Марта Уелс
Смъртта на Некроманта (4)

ТРИ

Никола слезе от тяхната каретата и подаде ръка на Мадлин. Тя сподави една неженствена прозявка, огледа улицата и потръпна. Никола нямаше как да не се съгласи. Толкова рано сутрин Кръстовището на Учените не беше приятна гледка. Под лъчите на студената зора, без обичайните си колоритни, но все още спящи обитатели, мястото напомняше единствено на театър след дълго вечерно представление: изпразнен от магията, с оголени и набиващи се в погледа подпори на сцената и зала осеяна с боклуци, останали след публиката.

Наричаха го Кръстовище на Учените, понеже тук се пресичаха две големи улици: Улица „Цветна“ и булевард „Гонението на Светците“. „Цветна“ се изкачваше чак до стените на Двореца и оттам слизаше към реката, където пресичаше Крайречен, а булевардът свързваше Портата Карина със Старата Градска Порта, които се намираха в два противоположни края на Виен. Някога това била единствената улица, която изцяло пресичала града, непрекъсвана от канали или пълни с разлагаща се мръсотия улички, ненадейно завършващи в някоя тясна глуха алея, но строителните планове от миналия век бяха прибавили над реката нов мост и бяха прокарали шест нови улици в порутените квартали.

Никола подаде на кочияша сигнал да ги чака и Крак слезе от капрата, за да ги придружи. Беше малко след изгрев и редките минувачи бързаха в своите посоки добре навлечени в мразовитата утрин. Останките от каменни сергии по тротоарите разкриваха, че някога тук е имало голям пазар, но околността отдавна беше завладяна от кабарета, кафенета, лабиринти от тесни улички и разпадащи се постройки. Някои от тях представляваха старинни сгради с видима, но западнала импозантност, солидно построени, с нащърбени и потъмнели от времето статуи по фронтоните. Други представляваха мърляви произведения на строителството от евтини тухли, килнати на една страна като че ли имаха намерение да се срутят всеки момент. Всички бяха почернели от сажди и дим. Когато слънцето се издигнеше достатъчно, улиците щяха да гъмжат не само от бабичките, които се спускаха като ястреби върху всичко безстопанствено, от треволяци до шапки, но и от просяците, музикантите, откачалките, магьосниците-бедняци, вещиците, уличните артисти и циганите, с които беше известен кварталът.

Крак измина известно разстояние по мръсната уличка и отвори една врата. Никола и Мадлин го последваха по-бавно, като гледаха да не стъпват в мръсотията. Никой не охраняваше входа на жилището; столът в миниатюрната кабина, където нормално трябваше да седи портиерът, беше празен, макар боклукът наоколо, състоящ се основно от обелени ябълкови кори и намачкани вестници, да сочеше, че липсата е само временна. Тесните и мръсни стълби се осветяваха единствено от трудно проникващата дневна светлина, видима като неясен кръг доста етажи по-нагоре.

Мадлин направи кисела физиономия.

— Бедният Арисилд. Но предполагам, че през повечето време просто не забелязва.

Никола се въздържа от коментар. Сигурно беше права и причината за това състояние на нещата го безпокоеше натрапчиво от доста време. Арисилд Дамал несъмнено бе един от най-могъщите наемни магьосници в Ил-Риен и освен това се отличаваше с чести сривове в паметта относно онова, за което е бил нает, така че, когато го залавяха и разпитваха, показанията му се оказваха съвсем безполезни. Крак тръгна пръв, за да провери пътя и всички поеха нагоре по стълбището.

Стигнаха до тясната площадка на последния етаж и Крак почука на вратата на мансардата. Фактът, че до горе се стигаше толкова лесно, беше добър признак и означаваше, че Арисилд приема посетители. Когато беше неразположен, достъпът до последния етаж ставаше далеч по-трудоемък.

Отвътре се дочу нещо като разместване на мебели, след което възрастния парсийски прислужник на магьосника отвори вратата. Беше облечен в износената си племенна носия и физиономията му имаше определено злобно изражение. Щом позна Крак, лицето му се отпусна и им махна да влизат. Крак отстъпи встрани, защото щеше да ги изчака на стълбищната площадка; той имаше доверие на Арисилд, както му имаше доверие и Никола, но след изминалата нощ допълнителната предпазливост не беше излишна.

Минаха през отрупания с боклуци тесен и нисък коридор и влязоха в една продълговата стая. Стената отсреща се състоеше изцяло от прозорци, някои с кадифени завеси, осеяни с кръпки, а други гледащи право към мрачното небе. На пожълтелия таван имаше два купола със зарешетени оберлихтове#. Подът бе покрит с износени килими и всички хоризонтални повърхности бяха заринати от купища книги, стари вестници, буркани, стъкленици, торби и малки керамични съдини. Имаше и растения, билки, които растяха в най-разнообразни бутилки и саксийки, както и по-екзотични увивни насаждения, които се катереха по стените и се извиваха нагоре към оберлихтовете. Стаята беше топла и въздухът беше наситен с миризма на прах и растителност.

Най-могъщият магьосник в града, а може би и в цял Ил-Риен седеше в едно кресло, от чиято тапицерия стърчеше пълнеж и се взираше в тях със смътно благоразположение. Вързаната на опашка коса бе чисто бяла, но лицето под нея беше младо. Никола каза:

— Здрасти, Арисилд.

Парсиецът разчистваше един стол за Мадлин като сваляше на пода струпаните отгоре му книги. Арисилд се усмихна сънено и каза:

— Радвам се да ви видя и двамата. Надявам се, че татко ти е добре със здравето, Никола?

— Добре е, Арисилд. Изпраща ти поздрави.

Навремето талантливият лодунски студент Арисилд бе част от групата интелектуалци около Едуар Виляр и му беше сътрудничил за някои от най-великите му проекти. Той също бе присъствал на екзекуцията му, но връзката на Арисилд с настоящето рядко биваше стабилна, а порокът му от последните години я беше отслабил още повече.

— И прекрасната Мадлин. Как е със здравето баба ти, скъпа?

Мадлин изглеждаше смутена. Никола също се изненада, макар че не го показа. Мадлин почти не го занимаваше със семейството и миналото си; той не знаеше, че тя все още има жива баба. Ако, като се имаше предвид кой задава въпроса, жената бе все още между живите. Мадлин свари да отговори с озадачено изражение:

— Много е добре, благодаря, Арисилд.

Магьосникът отново се усмихна на Никола. Очите му бяха виолетови и навремето от тях бликаха жизненост и интелигентност. Сега единственото им изражение бе на смътно задоволство и зениците се бяха смалили до размерите на глава на карфица. Каза:

— Надявам се, че не сте дошли за нещо важно.

Никола притвори очи, призова на помощ цялото си търпение и потисна желанието да изпсува мощно. Арисилд явно беше забравил бала на Херцогинята миналата вечер и плановете им за бисранското злато, макар той да бе онзи, който проучи магическите защити на двореца и който откри как да бъде обезвреден пазителят. Въпреки това Никола се приближи към него и извади парче плат от сакото със следите от нападението на вампира и стъкленицата с част от останките на голема.

— Първо това. Искам да ги погледнеш и да ми кажеш какво мислиш.

Сред неразборията върху малката масичка до лакътя на магьосника имаше и две лули за пушене на опиум, старинна кутия за прахан, тънък железен нож за писма и малка бронзова лампа. Имаше и купа с ягоди, така напоени с етер, че миризмата им направо изгаряше гърлото на Никола. Имаха късмет, че заварваха Арисилд дори толкова читав.

— А-а — Дългите бледи пръсти на Арисилд докоснаха внимателно плата. — Колко необичайно. — Той пое стъкленицата и я вдигна на светлината на свещите. — Някой е направил голем. И то гаден голем.

— Дойде в къщи и се държа твърде загадъчно — каза Никола, с надеждата да разбуди любопитството на магьосника.

Но светлината в погледа на Арисилд вече помръкваше. Той свали бавно стъкленицата и я остави настрана.

— Скоро ще се занимая с това, обещавам.

Никола въздъхна тежко и каза само:

— Благодаря ти, Арисилд.

Нямаше смисъл да спори; Арисилд или щеше, или нямаше да го направи и това беше положението. Никола беше взел и други мостри, за да ги покаже на маговете-занаятчии, чиито способности не можеха да се сравняват с тези на Арисилд, но на тях поне можеше да се разчита. Все пак беше таил надежда, че ще чуе мнението му. Сега се колебаеше дали изобщо да подхваща въпроса за златото. Правим го заради Едуар, Ари. Можеше поне това да си спомниш. Той беше и твой баща. Каза:

— Помниш ли какво трябваше да обсъдим днес, Ари? Взех златото с Имперския печат на Бисра и фалшивите документи най-после са готови. Помниш ли, че трябваше да ми помогнеш да ги подхвърлим в Двореца на Монтес?

— Монтес.

Виолетовият поглед на Арисилд потъмня. Изрече със съвършено променен глас:

— Помня Монтес.

Никола го наблюдаваше внимателно. Ако унищожението на Конт Монтес, човекът, който беше унищожил Едуар Виляр, можеше да помогне на Арисилд да се измъкне от умопомрачението, рискът си струваше двойно. Каза:

— Монтес. Помниш ли плана, който обсъдихме?

— Онова ли, да. Работих по него. Много са мощни пазителите на тази къща. Май го открих преди години, когато се опитах да го подпаля, нали така? Трябваше да бъда предпазлив и да не оставям никакви следи, нито на влизане, нито на излизане. Май така беше, нали? Подхвърлихме златото и документите, след което се обадихме на Префектурата и Монтес го екзекутираха за държавна измяна.

Арисилд изглеждаше доволен. Опасният блясък в погледа му беше изчезнал и сега приличаше повече на себе си. Никола не намери това за подобрение.

— Нещо такова. — Никола се обърна за помощ към Мадлин, но Арисилд се намръщи и каза:

— Докато аз размишлявам над това, вие ще погледнете какво става, нали?

— Какво да става?

— О, не може да не сте чули, всички само за това говорят. — магьосникът размаха безпомощно вялата си и отпусната ръка.

Слугата разбра жеста и измъкна от една купчина боклуци сгънат вестник, който подаде на Никола.

— Да той е прав, на първа страница е — обясни Арисилд.

Вестникът бе Преглед на деня, единственият таблоиден ежедневник освен Дворцов Вестник и Лодунски Литературни Бележки, който от време на време публикуваше нещо различно от слухове и тъпотии. Заглавието на статията, заела по-голямата част от първата страница беше „Странно произшествие в квартал Октагон.“

В нея се описваше как някаква девойка на име Жил Мюл, която работела при една шивачка изчезнала на път за дома си. Най-странната част на „странното произшествие“ се състоеше в това, че момичето изчезнало два пъти. Когато не се прибрала, майка й вдигнала на крак съседите, а с настъпването на нощта тревогата им нараствала все повече и повече. Неколцина деца и старци, обитатели на квартал Октагон, обаче, казали, че говорили с нея следобеда на следващия ден. Твърдели, че момичето изглеждало ужасено и никой не успял да я придума да си отиде в къщи. Някой видял момичето да говори с някаква старица с безлична външност, след което изчезнало повторно. Роклята, с която била облечена била открита в парка между западната част на старата градска стена и фабриката за газ. И всички знаят какво означава това, помисли мрачно Никола. Семейството вече се надявало единствено тялото да се намери при водните порти преди да бъде отнесено извън града от реката.

Авторът на статията се беше опитал да свърже нещастният инцидент с изчезването на три деца от улица „Селс“, която се намираше в един беден краен квартал близо до Октагон. Преди да изчезнат безследно, децата били видени да разговарят с някаква старица с приблизително същата безлична външност. Мадлин се беше приближила и четеше през рамото на Никола. Тя каза:

— Това е ужасно, но се случва доста често, Арисилд. Ако този мъж се задържи в града, скоро ще го проследят и заловят.

— Мъж ли? — Арисилд вдигна вежди.

— Лицето, което е подмамило децата — обясни тя — явно е мъж, преоблечен като старица.

— А, ясно. В такъв случай, това говори ли ти нещо, Мадлин?

Никола сгъна вестника. Датата сочеше, че е отпреди няколко дни.

— На Префектурата й говори, Арисилд. Хората, които вършат неща от този сорт, като правило са колкото ненормални, толкова и некадърни. Той ще сгреши и те ще го хванат много лесно.

— О, ами, тогава. Обаче… — Арисилд се намръщи и впери виолетовия си поглед в някаква далечна точка.

— Да? — попита Никола, като се стараеше да не придава на гласа си нетърпелива интонация.

Нищо чудно Арисилд да беше видял в пълната с догадки статия нещо, което той и Мадлин бяха пропуснали.

— Нищо — Сънливото изражение се завърна. — Ще пиете ли по едно кафе? В Парсия варенето на кафе е изкуство, а Ишам е виртуоз в това отношение.

По късно, докато слизаха по стълбите, Мадлин каза:

— Понякога си мисля, че Арисилд смята, че работиш за Префектурата, като Ронсард.

— Възможно е — призна Никола — Той знае, че като момче се възхищавах от Ронсард. Щом смята, че Едуар е жив, възможно е да смята какво ли още не.

Кочияшът ги откара до улицата близо до южните речни докове, където се намираха офисите на цялото многообразие от речни карго линии и където малките сгради се редуваха плътно с високи складове със стръмни покриви.

По пътя от Кръстовището на Учените бяха правили догадки относно мотивите на Октав и възможните му съучастници или работодатели, но не бяха постигнали кой знае колко в тази насока. За да правим догадки, са ни нужни факти, помисли Никола, а фактите са нещо, което отчаяно не ни достига.

— Искам да намеря Октав, преди да ни е намерил той. — казваше, тъкмо когато кочияшът спираше в края на улицата. — Тази сутрин изпратих на Рейнар бележка, в която го помолих да се опита да разбере нещо за този човек. Ако Октав изобщо е спиритист.

Той отвори врата на каретата и слезе. Движението по улицата беше умерено натоварено за средата на утрото: покрай тях трополяха конски каруци и по-леки пътнически карети, търговци и пристанищни работници сновяха по улицата и по тротоарите. Бризът довяваше мириса на реката, едновременно и свеж, и отвратителен и напомняше за изчезналото момиче Жил Мюл и предполагаемата й съдба.

— Но и Херцогинята го прие в качеството му на такъв, — отбеляза Мадлин, след като слезе от каретата и пое ръката му, — в противен случай изобщо нямаше да го поканят вчера и определено нямаше да успее да говори с нея насаме.

Никола даде сигнал каретата да потегли. Девис и Крак щяха да я закарат в конюшните зад ъгъла, след което Крак щеше да дойде при тях в склада. Каза:

— Вярно, но ако помага на аристократите да водят разговори с покойните си родственици, името му поне ще се споменава в средите, до които Рейнар все още има достъп. Ние напоследък не се появяваме много в обществото; сигурно затова не сме чували нищо за него.

Никола отдавна беше решил да не рискува да дава приеми в Колдкорт, а нямаше желание да поддържа втора къща заради единия светски живот. За щастие, малцината от хай-лайфа, с които поддържаше контакт, приписваха тази необщителност на скръбта му след смъртта на Едуар Виляр. Въздържането от показност беше от полза и за легендата на Донатиен, която имаше жизненоважно значение за плановете му относно Монтес.

— Значи тази вечер трябва да отидем на театър — каза Мадлин — Там можем да поразпитаме повече. И между другото, Валерия Дасин играе в Аранта и представлението ще е великолепно.

Свърнаха покрай офисите на износителите и карго линиите и оттам към задния вход на склада, притежаван от Никола под името Рингар Алсен. Никола отключи солидната на външен вид врата и влязоха.

Той притежаваше и други имоти, защото не смяташе, че трябва да държи всичко на едно място, но засега този беше най-големият. Останалите бяха разпръснати из целия град и освен самият той, Мадлин бе единствената, която знаеше адресите на всичките.

Вратата водеше към офис, чиито стени бяха покрити с отрупани с регистри рафтове. Двама мъже играеха карти върху един очукан варел под светлината на висяща от тавана газена лампа. Всичко беше съвсем като в останалите офиси по цялата улица. Но единият от мъжете беше Ламан, а другият беше син на Кюзар. Когато Мадлин влезе, и двамата станаха. Никола попита:

— Кюзар тук ли е?

— Ами — отвърна Ламан. — Изобщо не се е мяркал. Казва, че се изнервя като седи тук ей така и го гледа.

— Така ли? — усмихна се Никола. — Много скоро ще започне да го харчи или поне част от него. Смятам, че ще му хареса повече.

Те се засмяха и Никола и Мадлин минаха през вътрешната врата към основната част на склада.

Той представляваше масивна постройка на няколко етажа, с двоен таван, подсилен допълнително с метални трегери. Светлината на деня навлизаше през тесни прозорци разположени високо на стените, а фенерите хвърляха по-светли петна на равномерни интервали.

Тръгнаха покрай сандъците, щайгите и варелите, подредени на каменния под. Складът въртеше съвсем реален бизнес с поне две от малките речни карго линии. Някои от нещата складирани тук бяха необходими за бизнеса, който Никола развиваше под други имена, но той внимаваше да не дава никакъв повод дори за слаб намек за връзка между фирмата Валярд Импортс и това място. В отсрещният край на помещението работеха неколцина мъже, които товареха някаква талига, спряна пред една от широките врати и сред тях беше Крак, който ги наблюдаваше.

Никола спря и отключи вратата в края, след което влязоха в друго, много по-тясно помещение. В него също бяха натрупани щайги, стените бяха покрити с полици и заключени стъклени витрини. Имаше и сейф, висок до гърдите, квадратен и обезсърчаващ на външен вид, чието най-вълнуващо съдържание бяха разписките от почтените клиенти на склада.

Кюзар вдигна поглед, седнал на бюрото на приемчика и свали шапка, за да ги поздрави.

— Някакви проблеми? — попита Никола.

— Никакви. Искате ли да го видите?

Никола се засмя.

— Вече го видях. Миналата нощ, ако помниш.

— Милейди не го е виждала — Кюзар намигна на Мадлин. — Искате ли да го видите?

Мадлин се разположи на един стол, остави слънчобрана на пода и свали ръкавиците си.

— Да. Искам.

— Добре — предаде се Никола, подпрян на стената. — Но не се привързвай много към него — няма да остане тук задълго.

Кюзар коленичи, отмести килима — той беше просто маскировка; специално този тайник беше скрит толкова добре, че с него не би се справила ничия човешка изобретателност — и положи длан върху един от полираните камъни на пода. част от настилката сякаш се разми, но не като зрителна измама, а сякаш самият камък изведнъж се беше втечнил.

Това бе една от старите магии на Арисилд, сътворена преди да беше поел убийственото пътешествие към опиума. Никола беше сигурен, че на хиляда магьосници нямаше и един, който да регистрира съществуването на магията, а още по-малко да я пробие. Арсилд им бе обяснил нещо за принципа: камъните си бяха същите камъни, но заклинанието ги караше да променят „състоянието“ си от твърдо към по-податливо. Беше направена така, че да реагира единствено на Никола, Мадлин и Кюзар. Рейнар знаеше местоположението му, но по онова време беше заявил, че бил твърде неблагонадежден, за да му се поверява ключът от касичката.

— Оглеждай се за един човек на име Доктор Октав — каза Никола на Кюзар, докато чакаха.

Той описа голема подробно, включително и начина, по които беше облечен.

— Сигурно е магьосник и е възможно да е смъртно опасен. И изглежда знае за нас повече, отколкото ще ни хареса.

Кюзар придоби подходящия за случая озадачен вид.

— Няма да ми развали настроението — измърмори. — Но ще направя каквото мога, за да предупредя останалите.

Камъкът потъваше и се стичаше подобно на вода встрани, под другите по-малко променливи камъни. Отвори се измазано с хоросан вместилище, което сега бе пълно със златни кюлчета.

— четиридесет и седем — изрече с огромно задоволство Кюзар. — Какво прави това, петдесет хиляди златни рояла?

Той извади едно кюлче и го подаде на Мадлин.

Тя го взе и ръката и пропадна от неочакваната тежест.

— Не съобразих, че е толкова тежко.

— Искам да платиш на всички премията, както се разбрахме — каза Никола.

На близката маса имаше нов брой на Преглед на деня, който привличаше погледа му неудържимо. Той го взе и прегледа заглавията.

— Днес ли? — попита Кюзар. — Преди да сме приключили?

— Тяхната част от работата приключи.

Кюзар се поколеба, поглеждайки ту Никола, който се беше зачел във вестника, ту Мадлин, която се усмихваше загадъчно и претегляше на ръка кюлчето. Той попита:

— Това да не е от онези неща, които не бих желал да знам и които, след като съм научил, още повече не бих желал да съм узнавал?

Никола отгърна вестника на нова страница и не отговори. Мадлин подаде обратно кюлчето на Кюзар и изрече с известна доза съжаление:

— Ами най-вероятно, да.

— Откъде взе това, Кюзар?

— Вестничето ли? Жена ми го донесе.

Мадам Кюзар готвеше по обед за мъжете, които работеха в склада и всеки ден идваше да почиства офисите. Беше важно съседите да виждат, че Мадам Кюзар работи, за да имат обяснение за щедрите средства, отиващи за прехраната и облеклото на нея самата и на всички малки Кюзарчета.

— Какво има? — попита Мадлин.

— Намерили в реката труп. Заседнал при вратите на шлюзовете.

Кюзар изсумтя.

— И какво толкова е станало, че чак да пишат статия? Всеки ден се случва.

— Не е ли изчезналото момиче, от което се интересуваше Арисилд? — запита намръщено Мадлин.

— Не, не е тя. Някакъв младеж. Още не е идентифициран.

— И… ?

— И, — Никола зачете на глас — Трагичното събитие привлякло вниманието, когато пазачите на портите забелязали близо до водната порта сияние във всички цветове на дъгата. Когато стигнали до мястото, сиянието изчезнало. След последвалото претърсване открили трупа на младежа.

— Сияние във всички цветове ли? — сбърчи вежди Мадлин. — Напомня ти за вчера вечерта. Онази гадост по сакото ти.

— Каква гадост? — попита Кюзар.

— Когато ме нападна в подземието, съществото остави следи по дрехата ми — обясни замислено Никола. — След като се махнах от светлината на факлите, на тъмно в каретата, сиянието се виждаше съвсем ясно.

Мадлин стана и взе вестника.

— Когато стигнали до мястото, сиянието изчезнало — измърмори — Това е станало миналата нощ. Естествено, носили са фенери.

— Струва си да се провери — каза Никола, взе пак вестника и го сгъна. — Ти нямаше някакви планове за следобеда, нали?

 

— Понякога ти се чудя. — каза Мадлин. Кожата на главата я сърбеше под шапката.

— Какво искаш да кажеш? — Никола звучеше искрено изненадан.

Стояха в един подземен коридор в моргата на Кръстовището на Светците, пред обкована с желязо врата, която водеше към по-долните нива и той току-що беше позвънил, за да им отворят. Никола беше облечен в скромен тъмен костюм, с невисок цилиндър и наметнато на плещите палто, изглед заимстван от хората със свободни професии. Беше си сложил очила, а Мадлин бе прошарила косата и брадата му с помощта на театрален макияж. Носеше и хирургическа чанта. Мадлин бе облечена в семпла черна рокля и бяла престилка и беше прибрала косата си под бяла касинка. С помощта на грим умело беше променила издължените черти на лицето си и сега то изглеждаше мършаво и изнурено, а големите й тъмни очи изглеждаха по-тесни. Подът на помещението беше мокър и мръсен, мазилката се ронеше и миришеше на карбол.

— Искам да кажа, че си готов на какво ли не, заради едното любопитство.

— Опитвам се да изградя основа за хипотеза.

— Любопитен си.

— Казах ти.

Мадлин въздъхна и си помисли, че едва ли постъпва правилно като не изказва истинските си възражения. Не че беше опасно да идват тук точно по този начин; Никола умееше да се превъплъщава в най-различни роли, а тя имаше доверие на гримовете си и на личния си артистичен талант. Но си представяше и по-добри начини за прекарване на следобедите, които не се състояха в това да оглежда трупове на удавени младежи. Точно сега започваха репетициите в Елегант, припомни си, след което се опита да прогони тази мисъл.Откъм тежката врата се чу звук на вдигащи се резета, след което им отвори някакъв мъж с оредяла кестенява коса и престилка върху костюма. Той изрече:

— А-а, Доктор…?

— Доктор Руа и моята медицинска сестра.

Мадлин направи лек реверанс, забила поглед в земята. Мъжът не й обърна никакво внимание, обичайно отношение на повечето лекари към медицинските сестри, поради която причина тази дегизировка бе толкова сполучлива, че я правеше почти неодушевен предмет или част от мебелировката. Той каза:

— Дошъл сте заради онзи несретник от реката. Оттук.

Той ги пусна вътре и заключи вратата, след което мина пред тях и ги поведе. Залата беше с каменна облицовка и вонята на карбол беше още по-натрапчива. Мадлин знаеше, че масивната врата и резетата не бяха нарочна предпазна мярка, а наследство от времето, когато мястото е представлявало част от подземията на стария затвор.

Докторът крачеше покрай старинни аркади, запълнени с тухли и съвременни дървени врати. Накрая завиха и влязоха в обширна зала, с вид на лаборатория и месарски магазин едновременно. По полиците бяха наредени съдини с химикали и хирургически инструменти. Във въздуха тегнеше миризма, навяваща мисли за вериги, уреди за изтезания и писъци на затворници. Потискащо минало, помисли Мадлин. Или потискащо въображение.

В центъра беше разположена стоманена операционна маса, а върху нея се намираше тяло, покрито с платнище. В момента в залата присъстваше още един лекар, възрастен мъж с оредяваща прошарена коса и изрядно поддържани мустаци и брада. Беше навил ръкави и миеше ръцете си в умивалника на стената, а сакото му висеше на близката закачалка. Той ги погледна открито и приветливо. Това лице ми е познато, помисли си Мадлин. Той каза:

— Тъкмо си тръгвах.

— Доктор Руа, това е Доктор Хал. — каза водачът им.

— А.

По-възрастният мъж избърса припряно ръце и пристъпи да се здрависа с Никола. Кимна любезно на Мадлин, но тя посрещна с безсъдържателен поглед този жест на необичайна любезност. Усети навреме, че трябва да се усмихне плахо и да кимне с глава, но мисълта й препускаше бясно. Доктор Хал. Естествено, че лицето й бе познато. Толкова отблизо го беше виждала само един път, преди две години в Горен Бано, когато Ронсард почти беше разкрил замисъла им да откраднат фамилните скъпоценностите на Русе. Този човек бе Доктор Сиран Хал, близък приятел и колега на Инспектор Ронсард.

Тогава тя бе дегизирана и то много по-старателно, отколкото сега. Другите пъти, когато го беше виждала, бяха от разстояние и при безобидни обстоятелства: в театъра, в грил-бара на ресторант Лусод, в тълпата пред Префектурата. Не би следвало да възбудят подозренията му и наистина, той изглежда изобщо не се усъмни, но въпреки това Мадлин остро усещаше стомаха си свит на топка.

Никола изрече с преднамерена доброжелателност:

— Доктор Хал. Знам за вашите постижения. За мен е чест да се запозная с вас.

— Благодаря.

Хал изглеждаше искрено зарадван от комплимента. Той кимна към тялото и смъкна ръкавите си.

— За аутопсия ли сте дошъл?

— Не. За идентификация. Синът на един от пациентите ми изчезна безследно — макар цялото семейство, освен него да подозира, че просто е избягал от къщи. Майката е болна и аз се съгласих да дойда вместо нея.

— Неприятно задължение.

Гласът на Хал изразяваше неподправено съчувствие. Той облече сакото си и взе чантата си от масата.

— Няма да ви преча тогава. Радвам се, че се запознах с вас, Докторе и с вас, млада госпожице.

Мадлин се насили да си припомни, че макар този човек да се държеше любезно и сърдечно като любим вуйчо, той бе опасен за тях. Само да знаеше кои сме, помисли, само да знаеше, че Никола е Донатиен, когото Ронсард издирва от време оно…

Никола се приближи до масата и отметна платнището. Мадлин зърна едно нечовешки обезцветено лице, наподобяващо кошмарен сън или фантом. Никола каза:

— Има някаква прилика с момчето, но не мисля, че е то — Поклати глава и се намръщи. — Предпочитам да съм абсолютно сигурен… Запазихте ли дрехите му?

— Да. Доктор Хал ни посъветва да ги запазим.

Лекарят се обърна, за да отвори един шкаф и докато ровеше из съдържанието му, Мадлин използва момента да изгледа Никола със смесица от гняв и раздразнение. Той се намръщи насреща й. Мразеше да прекъсва роля по средата на представлението, а обикновено и тя не го правеше, но човек не налиташе всеки ден на втория си по значение смъртен враг.

Докторът се върна с някаква метална кофа и я сложи на масата.

— Не е много — призна — остатъци от ризата и панталоните и някакви парцали от сакото. Няма обувки. И естествено, няма нищо по джобовете.

Никола взе един молив от работната маса и щателно разрови с него мократа и воняща колекция.

— Да, прав сте, няма да ни помогнат много.

Той захвърли молива и хвана доктора под ръка като по този начин го обърна с гръб към масата.

— Не може да не сте забелязал следите по ръцете? Какво мислите за тях?

Докато Никола отвличаше вниманието на лекаря, Мадлин извади от ръкава си шивашка ножица и бързо изряза парчета от лекьосаните и разпокъсани дрехи. Уви ги в носната си кърпа и я мушна в джоба на престилката си, след което отново се обърна към двамата мъже.

Не след дълго Никола се сбогува и сега отново се намираха от външната страна на обкованата врата във влажния коридор.

— Любопитно е, че Ронсард проявява интерес към този случай — изрече полугласно Никола. — Той трябва да е изпратил Хал — оня не помръдва задник от дома си, освен ако Ронсард не го прати някъде.

Мадлин не одобри стила на изказването; винаги бе намирала Сиран Хал за по-приемливия от тандема, но Никола още не можеше да прости на доктора, че в едно от писмата си до тогавашния шеф на градската Префектура беше охарактеризирал някои от действията на Донатиен като „продукти на истеричен и сериозно увреден мозък“.

— Любопитно? Смяташ ли, че това е точната дума? — попита хладно.

— Скъпа, той не заподозря нищо.

Бяха стигнали до стълбите към основната част на сградата и това накара Мадлин да се въздържи от отговор.

Мизерните коридори на приземния етаж бяха пълни с хора, а в достъпната за външни лица част бе направо невъзможно да се разминеш. Една от стените в тази част беше прозрачна и зад имаше две редици обърнати към стъклото черни мраморни маси, всяка от които се охлаждаше от постоянно течаща вода. Върху тях поставяха телата на последните открити неидентифицирани мъртъвци, обикновено безпризорни, намерени на улицата или извадени от реката. Всеки биваше оставян там три или четири дни, с надеждата роднини или приятели да дойдат и да го разпознаят. Почти половината от труповете в града биваха разпознавани по този начин, но Никола и беше казвал, че немалко от тях вероятно биват идентифицирани погрешно. При подобни обстоятелства за опечалените бе много трудно да разпознаят дори близки роднини.

Бяха очаквали да видят удавеното момче на показ, но вместо това им бяха казали, че ще го открият в залата за аутопсии. Мадлин се зачуди дали точно Доктор Хал бе човекът, спестил тази участ на безименния младеж. Докато Никола й проправяше път през тълпата, тя видя че малцина от събралите се хора имат вид на опечалени роднини; повечето видимо приличаха на добре облечени туристи, привлечени от гротескната същност на изложеното.

Когато излязоха на дневна светлина и относително чист въздух, Мадлин вече беше решила, че е безсмислено да спори. Денят беше малко по-топъл и сутрешните облаци бяха отстъпили на кристалносиньо небе, което след моргата изглеждаше направо абсурдно. Нощите все още бяха студени, но зимата агонизираше и снегът от миналата вечер най-вероятно беше последният за сезона. Тя попита:

— Какво спомена за следите по ръцете на момчето?

— Бяха от белезници. Очевидно са го държали окован преди да го убият.

— Убийство, а не удавяне. Може да грешиш.

— Не и в този случай. Гърлото му беше прерязано. Може да се е случило след настъпването на смъртта, ако нещо в реката е нагризало трупа, но Хал не мислеше така. Беше оставил на масата бележките си по случая и успях да прегледам бегло първата страница.

Маделин се замисли и се намръщи. Трябваше да повървят още две пресечки, за да стигнат до каретата. Никола бе решил да не ги чака пред сградата, за да не я свърже някой със скромния лекар и с неговата безлична медицинска сестра и Мадлин бе доволна, че беше постъпил така. Срещата със Сиран Хал не беше като да налетиш на Себастиян Ронсард, но контактът с небезизвестния инспектор бе твърде близък, за да се чувстват комфортно.

— Е добре, мислиш ли, че това момче е било убито от нещо подобно на онова, което те нападна в подземието на Мондоло?

— Не бих могъл да знам, докато не дам веществото от дрехите на трупа за изследване и сравнение с веществото по моето сако. Щеше ми се Арисилд… Но в това няма оправия.

— Видях по дрехите и друго освен речна тиня; нещо като сребриста мазнотия. Ако е същото, какво означава това?

— На този етап не много.

 

Никола се отпусна в креслото си и примирено зачака. Можеше да наблюдава суетящата се в партера тълпа от висотата на частната им ложа. Рейнар закъсняваше, но да закъснееш за театър се считаше в най-висша степен за последен писък на модата. Самият Никола така и не успя да придобие въпросния навик. Преди да бъде приютен от Едуар Виляр, беше прекарал първите дванадесет години от живота си сред коптори и човешки несгоди в гетата на Крайречен. Все още намираше театъра за удоволствие.

Никола погледна Мадлин и се усмихна. Тя наблюдаваше суматохата около сцената през украсен със скъпоценни камъни лорнет. Беше започнала кариерата си като певица в оперния хор преди пет години и непрекъснато бе вървяла нагоре, до миналия сезон, когато й бяха дали главна роля в театър Елегант. Този сезон не беше приела никаква роля, единствено заради плановете на Никола да унищожи Конт Монтес.

Градските фльорци и от двата пола се чудеха каква бе причината нашумялата млада актриса да се хване с ограничения и саможив вносител на художествени произведения, независимо от това, че беше богат. И Никола не беше убеден, че я знае. Първоначалните му планове изобщо не включваха Мадлин.

Преди три години бе пожелал да се запознае с нея импулсивно, след като на няколко пъти я беше гледал в първата й второстепенна роля. Изведнъж се оказа, че й помага да се измъкне от една неприятност, свързана с някакъв хищен лорд, който имаше навика да преследва млади актриси. Макар че в момента на пристигането на Никола единствената помощ, която Мадлин наистина му поиска, се състоя от напътствия в слабо познатото й изкуство да накара с подръчни средства раните на един труп да изглеждат като самонаранявания. След като се беше уверил, че смъртта на лорда щеше да се сметне за самоубийство, Никола беше отвел Мадлин в Колдкорт. По някое време през първата им съвместна нощ, той шокиран осъзна, че не само й е разказал за самоличността си като Донатиен, но освен това беше излял пред нея цялата история на живота си. Беше й разказал неща, които знаеха единствено Едуар или отдавна покойната майка на Никола. Но не омаята на страстта бе причината за това негово умопомрачение; дотогава той никога с никого не бе имал отношение от такъв характер и никога не се беше чувствал така обвързан. Със сигурност не беше очаквал да открие такова скоропостижно приятелство с някаква самоука провинциалистка, дошла във Виен, за да стане актриса.

Но Мадлин бе нещо повече от природно интелигентна жена. Никога не бе имала намерение да остава в хора и се беше подготвила за кариера в класическия театър, изчитайки всяка попаднала в ръцете й нова пиеса, и изучавайки историята на стари пиеси. Беше се научила да пише и говори на адераси, за да може, ако й се наложеше, да играе и оперни роли, но същинската й цел бяха драмите и комедиите, представяни по сцените на големите театри в престижните квартали.

Този театър беше Трагедийният, един от най-новите в града. Просторната сцена се осветяваше от газени лампи, стените бяха изискано украсени в бяло, бледожълто и златисто. Меките кресла в ложите бяха тапицирани с щамповано мастиленосиньо кадифе, в тон с плюшените седалки в партера, а завесите бяха от жълтосребрист брокат на цветя.

Завесата на ложата се отмести и се появи Рейнар. Каза:

— Ти знаеше ли, че операта бъка от главорези?

— Доколкото знам, някакъв бисрански композитор — каза Никола и предусетил следващата молба, наля на Рейнар от виното, което бе оставено да диша на малката масичка отстрани.

Рейнар се наведе и целуна ръка на Мадлин, след което се отпусна на най-близкия стол.

— Освен него. Мястото е тъпкано с бандити от Геймтън Клуб, които надуват пищялки и всякакви такива неща. Естествено, това не пречи на скапания бисранец да се вре из сцената и да заблуждава оркестъра с някакви жестикулации. Това пък побърква диригента.

Рейнар бе облечен в същия тон като Никола, черни панталони, дългополо сако и подходящи за театър ръкавици с цвят на слама. черната сатенена жилетка на Рейнар имаше само три копчета и беше задължителна за онези, които поне малко се изживяваха като денди, а тази на Никола имаше повече копчета и показваше по-малка част от колосания нагръдник, както подобаваше на имиджа му на млад, но улегнал бизнесмен.

Мадлин разтревожена свали лорнета си.

— Ако някой посмее да надуе пищялка по време на Аранта, ще го убия.

— Скъпа, аз ще бъда съкрушен, ако лично не изискаш от мен услугата да изхвърля от театъра подобен пошъл тип. Но да си продължа мисълта, причината да отида в операта бе да поговоря с един човек относно вашия Доктор Октав.

— Олекна ми — каза Никола — Продължавай.

— Октав се е появил на сцената едва миналия месец, но вече е провел по един сеанс в три или четири къщи на хайлайфа — и то в места, за които не бих получил покана, имай го предвид — Рейнар се наведе — В частност, по време на една от тези първи демонстрации, домакинът е наел истински магьосник, от Лодун, който да наблюдава и да потвърди, че Октав не е магьосник и не прилага никакъв вид магия. Точно това е изградило репутацията му.

— Странно — Никола поклати глава — Някъде в тази афера има магьосник.

Беше направил постъпки пред познатите си от Кръстовището на Учените да го срещнат със спиритист, който би могъл да има вътрешна информация за дейността на Октав, но истинските спиритисти очевидно бяха редки екземпляри и организирането на срещата щеше да отнеме поне един ден.

— Какво говорят хората? — попита Мадлин Рейнар. — Страхуват ли се от него?

— Не бих казал. Говорих с доста хора и всички го смятаха за малко странен, но за човек в този бизнес, това е съвсем нормално. Но онези, които разпитах бяха приятели на приятели, нали разбирате, и измежду тях нямаше никой, който лично да е присъствал на някой от сеансите. Но утре вечер Октав ще слезе при простолюдието и ще проведе спиритистка вечеринка в къщата на Капитан Еверсет. Него навремето го канеха в двореца, но след това стана скандала на карти със сина на Виконт Рал, така че сега да е член най-много на общността на маргиналите. Но е безумно богат, което все още го задържа в компанията. Сеансът ще се проведе в новата му къща на няколко километра извън града. Успях „случайно“ да го срещна в операта и изпросих покана за вечеринката.

— Идеята да покани Доктор Октав за сеанс негова ли е била? — попита Никола — Ако ще се навираме в леговището на доктора, бих желал да разполагам с малко повече информация.

— Не, идеята е била на жена му. Доколкото чух, тя била отегчена и й било дошло до гуша от Еверсет и се опитвала да се прави на светска дама — Рейнар явно обмисляше въпроса сериозно. — Еверсет е въздухар и не е особено умен. Не е човек, който би се забъркал в подобно нещо, поне така мисля — Той отпи от виното и вдигна чашата срещу светлината. — Покани ме, за да освежа обстановката, но все пак не бих се закълнал в него.

— чудесно — кимна на себе си Никола — Това ни устройва идеално. Аз ще дойда с теб като твой камериер.

— Добре. — Рейнар допи виното си. — Ще бъде голяма веселба.

— Няма.

— А аз какво да правя? — запита язвително Мадлин и свали лорнета, за да ги изгледа осъдително. — Да кисна в Колдкорт и да приготвям превързочни материали ли?

— Но скъпа, ако убият и мен и Никола, кой ще отмъсти за нас?

Мадлин го изгледа убийствено и попита:

— Ами ако те познава? Познаваше Никола, какво му пречи да познава и теб?

Рейнар философски вдигна рамене и с махване на ръката прехвърли въпроса към Никола, който каза:

— Това е риск, който трябва да поемем. Октав искаше нещо от Мондоло и се боеше, че ние някак сме открили какво е то. Трябва да разберем какво знае за нас.

Мадлин беше права; спиритистите спадаха към хората, които не разбираха нищо от истинско магьосничество. Повечето бяха измамници, в по-голямата си част нещо като илюзионисти, неспособни да призоват кьорав призрак дори в най-гъсто населената с духове къща. Но общуването с мъртвите бе опасна алюзия с некромантията.

Най-общо, некромантията представляваше магия за предсказване, за разкриване на тайна информация, посредством общуване с духове и мъртъвци. Съществуваха множество прости и безобидни некромантски заклинания, като тези за разпознаване на крадци или за намиране на загубени вещи, при които не се изискваше да се пролива човешка кръв. По времето когато Никола учеше в медицинския колеж в Лодун, едва ли имаше начинаещ магьосник който да не беше използвал някое елементарно некромантско заклинание, за да извлече тайно знание от образи, заключени в огледало или в острие на меч. По-мощните заклинания обаче, изискваха да се използва труп, части от труп или човешка смърт и целият този магически бранш бе обявен за незаконен в Ил-Риен преди двеста или повече години. Ако някой спиритист наистина беше некромант, то той щеше доста отдавна да се е озовал от по-неприятната страна на стената на затвора. Това, че нито съдилищата, нито магьосниците в Лодун обръщаха внимание на спиритистите бе показателно за тяхната посредственост. Защо магьосник, способен да направи голем, щеше да си дава труда да се подвизава като спиритист?

Никола вдигна своята чаша срещу светлината и се загледа в кървавочервената искряща течност. Ръката още го болеше от изгарянията, макар че не бяха излезли мехури. Нямаш време за това, напомни си мислено. Октав го отвличаше от унищожението на Конт Рив Монтес, неговата истинска цел. Монтес точно толкова бе причинил смъртта на Едуар Виляр, колкото ако сам беше пуснал куршум в интелигентното чело на учения, защото беше инсценирал улики, че Едуар експериментира с некромантия. Никола все още не знаеше всички подробности от тази история; когато се случи, той беше далеч в Лодун и завършваше обучението си, а Едуар му бе казал само, че съжалява задето е приел Конт Монтес за свой покровител и е разбрал, че той е непочтен. Единственото заключение, до което Никола успя да стигне, бе че Едуар е узнал за Монтес нещо, което Контът е сметнал за опасно. Какво беше то, Никола така и успя да научи, а през последните месеци от живота си, Едуар отказваше да говори за работата си с който и да било.

Беше успял да убеди себе си, че причината нямаше значение; Монтес го беше извършил и трябваше да плати.

Но Никола не можеше да пренебрегне Октав току така. Той знаеше, че сме били в подземията на Мондоло. Ако знае и за златото на Херцогинята с бисранските печати, няма да можем да го използваме, за да злепоставим Монтес. Не можеше да си позволи да пренебрегне тази опасност. Октав можеше дори да изпрати втори голем тази вечер, помисли си.

Светлината в залата намаля и шумът на очакващата тълпата спадна до поносимо ниво. Никога не затихваше напълно, но играта на актьорите и актрисите в това представление беше достатъчно завладяваща, за да остане този шум като фоново жужене и да не заглушава напълно диалога.

Всякакви по-нататъшни дискусии относно бъдещите планове щяха безумно да ядосат Мадлин. Освен това, самият Никола също искаше да гледа представлението. Каза:

— Ще изпипаме подробностите след малко по време на вечерята.