запъти към вратите, които водеха към улицата зад хотела.

— Познах, както винаги. — каза тя.

— Ще те изпроводя до входа.

Пред главния вход имаше доста хора и двамата привлякоха доста любопитни погледи.

— Трябва да ми дадеш адреса на шивача си — говореше й Рейнар, все едно продължаваше започнат отпреди разговор, с точната доза весело снизхождение в интонацията.

Мадлин запази невинното си поласкано изражение и излязоха на улицата.

Тя спря при вратата на конюшните, а Рейнар продължи. Кабриолетът на Никола, с Девис на капрата, вече стоеше в началото на алеята. Мадлин изчака Рейнар да се качи в него и да потеглят, преди да влезе в конюшнята с нехайна походка. Мина покрай коневръзите и пое по дървеното стълбище, водещо към втория етаж. Облечените в ливреи служители на хотела не й обърнаха никакво внимание като предположиха, че тя е нечий кочияш или слуга.

Стълбището свърши в помещение с нисък таван, което явно служеше за стая за развлечения на отседналите тук мъже. Беше претъпкано и въздухът бе топъл и влажен и се носеше наситена миризма на коне от коневръзите отдолу. На застлания със слама под беше в пълен ход игра на зарове и Мадлин я заобиколи, оглеждайки участниците за кочияша на Октав. Беше го разгледала подробно вън на улицата пред Лусод. Той представляваше нисък набит мъж с грубовати черти и мъртвешки очи.

Нямаше го сред играещите. Ами да, и без това не ми изглеждаше от общителните. Не, ето го, до отсрещната стена, сам. Мадлин се запровира сред тълпата, долавяйки пътьом откъслечни разговори на най-различни диалекти, докато накрая се приближи достатъчно, че да може да размени насаме няколко думи с обекта.

Основно за ужас на Никола, тя нямаше съвсем точен план как да примами кочияша, за да го заловят. Тя обичаше внимателно планираните схеми точно колкото и той, но не бе възможно да се определи най-добрия начин на действие без предварителната информация с какво щеше да се занимава мъжът в момента.

Освен това, тя бе изиграла някои от най-големите си роли, подтиквана само от безизходицата.

— Трябва да ти предам нещо — изрече с нисък глас със слаб адераски акцент.

Той я погледна с мрачно изражение на облото лице.

— От кого? — попита подозрително.

Мадлин си помисли, че трябва да отвърне „От доктора“, но същото би сторил и всеки друг, а тя нямаше как да го потвърди с някакви подробности. Никола бе допуснал, че е замесен някакъв могъщ магьосник, а Арисилд го бе потвърдил, когато бе открил магическото огледало в хотелската стая на Октав. Реши да опита удар напосоки и каза:

— От приятеля на доктора.

Мъжът премигна и устните му побеляха. Той се отблъсна от стената и тя го поведе през помещението и оттам по стълбите.

Когато стигнала до улицата, тя ускори крачка, от време на време извръщайки се към него подканящо, снишила глава в раменете си все едно се боеше от проследяване. Той също се забърза, за да не я изпусне.

Мадлин свърна зад ъгъла и навлезе в алеята като подмина една лепната за стената сянка, за която се надяваше да е Крак. Изходът на алеята бе блокиран от задницата на откритата каруца на Кюзар.

Тя се обърна и му помаха като се престори, че иска да му каже нещо, но видя как веждите му се скланят с подозрение. Тогава Крак се раздвижи безшумно и бързо захвана в сгъвката на ръката си гърлото на мъжа, преди онзи да гъкне.

Кочияшът се опита да отхвърли нападателя, след това пробва да го блъсне в стената на алеята, но Крак го държеше здраво и борбата само ускори въздействието на хватката върху гърлото му. чуваха се единствено хъхрещи звуци и триене на подметки по калната каменна настилка.

Мадлин държеше под око началото на уличката, но там не се появи никой. Накрая кочияшът се свлече омекнал на земята и тя побърза да помогне на Крак да го напъхат в каруцата.

* * *

Следенето на изнервен човек, тръгнал пеш, не беше толкова лесна задача като следенето на изнервен човек с карета и четворка коне. Никола накара Девис да го следва с кабриолета възможно най-отблизо. Беше избрал возилото точно с тази мисъл на ум, защото бе високопроходимо и притежаваше качеството да се слива с движението по градските улици.

Но това не правеше очакването по-малко изнервящо.

— честно — каза накрая Рейнар, — предпочитам да се въртиш нервно насам-натам, отколкото да ми стоиш като бомба, която смята да избухне всеки момент.

— Съжалявам — отвърна Никола.

Кварталът, в който навлизаха не беше точно онова, което беше очаквал. Сградите и от двете страни на широката улица бяха тъмни, редките газени лампи проблясваха от време на време в нощната мъгла, но това бе доста населен през деня търговски квартал. Движението не беше натоварено и сигурно щеше да се наложи да слязат и да последват Октав пеш.

— Имаше ли нещо нередно?

— Не ме видя, но даже да е забелязал Мадлин в цялата онази лудница, не виждам как може да е разбрал коя е. Дори аз едва я познах, макар че знаех какво да очаквам.

— Онова огледало в стаята на Октав — каза Никола — Ако неговият магьосник го е предупредил по него…

— Но откъде ще разбере? Да не би да ни е проследил?

— Откъде да знам, по дяволите — той поклати глава — Знаеш ли как ми се иска да оставя всичко това на някой друг. Прекалено е сложно, нещата се развиват прекалено бързо, за да се занимавам аз с него, когато цялото ми внимание и ресурси трябва да са посветени на операцията срещу Монтес.

— Колкото по-скоро приключим с това, толкова по-добре — съгласи се Рейнар — Донякъде ми е чудно, че Царят на Престъпниците на Ил-Риен се е захванал с някакъв доморасъл измамник и неговия приятел-убиец, а още по-чудно ми е че и аз се захванах с тази работа.

— Ако обичаш, не ме наричай Цар на Престъпниците. Звучи твърде претенциозно. Да не говорим, че не е точно. Освен това в копелето се намира една от сферите на Едуар, затова искам да го хвана.

Той използва работата на Едуар, за да убива невинни хора, помисли си Никола. Не мога да позволя това да продължава и секунда повече. Ако Едуар беше жив, той сам щеше да оглави хайката; Той никога не е искал работите му да причинят някому страдание.

Рейнар замълча и слабата улична светлина осветяваше характерния му профил.

— Мисля си за Валент Хаус. На кого тогава би прехвърлил тази работа? На някой магьосник?

Никола се поколеба, макар да не знаеше защо.

— На Инспектор Ронсард, естествено. Щом бе дотолкова добър, че почти да залови нас…

— Значи е достатъчно добър да излови Октав и неговите приятели. Естествено. Жалко, че не можеш просто да отидеш и да му тръснеш целия случай, макар да признавам, че в такъв случай, аз самият бих предпочел да се включа най-накрая.

Наистина беше жалко, но подобно развитие бе невъзможно. Октав знаеше твърде много за тях. Ако Ронсард стигнеше до Октав, щеше да стигне и до Донатиен/Никола Валярд, а ако стигнеше до Никола, щеше да стигне и до всички останали. Никола нетърпеливо забарабани по облицованата с кожа рамка на прозореца на каретата. Искам да оправя това и да приключа с него. Искам да се съсредоточа върху Монтес. Толкова сме близо…

Рейнар добави:

— Но това, което казваш ме учудва.

Никола се намръщи.

— Защо?

— Ти имаш склонност… прекомерно да се посвещаваш на определени неща, нали? Сигурен ли си, че просто не отлагаш плана за Монтес?

— Какво искаш да кажеш?

— Когато обесят Монтес — похвална цел, сама по себе си — това ще означава, че повече няма да имаш оправдание.

— Не са ми нужни оправдания.

Никола продължаваше да гледа през прозореца, към мокрите пусти улици, за да е сигурен, че изпод следващата сянка все още излиза не друг, а Октав. Рейнар бе от малкото хора, които можеха да му кажат подобно нещо, но Рейнар не се страхуваше от нищо. И ако „се посвещаваше прекомерно“ на неща, които чувстваше, че Рейнар възприема по съвсем различен начин, като се прави, че не го е грижа, докато го изгаряха отвътре, то Никола поне носеше огъня си отвън.

— Всички правим онова, което считаме за редно, нали?

Рейнар замълча и в сянката лицето му бе загадъчно. Накрая каза:

— Притеснявам се за теб, това е. Всичко това може да стигне твърде далеч.

Стигнаха до съвсем пуста улица и Никола тропна по тавана на каретата, сигнализирайки на Девис да спре.

Никола изчака Октав да завие зад ъгъла, след което отвори вратата и излезе. Махна да Девис да чака тук, където все още минаваха карети и минувачи и присъствието на каретата можеше да се оправдае. Той и Рейнар забързаха по тъмната улица.

Когато стигнаха до ъгъла, видяха отдалечаващия се Октав и предпазливо го последваха като избягваха осветените от уличните газени лампи места. Тази улица бе съвсем пуста, а сградите, подредени от двете й страни бяха тихи и тъмни като гробници в някакво гигантско гробище. Бастунът на Никола представляваше маскиран меч, а за тази вечер Рейнар бе взел в джоба на балтона си револвер.

Спряха, когато Октав прекоси улицата и свърна в пресечката отстрани на една висока и неугледна сграда, изоставена фабрика, солидна и квадратна, с дузина грозни комини, стърчащи от плоския покрив. На входа откъм улицата имаше двойна дървена врата, към която водеха каменни стъпала, но Октав бе продължил по уличката.

— Не може да бъде — измърмори Никола.

— Подкрепям — прошепна Рейнар, — Денем има прекалено много хора. И как иначе, само на две пресечки сме от Каунтинг Роу.

— Прозорците не са покрити — каза замислено Никола — Мисля, че не ни е видял.

— Може да има нещо в тая работа. Дай да се размърдаме или ще го изпуснем.

Предполагам, помисли си Никола. Надушваше капан. А може би трябва да го накараме да щракне. Пресякоха тихата улица и Никола каза:

— Не ни видя, но все пак знаеше, че е следен.

— Да, да го вземат дяволите — отвърна Рейнар, — Може някой да го е предупредил, обаче го изпуснахме от поглед само, когато беше в стаята си в хотела. Предполагам, е възможно да са го предупредили с помощта на онова огледало, което сте открили, но как са могли да разберат, че сме ние?

— Ако е бил магьосник — истински магьосник, а не тъпанар като Октав — значи е разбрал.

Само истински магьосник би направил онова огледало. Никола бе организирал срещата в Лусод нарочно, за да не му остане на Октав време да планира, да се подготви или да размисли, но се беше оказало, че има друг, който не се нуждае от това време.

Стигнаха до страничната уличка и тръгнаха по нея без да обръщат внимание на калта и боклуците, в които газеха ботушите им. Вратата беше леко вдадена в каменната стена. Беше твърде тъмно, за да я видят добре и светлината от уличните лампи не проникваше дотук. Никола докосна вратата с опакото на дланта си, но не усети нищо. Направи същото и с металната брава, отново без последствия. Да можеше Арисилд да е тук, помисли и бавно натисна ръкохватката.

Приложи натиск дотолкова, че да установи, че не е заключена. Той отдръпна ръката си и отстъпи назад.

— Не е заключено — каза на Рейнар — Виж ти.

— О, Боже. Докторът има дарба за очевидното.

— Обаче ни е заложил капана, след е бил инструктиран от някой друг. Тази личност ме тревожи, а не той.

Никола потри замислено брадичката си, след което опипа многобройните джобове на сакото и палтото си, инвентаризирайки мислено инструментариума в тях. Който и да беше организирал капана, не беше разполагал с достатъчно време; знаеше, че са нужни часове, а нерядко и дни, за да се съгради Велико Заклинание, дори ако магьосникът вече има представа за архитектурата му. А и това е ужасно много работа само и само да ни елиминира. Още повече, щом разполагат и с други ресурси.

Намери онова, което търсеше, малък фойерверк, идеален за предизвикване на масови безредици по време на обири на оживени места.

— Отдръпни се — каза на Рейнар — и наблюдавай вратата.

Никола извади кибрит и запали фойерверка. Той заискри в полумрака и освети алеята, а бялата му светлина разпръсна ярко очертани сенки по тъмните стени. Отвори вратата със замах и го метна вътре.

Фойерверкът заискри, изсъска и избухна. Разхвърчаха се дузина по-малки пламъци, които осветиха мръсно преддверие с провиснали от прашните первази на пода паяжини и мазилка на петна. Видя отражението му в десетина чифта очи, някои приклекнали до вратата, други увиснали от тавана или наредени до стените.

Никола чу как Рейнар изпсува. чистосърдечно се съгласи, че са видели предостатъчно. Затръшна вратата, извади къс метален лост, използван при упорити ключалки и го провря през ръкохватката, за да я застопори към дървената каса. Нямаше да издържи много, но им беше нужна съвсем малка преднина.

Когато стигнаха до улицата, на Никола му се стори, че чува отзад трясъка на отворена врата и разочаровано ръмжене. Но можеше да е плод на въображението му. Знаеше обаче, че чифтовете очи, хванати в стоп-кадър от яркия искрящ фойерверк, не бяха плод на въображението му.

* * *

Къщата се намираше в един стар двор за карети, на площад „Забрава“, близо до улица „Ерин“, от другата страна на реката. Беше само на два етажа и изглеждаше така, сякаш щеше рухне всеки момент. Околността, изпълнена с пренаселени сгради с апартаменти, с магазинчета на приземните етажи, се отличаваше с непрестанното оживление по всяко време на денонощието и с обитателите си, които не обръщаха почти никакво внимание на новопоявили се лица.

Каретата остави Никола и Рейнар в началото на пресечката и се насочи към конюшните в края на улицата. Редките газени лампи оцветяваха в жълто надигащата се мъгла и хвърляха причудливи сенки по стените. Доста хора вървяха по улицата или влизаха в дворовете: търговци и работници забързани на път за дома, няколко проститутки и безделници, прослойка, която явно бе дошла тук, за да се шляе из кабаретата и пивниците, но не успяваше да се слее с работническата класа независимо от облеклото си и подражанието в маниерите. Защо не отидат в Крайречен, щом им е толкова любопитно как живеят по-нисшите класи, помисли си Никола, докато бързо крачеха с Рейнар по улицата. Сигурен съм, че нашите съкварталци край реката, ще им се зарадват.. Отговорът, естествено, се състоеше в това, че гетото беше безопасно, населено с работещи бедни и такива, които живееха на ръба на бедността. Крайречен бе по-различен във всяко едно отношение.

Минаха през стария двор за карети, окупиран в единия край от някаква пивница, а в другия от затворени в момента магазини. Никола спря пред входните стъпала на малката къща и почука два пъти на вратата.

Тя се отвори след секунда и Кюзар отстъпи, за да влязат.

— Някакъв успех? — попита.

— И да, и не — отвърна Никола минавайки през тясното преддверие.

— Да, защото още сме живи и не, защото онзи не ни отведе до нищо ценно — поясни Рейнар. — Беше капан.

Кюзар изруга полугласно и заключи вратата.

— Ние имахме малко повече късмет. Няма да повярваш какво чухме от това нещастно копеле.

— За негово добро ще е да повярвам.

Никола отвори вратата на гостната.

Тя представляваше тясно пространство, осветено от една премигваща лампа, поставена на очукана маса за игра. Имаше един прозорец, затворен и закован от външната страна. Вътре намериха Мадлин, облегната със скръстени ръце на стената, все още в мъжко облекло. Тя срещна погледа му и се усмихна мрачно.

Ламан беше застанал до вратата, а Крак, който почистваше ноктите си с нож, стоеше близо до пленника. Кочияшът седеше с превръзка на очите и завързани отзад ръце на стол с висока облегалка.

Рейнар притвори вратата и Никола кимна на Мадлин. Тя каза:

— Разкажи ни пак. Кой уби онези хора във Валент Хаус?

Гласът й бе нисък и дрезгав. Ако не я познаваше, Никола не би казал, че това е нейният глас и дори, че това е женски глас. Понякога забравяше колко добра актриса беше всъщност.

— Приятелят на доктора.

Кочияшът беше прегракнал от страх.

Никола позна гласа на човека, който бе карал каретата на Октав миналата нощ и който беше слязъл от возилото, за да го издирва по калния бряг на реката.

— Защо ги уби?

— За да си направи магията.

Никола се намръщи в посока на Мадлин, която поклати бавно глава, знак да има малко търпение. Кочияшът продължи:

— Той има нужда от това. Така си прави заклинанията.

Нещо, което вече знаем, помисли Никола. Обяснението на Арисилд бе далеч по убедително.

— И кой е този човек? — попита Мадлин.

— Казах ви, не знам как се казва. Не го виждам често. Преди да се появи, бяхме само ние и докторът.

Въпреки страха, гласът на мъжа звучеше мрачно, сякаш го беше яд на появата на „приятеля на доктора“.

— Аз и другите двама, прислужниците на доктора, казах ви за тях. Докторът правеше сеансите си за пари. Започнахме в Дънкани и той използваше онази джаджа.

Никола стисна устни. „Джаджата“ трябва да беше уредът на Едуар. Мадлин попита:

— Как се е сдобил с тая „джаджа“?

— Не знам. Имаше я отпреди да ме вземе на работа. Плащаше добре. След това един път като бяхме във Виен се появи неговият приятел и всичко се промени. Той е магьосник и трябва да правиш каквото ти казва. Нямам нищо общо с убийствата, той беше, заради магията му.

Магия, която представляваше некромантия от най-лош вид. Никола си спомни за стопената дървения и мазилка в онази ужасна стая и становището на Арисилд относно това. Сега се чудеше какво да прави с кочияша, след като вече им беше казал всичко, което му бе известно. Той е бил в онази къща. Знаел е какво става. Тези факти предопределиха решението му.

— Но самият Октав не е магьосник — казваше Мадлин.

— Не той просто има джаджата. Но приятелят му е магьосник. И знае разни работи. Каза на доктора, че Донатиен го преследва и че грешката била на доктора, задето се бил забъркал в неща, които не разбирал.

— Къде са в момента Октав и приятеля му.

— Не знам.

Крак реагира за пръв път от началото на разговора, като изсумтя презрително. Кочияшът се стресна и отчаяно възропта.

— Не знам. Казах ви. Разделихме се след като казаха, че трябва да се махаме от Валент Хаус. Мен ме прикрепиха към доктора. Той знае, но не ми казва.

Никола погледна Крак, който вдигна рамене не съвсем убеден. Най-вероятно е истината, реши Никола. явно бившите съдружници на Октав постепенно са били напълно изключени от играта.

— Какво искаше той в подземията на Мондоло?

— Не знам — изрече нещастно кочияшът, убеден, че няма да му повярват и на допълнителните твърдения, че не знае нищо.

— Знам, че не го намери. Каза на доктора, че явно е било преместено, когато Херцогът е ремонтирал къщата.

Ето защо се беше опитал Октав да уреди сеанс при Херцогинята. Магьосникът на Октав навярно е влязъл пръв, за да обезвреди пазителите и да даде възможност на вампирите да нахлуят в мазето и да го претърсят. Навярно съществата по някакъв начин са държали връзка с него и са му съобщили, че претърсването се е оказало неуспешно и тогава Октав е бил изпратен да уреди сеанс, за да говори с Херцог Мондоло. Но от постамента в онази стая е било взето нещо и то не много преди той и Крак да пристигнат. Дали приятелят-магьосник на Октав е имал конкуренти за този въжделен предмет, какъвто и да беше той? Конкурент, който също е влязъл в Мондоло онази вечер? Не, щяхме да открием следи.

Стресна го внезапен шум откъм съседната стая, нещо подобно на приглушен пистолетен изстрел. Никола бе единственият, който не посегна незабавно към пистолета във вътрешния си джоб. Рейнар беше най-близо до вратата и я отвори рязко, за да разкрие Кюзар, който стоеше в центъра на преддверието невредим и извадил собствения си пистолет.

— Ти ли беше? — попита рязко Рейнар.

Кюзар поклати объркано глава.

— Не, помислих, че е отвън.

Откъм външната врата долетяха приглушено скърцане и удари.

— Стой тук и го дръж под око — каза на Мадлин Никола. Тя кимна и Крак й подаде втория си пистолет.

Рейнар вече се беше спуснал към преддверието и към външната врата, а Кюзар го следваше. В празния килер в задната част на къщата имаше втора врата, която водеше навън и Никола кимна на Ламан да я покрие, след което застана в средата на гостната, за да вижда преддверието. Крак застана до него. Виен от време навреме си имаше своите моменти на неизживяно минало, но стрелбата по улиците беше нещо необичайно; това най-вероятно бе капан, организиран от Октав.

Рейнар отвори прозореца-шпионка на вратата и надникна през него. Кюзар застана зад него и проточи врат, за да погледне през рамото му.

— Е? — попита Никола.

Отпред има много хора и стоят, и зяпат — измърмори Рейнар.

Той отключи вратата, излезе и направи няколко крачки в двора.

Никола изруга при вида на тази непредпазливост, но не отекнаха изстрели. Той отиде в коридора. През отворената врата в края на сумрачното преддверие се виждаха няколко фигури, които обикаляха двора.

— Ей, там, и вие ли чухте? — извика някой.

— Да. — отвърна Рейнар. — От улицата ли беше?

Изведнъж подът под краката на Никола се раздвижи и той се подпря на стената. Рейнар и останалите хора на двора залитнаха. Никола почувства как в ръката му се забиват трески от дървото и хоросана, разцепващи се от напрежението на пропадащата основа. Това бе най-ужасяващото усещане, което бе изпитвал някога, сякаш дълбоко под него земята внезапно се беше втечнила. Сети се за историите, разказвани от изследователите, посетили Парсия и по-далечни земи, за земята, която се движела и разцепвала; помисли си за заклинанието, което Арисилд бе направил, за да скрие ценностите в склада. След което звуците долетяха отново и този път ги чу ясно. Не бяха приглушени изстрели, а пропукване. Масивните камъни, с които бе застлан дворът, се прекършваха като вейки от някакво напрежение отдолу. Сега звукът се чуваше зад него, изпод къщата.

Мадлин, помисли Никола. Той се обърна и се хвърли през свличащата се врата на гостната. Две секунди след това плочките на пода пред него сякаш избухнаха. Той вдигна ръка, за да предпази лицето си от хвърчащите дървени трески и буци пръст.

Проснат на пода, на сантиметри от разширяващата се дупка в пода, Никола усети студен повей. Единствената лампа изгасна. Къщата се тресеше и тътнеше, докато се надигаше от пропуканата основа. Преди дори да направи опит да се надигне, нещо огромно изскочи от дупката на пода и се удари в тавана.

Никола се отдръпна и гърбът му се опря в стената. Всичко, което виждаше от нещото, бе тъмен силует на фона на светло боядисаните стени, измамно огромна сянка, очертавана от светлината проникваща през все още отворената врата. Знаеше, че допреди малко Крак стоеше до него, но не чуваше в стаята да се движи някой друг.

Нещото се надигна и дървеният под проскърца от тежестта му. То е дошло на лов за нас, помисли Никола. Оставането в малката стая щеше да е равносилно на самоубийство. Той пропълзя покрай стената към изхода. Ако Крак все още бе тук, но беше в безсъзнание, щеше да е някъде в тесния коридор.

Не видя съществото да се раздвижва, но изведнъж го налегна още по-плътен мрак и Никола се изтъркаля настрани, за да го избегне. чу го удар в стената точно там, където бе застанал допреди малко, усети сътресението, което премина през остатъците от пода и коригира преценката си за размера му. Запълзя напред, като беше наясно, че онова ще го докопа всеки момент. Някаква врата се отвори рязко и хвърли светлина в поломената стая. Никола се облегна на стената на коридора към преддверието и се обърна назад.

Успя да зърне само сивкава кожа, грапава и покрита с подутини като камък. То се раздвижи, отдръпна се от него и тръгна към светлината. В очертанията на вратата се появи силует, която стреля три пъти и гърмежите отекнаха като топовни изстрели в тясното пространство, след което светлината изчезна.

Нещото се хвърли към вратата. Това, което стреля беше Мадлин, тя още е в онази стая. Никола се изправи със залитане и грабна един счупен стол. Трябваше да привлече вниманието му и да й даде време, за да се измъкне.

Някой го хвана отзад за яката и го изхвърли вън от стаята, в посока на външната врата. Той се озова зашеметен на паважа пред къщата и след това видя Крак.

Хората пищяха и бягаха. Никола се отскубна от хватката на Крак и погледна през вратата. Веднага се дръпна и се наведе. От вътрешността на къщата излитаха буци пръст и каменни отломки и падаха на стълбите и в двора. Крак го хвана за ръката и се опита да го издърпа оттам.

— Тя още е вътре! — изкрещя Никола и направи опит да изскубне ръката си.

В този момент и двамата явно едновременно се сетиха за закования прозорец, спряха да се борят и хукнаха към ъгъла на малката къща като се блъскаха един в друг в бързината. Като по-бърз, Никола стигна пръв и докато сграбчваше първата дъска, за да я откърти, чу от вътрешността на стаята звук на счупено стъкло. Жива е, чупи прозореца отвътре, помисли, откъртвайки дъската. Крак му помагаше, появи се Рейнар, който беше по-висок и от двамата и успя да захване по-добре най-горните дъски, след което се появи и Ламан.

Последната дъска се изскубна и Мадлин се провря през прозореца и се озова в ръцете на Никола, с разкъсани от остатъците от стъклото дрехи. Докато я измъкваше, видя през рамото й тялото на кочияша, проснато в отворения коридор към стаята. Една от стените се беше издула навътре и докато лампата премигваше и изгасваше, Никола чу трясъка на срутващия се таван. След това всички се затичаха по алеята към улицата.

Никола осъзна, че Кюзар не беше с тях. Знаеше, че възрастният мъж се измъкна от къщата. Беше точно зад Рейнар. Зачуди се дали Кюзар се е паникьосал и изоставил; досега смяташе, че Ламан е този, който пръв би се пречупил, а не стария крадец.

Излязоха на улицата. Врявата откъм двора за карети се чуваше ясно и няколко търговци и две проститутки ги зяпаха с озадачени физиономии, застинали на място, насред минаващите карети. Другите стояха по вратите или надничаха от прозорците си. Никола видя Девис на капрата на приближаващия се към тях кабриолет, а зад малкото возило, Кюзар с голямата каруца. Облекчен, повече от колкото му се щеше да признае, Никола помисли, разбира се, че е отишъл да предупреди Девис, че ще се наложи да изчезнем бързо.

Никола посочи каруцата и Ламан се втурна към нея без да чака инструкции.

— Какво стана? — питаше Рейнар Мадлин.

— Срязах въжетата на кочияша — каза тя.

Беше изгубила шапката си и, когато забравила за миг за мъжкото си облекло, прокара пръсти през косата си, тъмните й къдрици се разпиляха по раменете й.

— Исках да му дам шанс. Онова не успя да мине през вратата, но започна да разбива стената и една от таванските греди го удари.

— Не сега — каза припряно Никола — После.

Кабриолетът спря до тях и те се напъхаха в него.